Р
Е Ш Е
Н И Е
№…….....................
гр. София, 08.04.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, IV-Б състав, в публичното заседание на двадесет и девети март, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА
МАРТИНОВА
мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря К.Лозева, като разгледа докладваното съдия Станимира Иванова въззивно гр. дело № 4808
по описа за 2020г. на СГС, за да се произнесе взе предвид следното.
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 37191/10.02.2020г. по гр.д. № 41023 по описа за 2019г. на Софийски районен съд, 126-ти състав „Т.Б.”ЕООД, ЕИК ******* е осъдено да заплати на „В.”ЕООД, ЕИК*******сумите, както
следва: на основание на чл. 403 от ГПК
сумата от 19 558лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на
законната лихва върху сумата от 100 000 евро за периода от 12.07.2016г. до
07.07.2017г., настъпили в следствие на наложен по искане на ответника запор на
вземане на ищеца, допуснат по реда на чл. 390 от ГПК с Определение от
10.12.2015г. по дело № 15815/2015г. на СГС, ІІ-Д състав; на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 782,32лв., представляващи съдебни
разноски по делото.
Срещу така постановено решение е
депозирана въззивна жалба вх.№ 5038317/04.03.2020г. по регистъра на СРС от ответника по исковете „Т.Б.”ЕООД, ЕИК *******
със съдебен адрес: адв. М.Ч.,*** в частта, с която исковете са уважени . Изложило е съображения, че
решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон,
необосновано. Посочило е, че след като СРС по възражението му за погасителна
давност е приел, че главницата е станала изискуема с влизане в сила на
решението на СГС на 08.05.2019г., недопустимо било да се присъди лихва за период
преди това. Неправилно било прието от СРС, че неустойката по чл. 8, ал. 1 вр. с
чл. 14, ал. 3 от предварителния договор от 05.06.2013г. е валидна. Тази клауза
противоречала на добрите нрави, на принципите на добросъвестност и
справедливост, водела до несправедливо облагодетелстване. Неясно защо районният
съд приел, че от значение са пазарната стойност на сградата и на непредадените
в срок обекти или средния пазарен наем. Валидността на клаузата се преценявала
към момента на сключване на договора, към този момент страните не били посочили
пазарните стойности на насрещните престации , а само данъчната оценка въз
основа на която са уредили отношенията си. Така недопустимо СРС въвел критерии
за преценка на валидността на клаузата, които са различни от договореното между
страните. В случая ВАМ 2011”ЕООД следвало да получи 30% от общата РЗП на
изградената сграда, данъчната оценка на цялата сграда по договора е
1614823,20лв., тоест 30% от нея е 484446,96лв. Уговорената неустойка била
100 000 евро, тоест съотношението между престацията и неустойката било 2 :
1 . Размерът на неустойката не зависел от срока за на забавата, тоест за забава от 1 ден се дължи неустойка от
100 000 евро. Забавата на подписването на акт обр. 15 се дължала на
поведение на ВАМ 2011”ЕООД, който отделно незабавно пристъпил към усвояването
на банковата гаранция. Дори да се следвала логиката на СРС и да се съобрази
пазарен наем, като се приеме, че всички тези 30% от обектите са отдадени под
наем веднага, то за периода от 16.11.2015г. до 08.12.2015г. за тях не би могло да се получи сумата от
100 000 евро, тоест уговорената неустойка била нищожна. Отделно за
забавата били уговорени с чл. 14 от договора и други неустойки, недопустимо
било за едно и също нарушение да се предвиждат три различни вида неустойки.
Явната и значителна нееквивалентност на престациите накърнявала добрите нрави. Неправилно СРС приел,
че възражението за нищожност на неустойката било преклудирано, че то следвало
да бъде направено в основното производство, по което било постановено влязло в
сила съдебно решение. Съдът следял служебно за нищожността , защото се уреждала
с императивни правни норми и следва сам да прецени валидността на клаузата.
Нямало срок за навеждане на възражението. Претендирало е разноски. Оспорило е
поради прекомерност претенцията на въззиваемия за съдебни разноски за
възнаграждение за адвокат.
Въззиваемият- ищец В.”ЕООД, ЕИК*******със седалище и адрес
на управление:***, ВЕЦ-С.” №****и съдебен адрес: адв. З.Н.,*** е оспорил
жалбата. Изложило е съображения, че решението на районния съд е правилно. Посочило е, че по делото било
установено допускане с Определение от 10.12.2015г. на СГС обезпечение чрез
запор на вземането му по банкова гаранция до размера от 100 000 евро и същият бил наложен със съобщение от
10.12.2015г. на ЧСИ Я. до Уникредит Булбанк”АД, обезпеченият отрицателен
установителен иск бил отхвърлен с влязло в сила на 08.05.2019г. съдебно
решение, като на 20.06.2019г. допуснатото обезпечение било отменено, но към
подаване на исковата молба фактическо вдигане на запора не било извършено. През
този период ищецът бил лишен от възможността за използва средствата от
100 000 евро, дължими по банковата гаранция и така претърпял вреди от
10.12.2015г. до 12.07.2019г. в размер на 71237,08лв, правилно било прието от
СРС че предявеният иск за за процесния
период от 12.07.2016г. до 07.07.2017г. в
размер на 19 558лв. е основателен.
Предмет на производството пред СРС не било валидността на клаузата за
неустойка. Иск бил с основание
незаконосъобразно обезпечение. Размерът на уговорената неустойка от 10% от
стойността на сградата не бил прекомерен и не противоречал на добрите нрави и
на закона. Претендирало е разноски.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с искова молба вх. № 2018690/17.07.2019г. по регистъра на СРС,
изпратена по пощата на 12.07.2019г., изменен с молба от 12.11.2019г. от В.”ЕООД,
ЕИК*******със седалище и адрес на управление:***, ВЕЦ-С.” №****и съдебен адрес:
адв. З.Н.,*** срещу „Т.Б.”ЕООД, ЕИК *******
със седалище и адрес на управление:*** и със съдебен адрес: адв. М.Ч.,***, с
която е поискало от съда да осъди ответника на основание на чл. 403 от ГПК да
му заплати сумата от 19 558лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на
законната лихва върху сумата от 100 000 евро за периода от 12.07.2016г. до 07.07.2017г.,
настъпили в следствие на наложен по искане на Т.Б.”ЕООД запор на вземане на ВАМ
2011”ЕООД, допуснат по реда на чл. 390 от ГПК с Определение от 10.12.2015г. по
дело № 15815/2015г. на СГС, ІІ-Д състав. Навело е твърдения, че с Определение
от 10.12.2015г. на СГС било допуснато обезпечение на иск на ответника срещу
ищеца чрез запор на вземането на ищеца
по банкова гаранция до размера от 100 000 евро ,
същият бил наложен със съобщение от 10.12.2015г. на ЧСИ Я. до Уникредит
Булбанк”АД, обезпеченият отрицателен установителен иск на ответника бил
отхвърлен с влязло в сила на 08.05.2019г. съдебно решение, като на 20.06.2019г.
допуснатото обезпечение било отменено, но към подаване на исковата молба
фактическо вдигане на запора не било извършено. През периода от 10.12.2015г. до
12.07.2019г. ищецът бил лишен от възможността за използва средствата от
100 000 евро, дължими по банковата гаранция и така претърпял вреди от в
размер на законна лихва за забава, която
за процесния период от 12.07.2016г. до 07.07.2017г. била в размер на 19 558лв.
Гаранцията била активна поради
задействане на клаузата за неустойка за неизпълнение на задължения на
ответника. Оспорил е възражението за погасяване по давност на задължението,
като е посочил, че изискуемостта му настъпвала с влизане в сила на решението по
отрицателния установителе иск, тоест на 08.05.2019г. и към подаване на исковата
молба тази давност не била изтекла.
Неоснователно било възражението за нищожност на клаузата за неустойка.
Същото не било предмет на производството, а и размер на неустойката била 10% от
стойността на сградата и не противоречала на закона и на добрите нрави. Претендирало е разноски.
Ответникът „Т.Б.”ЕООД, ЕИК ******* в предоставения
срок е оспорило исковете. Посочил е, че клаузата
за неустойка по чл. 8, ал. 1 вр. с чл.
14, ал. 3 от предварителния договор от
05.06.2013г. била нищожна поради противоречие с добрите нрави., принципите на
справедливостта и на добросъвестността.
Посочил е, че предоставената банкова гаранция за 100 000 евро била
за добро и срочно изпълнение от строителя на СМР, тя била предоставена на
19.07.2013г. със срок на валидност 15.12.2015г., акт 15 бил съставен и подписан
на 16.11.2015г. от всички с изключение на ВАМ 2011”ООД. Съгласно договора „ВАМ
2011”ЕООД следвало да получи 30% от общата РЗП на изградената сграда, данъчната
оценка на цялата сграда по договора е 1614823,20лв., 30% от нея е 484 446,96лв.
Уговорената неустойка била 100 000 евро, тоест съотношението между
престацията и неустойката било 2:1. Размерът на неустойката не зависел от срока
за на забавата, тоест за забава от 1
ден се дължи неустойка от 100 000 евро.
ВАМ 2011”ЕООД незабавно пристъпил към усвояване на гаранцията,
независимо че забавата на подписването на акт. обр. 15 се дължало на негово
поведение. Уговорената неустойка била прекомерно голяма, водела до
неоснователно обогатяване, за същото неизпълнение били предвидени в чл. 14 от
договора и други неустойки, недопустимо било за едно и също нарушение да се
предвиждат три различни вида неустойки. Плащането на неустойката би довело до неравностойност на насрещните
задължения по договора.. Нищожността на клаузата за неустойка обосновавала
извод, че лихва за забава върху тази неустойка не се дължи. Възражението било
допустимо независимо от постановеното решение за дължимостта на неустойката,
защото същото не било предмет на това друго
дело. Вземанията възникнали 3 години преди исковата молба били погасени по
давност. Претендирало е разноски.
Приет е неоспорен от
страните предварителен договор от 05.06.2013г. носещ подписи на страните по
него, съгласно който ВАМ 2011”ЕООД се е съгласило да учреди на „Т.Б.”ЕООД право
на строеж за 70% ид.ч. като запази за себе си 30% ид.ч. от общата РЗП на бъдеща
сграда от около 5800кв.м. в парцел 1-452, идентичен с УПИ ХV-452а гр. София,
местност „Булевард България-Мотописта” срещу задължение на Т.Б.”ЕООД да построи
сградата, като съгласно чл. 5, ал. 2 букви „д” и „е” от договора срок за
изграждане на сградата включително на довършителни работи и акт обр. 15 е 24 месеца от протокола за строителна линия
и ниво, а за разрешение за ползване – 60 дни след акт обр. 15. Съгласно чл. 8
от договора строителят учредява банкова гаранция в размер на 100 000 евро за добро и срочно
изпълнение на задълженията. Съгласно чл. 14 от договора при забава с повече от
90 дни на изпълнение на задълженията по чл. 5, ал.2 за всеки просрочен ден след
90-тия се дължи неустойка по 100 евро на ден; при забава с повече от 180 дни за
всеки ден на забава след 180-тия ден се дължи неустойка от по 200 евро на ден,
при забава с повече от 360 дни се дължи неустойка от 100 000 евро.
Приет е неоспорен от страните
нотариален акт № 92/01.08.2013г. ,том VІ, рег. № 8098, дело № 976/2009г., носещ
подпис за страните по него и за нотариус, съгласно който „ВАМ 2011”ЕООД е учредило на Т.Б.”ЕООД право на строеж за
изграждане на сграда с РЗП от
4464,15кв.м. без сутерена и РЗП на сутерен от 1547,62 кв.м. в УПИ
ХV-452а, кв. 330, гр. София, местност „Булевард България-Мотописта” срещу
задължение на „Т.Б.”ЕООД да построи сградата, като учредителят си е запазил
правото на строеж върху 30% от общата РЗП на сградата за обекти както следва: магазин 4,
апартаменти №№ 1,2,3,915,17,19,20,25,29,30,36,3741, гаражи №№ Р22,Р23, Р24,
Р25, Р26, Р 27, Р28, Р 29, Р 24, паркоместа №№ 21,34-35 , данъчна оценка на
правото на строеж за цялата сграда е 1 614 823,20лв. Съгласно чл. VІ от
договора срок за предаване на изградената сграда ведно с издадено разрешение за
ползване е 24 месеца считано от издаване на протокола за строителна линия и ниво, като при
неизпълнение на задължението в срок приемателят т.Б.”ЕООД дължи на учредителя ВАМ
2011”ЕООД неустойка от 100 000 евро, за плащането на която е издадена
банкова гаранция.
По делото е прието неоспорено
от страните Определение от 10.12.2015г. по ч.гр.дело № 15815/2015г. на СГС, с
което е допуснато обезпечение на бъдещ
отрицателен установителен иск на Т.Б.”ЕООД
срещу ВАМ 2011”ООД за установяване, че в полза на ВАМ 2011”ООД не е възникнало вземане за неустойка за неизпълнение в размер от 100 000 евро по
чл. VІ от договор по нотариален акт № 92 по н.д. № 976/2009г. чрез налагане на запор върху банкова гаранция на
Уникредит Булбанк”АД № *********/24.06.2013г. изх. № 0126/24.06.2013г. за
изпълнение на договор за сумата от 100 000 евро и промяна № 1, неразделна
част от нея със срок на валидност 15.12.2015г.
Прието е запорно съобщение
от 10.12.2015г. по изпълнително дело № 20158440404071, съгласно на 10.12.2015г.
е изпратено съобщение до Уникредит Булбанк”АД, с което е наложен запорът по допуснато
обезпечение с Определение от
10.12.2015г. по ч.гр.дело № 15815/2015г. на СГС.
Приети са неоспорени от
страните писмо изх. № 0126/1070/19.07.2013г. , писмо № 58-106785/11.11.2014г.,
писмо №58-112591/ 14.12.2015г. издадени от Уникредит Булбанк”АД до „ВАМ
2011”ООД, съгласно които банката е посочила, че по нареждане на Т.б.”ЕООД
неотменимо и безусловно се задължава да изплати на ВАМ 2011”ЕООД сума до
100 000 евро след получаване на писмено искане и декларация, че до
15.12.2015г. Т.Б.”ЕООД като строител по предварителен договор от 05.06.2013г.
не е извършил строителството на сградата, предвидена в предварителния договор,
искането от 08.12.2015г. на Вам 2011“ЕООД за усвояване на гаранцията поражда правото му на вземане за сумата от
100 000 евро, но поради наложен на 10.12.2015г. запор от ЧСИ Я.
не може да му предаде сумата.
С определение от о.с.з. от
12.11.2019г. районният съд е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че „Уникредит Булбанк”АД
не е предало на ищеца сумата по
банковата гаранция поради наложения на 10.12.2015г. запор, допуснат като
обезпечение на бъдещ иск.
Приети са неоспорени от
страните неподписан препис на Решение от 15.05.2017г. по дело № 8318/2015г. на
СГС, препис от Решение №
185/19.01.20918г. по дело № 3708/2017г. на САС,
неподписан препис на Решение от 08.05.2019г.
по дело № 973/2018г. на ВКС, съгласно които е отхвърлен предявеният от „Т.Б.”ЕООД
срещу ВАМ 2011”ЕООД отрицателен установителн иск за признаване за установено,
че „Т.Б.”ЕООД не дължи ВАМ 2011”ЕООД 100 000 евро
неустойка по чл. VІ от договор от 01.08.2013г. за учредяване на право на строеж
срещу задължение за строителство,
сключен с нотариален акт № 92, том VІ, рег. № 8098, дело № 976/2009г. В
решението на СГС е посочено, че този договор е окончателен договор на
предварителния договор от 05.06.2013г., клаузата за неустойка е за неизпълнение
на задълженията за завършване на строителството в срок от 24 часа от издаване
на протокол за строителна линия от 14.11.2013г.,срок изтекъл на 16.11.2015г., сградата не била
завършена , размер за неустойка от
100 000 евро бил съответен на период на забава и на интерес на страните от
срочно изпълнение на договора и валидно вземане за плащането й било възникнало.
Прието е неоспорено от страните Определение от
20.06.2019г. на СГС, І-ви брачен състав, с което по молба от 23.05.2019г. на ВАМ 2011”ЕООД поради влезли в сила Решение от 15.05.2017г.
по дело № 8318/2015г. на СГС, Решение № 185/19.01.20918г. по дело № 3708/2017г.
на САС, Решение от 08.05.2019г. по дело
№ 973/2018г. на ВКС, с които обезпечният иск се отхвърля е отменено
обезпечението, допуснато с Определение от 10.12.2015г. по дело 15815/2015г. на
СГС.
С
оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269
от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното
по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявените искове са с
правно основание чл. 403 вр. с чл. 45 и
сл. от ЗЗД вр. с чл. 390 от ГПК и чл. 86 от ЗЗД .
Отмяната на обезпечителната мярка се изчерпва с
преустановяване на действието на наложената обезпечителна мярка. Отмяната на
обезпечителната мярка е акт, обратен на този по допускането й, като той предпоставя първоначална липса или последващо
отпадане на предпоставките за допускане на обезпечението. Защитата срещу процесуално незаконосъобразно допуснато
обезпечение се провежда чрез обжалване на определението, с което обезпечение е
допуснато по реда на чл. 396 от ГПК. При процесуално законосъобразно допусната
обезпечителна мярка, за която в последствие се разкрива, че тя не е оправдана, отмяната се извършва по реда на чл. 402 от ГПК. Причините мярката да не е оправдана
е несбъдване на очаквано уважаване на обезпечения иск, тоест искът е отхвърлен
или делото по него е прекратено, или исковете, обезпечени като бъдещи, изобщо не са предявени. Отмяната по реда на
чл. 402 от ГПК е способ за защита срещу материално
неоправдано допускане на обезпечение. При успешно провеждане на
производството по чл. 402 от ГПК за
ответника се поражда притезание за обезвреда по чл. 403 от ГПК. Това притезание
е уредено на плоскостта на отговорността за непозволено увреждане по реда на
чл. 45 от ЗЗД, но за разлика от нея отговорността по чл. 403 от ГПК е безвиновна. Молителят по чл. 389 и чл. 390 от ГПК не може да се освободи от отговорността по
чл. 403 от ГПК като докаже, че е проявил дължима грижа да провери допустимост и
основателност на исковете, чието обезпечение е постигнал. Отговорността по чл. 403 от ГПК е обективна и при несбъдване на
очакването, че бъдещият иск е основателен, то иницииралият обезпечението ще
понесе риска от това несбъдване, защото той търси и получава облагата от
обезпечителната мярка. Молителят в производството по чл. 390 от ГПК отговаря за всички преки и
непосредствени вреди, които обезпечението е причинила на ответника съобразно
чл. 51 от ЗЗД - обезценяване на запорирана/възбранена вещ, разлика между лихви
по ползвани по заеми суми и лихви,
получени по запорирани банкови сметки. Отговорността на молителят по чл. 390 от ГПК, обаче е ограничена във времето. Тя
се разпростира до деня на настъпване на
някой от фактите, обуславящи възможността на ответника да поиска отмяна на
обезпечението по реда на чл. 402 от ГПК. Вреди настъпили след този момент, се дължат на собственото бездействие
на ответника, поради което и същият не може да търси обезщетение за вреди за
същото от лицето, инициирало производството по чл. 390 от ГПК. Само ако в хода
на производство по чл. 402 от ГПК иницииралият допускането на обезпечението
злоупотреби с процесуални права, то тогава той би могъл да носи отговорност за
претърпени вреди от лицето, в чиято сфера е въздействала обезпечителната мярка.
(В този смисъл проф. Ж.Сталев, Българско гражданско процесуално право).
При вреди от обезпечение на исковете, които не попадат
в хипотезата на чл. 403 от ГПК, за увреденият от обезпечението се открива
възможността да търси обезщетение по общия ред на чл. 45 от ЗЗД, но
основателността на тази претенция би могла да се докаже, само ако се установи , че молбата за
обезпечение е злоупотреба с права, което е в тежест на доказване на увредения..
Такъв би бил случая при отмяна на обезпечението по реда на чл. 396 от ГПК. (В
този смисъл решение № 257/14.07.2011г.
по гр.д.№ 1149/2009г. на ВКС, ІV-то Г.О. постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
В конкретния случай по делото не се спори и е установено че обезпечението на бъдещ отрицателен
установителен иск на „Т.Б.”ЕООД срещу ВАМ 2011”ЕООД за установяване, че в полза на ВАМ 2011”ООД не е възникнало вземане за неустойка за неизпълнение в размер от 100 000 евро по
чл. VІ от договор по нотариален акт № 92 по н.д. № 976/2009г. чрез налагане на запор върху банкова гаранция на
Уникредит Булбанк”АД № *********/24.06.2013г. изх. № 0126/24.06.2013г. за
изпълнение на договор за сумата от 100 000 евро и промяна № 1, неразделна
част от нея със срок на валидност 15.12.2015г., е било допуснато процесуално законосъобразно.
Съдът приема, че в случая по делото е установено, че
допуснатото обезпечение е било материалноправно
неоправдано. Това е така, защото с влязло в
сила на 08.05.2019г. Решение от 15.05.2017г. по дело № 8318/2015г. на СГС, потвърдено с Решение № 185/19.01.20918г. по дело №
3708/2017г. на САС и
Решение от 08.05.2019г. по дело № 973/2018г. на ВКС отрицателния установителен иск, чието обезпечение е допуснато като бъдещ такъв, е отхвърлен,
тоест наложената обезпечителната мярка
се явява неоправдана.
По делото се установява от приети запорните съобщения, писма от
Уникредит Булбанк”АД, обявени за безспорни от СРС обстоятелства, че за усвояване на сумата от ВАМ 2011”ЕООД по банкова гаранция на Уникредит Булбанк”АД № *********/24.06.2013г. изх. № 0126/24.06.2013г.
за изпълнение на договор за сумата от 100 000 евро и промяна № 1,
неразделна част от нея със срок на валидност 15.12.2015г., искане е направено на
08.12.2015г. от ВАМ 2011”ЕООД, запор върху вземането по банковата гаранция е наложен на 10.12.2015г. въз основа на Определението по
чл. 390 от ГПК, с писмо от 14.12.2015г.
банката е уведомила ВАМ 2011” ЕООД, че депозираното искане за усвояване на
банкова гаранция поражда вземането му за получаване на сумата, но поради
наложения запор не може му да я изплати.
От приети по делото Решение от 15.05.2017г. по дело № 8318/2015г.
на СГС, потвърдено с
Решение № 185/19.01.20918г. по
дело № 3708/2017г. на САС и Решение от 08.05.2019г. по дело № 973/2018г.
на ВКС, Определение
на СГС, І-ви брачен състав се
установява, че на 08.05.2019г. е възникнала
възможността за ВАМ
2011”ЕООД за постигне отмяна на
обезпечението по реда на чл. 402 от ГПК, обезпечението е отменено от съда на 20.06.2019г. по молба от 23.05.2019г. на ВАМ 2011”ЕООД.
При така установеното и по
съображения, изложени по-горе, съдът приема, че за периода от 10.12.2015г. до 08.05.2019г. за ВАМ 2011”ЕООД се е
открила възможност да търси от „Т.Б.”ЕООД обезщетение за претърпени вреди от
неоправданото обезпечаване на иска, допуснато с Определение от 10.12.2015г. на
СГС по дело № 15815/2015г., ако се установят останалите предпоставки за
уважаването на този иск.
Неоснователни са доводите на
Т.Б.”ЕООД за неоснователност на иска поради това, че клаузата за неустойка от
100 000 евро за неизпълнение в срок на задълженията му по договора била
нищожна поради противоречието й с добрите нрави, принципа на справедливостта и
добросъвестността. В случая не се претендира неустойката от 100 000 евро,
нито се претнедира обезщетение за забава на плащането на тази неустойка, поради
което и валидността на клаузата за неустойка не е от решаващо значение по
делото. С оглед наведените в жалбата възражения обаче следва да се посочи следното:
Обезпеченият иск е бил за несъществуване на вземане за неустойка по чл.VІ от договора по
нотариален акт № 92/01.08.2013г.
и релевантна би могла да бъде валидността на тази клауза по този договор от
01.08.2013г., а не съглашения по предварителния договор от 05.06.2013г. , за
което са наведени твърдения от въззивника. Валидността на тази клауза по окончателния
договор от 01.08.2013г. е била предмет на изследване по делото по предявения
отрицателен установителен иск, обезпечение на който е било допуснато като бъдещ
такива. Съдът в производството по предявения отрицателен установителен иск
служебно е следял за валидността на клаузата за неустойка, тоест независимо от
това дали страните са въвели конкретни възражения срещу същото. При отрицателен
установителен иск предмет на делото е съществуването на спорното право, което ищецът
е отричал с исковата молба. В случая обезпеченият иск е бил отрицателен
установителен за недължимост на неустойката по чл.VІ от договора по нотариален
акт № 92/01.08.2013г. в размер на 100 000 евро за забава на изпълнението
на задълженията на „Т.Б.”ЕООД да изгради сградата и да я предаде с разрешение
за ползване в срок от 24 месеца от издаване на протокола за строителна линия и
ниво. С влязлото в сила решение по отрицателния установителен иск този иск е
отхвърлен. Така с обвързваща страните сила на пресъдено нещо е установено, че
съществува вземане на ВАМ 2011”ЕООД срещу Т.Б.”ЕООД за заплащане на неустойката
по чл.VІ от договора по нотариален акт № 92/01.08.2013г. в размер на
100 000 евро за забава на изпълнението на задълженията на Т.Б.”ЕООД да
изгради сградата по нотариалния акт № 92/2009г. и да я предаде с разрешение за
ползване в срок от 24 месеца от протокола за строителна линия и ниво. Отхвърлянето
на отрицателния установителен иск има за последица признаване на съществуване
на вземането на ВАМ 2011”ЕООД срещу Т.Б.”ЕООД за неустойката от
100 000евро, което инкорпорира в себе си и признаване за валидна на
уговорената клауза за неустойка. Следва да се посочи че в мотивите на решението
на СГС по дело 8318/2015г. изрично е посочено, че независимо от липса на
възражения в този смисъл съдът е посочил че размер на уговорената неустойка е
съответен на периода на забавата и на интереса на страните от срочното
изпълнение на договора. В случая възраженията на „Т.Б.”ЕООД срещу валидността
на клаузата за неустойка не се основават на обстоятелства, които са възникнали
след приключване на съдебното дирене по делото по отрицателния установителен
иск, поради което и съдът приема, че със сила на пресъдено нещо спор между
страните за съществуване на вземането за неустойка по чл.VІ от договора по
нотариален акт № 92/01.08.2013г., включително и за валидността й, не може да
бъде пререшаван.
Неоснователно е позоваването на „Т.Б.”ЕООД
на нищожност на клаузата по чл. 14 от предварителния договор от 05.06.2013г.
Обезпечените искове са били за съществуване на неустойка по чл.VІ от договора
по нотариален акт № 92/01.08.2013г., предмет на иска по чл. 403 от ГПК е претенция за
обезвреда от това обезпечение, а не от такова по обезпечен иск по предварителния
договор. При така възприето съдът приема, че и на това допълнително основание валидността
на клаузата за неустойка по чл. 14 от предварителния договор не може да е
предмет на изследване в производство по иска по чл. 403 от ГПК за материално
незаконосъобразно обезпечение на иск за несъществуване на неустойка по чл. VІ
от нотариален акт № 92. За пълнота на изложението следва да се посочи, че
действително, приетите по делото предварителен договор от 05.06.2013г. и нотариален акт № 92/2013г.
установяват, че за сделката между страните по учредяване на право на строеж за
изграждане на сградата в УПИ
ХV-452а гр. София, местност „Булевард България-Мотописта” страните първоначално са
сключили предварителен договор, а в последствие са сключили окончателен такъв. Окончателният
договор е този, който поражда правните последици между страните, свързани с
прехвърлянето на правото на строеж, а в случая и за отношенията между страните,
свързани с изграждането на сградата, сроковете за същото и неустойките за неизпълнението
в срок на строежа и предаването на сградата с разрешение за ползване. С
окончателния договор страните преуреждат отношенията си по предварителния
договор и така клаузи от предварителния договор за права и задължения, които са
уредени с окончателния договор, преустановяват действието си. В случая клаузата
на чл. VІ от договора по нотариалния акт № 92/2013г. урежда отношенията на страните при забава на
строителя да изпълни задълженията си по изграждането на сградата и предаването
й с разрешение за ползване, поради което и клаузите по чл. 14 от предварителния
договор уреждащи същата материя съдът приема че е преустановила действието си
със сключването на окончателния договор и не е породила права и задължения на
страните за процесния период. Следва да се посочи за пълнота на изложението, че
клаузата по чл. VІ от нотариалния акт № 92 е по-обременителна за строителя от
клаузата по чл. 14 от предварителния договор, отделно в частта за валидността
на клауза за неустойка в размер на 100 000 евро при забава спор е решен
между страните с влезлите в сила решения по отрицателния установителен иск, а за
неустойка от 100 000лв. при забава на строителя с повече от 360 дни
клаузите по нотариалния акт и по предварителния договор са идентични. При така
възприето съдът приема, че независимо дали ще се приеме, че клаузата за неустойка е част от предварителния договор или от
окончателния договор, извод че клаузата за неустойка е нищожна по делото не
може да се обоснове. С оглед гореизложеното безпредметно е обсъждането на
оплакванията във въззивната жалба срещу изводите на СРС по същество на
валидността на клаузата за неустойка.
По останалите предпоставки за
уважаване на иска:
Пропусната полза е вреда от
неизпълнение на задължение, в следствие на което кредитора пропуска
възможността да увеличи имуществото си, въпреки че е имало такава възможност.
Пропусната полза е онова приращение на имуществото на кредитора, което при
обикновени условия би настъпило, ако длъжникът не беше провел противоправното
си поведение. Установяването на факта, че действително е пропусната
възможността да се реализира конкретна полза и че това е във връзка с
поведението на длъжника предпоставя установяване от страна на кредитора на
обстановката, която би била, ако вредоносното събитие не беше настъпило, както
и че кредиторът би предприел или вече е предприел поведение, с оглед
реализиране на тази полза. Кредиторът следва да установи, че именно поведението на длъжника е причината да се
пропусне ползата. Установяването на пропуснатата полза се основава на
предположение за състоянието, в което на имуществото на кредитора би било, ако
длъжникът беше провел законосъобразно поведение, съпоставено с имуществото към
момента на провеждане на противоправното поведение. Пропусната полза е реална
вреда и това предположение следва да се обоснове с доказана по делото
възможност за сигурно увеличение на имуществото. Такова доказване е налице
тогава, когато са доказани обективни факти , които при обичайното развитие на
дейността на кредитора позволяват обоснован извод, че имуществото на кредитора би се увеличило. В
този смисъл ТР № 3/12.12.2012г. на ОСТГК на ВКС).
В хипотеза, в която се
претендира вреда от неправомерно задържана сума в резултат от материално
незаконосъобразно обезпечение, размерът на вредата е съизмерима със законната
лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД. За да се уважи такъв иск следва да се докаже,
че не е имало пречка кредиторът да изтегли тази сума и да оперира с нея освен
запора, тоест следва да се докаже, че той е можел да разполага с нея и само наложения
запор го е препятствал да стори същото. В хипотеза, в която тази сума е била по
банкова сметка ***, то следва да се докаже от ищеца, че вземането му по тази
банкова сметка ***. В хипотеза на
неправомерно задържана сума ( запорирани вземания по банкова сметка/***, внесена
гаранция за замяна на обезпечителна мярка, парична гаранция в наказателно
производство, иззета сума с акт за митническо нарушение, основание за налагането
на които мерки в последствие е установено че не съществува), се дължи
обезщетение за претърпени имуществени вреди, съизмерими като минимален размер с
размера на законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. Невъзможността на ищеца да ползва
тази сума е съизмерима с размера на законната лихва, защото се касае за парично
вземане. Запорът върху банковата сметка/банкова гаранция изважда от
разпоредителната власт на титуляра сума в размер на запорираното. Има забава на
плащането на сумата поради наложения запор. Това препятства възможността на
кредитора да я ползва по предназначение и това води до понесена вреда под
формата на пропусната полза, минималния размер на която е съизмерим със
законната лихва. Разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД въвежда необоримата презумпция, че
при парично задължение, независимо от произхода му, гарантираната подлежаща на
обезщетяване вреда , която ищецът е освободен от задължение да доказва по
размер и която е винаги законната лихва, освен ако размер на вреди е по-голям и
който ще подлежи на доказване.(В този смисъл Решение № 156/18.12.2017г. по т.д.
№ 449/2017г. на ВКС, ІІ-ро Т.О.; ; Решение № 101/05.08.2013г. по т.д. №
1029/2012г. на ВКС, І-во Т.О., Решение №
281/04.10.2011г. по гр.д. № 1684/2010г. на ВКС, ІІІ-то Г.О.; Решение №
432/27.12.2011г. по гр.д. № 1380/2011г. на ВКс, ІІІ-то Г.О., постановени по
реда на чл. 290 от ГПК).
В случая по делото не се
спори, а и се установява от писмата на Уни Кредит Булбанк”АД, че запорирана
сума в резултат на материално
неоправдано обезпечение е била по банкова гаранция, за която не се спори,
че е била активирана на 08.12.2015г. , поради
което и съдът приема, че вземането на ищеца към банката за изплащането на тази
сума от 100 000 евро е било изискуемо в момента на налагането на запора на
10.12.2015г. При така установеното съдът приема, че ищецът е имал възможност
да се разпорежда със запорираната сума
до размера от 100 000лв и само запорът, наложен за обезпечение на искове
на „ Т.б.”ЕООД е препятствал разпореждането с тази сума за процесния период от 12.07.2016г. до 07.07.2017г. При
така възприето и по съображения изложени по-горе съдът приема, че размер на
пропусната полза от ищеца в следствие на невъзможността да се разпорежда със
запорираната сума е съизмерима с размер на законната лихва. С въззивната жалба
не са наведени оплаквания срещу изводите на СРС за размер на вредата и съдът приема,
че законна лихва за този период върху запорирана сума е 19 558лв. По
делото не е установено погасяване на задължението, районният съд не е допуснал
нарушение на императивно-правни норми при обосноваване на извода си за същото,
включително и по възражението за
погасителна давност, поради което и правилно иск е уважен. В случая първия ден
от процесния период е 12.07.2016г.,
исковата молба е подадена на 12.07.2019г.,
поради срокът на погасителната давност за вземането не е изтекъл.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема,
че отговорността за разноски следва да се постави в тежест на въззивника.
Въззиваемият не е ангажирал доказателства за направени разноски в производство
пред СГС и такива не му се следват.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 37191/10.02.2020г. по гр.д. № 41023 по описа за
2019г. на Софийски районен съд, 126-ти състав в обжалваната част.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен
съд при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.