РЕШЕНИЕ
Номер 589 06.04.2015
г. Град
Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД ІV-ти граждански състав
На: петнадесети
януари Година: две хиляди и петнадесета
В публично заседание в
следния състав :
Председател:
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар А.Т.
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
гражданско дело номер 4909 по описа за 2014 година
Производството по делото е образувано по исковата молба на В.Д.
***, със съдебен адрес Б..
– чрез адв.Б.В., против „Товарни
превози 1” АД, седалище и адрес на управление
гр.Бургас, ул.”Индустриална” № 1, представлявано от Илчо Георгиев Дуганов, с
която се иска от съда да осъди ответника да заплати на ищеца следните суми,
дължими въз основа на сключен между страните трудов договор № 109/15.10.2013
г., а именно: сумата от 414.00 лв.,
представляващи неизплатено трудово възнаграждение за м.февруари 2014 г., ведно
със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до
окончателното й плащане; сумата от 186.30 лв.,
представляващи неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.03.2014 г. –
15.03.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
исковата молба до окончателното й плащане; сумата от 1 611 евро с
левова равностойност от 3 150.84 лв.,
представляваща дължимо неплатено обезщетение при командировка за периодите
19.10.2013 г. – 29.10.2013 г., 05.12.2013 г. – 16.12.2013 г., 01.02.2014 г. –
28.02.2014 г. и 01.03.2014 г. – 15.03.2014 г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на исковата молба до окончателното плащане; и
сумата от 37.00 лв., представляваща дължимо и неплатено
обезщетение за 3 дни отпуск поради временна нетрудоспособност за периода
09.04.2014 г. – 17.04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и присъждане на
направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на основание сключен между страните
трудов договор е работил в ответното предприятие на длъжността „шофьор на
товарен автомобил международни превози”, като договорът му бил срочен за
периода от 15.10.2013 г. до 15.04.2014 г., след което трудовото му
правоотношение било прекратено. Твърди се, че за същия период ищецът е бил
командирован от работодателя да извършва международни превози и съвестно е
изпълнявал задълженията си, но и до настоящия момент работодателят не му е
заплатил дължимо трудово възнаграждение за м.февруари и м.март 2014 г., както и
командировъчните пари за извършените от него международни курсове за периодите
19.10.2013 г. – 29.10.2013 г., 05.12.2013 г. – 16.12.2013 г., 01.02.2014 г. –
28.02.2014 г. и 01.03.2014 г. – 15.03.2014 г. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител,
поддържа предявените искове и моли съда да уважи претенцията. Ангажира писмени и
гласни доказателства и експертиза. Претендират се направените по делото съдебни
разноски.
В законоустановения срок по чл.131 ГПК
е постъпил писмен отговор от ответното предприятие „Товарни превози 1” АД, с който исковете се оспорват като
неоснователни. По отношение на предявения иск за заплащане на трудово
възнаграждение за м.февруари 2014 г. се твърди, че същото е заплатено на ищеца
и е недължимо. Не се оспорва, че ответникът не е заплатил трудово
възнаграждение за м.март 2014 г. и обезщетението за отпуск поради временна
нетрудоспособност, но се твърди, че ищецът е в забава, тъй като след като е
ползвал неплатен отпуск за периода от 16.03.2014 г. до 31.03.2014 г. същият е
отказал да се яви при работодателя, въпреки отправената му за това покана. В
тази връзка се твърди, че след като ищецът не се е явил на работа след
изтичането на ползвания от него неплатен отпуск, на практика същият е прекратил
едностранно и без предизвестие трудовия договор между страните преди изтичане
на неговия срок, поради което дължи на ответника обезщетение по чл.220, ал.1 КТ
в размер на 414 лв. за неспазено предизвестие. По отношение на претенцията за
заплащане на командировъчни пари ответникът не оспорва обстоятелството, че
ищецът е бил командирован за процесните периоди, но твърди, че дължимите за
това обезщетения са му изплатени. Твърди се също така, че по заповед за
командироване № 92/07.01.2014 г. на ищеца са заплатени авансово 7 487.79
лв., като след приспадане на отчетените от него разходи и плюс полагащите му се
командировъчни, общо в размер на 5 006.26 лв., същият е следвало да
възстанови на работодателя получената в повече сума от 2 481.53 лв., което
той не е сторил. В тази връзка, с писмения отговор е направено при условията на
евентуалност възражение за прихващане на претендираната с исковата молба сума с
дължимата от ищеца сума общо от 2 895.53 лв., от която 414 лв. – дължимо
обезщетение по чл.220, ал.1 КТ за едностранно прекратяване от ищеца на трудовия
договор без предизвестие и 2 481.53 лв. – получена в повече от ищеца сума
за командировъчни по заповед за командироване № 92/07.01.2014 г. В съдебно заседание, чрез процесуалния
си представител, ответникът оспорва предявените искове и моли съда да ги
отхвърли, като неоснователни. При условията на евентуалност, ако се приеме от
съда, че исковете са основателни, ответникът моли да се вземе предвид и да се
уважи направеното от него възражение за прихващане. Ангажира писмени доказателства.
Съдът, като взе предвид събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и съобрази
разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявените искове са с правно
основание чл.128, т.2 КТ (за
неплатени трудови възнаграждение), чл.215 КТ (обезщетение при командироване) и
чл.40, ал.5 КСО, вр. чл.162, ал.3 КТ (обезщетение
за отпуск поради временна нетрудоспособност по болест), при условията на
обективно кумулативно съединяване на исковете.
По делото не се спори, че страните са
били в трудови правоотношения, като видно от представения трудов договор № 109/15.10.2013 г. (л.8), сключен на основание чл.68, ал.1, т.1, вр.
чл.70, ал.1 КТ ищецът В.Д.Д. е бил назначен в
предприятието на „Товарни превози – 1” АД на длъжността „Шофьор товарен
автомобил (международни превози)”, за определено време,
срок – до 15.04.2014 г., при пълно работно време – 8 часа, със срок на изпитване, уговорен в полза на
работодателя, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 414 лв.,
което се изплаща в месеца, следващ месеца на заработка. В трудовия договор е
уговорено също така, че предизвестието при прекратяването му е 30 дни след
изтичане на срока на изпитване. По делото е безспорно и обстоятелството, че за
периода 16.03.2014 г. – 31.03.2014 г. ищецът е ползвал неплатен отпуск, който
му е бил разрешен от работодателя, видно и от изявленията в писмения отговор.
Представени са два броя болнични листи с № 5545246/ 09.04.2014 и № 5545252/
14.04.2014 г., издадени от „ИППМП Д-р П.Панайотов” ЕООД, от които е видно, че
ищецът е бил в отпуск за временна неработоспособност, поради болест, за което
му е предписан домашен режим на лечение съответно от 3 дни по първия болничен
лист за периода 09.04.2014 г. – 11.04.2014 г. и 6 дни по втория болничен лист
за периода 12.04.2014 г. – 17.04.2014 г. Между страните не се спори, че
работодателят е уведомен за издадените болнични листи, както и че единствено по
втория от тях е изплатено обезщетение на ищеца от страна на ТП на НОИ – Бургас.
Между страните не се спори също така, че въз
основа на съществуващото трудово правоотношение със заповеди на работодателя ищецът
е бил командирован извън страната – до Германия и обратно за извършване на
международни превози в периода 19.10.2013 – 15.03.2014 г.
Спорният по делото въпрос е заплатени ли са от работодателя
дължимите на ищеца трудови възнаграждения, обезщетение за отпуск по болест и
обезщетения при командироване за претендираните периоди. В тази връзка, ищецът
твърди, че работодателят не му е заплатил трудови възнаграждения за м.февруари
и м.март 2014 г., обезщетението за отпуск по болест за три дни за времето от
09.04.2014 г. до 11.04.2014 г., както и дължимите му обезщетения за
командировка за периодите 19.10.2013 г. – 29.10.2013 г., 05.12.2013 г. –
16.12.2013 г., 01.02.2014 г. – 28.02.2014 г. и 01.03.2014 г. – 15.03.2014 г. От
своя страна, ответникът оспорва претенциите с твърдението, че дължимите на Д.
суми за трудово възнаграждение за м.февруари 2014 г. и за командировките за
процесните периоди са му изплатени, а по отношение на претенцията за трудово
възнаграждение за м.март 2014 г. и за обезщетение за отпуск по болест ответникът
не оспорва, че същите не са заплатени от него, но твърди, че ищецът е в забава,
тъй като след като е ползвал неплатен отпуск за периода от 16.03.2014 г. до
31.03.2014 г. е отказал да се яви при работодателя за уреждане на отношенията,
въпреки отправената му за това покана. Във връзка с твърденията си, ответникът
представя три броя заповеди за командировка с №№ 77/15.10.2013 г.,
86/03.12.2013 г. и 92.07.01.2014 г., касаещи процесните периоди, ведно с
отчетни листи към тях – авансови отчети и отчети във валута, които не са
оспорени от ищцовата страна. Ответникът представя и платежни нареждания и
разходни касови ордери за заплатени на ищеца по банков път и в брой суми за
заплати и командировки, част от които също не са оспорени от Д. по надлежния
ред.
Ищецът оспорва представения с писмения отговор РКО №
620/17.12.2013 г. за сумата от 643.79 лв. с твърдението, че същият не е
подписан от него и отразената сума не му е заплатена, за което по делото е
открито производство по реда на чл.193 ГПК по оспорване на ордера като
неавтентичен документ. В тази връзка, по делото е извършена
съдебно-графологична експертиза, неоспорена от страните и приета от съда като
обективна и компетентно изготвена от лице с необходимите специални познания. От
заключението на графологичната експертиза се установява, че подписът за
„получил сумата“ от името на В.Д. в РКО № 620/17.12.2013 г. за сумата от 643.79
лв. е изпълнен от ищеца. Предвид това, съдът намира, че ищецът не проведе
успешно оспорване на цитирания РКО, същият представлява частен свидетелстващ
документ, който е подписан от Д. и съставлява доказателство за удостоверените в
него обстоятелства (чл.180 ГПК).
Ищецът оспорва и представените с писмения отговор РКО №
130/17.03.2014 г. за сумата от 324.52 лв. и РКО № 131/17.03.2014 г. за сумата
от 3 000 лв., като твърди, че посочените суми не са му заплатени, въпреки
че ордерите са подписани от него. В тази връзка, в съдебно заседание се излагат
твърдения от ищцовата страна, че в ответното дружество е съществувала практика
при сключването на трудовите договори работниците да подписват няколко на брой празни
РКО, като при постъпването му на работа Д. също подписал три броя празни касови
ордери и това били представените с отговора РКО. В подкрепа на горните твърдения
ищецът ангажира гласни доказателства – св.И.М.Д. (негова майка), която заявява
пред съда, че синът й В.Д. започнал работа в „Товарни превози – 1” през м.март
2014 г. като международен шофьор. Свидетелката заявява, че синът й е споделил с
нея, че при постъпването си на работа се е подписал на три броя празни ордери,
тъй като такава била практиката на фирмата и ако откажел да ги подпише, нямало
да бъде сключен трудовият му договор. Заявява също така, че ищецът получавал
заплатата си по банков път, като последния превод бил за 500 лв., никога не е
получавал заплатата си на ръка в брой и затова имало проблем с последното
възнаграждение, тъй като за него нямало банков превод. След последния курс ищецът
бил в болнични и от него св.Д.. разбрала, че трудовият му договор бил прекратен
по взаимно съгласие на страните и затова той повече не се явявал на работа.
Съдът не кредитира показанията на св.Д.., като при
преценката им по реда на чл.172 ГПК ги намира за необективни и заинтересовани
от изхода на спора, същите са опосредени и се базират единствено на споделеното
й от ищеца, като изнесените от свидетелката данни не кореспондират със
събраните по делото доказателства и противоречат на собствените твърдения на
ищеца за периода на трудовото му правоотношение.
За установяване на спорните по делото обстоятелства е
извършена съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните и приета от
съда като обективна, обоснована и компетентно изготвена от лице с необходимата
квалификация. Съгласно експертизата, в платежната ведомост за м.февруари 2014 г.
на ищеца е начислено брутно трудово възнаграждение за 20 работни дни в брутен размер
от 414 лв., като след приспадане на удръжките (лични осигурителни вноски и
ДДФЛ) нетното възнаграждение за м.февруари 2014 г. е в размер на 324.52 лв.,
което е изплатено на ищеца с РКО № 130/17.03.2014 г. В платежната ведомост за
м.март 2014 г. на ищеца е начислено брутно трудово възнаграждение за 9 работни
дни в брутен размер от 186.30 лв., като след приспадане на удръжките (лични
осигурителни вноски и ДДФЛ) нетното възнаграждение за м.март 2014 г. е в размер
на 146.03 лв. В платежната ведомост за м.април 2014 г. на ищеца е начислено
обезщетение за временна неработоспособност за 3 работни дни в брутен размер от
62.10 лв., което след приспадане на дължимите удръжки възлиза в нетен размер от
48.67 лв. Вещото лице е установило, че трудовото възнаграждение за м.март 2014г.
и обезщетението за м.април 2014г. не са изплатени на ищеца.
От икономическата експертиза се установява също така, че за
процесните периоди 19.10.2013г. – 29.10.2013г., 05.12.2013г. – 16.12.2013г. и
01.02.2014г. – 15.03.2014г. ищецът е бил командирован за извършване на
международни превози до Германия и обратно на основание издадени от
работодателя три броя заповеди за командировка, както следва:
- Със Заповед № 77/15.10.2013 г. ищецът е командирован до
Германия и обратно, за периода от 17.10.2013 г. до 29.10.2013 г., като с РКО №
495/15.10.2013 г. са му изплатени авансово 500 лв. Според експертизата, за 13
дни командировка са дължими 351 евро (по 27 евро на ден) с левова равностойност
от 686.50 лв. След отчитане на командировката е изготвен авансов отчет за
изплатените командировъчни пари и извършените разходи, при което на Д. са начислени
командировъчни за 13 дни в размер на 650 евро (по 50 евро на ден вместо полагащите
се по 27 евро), равняващи се на 1 271.28 лв., към която сума са прибавени
отчетените разходи общо от 209.93 лв. (70.52 евро /137.93 лв./ + 72 лв.) и е
приспаднат получения аванс от 500 лв. При това изчисление е останала сума за
плащане в размер на 981.21 лв., която е изплатена на ищеца с РКО №
528а/01.11.2014 г. (л.46).
- Със Заповед № 86/03.12.2013 г. ищецът е командирован до
Германия и обратно, за периода от 04.12.2013 г. до 13.12.2013 г., като с РКО №
591/03.12.2013 г. са му изплатени авансово 500 лв. Според експертизата, за 10
дни командировка са дължими 270 евро (по 27 евро на ден) с левова равностойност
от 528.07 лв. След отчитане на командировката е изготвен авансов отчет за
изплатените командировъчни пари и извършените разходи, при което на Д. са
начислени командировъчни за 10 дни в размер на 500 евро (по 50 евро на ден
вместо полагащите се по 27 евро), равняващи се на 977.91 лв., към която сума са
прибавени отчетените разходи общо от 165.88 лв. (48 евро /93.88 лв./ + 72 лв.)
и е приспаднат получения аванс от 500 лв. При това изчисление е останала сума
за плащане в размер на 643.79 лв., която е изплатена на ищеца с РКО № 620/17.12.2014
г. (л.55).
- Със Заповед № 92/07.01.2014 г. ищецът е командирован до
Германия, Италия и Франция и обратно, за периода от 17.01.2014 г. до 15.03.2014
г., за общо 57 дни (м.януари – 15 дни, м.февруари – 28 дни и м.март – 14 дни).
Според експертизата, за 57 дни командировка са дължими командировъчни общо от 1
539 евро (по 27 евро на ден) с левова равностойност от 3 010.02 лв. Вещото
лице е установило, че с 8 броя платежни нареждания ответникът е заплатил по
банков път по сметка на ищеца сума общо от 3 987.79 лв. с основание
„служебен аванс”, както следва: на 08.01.2014г. – 500 лв., на 29.01.2014г. –
600 лв., на 30.01.2014г. – 100 лв., на 04.02.2014г. – 100 лв., на 11.02.2014г.
– 677.79 лв., на 21.02.2014г. – 1 060 лв., на 04.03.2014г. – 800 лв. и на
13.03.2014г. – 150 лв., с РКО № 130/17.03.2014 г. на ищеца са заплатени в брой
500 лв. с основание „служебен аванс” и с РКО № 131/17.03.2014 г. са му
заплатени в брой 3 000 лв. с основание „командировка”, или общо изплатената на
ищеца сума е в размер на 7 487.79 лв. След отчитане на командировката е
изготвен авансов отчет за изплатените командировъчни пари и извършените разходи
във валута, при което на Д. са начислени командировъчни по месеци, както
следва: за м.януари 2014г. – командировъчни за 15 дни в размер на 405 евро (по
27 евро на ден), равняващи се на 792.11 лв., към която сума са прибавени
отчетените разходи от 30.35 евро /59.36 лв./, или обща сума от 851.47 лв.; за
м.февруари 2014г. – командировъчни за 28 дни в размер на 756 евро (по 27 евро
на ден), равняващи се на 1 478.61 лв., към която сума са прибавени
отчетените разходи от 526.88 евро /1 030.49 лв./, или обща сума от
2 509.10 лв.; за м.март 2014г. – командировъчни за 14 дни в размер на 378
евро (по 27 евро на ден), равняващи се на 739.30 лв., към която сума са
прибавени отчетените разходи от 453.20 евро /886.38 лв./, или обща сума от
1 625.68 лв. Така, общата сума по изготвените авансови отчети за
полагащите се командировъчни пари и разходи за периода на командировката от
17.01.2014г. до 15.03.2014г. възлиза в размер на 4 986.25 лв., към която
са прибавени и отчетени разходи в лева – 20 лв., или общо 5 006.25 лв. Тъй
като работодателят е заплатил на ищеца с посочените по-горе платежни нареждания
и касови ордери сума в общ размер от 7 487.79 лв., същата следва да бъде
приспадната от отчетените командировъчни пари и разходи, при което се получава,
че на ищеца е изплатена в повече сума от 2 481.54 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира
следното:
По отношение на иска по чл.128, т.2 КТ: Съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 КТ, работодателят е длъжен да
плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. Това е основно задължение на работодателя
като насрещна престация за предоставената му и използвана от него работна сила
на работника или служителя. Съгласно правилата за разпределяне на
доказателствената тежест в гражданския процес, в тежест на ответника –
работодател е
докаже изплащането на дължимите трудови възнаграждения. С оглед събраните по делото доказателства, съдът намира
предявения иск по чл.128, т.2 КТ за частично основателен.
Съгласно приетото и неоспорено заключение на
съдебно-икономическата експертиза е установено, че за м.февруари 2014 г. на
ищеца е начислено брутно трудово възнаграждение за 20 работни дни в размер на
414 лв., като след приспадане на удръжките (лични осигурителни вноски и ДДФЛ)
нетното възнаграждение за м.февруари 2014 г. възлиза на 324.52 лв. От
експертизата се установява по безспорен начин, че с РКО № 130/17.03.2014 г. работодателят
е заплатил на ищеца дължимото трудово възнаграждение за м.февруари 2014г. в
нетния размер от 324.52 лв. В тази връзка, съдът намира за неоснователни и
недоказани твърденията на ищеца, че в ответното дружество е съществувала
практика при сключването на трудовите договори работниците да подписват няколко
празни касови ордери и процесният РКО № 130/17.03.2014 г. също е бил подписан
от него по този начин. Така твърдените обстоятелства не се установяват от
доказателствата по делото, нито от ангажираните в тази връзка гласни
доказателства – св.Д.. (майка на ищеца), чиито показания съдът не кредитира
като необективни и заинтересовани по изложените по-горе в мотивната част
съображения. Освен това, в случая ищецът се опитва по недопустим начин да
опровергае съдържанието на изходящ от него писмен документ, което следва да
бъде установено единствено чрез писмени доказателства, каквито по делото не са
ангажирани от негова страна. Следва да се отбележи, че процесният РКО
представлява частен свидетелстващ документ и при безспорното обстоятелство, че
същият е подписан от В.Д., на основание чл.180 ГПК този документ съставлява
доказателство за удостоверените с него обстоятелства, а именно за факта на
плащане на отразената сума от 324.52 лв. за трудово възнаграждение за
м.февруари 2014 г. Предвид това, съдът намира, че предявеният иск по чл.128,
т.2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение за м.февруари 2014 г. в брутен
размер от 414 лв., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на
исковата молба, е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
По отношение на иска за заплащане на трудовото възнаграждение за м.март
2014г., съдът намира претенцията за доказана по основание и размер. Съгласно
заключението на икономическата експертиза, в платежната ведомост за м.март 2014
г. на ищеца е начислено брутно трудово възнаграждение за 9 работни дни в брутен размер от 186.30 лв., като след
приспадане на удръжките (лични осигурителни вноски и ДДФЛ) нетното възнаграждение
за м.март 2014 г. възлиза на
146.03 лв., което не е заплатено. Ответникът не е ангажирал по делото доказателства
за заплащане на възнаграждението, нещо повече, в писмения отговор същият е
признал дължимостта на трудовото възнаграждение на ищеца за м.март 2014г. в брутен
размер от 186.30 лв., съответно в нетен размер от 143.06 лв., както и
неплащането на тази сума, като в този смисъл е и представената към отговора
справка от работодателя (л.82), в
която е отразено, че посочената
заплата не е изплатена и е дължима. С оглед установеното
в икономическата експертиза и представените по делото писмени доказателства,
изходящи от ответното дружество, с които се признават неизгодни за работодателя
факти, съдът намира, че предявеният иск по чл.128, т.2 КТ за заплащане на
трудово възнаграждение за м.март 2014г. е основателен и доказан в претендирания
брутен размер от 186.30 лв., поради
което следва да бъде уважен изцяло.
Претенцията за заплащане на трудовото възнаграждение следва
да се уважи в брутен размер, тъй като дължимите удръжки за ДДФЛ, ДОО и ЗО на
работника следва да се преизчислят от работодателя към момента на фактическото
изплащане на възнаграждението. В този смисъл, съдът съобрази задължителната
съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, че подлежи на
присъждане именно брутният размер на трудовото възнаграждение, като едва при
заплащането му следва да бъдат направени необходимите приспадания във връзка с
дължимите данъци по ЗДДФЛ и осигурителни вноски (Решение № 166 от 25.02.2010 г.
по гр.д.№ 220/2009 г. по описа на ВКС, III г. о., ГК). Ето защо, предвид основателността на предявения
иск, на ищеца следва да се присъди дължимото трудово възнаграждение за м.март
2014г. в брутен размер от 186.30 лв.
Предвид основателността на иска по чл.128 КТ, основателна
се явява и акцесорната претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законната
лихва за забава върху неплатеното трудово възнаграждение за м.март 2014г. от
подаване на исковата молба до окончателното му плащане.
По отношение на иска по чл.215 КТ: Съгласно разпоредбата на чл.215 КТ, при командироване
работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово
възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари, при условия и размери,
определени от Министерския съвет. По делото не се спори, че в изпълнение на
трудовата си функция и на основание издадени от работодателя заповеди за
командироване, в периода 19.10.2013
– 15.03.2014 г. ищецът е бил командирован извън
страната за извършване на международен превоз на товари, както и относно
престоят на работника в чужбина за общо 80 дни, което се установява и от представените
ЧМР, авансови отчети и от приетото по делото експертно заключение. Между
страните не се спори също така, че за посочения период ищецът, като водач на товарен
автомобил е осъществявал превоз на товари
в чужбина и е изпълнявал добросъвестно задълженията си извън границите на
населеното място, в което е седалището на работодателя, които обстоятелства се
признават и не се оспорват от ответника. Следователно за работодателя е
възникнало задължението по чл.215 КТ за заплащане на ищеца на командировъчни
пари в съответствие с броя на дните, в които е бил извън страната, посредством
които да се компенсират неудобствата, които същият е понесъл, полагайки труд
извън местоживеенето си.
В случая, съдът намира, че доколкото се касае за
международен сухоземен превоз на товари,
следва да намери приложение специалната Наредба за служебните командировки на
шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на
товари и пътници (НСКШСЧМАПТП). В този смисъл, на ищеца, като водач на
тежкотоварен автомобил извършващ международни превози са дължими командировъчни
пари в размерите, определени по правилата на цитираната наредба, тъй като
нейните разпоредби обхващат по-тесен кръг от обществени отношения и се явяват
специални по отношение на Наредбата служебните командировки и специализации в
чужбина (НСКСЧ). По този въпрос, със задължителни за съдилищата решения,
постановени по реда на чл.290 ГПК, ВКС се е произнесъл изрично, че когато
командироването в чужбина е извършено на шофьори от стопански организации,
които разполагат със собствени автомобили и извършват международни превози,
приложима е НСКШСЧМАПТП, а не НСКСЧ, поради което относно начина на изчисляване
на дължимите командировъчни пари на шофьорите при задгранични автомобилни
превози следва да бъде приложена НСКШСЧМАПТП (в този смисъл Решение №
350/13.07.2010 г. по гр.д.№ 130/2009 г. по описа на ВКС, III г.о., Решение № 32/05.03.2010 г. по
гр.д.№ 3592/2008 г. по описа на ВКС, IV г.о., Решение № 153/15.07.2013 г. по гр.д.№ 495/2012 г. по
описа на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 314/17.05.2010 г. по гр.д.№ 638/2009 г. на
ВКС, ІІІ г.о.). Съгласно § 1 от Заключителните разпоредби на НСКШСЧМАПТП,
същата наредба се прилага от всички стопански организации, които имат собствени
автомобили и автобуси и извършват международни превози, каквато организация е и
ответното дружество „Товарни превози – 1” АД. По делото не се спори, а и от
извършената от съда служебна справка в Търговския регистър се установява, че
част от предмета на търговска дейност на ответника е именно извършването на
транспорт, вътрешни и международни превозни сделки и спедиция, а видно от
приложените по делото заповеди за командировка, работодателят е възложил на
ищеца извършването на отделните международни превози чрез управлението на
конкретен служебен автомобил на предприятието. Ето защо и с оглед
задължителната практика на ВКС, съдът приема, че в случая на ищеца като водач
на тежкотоварен автомобил и извършващ международен превоз със собствен на
предприятието автомобил, се дължат командировъчни пари в размерите, определени
в специална наредба.
Следва да се отбележи, че в представените заповеди за
командировка липсва посочване на размера на командировъчните и по делото не се
установява съществуването на изрична уговорка между страните за заплащане на
такива по 27 евро на ден, както се твърди в исковата молба, нито по 50 евро на
ден, каквито са били начислявани от ответника, поради което размерът на
дължимите суми следва да се определи в съответствие с нормативно определения
минимум по НСКШСЧМАПТП. В тази връзка, съдът намира, че приетата икономическа
експертиза неправилно е изчислила полагащите се на ищеца командировъчни пари в
размерите по НСКСЧ (по 27 евро на ден), поради което не кредитира заключението
в тази му част, тъй като не е съобразено с приложимия закон, като
командировъчните следва да бъдат преизчислени в съответствие с размерите по НСКШСЧМАПТП.
Съгласно чл.8 от НСКШСЧМАПТП, на шофьорите, извършващи
международни превози на товари и пътници, се изплаща единна ставка в размер на
35.00 щатски долара на ден – за единична езда и 27.50 щатски долара на ден –
при двойна езда, или тяхната равностойност в друга конвертируема валута. В
случая, предвид факта, че във всички представени документи (заповед за
командировка и авансови отчети) е посочено само името на ищеца, а и ответника
не твърди курсовете да са извършвани съвместно с друг шофьор, съдът приема, че
процесните превози са извършвани при единична езда и за тях се полагат по 35
щатски долара на ден. При това, доколкото по делото е установено, че в
процесния период ищецът е бил извън страната общо 80 дни, на същия следва да
бъдат изплатени командировъчни по 35 щатски долара на ден, или общо 2800 щатски
долара в левовата им равностойност по курса на БНБ към момента на постановяване
на решението (1,80594) в размер на 5 056.63 лв., като за отделните
командировки сумата е следната:
- по Заповед за командировка № 77/15.10.2013 г. – за
периода от 17.10.2013 г. до 29.10.2013 г., за
13 дни командировка са дължими 455 щ.д. (по 35 щ.д. на ден) с левова
равностойност от 821.70 лв. Към тази
сума следва да се прибавят отчетените разходи във валута и в лева, които видно
от експертното заключение са в общ размер от 209.93 лв. (70.52 евро /137.93
лв./ + 72 лв.). Получава се обща сума от 1 031.63 лв., от която следва да
се приспадне платения аванс от 500 лв. с РКО № 495/15.10.2013 г. При това
изчисление остава дължима сума за плащане
от 531.63 лв., която видно от икономическата експертиза е изплатена на
ищеца с РКО № 528а/01.11.2014 г. (л.46), с който след отчитане на посочената
командировка са платени 981.21 лв.
- по Заповед за командировка № 86/03.12.2013 г. – за
периода от 04.12.2013 г. до 13.12.2013 г., за
10 дни командировка са дължими 350 щ.д. (по 35 щ.д. на ден) с левова
равностойност от 632.08 лв., към
които следва да се прибавят отчетените разходи във валута и в лева в общ размер
в лева от 165.88 лв. (48 евро /93.88 лв./ + 72 лв.), видно от експертното заключение.
Получава се обща сума от 797.96 лв., от която следва да се приспадне платения
аванс от 500 лв. с РКО № 591/03.12.2013 г. При това изчисление остава дължима сума за плащане от 297.96 лв.,
която видно от икономическата експертиза е изплатена на ищеца с РКО №
620/17.12.2014 г. (л.55), с който след отчитане на посочената командировка са платени 643.79 лв.
- по Заповед за командировка № 92/07.01.2014 г. – за
периода от 17.01.2014 г. до 15.03.2014 г., за
общо 57 дни (м.януари – 15 дни, м.февруари – 28 дни и м.март – 14 дни) са дължими 1 995 щ.д. (по 35 щ.д.
на ден) с левова равностойност от 3 602.85
лв., към които следва да се прибавят отчетените разходи във валута и в лева
(30.35 евро /59.36лв./ + 526.88 евро /1030.49лв./ + 453.20 евро /886.38лв./ +
20 лв.), видно от експертното заключение. Съгласно експертизата отчетените
разходи от 526.88 евро /1030.49лв./ и от
453.20 евро /886.38лв./ представляват заплатени от ищеца извършени ремонти на
автомобила по фактура № 2102672/21.02.2014 г. и фактура № 14006330/04.03.2014
г., които са описани в авансовите отчети и са осчетоводени от ответното
дружество като фирмен разход. От експертизата е видно също така, че ищецът е
заплатил още една сума за ремонт на автомобила в размер на 259.43 евро
/507.40лв./, съгласно фактура № 427765/29.01.2014 г., която обаче не е била
описана в авансовите отчети и съответно не е била осчетоводена от дружеството
като разход. Тъй като това представлява фирмен разход, който не може да бъде
възлаган в тежест на работника при липса на основания за това, съдът намира, че
фактурираните 259.43 евро /507.40лв./ също следва да се включат към разходите,
при което общият им размер възлиза на 2 503.63 лв. и прибавяйки ги към командировъчните
от 3 602.85 лв. се получава обща
сума за плащане от 6 106.48 лв., от която следва да се приспаднат
платените аванси. По делото е безспорно установено и от икономическата
експертиза е видно, че с 8 броя платежни нареждания ответникът е заплатил по
банков път по сметка на ищеца сума от 3 987.79 лв. с основание „служебен
аванс”, с РКО № 130/17.03.2014 г. на Д. са заплатени в брой 500 лв. с основание
„служебен аванс”, а с РКО № 131/17.03.2014 г. са му заплатени в брой 3 000 лв. с основание „командировка”, или общо изплатената на ищеца сума е в размер на
7 487.79 лв. При това положение за съда се налага извода, че
работодателят е заплатил на Д. полагащите му се командировъчни пари от
6 106.48 лв. и дори са му платени
1 381.31 лв. в повече от
дължимото (7 487.79 лв. – 6 106.48 лв.). В тази връзка, съдът намира
за неоснователно и недоказано твърдението на ищеца, че сумата от 3 000 лв.
по РКО № 131/17.03.2014 г. не му е била заплатена, въпреки че ордерът е
подписан от него, като твърди, че в ответното дружество е съществувала практика
при сключването на трудовите договори работниците да подписват няколко празни
касови ордери и процесният РКО № 131/17.03.2014 г. също е бил подписан от него
по този начин. Така твърдените обстоятелства не се установяват от
доказателствата по делото, нито от ангажираните в тази връзка гласни
доказателства – св.Д.. (майка на ищеца), чиито показания съдът не кредитира
като необективни и заинтересовани по изложените по-горе в мотивната част
съображения. В случая ищецът се опитва по недопустим начин да опровергае
съдържанието на изходящ от него писмен документ, което следва да бъде
установено единствено чрез писмени доказателства, каквито по делото не са
ангажирани от негова страна. Следва да се отбележи, че процесният РКО
представлява частен свидетелстващ документ и при безспорното обстоятелство, че
същият е подписан от В.Д., на основание чл.180 ГПК този документ съставлява
доказателство за удостоверените с него обстоятелства, а именно за факта на
плащане на отразената в него сума от 3 000 лв. за „командировка”.
Предвид изложените съображения, съдът намира, иска по
чл.215 КТ за изцяло неоснователен, тъй като работодателят е изпълнил
задълженията си за заплащане на полагащите се средства на ищеца за
командировките му в чужбина и не му дължи суми на това основание. Нещо повече,
от доказателствата по делото се установява по несъмнен начин, че на ищеца са
били изплатени суми в по-голям размер от дължимите му за извършените
командировки за процесния период от 19.10.2013 г. до 15.03.2014 г. Ето защо, предявеният
иск по чл.215 КТ за заплащане на сумата от 1 611 евро с левова
равностойност от 3 150.84 лв. – неплатено обезщетение при командировка за
периодите 19-29.10.2013 г., 05-16.12.2013 г., 01-28.02.2014 г. и 01-15.03.2014г.,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба,
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По отношение на иска по чл.40, ал.5 КСО, вр. чл.162, ал.3 КТ: Съгласно разпоредбата на 162, ал.3 КТ,
за времето на отпуск поради временна неработоспособност на работника или
служителя се изплаща парично обезщетение в срокове и размери, определени от
отделен закон. Законът, в който са уредени тези отношения е Кодексът за
социално осигуряване. По силата на чл.40, ал.5 КСО осигурителят (работодател)
изплаща на осигуреното лице за първите три работни дни от временната
неработоспособност 70 на сто от среднодневното брутно възнаграждение за месеца,
в който е настъпила временната неработоспособност, но не по-малко от 70 на сто
от среднодневното уговорено възнаграждение. От представените по делото болнични
листи с №
5545246/ 09.04.2014 г. и № 5545252/ 14.04.2014 г., е видно, че на ищеца е бил разрешен от здравните органи отпуск за 3 дни по първия болничен лист за
периода 09.04.2014 г. – 11.04.2014 г. и за 6 дни по втория болничен лист за
периода 12.04.2014 г. – 17.04.2014 г. за
временната му неработоспособност, поради посоченото в същите общо заболяване. Предвид това, за първите три дни – за периода от 09.04.2014 г. до
11.04.2014 г., за които е издаден болничен лист № 5545246/ 09.04.2014, ответникът дължи на Д. обезщетение по чл.40, ал.5 КСО,
вр. чл.162, ал.3 КТ в размер на 70 на сто от среднодневното му брутно
възнаграждение за месеца, в който е настъпила временната неработоспособност, но
не по-малко от 70 на сто от среднодневното уговорено възнаграждение на ищеца.
Съгласно приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, размерът на
дължимото обезщетението за временна неработоспособност за процесния период е в брутен
размер от 62.10 лв., респ. в нетен размер от 48.67 лв., като видно от заключението
в същия размер е и извършеното от ответника начисляване на обезщетението в
платежната ведомост за м.април 2014 г. По делото не се спори, че това
обезщетение не е платено от страна на работодателя, нещо повече, в писмения
отговор същият е признал дължимостта на обезщетението за временна
неработоспособност в брутен размер от 62.10 лв., съответно в нетен размер от 48.67
лв., както и неплащането на тази сума, като в този смисъл е и представената към
писмения отговор справка от работодателя (л.82), в която е отразено, че сумата
не е изплатена и е дължима. В тази връзка, съдът намира за неоснователно
възражението на ответника, че след като работникът бил в забава сумата не била
дължима, тъй като наличието на такава забава по никакъв начин не освобождава работодателя
от задължението му да заплати на ищеца дължимото обезщетение по чл.40, ал.5 КСО, вр. чл.162, ал.3 КТ. Ето защо, съдът намира, че на ищеца се дължи
обезщетение за временна неработоспособност поради заболяване в установения от
вещото лице брутен размер от 62.10 лв., респ. нетен размер от 48.67 лв. Но предвид
обстоятелството, че с исковата молба се претендира сумата от 37 лв., съдът
намира, че искът следва да се уважи в предявения размер, тъй като е недопустимо
да се произнася свръхпетитум.
С оглед изложение съображения, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата от 37 лв., представляваща обезщетение за
временна неработоспособност за периода от 09.04.2014 г. до 11.04.2014 г.,
поради което искът по чл.40, ал.5 КСО, вр. чл.162, ал.3 КТ следва да бъде
уважен изцяло като основателен.
Предвид основателността на главния иск, основателна е и
акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху присъденото
обезщетение за временна неработоспособност, считано от подаване на исковата молба
да окончателното му плащане.
С оглед уважаването
на част от исковете по чл.128, т.2 КТ и по чл.40, ал.5 КСО, вр. чл.162, ал.3 КТ, съдът намира, че се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на
направеното от ответника при условията на евентуалност възражение за
прихващане. С писмения отговор е направено възражение за прихващане на
претендираната с исковата молба сума с дължимата от ищеца сума общо от
2 895.53 лв., от която 414 лв. – дължимо обезщетение по чл.220, ал.1 КТ за
едностранно прекратяване от ищеца на трудовия договор без предизвестие и
2 481.53 лв. – получена в повече от ищеца сума за командировъчни по
заповед за командироване № 92/07.01.2014 г. Следва да се отбележи, че освен
липсата на посочване с кои искови суми се иска да бъде извършено прихващане,
възражението се явява и неоснователно, тъй като за ответника не съществува
насрещно вземане, което да се прихване с присъдените на ищеца суми.
Съображенията на съда са следните:
По отношение на искането за прихващане с дължимо от ищеца
обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, съдът намира, че на ответника т. не му се
следва, тъй като по делото не се ангажираха доказателства за наличието на
валидно прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Както ищецът,
така и ответникът не са представили писмени доказателства, от които да се
установяват твърденията им за прекратяване на трудовия договор, нито за
основанието, на което това е станало. Действително, между страните не се спори,
че след 17.03.2014 г. В.Д. реално не е полагал труд при работодателя си
„Товарни превози – 1” АД, но по делото не е представена заповед на работодателя
за прекратяване на трудовия договор в изискуемата от чл.335, ал.1 КТ писмена
форма. Доказателствената тежест да представи заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение и за установяване на основанието, на което това е станало, се
носи от ответника, на когото за дадени указания от съда в този смисъл с
постановеното определение по чл.140 ГПК. Независимо от това, ответникът не
ангажира такива доказателства, поради което не може да се приеме, че трудовият
договор е бил прекратен на твърдяното от същия основание, а именно едностранно
прекратяване от работника без предизвестие. В този смисъл, не може да се
направи категоричен извод дали и кога точно е бил прекратен трудовия договор, тъй
като липсват каквито и да било доказателства да е издадена заповед от
работодателя, установяваща основанието за прекратяване на правоотношението и
същата да е сведена до знанието на работника, предвид разпоредбата на чл.335,
ал.2 КТ, предвиждаща различен момент на прекратяване на трудовия договор в
зависимост от това дали същото е извършено с предизвестие или без предизвестие.
Предвид това, съдът намира възражението за прихващане в тази му част за
недоказано, поради което не може да бъде уважено.
По отношение на искането за прихващане със сумата от 2 481.53
лв. – получена в повече от ищеца сума за командировъчни по заповед за
командироване № 92/07.01.2014 г., съдът намира следното: Твърденията на
работодателя за недължимо получени от работника суми по същество представляват
възражение за получаване на облага при начална липса на основание по смисъла на
чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД. При това, в тежест на ответника е да установи, че
ищецът е получил суми без правно основание, както и техния размер. По делото е
безспорно установено, че претендираната от работодателя сума е била изплатена
на работника по повод осъществяването от последния на трудовите му функции по
съществуващото между страните трудово правоотношение и се отнася за
командировъчни пари за извършените от ищеца международни превози. Безспорно
установено е също така, че на ищеца са заплатени командировъчни средства в
повече от дължимото, но съдът намира, че в случая следва да намери приложение
нормата на чл.271, ал.1 КТ, съгласно която работникът не е длъжен да връща
сумите за трудови възнаграждения и обезщетения по трудовото правоотношение,
които е получил добросъвестно. Командировъчните пари представляват обезщетение
по трудовото правоотношение по смисъла на КТ, поради което попадат в обхвата на
цитираната разпоредба. Съгласно общото правило на чл.8, ал.2 КТ,
добросъвестността при осъществяването на трудовите права и задължения се
предполага до доказване на противното, като по делото не бе оборена
установената в закона презумпция за добросъвестност на работника. Понятието за
добросъвестност е разяснено в Тълкувателно решение № 79/1965г. на ОСГК, което е
актуално и към настоящия момент, като е посочено, че за преценката дали
работникът следва да върне сумите от определящо значение е неговото субективно
отношение към основанието за получаване на сумите, т.е. за отпадане на
задължението му да върне сумите е достатъчно да е имал съзнанието, че за него
съществува правото да ги получи. Според същото решение, добросъвестен е този
работник, който не е знаел за липсата на правно основание за получаването на
съответните суми, като относно разпределението на доказателствената тежест важи
общото правило, че всеки доказва твърденията си. В този смисъл, в тежест на
ответника-работодател е да докаже недобросъвестността на работника, а именно
обстоятелството, че към момента на получаване на сумата ищецът е знаел, че му
се заплаща повече от дължимото. В случая, ответникът не е е оборил установената
в чл.8, ал.2 законова презумпция за добросъвестност на ищеца и не е ангажирал
доказателства в този смисъл. Освен това, съдът намира, че предвид липсата на
изрична уговорка за командировъчните пари в представените заповеди, следва да
се приеме, че работникът не е бил наясно във всеки един момент какъв е конкретния
размер на полагащите му се средства за командировките, още повече, че и самият
работодател е начислявал различни по размер ставки на ден (50 евро и 27 евро).
Предвид това, за съда са налага извода, че е налице добросъвестност на ищеца
при получаване на обезщетенията за командировки по трудовото правоотношение,
макар и да е установено заплащане в повече от дължимото, поради което
направеното от ответника възражението за прихващане по чл.55, ал.1 ЗЗД е
неоснователно и следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на спора и направеното от ищеца искане по чл.78, ал.1 ГПК, ответникът следва да
му заплати сумата от 32.42 лв. за направените разноски по делото, съразмерно с
уважената част от исковете. На основание чл.83, ал.1, т.1 ГПК, ищецът не дължи
държавна такса за делото, поради което и с оглед изхода на спора,
ответникът следва да заплати по сметка на БРС държавна такса за производството в размер на 100 лв., дължима върху размера
на уважените искове. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да заплати
по сметка на БРС и сумата от 25.87 лв. за заплатеното от бюджета на съда
възнаграждение на вещи лица, съразмерно с уважената част от исковете.
Мотивиран от гореизложеното,
Бургаският районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Товарни превози – 1” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Бургас, ул.”Индустриална” № 1, представлявано от Илчо Георгиев Дуганов, да
заплати на В.Д. ***, ЕГН **********, сумата
от 186.30 лв. (сто осемдесет и шест лева и тридесет
стотинки), представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за периода
от 01.03.2014 г. – 15.03.2014 г., дължима въз основа на сключен между страните
трудов договор № 109/15.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата
от подаване на исковата молба – 02.07.2014 г. до окончателното й плащане, сумата
от 37.00 лв. (тридесет и седем лева),
представляваща дължимо и неплатено обезщетение за 3 дни отпуск, поради временна
нетрудоспособност по болест за периода 09.04.2014 г. – 17.04.2014 г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 02.07.2014 г.
до окончателното й изплащане, както и сумата от 32.42 лв. (тридесет и два лева и четиридесет и две стотинки),
представляваща направените по делото съдебни разноски, съразмерно с уважената
част от исковете, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл.128, т.2 КТ в частта за заплащане на сумата от 414.00 лв., представляваща
неизплатено трудово възнаграждение за м.февруари 2014 г., ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното й плащане, КАКТО
и иска по чл.215 КТ за заплащане на сумата от 1611.00 евро
с левова равностойност от 3150.84 лв., представляваща неплатено обезщетение при
командировка за периодите 19.10.2013 г. – 29.10.2013 г., 05.12.2013 г. –
16.12.2013 г., 01.02.2014 г. – 28.02.2014 г. и 01.03.2014 г. – 15.03.2014 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до
окончателното плащане, като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ възражението за прихващане, предявено от „Товарни
превози – 1” АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.Бургас, ул.”Индустриална” № 1, представлявано от Илчо Георгиев
Дуганов, срещу В.Д. ***, ЕГН **********, за прихващане на
присъдените суми от 186.30 лв. и от 37 лв. за неплатено брутно трудово
възнаграждение за м.март 2014 г. и обезщетение за
3 дни отпуск, поради временна нетрудоспособност за периода 09.04.2014 г. –
17.04.2014 г., със сумата от 2 895.53 лв., от която 414 лв. – дължимо от
ищеца обезщетение по чл.220, ал.1 КТ за едностранно прекратяване на трудовия
договор без предизвестие и 2 481.53 лв. – получена в повече от ищеца сума
за командировъчни по Заповед за командироване № 92/07.01.2014 г., като
неоснователно.
ОСЪЖДА „Товарни превози – 1” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Бургас, ул.”Индустриална” № 1, представлявано от Илчо Георгиев Дуганов, да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Бургаския районен съд сумата от 100.00 лв. (сто лева), представляваща дължимата
държавна такса върху размера на уважените искове, както и сумата от 25.87 лв. (двадесет и пет лева и осемдесет и седем стотинки) за
заплатено от бюджета на съда възнаграждение на вещи лица, съразмерно с
уважената част от исковете.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Е.Кралева
Вярно с оригинала:
И.Г.