Р Е Ш
Е Н И Е
№217
гр. Несебър, 04.12.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав
в публично заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Радостина Менчева, като разгледа гр. д. № 1108 по описа на Районен съд Несебър за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
От
ищеца „К.Б.” ЕООД срещу П.Б.П. са предявени искове за присъждане на сумата от 150
лв., представляваща главница по договор за кредит № **********, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането,
както и на сумата от 170,10 лв. – наказателна лихва за периода 15.11.2015г. –
31.01.2018г. Сочи се, че между „4.” ЕООД и П. бил сключен договор за кредит №
********** от 28.05.2015г. – по реда на чл. 6 ЗПФУР. Навежда се, че по силата
на договора на П. била отпусната сумата от 150 лв. за периода от 20 дни с
падежна дата – 17.06.2015г. Твърди се, че сумата е отпусната на
кредитополучателя на 28.05.2015г. чрез „Изи Пей”.
Развиват се съображения в насока, че П. упражнил свои права за удължаване срока
за връщане на кредита, като същият бил удължен до 14.11.2015г. Сочи се, че с
настъпване на този падеж ответникът не погасил дължимите суми. Излага се, че на
основание т. 13.3 от Общите условия от 15.11.2015г. била начислена наказателна лихва,
формирана чрез надбяване на основния лихвен процент,
определен от БНБ – 10,01 %, към договорния лихвен процент, посочен в
специалните условия по договора за кредит (в случая 40,88 %) върху неплатената
главница за периода на просрочието. Навежда се, че на
01.02.2018г. „4.” ЕООД цедирало на ищеца (по силата
на договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018г.) вземанията по
договора с П.. Сочи се, че ищецът бил изрично упълномощен да уведоми длъжника
от името на цедента за прехвърляне на задълженията
му. Твърди се, че уведомление е изпратено до ответника чрез препоръчана
пощенска пратка, но същата се върна в цялост с отбелязване, че „получателят се
е преместил на друг адрес”. Към исковата молба се прилага уведомление по чл.
99, ал. 4 ЗЗД за извършената цесия. Развиват се подробни съображения в насока,
че с връчване на уведомлението на особения представител на ответника е
изпълнено изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. С тези доводи от съда се иска да
уважи исковете. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от особения представител на ответника
е депозиран отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват
като недопустими и неоснователни. Твърди се, че ответникът няма отношения с
ищеца и до негово знание не е стигнала информация за прехвърляне на вземанията.
Оспорва се договор за продажба и прехвърляне на вземания, като се сочи, че
същият е нищожен поради липса на индивидуализация на прехвърлените вземания.
Навежда се, че този договор е сключен при липса на основание, тъй като е
възмезден, а цената не е посочена в него. Обръща се внимание, че съобщението за
цесията не е достигнало до длъжника, тъй като същият не е намерен на адреса си.
Оспорва се размерът на предявения иск. От съда се иска да прекрати
производството, алтернативно да отхвърли исковете.
Третото лице помагач - „4.” ЕООД, не заема становище по делото.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По предявения иск по чл.
79, ал. 1 ЗЗД:
В
тежест на ищеца е да докаже сключването на валиден договор за цесия от 01.02.2018г.,
по силата на който му е прехвърлено претендираното
вземане, както и че длъжникът е уведомен надлежно за договора за цесия. В
тежест на ищеца е да докаже, че прехвърленото вземане съществува, т.е. че между
„4.” ЕООД и ответника има сключен договор за кредит № ********** от
28.05.2015г., че е настъпила изискуемост на претендираната
главница, както и размерът й. В тежест на ответника,
при доказване на горните обстоятелства, е да установи, че е изпълнил
задълженията си по договорите. В негова тежест е да докаже възражението си за
нищожност на договора за цесия.
Видно
от договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018г. (на л. 12 – л.
15 от делото и л. 83 – л. 97) „4.” ЕООД прехвърлило възмездно на „К.Б.” ЕООД,
свои вземания, подробно описани и индивидуализиране в приложение 1. Видно от
приложението след прехвърлените вземания било и това срещу ответника П. по договор
за кредит № ********** от 28.05.2015г., включващи главница в размер на 150 лв.
и наказателна лихва в размер на 170,10 лв. (л. 14 от делото). Към договора било
изготвено и потвърждение от 01.06.2018г. (на л. 16 от делото). От „4.” ЕООД
било дадено пълномощно на „К.Б.” ЕООД (на л. 17 от делото) да уведомява длъжниците по договора за цесия. Такова уведомление било
изготвено по отношение на П. (на л. 18 от делото), но не му било връчено поради
неоткриването му на адреса (известие за доставяне на л. 19 от делото).
Посоченото уведомление е връчено на особения представител на ответника,
назначен в хода на процеса (видно от съобщение на л. 71 от делото за връчване
на исковата молба и приложенията към нея).
При
тези данни съдът намира, че са доказани елементите от фактическия състав на претендираната от ищеца цесия. На първо място следва да се
има предвид, че ищецът е бил надлежно упълномощен от цедента
(кредитора на ответника) да го уведоми по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като за
целта било изготвено и потвърждение от цедента. Ето
защо не е имало пречка уведомлението за цесия да бъде връчено именно от ищеца
по делото. В хода на процеса уведомлението е връчено на особения представител
на ответника П.. В практиката на ВКС е прието, че уведомяването в хода на
процеса за настъпилата цесия следва да бъде отчитано от съда като факт по
смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК – Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. №
12/2009г. по описа на II
търг. отделение. Наред с това според настоящия съдебен състав няма пречка
уведомяването да бъде осъществено и на особен представител на ответника. Това е
така, тъй като по арг. от чл. 47, ал. 6 ГПК всички
книжа, предназначени за ответника по делото, се връчват на особен представител.
Такова връчване се счита за надлежно и с осъществяването му настъпват всички
последици, свързани с него (Решение № 198 от 18.01.2019г. по търг. дело №
193/2018г. по описа на I търг.
отделение на ВКС). Т.е. връчването на уведомлението за цесия, ведно
потвърждението за цесия, изготвено от цедента, от
ищеца (упълномощен да връчва съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД) на надлежен
представител на ответника (назначен в хода на процеса) представлява уведомяване
на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за цесията, което следва да бъде
отчетено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Налага се извод, че
възраженията на ответника във връзка с уведомяването на цесия са неоснователни.
Не
се приема и възражението, че договорът за цесия е нищожен, тъй като по
отношение на него не са налице основание и предмет. Видно е, че прехвърлените
вземания са описани в пълнота в приложение 1 към договора, към което препраща и
т. 1 и т. 2 от него (на л. 13 – л. 15 от делото). Следователно договорът има
предмет. Същият има и основание, тъй като видно от пълния текст на договора (на
л. 83 – л. 97 от делото) в него е предвидено и съответното възнаграждение,
дължимо от цесионера на цедента
за прехвърляне на вземанията.
При
доказването на горните обстоятелства съдът намира за установено по делото, че между
„4.” ЕООД и ответника има сключен договор за кредит № ********** от
28.05.2015г., както и че е настъпила изискуемост на претендираната
главница. Самият договор, ведно с общите условия към него, е приложен по делото
(на л. 5 – л. 10). По делото е приложена и разписка, от която се установява, че
28.05.2015г. в полза на П. е извършен превод на сумата от 150 лв. от страна на „4.”
ЕООД. Вярно е, че договорът и общите условия не са подписани от П., но в случая
по твърдения на ищеца (които не се оборват в хода на процеса) договорът е
сключен по реда на чл. 6 от Закон за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (чрез средства за комуникация от разстояние). Ето защо съдът намира
за доказано по делото, че такъв договор е сключен в съответствие с общите
условия на „4.” ЕООД. Този факт се потвърждава в най-пълна степен от цитираната
разписка, видно от която сумата от 150 лв. е преведена чрез EasyPay
в полза на П.. Т.е. следва да се приеме, че са налице достатъчно доказателства
(и то неоспорени от ответника) по смисъла на чл. 18 от ЗПФУР, които установяват
наличието на твърдяната от ищеца облигационна връзка.
В
случая е доказана и изискуемост на вземането, тъй като в представения екземпляр
от договора за кредит изрично е вписано, че сумата от 150 лв. подлежи на
връщане до дата 17.06.2015г. В случая от ищеца се твърди, че ответникът е
упражнил правото си по чл. 11 от Общите условия към договора да удължи срока за
връщане на кредита до падежна дата 14.11.2015г. Макар по делото да няма данни
за тези обстоятелства, доколкото се твърдят неизгодни за ищеца такива
(изместване на падежната дата по кредита напред във времето – от 17.06.2015г.
до 14.11.2015г.), то съдът на основание чл. 175 от ГПК кредитира тези твърдения
и приема, че изискуемостта на вземането е настъпила на 14.11.2015г. Доколкото
по делото се установи, че сумата от 150 лв. е преведена на ответника, то съдът
намира, че е доказан и размерът на претендираната
главница.
С
оглед всичко изложено до тук искът за главница се приема за основателен и
следва да бъде уважен изцяло.
По предявения иск по чл.
86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже наличието
на главен дълг и изпадането на ответника в забава за периода 15.11.2015г. –
31.01.2018г., както и размера на претенцията си.
Както
е посочил съдът и в определението си от 04.10.2019г. в настоящото производство
следва да се извърши и служебна преценка за наличието или не на неравноправни
клаузи в договора. В случая сумата от 170,10 лв. се претендира като наказателна
лихва за периода 15.11.2015г. – 31.01.2018г., формирана на основание т. 13.3 от
Общите условия към договора, според която при изпадане на длъжника в забава
започва да се начислява наказателна лихва формирана чрез надбяване
на основния лихвен процент, определен от БНБ – 10,01 % към договорния лихвен
процент, посочен в специалните условия на договора за кредита – 40,88 %. Съдът
намира цитираната клауза на т. 13.3, б. „а” от Общите условия към договора за
кредит за неравноправна. Съображенията за този извод са следните:
В
практиката на ВКС последователно е застъпено разбирането, че съгласно чл. 143 и
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП (приложими към настоящия случай на основание чл. 18, ал.
5 от ЗПФУР), нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена
индивидуално (Решение № 67 от 12.09.2019г. по търг. дело № 1392/2018г. по описа
на I търг. отделение
на ВКС и др.). Съобразно константната практиката на ВКС не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. В случая става въпрос за клауза от общите
условия, като от ищеца не се твърди и респ. не се доказва същата да е уговорена
индивидуално с потребителя.
Съгласно § 13, т.1 от ДР на ЗЗП „потребител” е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон, действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност, а според т. 12 „Финансова
услуга” е всяка услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане,
лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане. Т.е. предлаганият от „4.”
ЕООД представлява именно финансова услуга, предоставяне на физически лица,
поради което ищецът има качеството „потребител”. Съдът намира, че с цитираната
клауза на т. 13.3, б. „а” от Общите условия към договора се нарушава изискването
за добросъвестност, присъщо на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността между търговеца и потребителя. Това от
своя страна води до значителното неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора, в ущърб на потребителя, който е задължен при неизпълнение
на задълженията си да заплати необосновано висока наказателна лихва (уговорена
с характер на неустойка при забава в изпълнение). В чл. 143, т. 5 от ЗЗП
изрично е предвидено, че неравноправна е тази клауза, която задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Според чл. 145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза
в договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на
стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на
договора или на друг договор, от който той зависи. В случая е налице определена
изцяло от търговеца методика на изчисляване на обезщетението при неизпълнение
на договор, което е в размер, многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо
за евентуално предвидимите от забавата вреди (около 5 пъти по-високо от
законово определеното обезщетение за забава). Последното е в разрез с принципа
на добросъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на
услугата, като потребителят е задължен да заплати необосновано висока сума като
обезщетение за неизпълнение на договора. Този извод се потвърждава от самия
факт, че за период от малко над две години забава (15.11.2015г. – 31.01.2018г.)
начисленото обезщетение за забава е в по-висок размер от главницата. На
практика в отклонение от цитираните по-горе норми за добросъвестност е
уговорено обезщетение за забава в нарушение на законоустановената
му функция (да възстанови вредите от забавата по смисъла на чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
С така заложеното в общите условия обезщетение за сравнително кратък период от
време се начислява за заплащане наказателна лихва, която е в по-висок размер от
претендираната главница, а това е в несъответствие с
целта на обезщетението (в подобна на горната насока е напр. Решение № 4 от
02.03.2018г. по т.д. № 2371 от 2017г. по описа на II търг. отделение на ВКС).
С
оглед изложеното съдът приема клаузата на
т. 13.3, б. „а” от Общите условия към договора за нищожна поради
неравноправността й, в частта, в която е предвидено към законната лихва от
10.01 % да се прибавя и договорения лихвен процент към договора (в случая 40,88
%). Ето защо по арг. от чл. 146, ал. 1 вр. ал. 5 от ЗЗП общите условия следва да се прилагат в
отношенията между страните, но без тази клауза. Поради тази причина съдът
приема, че се дължи обезщетение за забава в плащането в размер единствено на
законната лихва върху сумата от 150 лв., което за периода 15.11.2015г. –
31.01.2018г. е в размер на 33,72 лв. Предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен до пълния предявен размер от
170,10 лв.
При този изход на спора на
ищеца се дължат разноски съразмерно на уважената част от исковете. От
поисканите в списъка по делото (на л. 82) безспорно се установяват заплатена
държавна такса в размер на 100 лв. и заплатен депозит за особен представител в
размер от 200 лв. Наред с това, съдът намира, че при определяне на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде съобразена
нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Според този текст размерът на присъденото
възнаграждение за юрисконсулт не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Според чл. 37, ал. 1 от ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида и
количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския
съвет по предложение на НБПП. Въз основа на този текст е приета Наредба за заплащането на правната помощ.
Съгласно чл. 25, ал. 1 от цитираната Наредба за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Т.е. съдът следва да
определи юрисконсултското възнаграждение именно в
тези рамки. С оглед липсата на фактическа и правна сложност по настоящото
производство и като се вземе предвид ниският размер на претендираната
сума, съдът достигна до извод, че за осъщественото от юрисконсулта процесуално
представителство в полза на заявителя следва да се определи възнаграждение по
реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 100 лв. Още повече, че осъщественото
от юрисконсулта процесуално представителство по делото се свежда до подаване на
исковата молба и становище преди открито съдебно заседание. Следователно за исковото производство на ищеца
следва да се определи дължимо юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Т.е.
общият размер на осъществените и поискани от ищеца разноски в исковото
производство се определя на 400 лв. Съразмерно на уважената част от исковете на
ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 229,58 лв.
С оглед разпоредбата на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК
следва в решението да се посочи банкова сметка, ***аплатени.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.Б.П.,
ЕГН **********,***, да заплати на „К.Б.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление ***, на основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД сумата от 150 лв., представляваща
главница по договор за кредит № ********** от 28.05.2015г., сключен между П. и
„4.” ЕООД, вземането по който е прехвърлено на „К.Б.”
ЕООД по силата на договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.11.2018г., до
окончателното изплащане на вземането, а на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата от 33,72 лв., представляваща наказателна
лихва за периода 15.11.2015г. – 31.01.2018г., като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал.
1 от ЗЗД за разликата над 33,72 лв. до пълния предявен размер от 170,10 лв.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК П.Б.П., ЕГН **********,***, да заплати на „К.Б.”
ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 229,58 лв. представляваща направените по делото разноски, съразмерно на
уважената част от исковете.
Банкова сметка, ***ните
суми:
IBAN: ***, BIC: *** „Банка
ДСК” ЕАД.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната
на ищеца - „4.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: