Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.02.2022
г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти
ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8764 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение № 80940 от 03.05.2020 г., постановено по гр.дело № 57008/2017 год. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
60 състав, е признато за установено, че съществуват следните вземания на „Чез Е.Б.“-АД,
с ЕИК ******, представлявано
от членовете на управителния съвет К.К.и Д.С.С., със седалище и адрес на
управление ***, Бенч Бизнес Център, срещу „П.И.“ ЕООД, ЕИК ******, представлявано от управителя Г.Н.Н., със седалище и адрес на управление
***, както следва: по иска с правно основание чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79,
ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.97, ал.1, т.4 ЗЕ за сумата 4939 /четири хиляди
деветстотин тридесет и девет/ лева, представляваща стойността на начислена
електрическа енергия след извършена корекция на сметка за периода от 29.01.2014
г. до 28.04.2014 г., за която била издадена фактура № *********/09.09.2014
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение в съда – 11.03.2016 г. до
окончателното изплащане на дължимата сума; по иска с правно основание чл.415,
ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 700,90 /седемстотин
лева и 90 ст./ лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
26.09.2014 г. до 25.02.2016 г., които вземания са предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.07.2016 г. по ч.гр.дело № 18900 по
описа за 2016 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60
състав. С решението на съда е осъден, на
основание чл. 78, ал.1 и ал.8 ГПК, „П.И.“ ЕООД, ЕИК ******, представлявано
от управителя Г.Н.Н., със седалище и адрес на управление ***, да заплати
на „Чез Е.Б.“-АД, с
ЕИК ******, представлявано
от членовете на управителния съвет К.К.и Д.С.С., със седалище и адрес на
управление ***, Бенч Бизнес Център, сумата 971,56 /деветстотин седемдесет и един лева и 56 ст./ лева,
представляваща направените в заповедното и в исковото производства разноски за
внесени държавни такси, депозити за вещи лица и свидетел, за заплатено
адвокатско възнаграждение и юрисконсултско възнаграждение.
Срещу постановеното от
СРС, 60 с-в решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ответника „П.И.“ ЕООД, ***, чрез управителя Г.Н., с
искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това
да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените установителни искове. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно.
Въззиваемата страна –ищец „Ч.Е.Б.“ АД,***,
чрез юрк.Л.М.оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата да бъде оставена без уважение,
като неоснователна, а първоинстанционното решение –потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като
на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Ч.Е.Б.“
АД,*** срещу ответника „П.И.“ ЕООД, ***, обективно
съединени установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В
жалбата на ответника не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения,
относими към предмета на спора. Жалбоподателят, чрез своя процесуален
представител, единствено е посочил общо в жалбата, че решението на СРС е неправилно
и незаконосъобразно, като „ изцяло базирано на противоречиви експертизи и
свидетелски показания“, както и че обжалва същото изцяло, без обаче да излага
каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор. Изложените
във въззивната жалба доводи и зададени въпроси към съда, съдът намира, че са неотносими
към предмета на правния спор.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК
/отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът
следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови
доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани
с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че
жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на
решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би
обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване
на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013
г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата на въззивника- ответник във връзка с незаконосъобразността
на обжалваното решение, относими към предмета на спора, въззивната проверка
следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи
служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С
оглед изхода на спора на въззивника-ответник не
се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8 от ГПК
на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно
поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна-ищец
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна- ответник, съдът намира, че към момента
на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата
на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста,
която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да
съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото в
полза на въззиваемата страна-ищец юрисконсултско
възнагражение следва да се определи от
съда в размер на 100 лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 80940 от 03.05.2020 г., постановено по гр.дело № 57008/2017 год. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 60 състав.
ОСЪЖДА „П.И.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, Бенч Марк Бизнес Център, на
основание чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100,00
лв. /сто лева/, представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.