Р Е Ш
Е Н И Е
Гр. София, 04.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-8 състав, в открито заседание на деветнадесети януари две хиляди двадесет и първа
година, в следния състав
СЪДИЯ :
МАРИЯ БОЙЧЕВА
при участието на
секретаря Цветелина Пецева,
като разгледа
докладваното от съдията търговско дело № 1239 по описа за 2020 година на Софийски градски съд, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по предявени искове с правно
основание чл. 240,
ал. 1, чл. 240, ал. 2, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В исковата молба ищецът “Н. 22” ООД (в несъстоятелност), ЕИК ********, твърди, че между него като
заемодател и ответника “Х.-Д.ЕООД, ЕИК********, като заемател
е сключен договор за заем (временна финансова помощ) от
03.08.2010 г. Твърди, че съгласно чл. 1 от договора заемодателят предоставя на
заемателя временна финансова помощ в размер до 700 000 лева за срок от 5
години. Твърди, че заемодателят се задължава да предостави на заемателя
уговорената сума или част от нея в срок от 3 работни дни от постъпване на
писмено искане от заемателя. Твърди, че съгласно чл. 1, т. 2 от договора, върху
сумата на ефективно предоставените средства от финансовата помощ се начислява
9% годишна лихва (възнаградителна), която се плаща на месечна база до 10-то
число на текущия месец за ползваните през предходния месец суми.
Твърди, че с оглед срока на договора, падежът на
задължението за връщане на усвоената сума е 03.08.2015 г. Твърди, че при неплащане
заемателят изпада в забава, считано от 04.08.2015 г.
Твърди, че в изпълнение на задължението си
заемодателят е предоставил на заемателя сумата от 334 000 лева, като
заемателят е възстановил сума в размер на 4 000 лева, а остатъкът в размер
на 330 000 лева не е възстановен от ответника заемател.
Твърди, че съгласно уговореното в договора върху
усвоената сума се дължи възнаградителна лихва от 9%, която възлиза в общ размер
на 134 221,17 лева за периода до падежа – 03.08.2015 г., и съответно в общ размер на
146 384,63 лева за периода от 04.08.2015 г. до 07.07.2020 г.
Твърди,
че съгласно чл. 10 от договора заемателят дължи неустойка за забава в размер на
0,05% на ден, но не повече от 5%, като максималният праг се достига за 100 дни
забава, и в случая възлиза на 16 500 лева.
Претендира
да бъде осъден ответника да му заплати сумата в размер на 330 000 лева,
представляваща непогасена главница по договор за временна финансова помощ от
03.08.2010 г., сключен между ищеца като заемодател и ответника като заемател,
сумата в размер на 134 221,17 лева,
представляваща възнаградителна лихва, дължима до датата на падежа – 03.08.2015
г., сумата в размер на 146 384,63 лева – възнаградителна лихва за периода
от 04.08.2015 г. до 07.07.2020 г., сумата в размер на 16 500 лева –
неустойка за забава за периода от 04.08.2015 г. до 07.07.2020 г., и законната
лихва за забава върху главницата от 330 000 лева, считано от 07.07.2020 г.
до окончателното й плащане.
Ищецът
претендира направените по делото разноски.
В дадения срок ответникът “Х.-Д.ЕООД не е депозирал отговор на исковата
молба.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съдът приема от фактическа страна следното:
От представените
от ищеца писмени доказателства се установява, че между ищеца “Н. 22” ООД като заемодател и ответника “Х.-Д.ЕООД като заемател е договор за временна
финансова помощ от 03.08.2010 г.
Съгласно
чл. 1, ал. 1 от договора, “Н. 22” ООД предава на “Х.-Д.ЕООД за временно и възмездно ползване,
изцяло или на части, сума в размер до 700 000 лева за срок до 5 години,
като след изтичането на посочения срок “Х.-Д.ЕООД се задължава да върне сумата, която
към този момент е била усвоена и непогасена.
Съгласно
чл. 1, ал. 2 от договора, за ползваната сума “Х.-Д.ЕООД дължи на “Н. 22” ООД годишна лихва в размер на 9% годишно върху размера на усвоената сума,
за срока на ползването й, като начислената лихва е платима на месечна база до
десето число на текущия месец за ползваните суми през предходния месец.
Съгласно
чл. 1, ал. 3 от договора, “Н. 22” ООД предоставя на “Х.-Д.ЕООД гратисен
период за изплащане на договорена по предходната алинея лихва, за усвоената
сума, за срок от 6 месеца, считано от момента на усвояването й.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора, “Н. 22” ООД се задължава да предостави на “Х.-Д.ЕООД сумата по договора или част от нея,
в срок до 3 работни дни от постъпване на писмено искане от “Х.-Д.ЕООД, в което се посочва размера и начина
на усвояване.
Съгласно чл. 6 от договора, “Х.-Д.ЕООД се задължава да върне получената и непогасена сума по договора в
уговорения срок, както и да изплати дължимата лихва за периода на ползване на
договорената сума или всяка част от нея след изтичане на гратисния
период за плащане.
Съгласно чл. 10 от договора, при забава на “Х.-Д.ЕООД при връщане на заема същото дължи
неустойка в размер на 0,05 % върху стойността на невъзстановената сума за всеки
просрочен ден, но не повече от 5 %.
Съгласно чл. 11 от договора, същият се прекратява с изтичането на
договорения срок.
От представеното от ищеца извлечение от банкова
сметка ***, че на 11.08.2010 г. ищецът е предоставил на ответника сума в размер
на 334 000 лева.
По делото не са посочени от ответника и не са
събрани доказателства, че главницата по заема в претендирания от ищеца размер
от 330 000 лева е върната от ответника на ищеца.
Представени са от ищеца и счетоводни справки за
периоди от 01.12.2012 г. до 31.12.2015 г.
Останалите доказателства съдът намира за неотносими
към предмета на спора.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 240,
ал. 1, чл. 240, ал. 2, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД:
От събраните по
делото писмени доказателства се установява, че между ищеца като заемодател и
ответника като заемател е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за заем от 03.08.2010 г.
Договорът за заем е реален договор и за сключването му
следва да са налице при условията на кумулативност два основни елемента от
фактическия му състав - постигането на съгласие между страните, което се установява от представения договор за заем и
реалното предаване на заемната сума. С фактическото предаване на парична
сума от заемодателя на заемателя е налице сключен реален договор за заем. От представените от ищеца
писмени доказателства - извлечение от банкова сметка ***, се установява, че на 11.08.2010 г. ищецът е предоставил
по банков път на ответника сумата от 334 000 лева.
Съгласно договореното между страните заемът се
предоставя със срок до 5 години, поради което считано от датата на сключването
на договора крайният срок на задължението за връщане на заема е до 03.08.2015
г. Към датата на подаване на исковата молба падежът на задължението е настъпил
и същият се дължи от ответника.
Ответникът, който носи доказателствената тежест за
това, не представя и не сочи доказателства, че е върнал на ищеца сумата по
заема.
Дължимостта на претендираната главница се установява и от представените от
ищеца справки от счетоводството на ищцовото
дружество, които представляват изходящи от страната частни свидетелстващи
документи и които не са оспорени от ответната страна, поради което следва да
бъдат ценени от съда с оглед останалите събрани по делото доказателства.
По изложените
съображения съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 330 000 лева,
представляваща невърната и дължима главница по процесния
договор за временна финансова помощ от 03.08.2010 г., е основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД:
Съгласно чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, заемателят дължи лихва, само ако това е
уговорено писмено. Съгласно чл. 294, ал. 1 от ТЗ, който касае търговските
сделки, каквато е процесната с оглед страните по нея,
между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго.
В случая в чл. 1, ал. 2 от процесния договор за временна
финансова помощ страните са уговорили договорна възнаградителна
лихва върху заемната сума в размер на 9 % годишно. Лихвата като акцесорно
задължение се дължи, доколкото не е уговорено друго, както и главното
задължение по заема. В случая е уговорено в чл. 1, ал. 2, изр. второ от процесния договор, че лихвата е платима на месечна база до
десето число на текущия месец за ползваните суми пред предходния месец.
С оглед на горното съдът намира, че за процесния
период от датата, следваща изтичането на 6-месечния гратисния
период от предоставянето на заемната сума до датата на падежа по процесния договор – 03.08.2015 г. включително е дължима
договорената възнаградителна лихва в претендирания от ищеца размер от 134 221,17 лева. Размърът на същата за процесния
период е установим от справката по чл. 366 от ГПК, представена от ищеца към
исковата молба, която не е оспорена от ответника.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 134 221,17 лева,
представляваща възнаградителна лихва върху заемната
сума за периода до 03.08.2015 г., е основателен и следва да бъде уважен.
Ищецът претендира и договорна възнаградителна
лихва в
размер на 146 384,63 лева, считано от датата, следваща датата на падежа по
заема (04.08.2015 г.) до датата на подаване на исковата молба (07.07.2020 г.). Уговорената в договора лихва е възнаграждение
за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора, т.е. в
случая до 03.08.2015 г. След настъпването на падежа по договора за заем се
преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника и се
поражда задължение за същия да върне заемната и непогасена сума, поради което се
изключва наличието на основание за формиране на договорна лихва с възнаградителен характер. Уговореното възнаграждение за
ползване на заема не се дължи. След падежа на кредитора по договора за заем се
дължи само законната лихва, считано от падежа до връщането на заемнтата сума, но не и уговорената в договора възнаградителна лихва (в този смисъл по въпроса за дължимата
лихва при предсрочна изискуемост на договор за заем/кредит в мотивите на т. 2
от Тълкувателно решение от 27.03.2019 г. по тълк.
дело № 3/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС).
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 146 384,63 лева,
представляваща възнаградителна лихва върху заемната
сума за периода от 04.08.2015 г. до 07.07.2020 г., е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно
основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД:
Съгласно
разпоредбата на чл. 92, ал. 1, изр. първо от ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Отговорността за плащане на
договорна неустойка възниква при наличието на три предпоставки, които са
елементи от сложния фактически състав: валидно договорно задължение,
неизпълнение на задължението от страна на длъжника, уговорка за плащане на
неустойка поради неизпълнение на договорното задължение.
В случая е
налице валидно договорена клауза за неустойка в чл. 10 от процесния договор за временна финансова помощ от 03.08.2010 г.
Страните са уговорили, че при забава за връщане на заема заемателят
ответник дължи неустойка в размер на
0,05 % върху стойността на невъзстановената сума за всеки просрочен ден, но не
повече от 5%. Максималният размер на неустойката се начислява при забава от 100
дни.
Поради
неизпълнението на задължението на ответника да върне заемната сума, съдът
намира, че върху невърнатия заем се дължи и договорената между страните
неустойка. В случая забавата на
ответника за връщане на заемната сума надвишава горепосочените 100 дни, за
които се достига максималния размер на неустойката. Съдът не се нуждае от
специални знания за изчисляването й и изчислява същата на основание чл. 162 от ГПК в размер на 16 500 лева (невърнатия заем от 330 000 лева Х 5%).
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 16 500 лева, представляваща неустойка за
забава съгласно чл. 10 от процесния договор за
периода от 04.08.2015 г. до 07.07.2020 г., е основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Предвид уважаването на главния иск, следва да бъде уважен и акцесорният иск
за законна лихва върху присъдената главница от 330 000 лева за периода от датата на подаване на исковата молба (07.07.2020 г.) до окончателното й плащане.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 620, ал. 5
от ТЗ вр. с чл. 77 от ГПК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски
градски съд дължимата държавна такса в размер
19 228,85 лева, съразмерно с уважената част от
исковете, както и в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист държавна такса в размер на 5 лева, съгласно чл.
11 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
С оглед на
изхода на спора и на основание чл. 620,
ал. 7 вр. с ал. 5 от ТЗ вр.
с чл.77 от ГПК, съдът намира, че държавната
такса в размер на 5 855,39 лева, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, следва да
бъде събрана в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд от масата на несъстоятелността на “Н. 22” ООД (в несъстоятелност), както и в случай на служебно издаване на изпълнителен лист държавна такса в размер
на 5 лева, съгласно чл. 11 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК.
Ищецът претендира разноски по делото, но не представя доказателства за
извършването на такива, поради което на същия не се присъждат разноски в
настоящото производство.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА “Х.-Д.ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на “Н. 22” ООД (в несъстоятелност), ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 240, ал. 1, чл. 240, ал. 2, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД, сума в размер на 330 000
лева (триста
и тридесет хиляди лева), представляваща невърната и дължима главница по
заем по договор за временна финансова помощ от 03.08.2010 г., сключен между “Н. 22” ООД (в несъстоятелност) и “Х.-Д.ЕООД, ведно със законната
лихва върху присъдената главница от
330 000 лева за периода от 07.07.2020 г. до
окончателното й плащане, сума в размер на 134 221,17 лева (сто
тридесет и четири хиляди двеста двадесет и един лева и седемнадесет стотинки),
представляваща възнаградителна лихва съгласно чл. 1,
ал. 2 от сключения между страните договор за временна финансова помощ от
03.08.2010 г., дължима върху заемната сума до 03.08.2015 г., сума в размер на 16 500 лева
(шестнадесет хиляди и петстотин лева), представляваща неустойка за забава съгласно
чл. 10 от сключения между страните договор за временна финансова помощ от
03.08.2010 г. за периода от 04.08.2015 г. до 07.07.2020
г., като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за сумата от
146 384,63
лева (сто четиридесет и шест хиляди триста осемдесет и четири лева и шестдесет
и три стотинки), представляваща възнаградителна лихва
върху заемната сума съгласно чл. 1, ал. 2 от сключения между страните договор
за временна финансова помощ от 03.08.2010 г. за периода от 04.08.2015 г. до 07.07.2020 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА “Х.-Д.ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски
съд държавна такса в размер на 19 228,85 лева (деветнадесет хиляди
двеста двадесет и осем лева и осемдесет и пет стотинки), съразмерно с уважената част от исковете,
и в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист държавна такса в размер на 5 лева (пет лева).
ОСЪЖДА “Н. 22” ООД (в
несъстоятелност), ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски
съд държавна такса в размер на 5 855,39 лева
(пет хиляди осемстотин петдесет и пет лева и тридесет и девет стотинки), съразмерно с
отхвърлената част от исковете, и в
случай на служебно издаване на изпълнителен лист държавна такса в размер
на 5 лева (пет лева).
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред Апелативен съд – София в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :