Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на девети май две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я:
СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Ц. Кочовски, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА в.гр.д. № 4674 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 20019196 от 21.01.2021 г., постановено по гр. д. № 55318/2019 г., по
описа на СРС, І ГО, 166 с-в, З. „Б.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** е осъдено да заплати на Ц.В.Б., ЕГН **********, с адрес: *** на
основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 2000 лева, представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените неимуществени вреди - болки, страдания и неудобства
от травматично увреждане - контузия на шията, настъпили в резултат на ПТП от
07.11.2018 г. в гр. София поради виновното противоправно поведение на водача на
МПС „Ауди А6“ с рег.№ ******, застрахован при ответника по договор за
застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху тази сума
от 18.02.2019 г. до окончателното плащане на сумата и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК сумата 346,67 лева – разноски по делото в производството пред СРС като е
ОТХВЪРЛЕН предявения частичен иск за обезщетение за неимуществени вреди за
разликата над присъдения размер от 2000 лева до предявен размер от 3000 лева,
частична претенция от вземане в размер на 10 000 лева като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
С
решението ответното дружество З. „Б.И.“ АД е осъдено да заплати на адв. Н.Ч.на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр.
чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв. сумата от 333,33 лева - адвокатско
възнаграждение, а ищцата Ц.В.Б. е осъдена да заплати на З. „Б.И.“ АД на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 183,33 лева - разноски в производството пред
СРС.
Срещу
постановеното съдебно решение, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените
искове за горницата над присъдените 2000 лева до пълния претендиран размер от
3000 лева, както и в частта, относно присъдените в полза на ответника разноски
в размер на 183,33 лв. е депозирана въззивна жалба от ищцата Ц.В.Б., чрез пълномощника
й адв. Н.Ч., в която същото се обжалва като неправилно, необосновано и постановено
в нарушение на материалния закон и в противоречие с константната съдебна практика.
В жалбата се навеждат доводи, че в производството пред СРС по категоричен начин
е доказано наличието на всички елементи от фактическия състав на непозволеното
увреждане – противоправно деяние, настъпила вреда и причинна връзка между тях и
вина. В тази връзка се поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел,
че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя,
тъй като безспорно в хода на делото е доказан механизма на процесното ПТП,
както и вината на водача на застрахования в ответното дружество лек автомобил. Наред
с това се излага, че от материалите по делото и изготвената съдебно-медицинска
експертиза безспорно е установено, че непосредствено след процесното ПТП на
ищцата е била оказана спешна помощ от екип на Спешна помощ в УМБАЛ „Софиямед“, както
и че при инцидента е получила травма на шията, в резултат от която на същата е
било предписано лечение с обезболяващи й е препоръчано носенето на мека яка за
2-3 седмици. Излага се, че претърпените неимуществени вреди по делото са
установени и посредством показанията на разпитания по делото свидетел С.С., от
които също се установява, че вследствие на процесното ПТП ищцата се е чувствала
много зле, изпитвала е болка и е имала ограничение на движението заради яката,
а също така се е променила психически,
станала е много нервна, изпитвала е паника и страх, когато е пресичала или се
возила в кола, което е налагало периодично да приема успокоителни. В тази
връзка се излагат съображения, че изводите на първоинстанционния съд, че сумата
от 2000 лева е достатъчна да репарира претърпените от ищцата увреждания са
неправилни. Поддържа се, че присъденото застрахователно обезщетение не
съответства на претърпените болки и страдания като занижено и несправедливо. В
тази връзка се сочи, че при определяне на справедливо обезщетение като критерии
трябва да се вземат предвид и психологическите аспекти на страданието свързани
с личностните особености на пострадалия, средните обезщетения определени от
съдебната практика при сходни наранявания и обстоятелства, икономическата
обстановка в страната, както и застрахователните лимити към датата на процесния
пътен инцидент, в който смисъл е и последователната съдебна практиката на ВКС,
намерила израз в редица сочени от жалбоподателката решения. В тази връзка се навеждат
доводи, че при постановяване на обжалваното решение, първоинстанционният съд се
е произнесъл в противоречие с материалния закон и по-конкретно с разпоредбата
на чл. 52 от ЗЗД. Излагат се съображения, че присъденото застрахователно
обезщетение не съответства на претърпените болки и страдания, тъй като същото е
занижено и несправедливо като с определянето на обезщетение в много по-нисък
размер от определените такива за аналогични случаи, решението противоречи на
константата практика на съдилищата.
Предвид
изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени решението, в обжалваната част,
като неправилно и незаконосъобразно и да постанови друго, с което да уважи
изцяло иска, както и да присъди направените по делото разноски.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от ответната страна З. „Б.И.“ АД, чрез процесуалния представител, в който
същата се оспорва като неоснователна. Излага се становище, че
че първоинстанционният съд правилно
е преценил събраните по делото доказателства и е уважил предявения иск за
неимуществени вреди в размер, който напълно репарира претърпените от ищцата
вреди. В тази връзка се сочи, че от приетото заключение на съдебно-медицинската
експертиза, което не е оспорено се е установило, че в резултат от процесното
ПТП, ищцата е получила травма, изразяваща се в контузия на шията, която е довела
само до „временно разстройство на здравето неопасно за живота”. Поддържа се, че
на пострадалата е било предписано единствено лечение с хигиенно-диетичен режим
и обезболяващи лекарства, като посочената травма й е причинила болка в рамките
на 5-7 дни, в който период същата е имала само някои ограничения, които обаче
не са я поставили в невъзможност да извършва ежедневните си дейности. Наред с
това се излага, че по делото липсват приложени медицински документи, които да
доказват наличие на силен стрес и панически атаки. Поради изложеното, се поддържа, че съдът правилно е преценил събраните
доказателства и е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000
лв., като е отхвърлил иска за разликата до претендирания от ищцата размер от 3000
лв., предявен като частичен от 10 000 лева.
Иска
се от въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба на ищцата и да
потвърди решението в отхвърлителните му части като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски по делото.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ от Ц.В.Б. против
З. „Б.И.” АД за осъждане на ответника да й заплати сумата от 3000 лева -
частична претенция от вземане в общ размер на 10 000 лева, представляваща
застрахователно обезщетение за неимуществени вреди за претърпени от ищеца болки
и страдания, настъпили в резултат на ПТП от 07.11.2018 г., около 7:55 часа в
гр. София, на бул. „Симеоновско шосе“ в района на кръстовището с бул. „Г.М.
Димитров“, поради виновно и противоправно поведение на водача на МПС „Ауди А6“
с рег.№ ******, застрахован при ответника по договор за застраховка „Гражданска
отговорност“, ведно със законната лихва върху тази сума от 18.02.2019 г. до
окончателното плащане на сумата.
В
исковата молба ищцата твърди, че в срока на застрахователното покритие по
договор за имуществена застраховка „Гражданска отговорност“ на МПС, Ауди А6 с
peг. № ****** при ответника е настъпило събитие – ПТП изцяло по вина на водача
на посочения автомобил К.Т.К.. Сочи, че вследствие на ПТП ищцата, която
пътувала в МПС „Хонда Сивик“, с рег. № ******, управляван от Л.А.А., получила
травматични увреждания на шията. Твърди, че вследствие на събитието търпяла
дълго време значителни болки и страдания - постоянни болки във врата и дясната
ръка, за които приемала обезболяващи, изключително трудно преодоляла стреса,
станала раздразнителна, с честа смяна на настроенията, изпитвала безпокойство и
страх, затруднена концентрация, ограничила социалните контакти, изпитвала
физическо неудобство и срам от поставената обездвижваща яка, развила страх да
пътува и шофира. Сочи, че и към настоящия момент продължават болките и
негативните изживявания. Поддържа, че след предявяване на претенцията към
ответното застрахователно дружество, получила отказ за изплащане на
обезщетение.
В
подадения по реда на чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба, ответникът З. „Б.И.“
АД оспорва предявените искове по основание и размер. Оспорва, че водачът на
застрахования при ответника автомобил е виновен за настъпване на ПТП. Оспорва
механизма на настъпване на ПТП и причинно-следствената връзка с твърдените за
настъпили вреди, тъй като не е съставен Констативен протокол за ПТП е
пострадали лица. Оспорва претендираното обезщетение за неимуществени вреди като
завишено по размер. Прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат
от страна на ищцата, която не е била с поставен обезопасителен колан. Сочи, че
са налице предшестващи физически и психически травми на ищцата, на които се
дължат твърдяните увреждания. Не оспорва да е налице валидно застрахователно правоотношение
по застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на МПС.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят приетата от
първостепенния съд фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира
за необходимо да я преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на
основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите
въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа
на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи следва да се добави следното:
Производството
е по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане
на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата от 3000 лв.
– частична претенция от вземане в общ размер на 10 000 лева, ведно със
законна лихва от 18.02.2019 г. до окончателното й изплащане.
За
да бъде проведен успешно прекият иск на пострадалия срещу застрахователя на
деликвента следва да се установят по безспорен начин наличието на две групи
факти: да се установи наличието на застрахователно правоотношение между
ответника в качеството на застраховател и прекия причинител на увреждането в
качеството на застрахован, както и да са налице кумулативно всички елементи от
сложния фактически състав на непозволеното увреждане – да е налице действие или
бездействие, което материализира противоправно деяние, извършено от деликвента,
същото да е извършено виновно, да е налице причинна връзка между деянието и
вредите, както и да са налице вреди. Ищецът следва да установи наличието на
посочените факти при условията на пълно и главно доказване, като вината на
застрахования при ответника водач се предполага на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираното вземане, респ. релевираното възражение за съпричиняване
по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Приносът на пострадалия трябва да бъде конкретно
установен (решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г., II т. о.,
ВКС).
Спорът
пред настоящата инстанция съобразно изложените доводи във въззивните жалби е
съсредоточен върху определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди при прилагане на принципа на чл. 52 ЗЗД.
Въззивната
инстанция намира, че наведените доводи във въззивните жалби за незаконосъобразност
на обжалваното решение, досежно частта, в която СРС е определил размера на дължимото
обезщетение са неоснователни.
Съгласно
разпоредбата на чл. 45 вр. с чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД на обезщетение подлежат
всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. При
определяне на размера на обезщетението съдът, следва да се ръководи от
задължителните указания дадени с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на
ВС по отношение на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, че
същото не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при
определяне размера на обезщетението. Съгласно задължителните за съдилищата
указания, дадени в цитираното постановление, справедливостта, като критерий за
определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а
предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства
- обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността
на търпимите болки и страдания, физическите и психологически последици за
увредения, неудобства и всякакви други негативи, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането.
В
конкретния случай претенцията се основава на търпени от ищцата болки и
страдания в резултат от настъпилите травматични увреждания.
За
установяване на действително претърпените неимуществени вреди в
първоинстанционното производство е била допусната съдебно-медицинска експертиза,
чието заключение, въззивният съд намира, че при преценката му по реда на чл.
202 ГПК, правилно е било кредитирано от СРС като компетентно и обективно дадено
и неопровергано от другите събрани доказателства по делото. От заключението на
експертизата се установява, че вследствие на процесното ПТП, ищцата е
претърпяла контузия на шията /травма на шийния гръбнак/, която увреда има
травматичен характер и е причинила временно разстройство на здравето, неопасно
за живота Съгласно експертното заключение, на пострадалата е било предписано
единствено лечение с хигиенно-диетичен режим и обезболяващи лекарства. От
направените уточнения от вещото лице в съдебно заседание се установи, че по
делото не са налице данни ищцата да е носила шина-яка, както и че принципно
същата не е задължителна, особено при по-леките и средно тежките форми.
Въззивният съд намира, че при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди, първоинстанционният съд е взел предвид и обстоятелството,
че възстановителният процес по отношение на контузията на шията е бил в рамките
на две – три седмици, т.е. за един относително кратък период, като е отчетен и
видът на проведеното лечение. Взето е предвид от съда и обстоятелството, че непосредствено
след ПТП, ищцата е изпитвала болки във врата при движение за период от около
2-3 седмици, както и обстоятелството, че в търпените болки в шията са й
попречили на ежедневните задължения, тъй като са ги ограничавали, без обаче да
е била налице пълна невъзможност за ищцата да изпълнява същите. Наред с това,
следва да се посочи, че съгласно направените уточнения от експерта в съдебно
заседание, по делото липсват приложени медицински документи, които да доказват
търсена помощ от лекар по повод на панически атаки, поради което експертизата не
може да даде категорично заключение – в конкретния случай имало ли е или не такива панически
атаки. Независимо от това, настоящият състав намира за установено по делото, че
в резултат от причинените телесни увреждания, ищцата е претърпяла и негативни
психически изживявания – факт, който се потвърждава и от показанията на
разпитания по делото свидетел. От свидетелските показания по делото се
установи, че на работното си място, ищцата е била тревожна, приемала е сироп за
успокоение, а в продължение на шест - седем месеца след произшествието е
изпитвала притеснение при пресичане и при возене в автомобил, оплаквала се е от
кошмари и е имала влошаване на психо-емоционалното състояние. Въззивният съд
намира, че законосъобразно показанията на разпитания свидетел по делото са били
кредитирани от първоинстанционния съд като логични и непротиворечиви,
кореспондиращи с останалия събран по делото материал. В тази връзка, въззивната
инстанция намира, че по делото е установено, че в психологичен аспект, особено
непосредствено след настъпване на процесното ПТП, при ищцата са се констатирали
негативни емоционални състояния и психосоматичен дискомфорт, че същата е
страдала от тревожност, притеснения и стрес и е била уплашена за продължителен
период след инцидента. Видно от мотивите на първоинстанционното решение, при
определяне размера на обезщетението от СРС е съобразено и обстоятелството,
което се установява от заключението СМЕ, че понастоящем при ищцата не се
наблюдава влошаване на здравословното състояние, както и че не са налице данни
за настъпили усложнения. На следващо място, при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, законосъобразно е била отчетена от
решаващия състав и възрастта на ищцата, която към момента на настъпване на
инцидента е била в активна и трудоспособна възраст.
Във
връзка с изложеното, настоящият състав намира за неоснователни доводите във
въззивната жалба на ищцата, че при постановяване на решението,
първоинстанционният съд е нарушил принципа на справедливостта като е определил
несправедливо обезщетение, което не съответства на претърпените болки и
страдания.
Въззивната
инстанция намира, че като се вземат предвид броя, вида и характера на
причинените на ищцата при процесното ПТП травматични увреждания - контузия на
шията, причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота, вида на
проведеното лечение - обезболяващи лекарства при нужда и хигиенно-диетичен
режим /ХДР/, продължителността на претърпените болки и страдания и тяхната
интензивност, продължителността на възстановителния период от около 2-3
седмици, търпените битови неудобства, негативни психически и емоционални
изживявания, както и обществено-икономическите условия в страната към
настъпване на застрахователното събитие, намерили отражение в нивата на
застрахователните лимити, напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че
справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД е в размер на 2 000 лв. Така
определеното обезщетение, въззивният съд намира за съобразено и с
обществено-икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП.
В
тази връзка, въззивният съд намира, че предявеният иск за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателен и доказан до размер
на сумата от 2000 лева и следва да се уважи до този размер и да се отхвърли за
разликата над тази сума до пълния предявен размер от 3000 лв. – частична
претенция от вземане в размер на 10 000 лева, като неоснователен.
Предвид
изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивната инстанция с
тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея
решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК, в обжалваните части, включително и в частта
относно присъдените по делото разноски, съобразно изхода на делото.
По разноските във
въззивното производство:
Предвид изхода на делото и
предявената претенция, въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна
разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
съгласно чл. 78, ал.8 ГПК, вр чл. 37, ал.1 от Закон за правната помощ, вр. чл.
25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20019196 от
21.01.2021 г., постановено по гр. д. № 55318/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 166
състав.
ОСЪЖДА Ц.В.Б., ЕГН **********, с адрес:
*** да заплати на З. „Б.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 /сто/ лева – разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.