Р
Е Ш Е Н И Е № 260251 / 9.10.2020г.
гр.
Перник, 09.10.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на първи октомври, две хиляди и двадесета година в
състав :
СЪДИЯ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Цветелина Малинова като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 3092по описа на ПРС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу З.А.А., с която са
предявени обективно кумулативно съединени установителни искове като моли съда да
признае за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на
ищцовото дружество сумата 450,10 лв., представляваща непогасена главница
по договор за потребителски паричен кредит № ********* от 27.03.2016 г.,
сключен с „Провидент Файненшъл България“ ООД (Договора), законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на постъпване в съда на заявлението
по чл. 410 ГПК – 05.12.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, сумата от 88,79 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 25.04.2016 г. до 23.05.2017 г., сумата от 20,31
лв., представляваща такса за оценка на кредитно досие, дължима за периода
от 25.04.2016 г. до 23.05.2017 г., сумата от 386,11 лв., представляваща
такса за услугата „Кредит у дома“ и сумата от 78,32лв., представляваща
лихва за забава за периода от 19.05.2017 г. до 05.12.2018 г., за които вземания
по ч. гр. дело № 8639/2018 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че между ответницата З.А.А., в
качеството ѝ на заемател и „Провидент Файненшъл България“ ООД, в
качеството му на заемодател, е сключен Договора, по силата на който ѝ е
отпуснат кредит под формата на потребителски заем в размер на сумата от 500,00
лв. за лични нужди. Заемната сума е предадена лично на заемополучателя от
кредитен консултант. Договорена е лихва в размер на сумата от 98,63 лв., като
ответницата се задължила да върне главницата, заедно с лихвата чрез 60 равни
седмични погасителни вноски от по 9,98 лв. всяка, с падеж на първата
погасителна вноска на 04.04.2016 г. и падеж на последната погасителна вноска на
23.05.2017 г. Поради допусната забава в плащанията от страна на ответницата на
същата е начислена лихва за забава. На основание сключения договор за паричен
заем е уговорена и такса за оценка на кредитно досие в размер на сумата от 25,00
лв., както и такса за предоставяне на допълнителна услуга „Кредит у дома“ в
размер от 426,49 лв., изразяваща се в предаване на заемната сума лично на
ответницата по местоживеенето ѝ, както и събиране на седмичните
погасителни вноски от адреса ѝ от кредитен консултант. Твърди се, че
страните са постигнали съгласие заплащането на тези две такси да бъде
разсрочено на 60 броя равни седмични вноски, включени в седмичните погасителни
вноски по договора за кредит. Така общо дължимата сума по договора е в размер
на 1050,12 лв. Ищецът поддържа, че от тях ответницата заплатила общо сумата от 65,00
лв. След приспадане на платените суми същата продължавала да дължи на кредитора
процесните вземания.
Посочва се, че с договор за цесия от 19.052017
г. кредиторът „Провидент Файненшъл България“ ООД му е прехвърлил вземанията си
срещу ответницата. До ответницата са изпратени уведомителни писма за цесията, която
ѝ била съобщена лично. Прави изявление за съобщаване на цесията и с
връчване на исковата молба. Счита за дължима и претендира законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на
вземането, както и разноските в производството.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен
отговор не е депозиран.
В съдебно заседание ищецът не се явяват
и не се представлява. Същият е депозирал писмено становище, с което намира
предявените искове за доказани в своето основание и по размер като взема
становище по всяко едно от възраженията на ответната страна.
Ответницата се явява лично. Твърди, че
договор не е сключвала, но признава, че е получила 200,00 лева, който обаче е
върнала.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 79,
ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главница, възнаградителна лихва,
допълнителни такси – „оценка на досие“, „кредит у дома“ – за предоставяне
кредита по местоживеене на кредитополучателя, „кредит у дома“ – за събиране на
вноските по местоживеене на кредитополучателя и обезщетение за забава в размер
на законната лихва - по сключен между страните договор за потребителски кредит.
Предметът на доказване в настоящото
производство (така както е очертан от ищеца по правилото на чл. 6 ГПК) е сведен
до установяване, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 450,10
лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски паричен
кредит № ********* от 27.03.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“
ООД, законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
постъпване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК – 05.12.2018 г. до
окончателното ѝ изплащане, сумата
от 88,79 лв., представляваща договорна лихва за периода от 25.04.2016 г.
до 23.05.2017 г., сумата от 20,31 лв., представляваща такса за оценка на
кредитно досие, дължима за периода от 25.04.2016 г. до 23.05.2017 г., сумата от
386,11 лв., представляваща такса за услугата „Кредит у дома“ и сумата от
78,32лв., представляваща лихва за забава за периода от 19.05.2017 г. до
05.12.2018 г., за които вземания по ч. гр. дело № 8639/2018 г. по описа на
Районен съд – Перник, ГО, е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
Настоящото производство е предназначено
да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в
хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това
исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в
заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в
заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни,
вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия
случай се установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство съвпадат, поради което предявените искове
са процесуално допустими.
Ищецът обосновава активната си
материална и процесуална легитимация по договор за цесия. Настоящият състав
приема, че цесията е надлежно съобщената на длъжника. По правилото на чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 ЗЗД за да произведе цесията действие спрямо длъжника предишният
кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Няма
пречка цедентът да упълномощи цесионера да извърши съобщението до длъжника като
негов пълномощник, каквато е и настоящата хипотеза. В този случай
представителната власт възниква по волята на представлявания – цедента, като
обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл.
39 ЗЗД, за което има данни в чл. 7, ал. 1 от договор за продажба на вземания от
19.05.2017 г. и представеното изрично пълномощно. В тази насока Решение № 114
от 07.09.2016г. по т.д. № 362/2015 на второ т.о. ВКС.
След като се прие, че цесията може да
бъде съобщена на длъжника от цесионера като пълномощник на цедента и от
доказаните конкретни фактически действия за съобщаването, настоящият състав
намира същите за достатъчни в изпълнение на разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Такова изявление е направено и с
връчването на препис от исковата молба, също връчено лично на ответника.
Пти този извод, следва да се разгледа исковата
претенция по основание и размер предвид конкретните твърдения на ищеца и
направени от ответника възражения.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е
предявило иск за признаване за установено дължимостта на вземане, произтичащо
от Договора. Исковата претенция намира своето правно основание в чл. 240, ал. 1 ЗЗД, съгласно която с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне
заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. За да бъде уважен
искът, ищецът следва в условията на пълно главно доказване да установи, че между
него и ответника е налице или е била налице валидна облигационна връзка по
договор за заем, че е предал сумата, предмет на договора именно във връзка с
това правоотношение, както и настъпването на изискуемостта на задължението.
Настоящият състав приема, че страните са
обвързани от процесния договор по отношение на задължението за връщане на
предадената в заем сума. От представения по делото Договор се установява, че
той е сключен между „Провидент файненшъл България“ ООД и З.А.А.. Съгласно чл.
9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора. От събраните по делото доказателства
се установява, че императивно определеното съдържание на договора е налице. В
договора се съдържа информация за данните (име, адрес и ЕГН) на
кредитополучателя, срока на договора, общият размер на кредита.
От представения по делото Договор се
установи, че същият носи подпис на ответника. Вярно е, че е твърдяно, че такъв
договор не е подписван, но това конкретно възражение първо е преклудирано по
правилото на чл. 133 ГПК, а на следващо място страната е признала, че е
получила сума (макар и не в сочения размер) със съзнанието, че следва да бъде
върната и за която твърди, че е върната, поради което този съд приема, че
страните са валидно обвързани от Договора.
По отношение на другото правно релевантно
обстоятелство – предаване на сумата от кредитодателя на кредитополучателя,
отново в Договора страните са постигнали съгласие, като ответникът е
декларирал, че е получил сумата в цялост, в брой – чл. 27. Независимо от
посоченото в ССчЕ, че относно усвояване на кредита информация не е
предоставяна, то изявлението на ответника, материализирано в тук посочената
договорна разпоредба, че е получил сумата в брой, съдът цени като извънсъдебно
признание на неизгоден за страната факт. При тези обективни данни, настоящият
състав приема, че „Провидент файненшъл България“ ООД е изпълнило своето
задължение по Договора, като е предало сума в размер на 500,00 лева на ответника,
поради което за нея е възникнало задължението да върне сумата. Този извод
почива на правилото на чл. 180 ГПК, съгласно който подписан частен документ се
ползва с формална доказателствена сила относно авторството на волеизявлението.
В конкретния случай е налице частен свидетелстващ документ, удостоверяващ
неизгоден за страната факт, носещ нейния подпис, поради което съдът цени това
изявление именно в насока, че сумата по Договора е получена от ответницата.
Ответникът се е бранил, като е заявил,
че е получил единствено 200,00 лева. Това твърдение обаче остава недоказано,
както и другото, че сумата е изцяло възстановена. В тази връзка по делото са
събрани показания на свидетел – Методи Методиев – син на ответницата. Разгледани
в светлината на чл. 172 ГПК, съдът частично кредитира неговите показания
доколкото същите кореспондират с писмените доказателства по делото. Така в
частта за сключване на Договора, свидетелят е заявил, че майка му е подписала някакви
документи във връзка с предаването на сумата, което се установява от
представения по делото Договор. Същевременно обаче свидетелят е посочил, че е
видял да се предават точно 200,00 лева - каквато е защитната теза на ответника.
Впоследствие тезите на ответник и свидетел се разминават доколкото ответникът е
твърдял пълно изпълнение, а свидетелят е посочил, че са направени две вноски (в
тази част показанията са недопустими по правилото на чл. 164, ал. 1 , т. 4 ГПК,
но съдът ги коментира единствено с оглед установеното разминаване),
подчертавайки, че това е поради забава на кредитора. С оглед на изложеното
съдът кредитира показанията на свидетеля единствено в частта за подписване на
договора, но не и по отношение на предаване на конкретно посочената сума.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 79, ал. 1 ЗЗД за такса за оценка на досие:
По правилото на чл. 240, ал. 2 ЗЗД
заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това условие на
закона е изпълнено. От представените по делото Договор се установява, че
страните са уговорили конкретния размер на възнаградителната лихва по кредита,
годишен лихвен процент (ГЛП) 31.82
% и ГПР - 48%, в който е включена ГЛП и такса за
оценка на досие в общ размер на 25,00 лева, чието погасяване също е предвидено
разсрочено.
Съгласно чл. 11 от ЗПК задължителен
реквизит от договора за кредит е лихвеният процент по кредита. Именно лихвата
по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Съгласно
чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва и клауза, надвишаваща този
размер се счита за нищожна. В конкретния случай е уговорен ГПР 48 % и годишен
лихвен процент /ГЛП/ 31,82 %. Т.е. не се надхвърля петкратния размер на
законния размер лихва, определен от БНБ. В този смисъл клаузата за уговорената
лихва не е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Тук посочената клауза не
би могла да бъде подведена и под някоя от хипотезите, изброени в чл. 143 ЗЗП,
тъй като се касае за възнаградителна лихва.
С оглед на изложеното, настоящият състав
приема, че претенцията за присъждане на възнаградителна лихва е основателна.
Основателна и претенцията за такса за
оценка на досие, тъй като същата е индивидуално уговорена и приета от ответника
при сключването на Договора.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
При извода за основателност на главното
задължение по Договора, основателна е акцесорната претенция за обезщетение за
забава, чиято дължимост произтича пряко от закона. В ССчЕ вещото лице е
посочило, че размерът е 69,39 лв. за периода от 19.05.2017 г. до 05.12.2018 г.,
поради което искът следва да се уважи до този размер и отхвърли до пълния
предявен.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане такса за услугата „Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в
брой по местоживеенето на кредитополучателя и за събиране на погасителните
вноски по местоживеенето на кредитополучателя:
От представения по делото Договор се
установи, че общия размер на двете такси за услугата „Кредит у дома“ е 426,49
лева. Предмет на настоящото производство са сумите от 386,11 лв. за събиране на
погасителните вноски по местоживеенето на кредитополучателя, тъй като ищецът е
отчел частично погасяване с извършени плащания.
Споразумението „кредит у дома“, макар и
материализирано в един хартиен носител с договора за заем, представлява
самостоятелна сделка с правна същност, аналогична с "договор за
услуга". Сключената сделка обаче се явява нищожна поради противоречие с
добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Това е така, доколкото хипотезата може да се
приравни на договор, при който насрещната престация е до такава степен
нееквивалентна на заплатеното (дължимото), че практически може да се счете, че
престация липсва. За да възприеме това становище, съдът се съобрази с правната
доктрина и трайната и непротиворечива практика на ВКС. Като критерий в
съдебната практика е възприета изключително голямата разлика в престациите -
Решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г. на III Г. О. на
ВКС, решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485 по описа за 2010 г. на I Г.
О. на ВКС, Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г.
о., ГК.
В настоящия случай съдът намира, че се
касае именно за такава драстично изразена липса на еквивалентност, тъй като
стойността на сделката за допълнителни услуги е 85% от стойността на отпуснатия
кредит, с който е обвързана, а същевременно първата част – предаването на
сумата е единственото задължение на кредитора по сключения реален
договор. Не се сочат доказателства, а и твърдения, че е използвана и услугата –
събиране на погасителните вноски по местоживеенето на кредитополучател.
С оглед на изложеното съдът счита, че споразумението
за заплащане на заплащане такса за услугата „Кредит у дома“ са нищожни и тъй като нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, такива задължения не са възникнали за ответника.
Това споразумение е и в пряко
противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно който кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита, но по вече изложените съображения за нищожност на споразумението
„кредит у дома“, не следва да бъдат изследвани други основания, водещи до същия
порок и равен по значение резултат – неоснователност на иска.
При горните изводи за основателност на
част от предявените искове, следва да бъде определен и конкретния им размер.
Ищецът е твърдял, че ответникът е извършил плащания в размер на 65,00 лева. Това
изявление, обективирано в исковата молба - подписан частен документ по смисъла
на чл. 180 ГПК, ползващ се с формална доказателствена сила относно авторството
на волеизявлението, съдът цени като признание за неизгоден за страната факт. В
тази насока са и изчисленията на Вещото лице, по приетата по делото ССЕ. Съдът
приема така депозираното заключение, като дадено от лице със съответните
специални знания и въз основа на представения му доказателствен материал. В
останалата част ССЕ не следва да се обсъжда предвид вече изложените правни
съждения относно неоснователност на част от исковите претенции, което налага
прилагането на легален начин на тяхното погасяване.
Доколкото в настоящото производство
исковата претенция се изразява в молба за присъждане на главница,
възнаградителна лихва, такса оценка на досие, включена в ГПР и законна лихва
(обезщетение за забава) и при липса на конкретно изявление какво се погасява
със сумата от 65,00 лева, по правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД (така т. 1 от
Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г.,
ОСГТК), съдът приема, че със сумата от 65,00 лева е погасено изцяло
задължението за такса оценка на досие – 25,00 лева и частично възнаградителната
лихва до размер от 40,00 лв., като остатъка в размер на 48,79 лева е дължим и
искът
следва да бъде уважен до този размер. Изцяло основателен е искът за непогасена
главница по Договора, като по правилото на чл. 6 ГПК съдът следва да съобрази
конкретния предявен размер и този за присъждане на обезщетение за забава.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора по правилото на чл. 78, ал. 1 такива следва да му бъдат
присъдени съобразно изхода от спора. Ищецът е доказал разноски в размер на 25,00
лева за ДТ, 150,00 лева депозит вещо лице, като е претендирал и възнаграждение
за процесуално представителство в размер от 350.00 лева, което обаче на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът намира, че следва да бъде уважено в минимален
размер от 100,00 лева, съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. При този изход
от спора, а ищецът се дължат разноски в размер на 151,39 лева от доказания в
размер.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски, на ищеца се дължат 41,29 лева,
които също следва да му бъдат присъдени.
В светлината на гореизложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че в полза на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4 съществува изискуемо вземане срещу З.А.А., ЕГН **********,***
в размер на 450,10 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за потребителски паричен кредит №
********* от 27.03.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“ ООД,
законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на постъпване в
съда на заявлението по чл. 410 ГПК – 05.12.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане, сумата от 48,79 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 25.04.2016 г. до 23.05.2017 г., и сумата от 69,39 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 19.05.2017 г. до 05.12.2018 г., за които вземания по ч.
гр. дело № 8639/2018 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените срещу З.А.А.
искове за приемане за установено, че в полза от Агенция за събиране на вземания” ЕАД съществува изискуемо вземане
за сумите от 20,31 лв., представляваща
такса за оценка на кредитно досие, дължима за периода от 25.04.2016 г. до
23.05.2017 г., сумата от 386,11 лв.,
представляваща такса за услугата „Кредит у дома“, обезщетение за забава за
периода от 19.05.2017 г. до 05.12.2018 г. за разликата над 69,39 лв. до пълно предявения размер от 78,32 лева и за възнаградителна
за разликата над 48,79 лв. до пълно
предявения размер от 88,79 лева
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК З.А.А. да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД
сумите в размер на 151,39 лева – разноски в исковото производство и 41,29
лева – разноски в заповедното производство , съразмерно на уважената част
от исковата претенция.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________