№ 20
гр. Пловдив, 09.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети януари през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Станислав П. Георгиев
Членове:Мария П. Петрова
Стоян Ат. Германов
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
в присъствието на прокурора Ст. К. Ч.
като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20215000500601 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №260204 от 30.06.2021г., постановено по гр.дело
№223/2020г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик, Н.с. на РБ и О.с. - П. са
осъдени да заплатят солидарно на АНГ. П. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П.,
ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13, сумата в размер на 7000лв., на Д. Л. ХР. с
ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13, сумата в размер на
7000лв., и на Л.Д. Х. с ЕГН:......, починал на 18.03.2021г., заместен на
основание чл.227 от ГПК от своите правоприемници АНГ. П. ХР.-съпруга и
Д. Л. ХР.-син, сумата от 7000лв., представляващи обезщетение за
причинените им неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 16.03.2020г., до окончателното изплащане на
сумите, поради нарушаване на правото на Европейския съюз – неправилно
транспониране на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно
1
неравноправните клаузи в потребителските договори и постановяване на
решение №103/22.02.2017г. по гр.дело №681/2015г. по описа на ОС-Пловдив,
на основание чл.2в от ЗОДОВ, като исковете за разликата над присъдените по
7000лв. до претендираните по 10000лв. са отхвърлени като неоснователни;
отхвърлени са предявените от АНГ. П. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П.,
ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13, Д. Л. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“,
бл.62, вх.Б, ап.13, и Л.Д. Х. с ЕГН:......, починал на 18.03.2021г., заместен на
основание чл.227 от ГПК от своите правоприемници АНГ. П. ХР.-съпруга и
Д. Л. ХР.-син, срещу Н.с. на РБ и О.с. - П. искове за солидарното им осъждане
да заплатят на ищците при условията на активна солидарност обезщетение в
размер на 45147лв. за причинените им имуществени вреди под формата на
претърпяна загуба, представляващи разходи по удовлетворяване на
претенциите на банката от водените от нея срещу ищците исково и
изпълнително производства във връзка с Договор за кредит № ... от
23.08.2007г., сключен с „Б.п.б.“АД /сега с наименование „Ю.Б.“АД/, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на
сумата, както и мораторна лихва върху главницата за период 20.01.2016г.-
16.03.2020г. в размер на 21493,64лв., както и обезщетение от 53811,51лв. за
причинените им имуществени вреди под формата на пропусната полза,
представляваща пазарната стойност на собствения им апартамент, продаден
на публична продан, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до изплащане на сумата; Н.с. на РБ и О.с. - П. са осъдени да
заплатят на АНГ. П. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б,
ап.13, и Д. Л. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13,
сумата от 702,08лв. – адв.възнаграждение, съразмерно на уважената част от
исковете, и държавна такса от 30лв., на основание чл.10,ал.3 от ЗОДОВ; АНГ.
П. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13, и Д. Л. ХР. с
ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13, са осъдени да заплатят
на Н.с. на РБ сумата от 150лв. – юрисконсултско възнаграждение, на
основание чл.10,ал.3 от ЗОДОВ; Н.с. на РБ и О.с. - П. са осъдени да заплатят
по сметка на Окръжен съд-Пазарджик направените съдебно-деловодни
разноски за депозити за вещи лица в размер на общо 700лв., съгласно
чл.10,ал.3 от ЗОДОВ във връзка с чл.78,ал.6 от ГПК.
Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят
О.с. - П., който го обжалва в осъдителните му части относно присъдените
2
обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 7000лв. със законна
лихва. Счита решението за недопустимо в тези му части като постановено на
непредявени от ищците фактически обстоятелства в отклонение от
диспозитивното начало, тъй като отговорността е ангажирана за
постановяването на Решение №103/22.02.2017г. по гр.дело №681/2015г. на
ПОС, което не е сред посочените от ищците актове, които те смятат за
постановени в нарушение на правото на ЕС. Поддържа и доводи за
неправилност на решението в атакуваните му части, според които:
предпоставка за отговорността по ЗОДОВ по отношение на съда е
националната юрисдикция да се е произнесла като последна инстанция, която
в случая не е налице; липсва причинно-следствена връзка между твърдяното
деяние и настъпилите вреди /и имуществени и неимуществени/, тъй като
същите са резултат от оставането без работа на ищците, водещо до
невъзможност да обслужват кредита, и защото неравноправните клаузи
засягат само част от дълга досежно лихвата, но не и главницата по кредита,
неплащането на която е предпоставка за предсрочна изискуемост на цялото
вземане, а принудителното й събиране, включително чрез изнасяне на имота
им на публична продан, не би било осуетено дори и при уважаване на
искането за спиране на изпълнението по отношение на вземането по
неравноправните клаузи; липсват преки доказателства за това, че
констатираните от съдебно-психологическата експертиза негативни емоции
на ищците са именно вследствие водените пред ПОС производства, с оглед
изготвяне на заключението по-малко от две седмици след смъртта на член на
семейството и поради обстоятелството, че в периода на тези производства те
са преживели множество негативни събития – оставане без работа, изпадане в
неплатежоспособност и несигурност. По изложените съображения
жалбоподателят претендира за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваните му части, включително досежно разноските, и отхвърляне
изцяло по отношение на него на претенциите за присъждане на обезщетения
за неимуществени вреди, евентуално за намаляване на размера на
обезщетенията.
Против решението на окръжния съд е подадена въззивна жалба и от Н.с.
на РБ, посредством която то се атакува в осъдителните му части относно
присъдените обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 7000лв. и
разноски с конкретни доводи за неправилност. Поддържа се Директива
3
93/13/ЕИО да е транспонирана изцяло в Закона за защита на потребителите
още през 2006г. и в закона да е напълно уредена материята за
неравноправните клаузи, както и да е създаден нарочен орган в лицето на
Комисията за защита на потребителите, по който начин законодателят е
осигурил подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на
неравноправни клаузи, сключени между потребители и продавачи или
доставчици, а ищците не са предприели действия за защита пред КЗП още
преди да се стигне до предсрочната изискуемост на кредита. Счита се, че
дори да се приеме наличие на национална норма, противоречаща на съюзното
право, с оглед твърденията на ищците националното законодателство,
регламентиращо заповедното производство, да не дава възможност на
съдилищата да следят за неравноправни клаузи, както и за допуснати грешки
при изчисляване на размера на дълга, претендираните от тях вреди да не са
пряка последица от законодателна дейност, а от правоприлагане, доколкото
съдът разрешава спора в съответствие с правото на ЕС и практиката на СЕС и
може да не приложи национална норма, която им противоречи, независимо
дали тя е приета преди или след влизане в сила на акта на Съюза, без да е
необходимо да изисква или изчаква премахването на тази разпоредба по
законодателен или друг конституционен ред, при което в случай, че
решаващият съд бе разрешил спора в съответствие с правото на ЕС и беше
установил наличието на неравноправни клаузи, не би възникнал въпросът за
неправилното транспониране на Директивата. Застъпва се да не е налице
изискването нарушението да е достатъчно явно и сериозно и да е извършено с
ясното съзнание, че се увреждат нечии законни интереси. Оспорва се
наличието на пряка причинно-следствена връзка между деянието и
претърпените от ищците неимуществени вреди, както и размера им, като се
изтъква прилагането на различен подход от първоинстанционния съд по
отношение на имуществените и на неимуществените вреди в тази насока,
което да е недопустимо. Претендира се за отмяна на решението в
осъдителните му части с всички законови последици, както и за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
Първоинстанционното решение се обжалва и от АНГ. П. ХР. и Д. Л. ХР.
във всичките му отхвърлителни части. Поддържа се окръжният съд да е
определил занижен размер на обезщетенията за неимуществени вреди в
противоречие с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, който в
4
конкретния случай изисква да се съобрази, че в резултат на действията на
ответниците е отнето единственото им жилище, а, за да защитят правата си,
са били принудени да инициират и да участват в няколко съдебни дела с
обща продължителност около осем години, в резултат на която дълго
продължила несигурност те постоянно изпитвали страх за бъдещето, като
изпадането им в неплатежоспособност ги ужасявало именно защото банката
вече била увеличила лихвения си процент, а и им били нужни финансови
средства, за да продължат заведения от тях процес за наличието на
неравноправна клауза в договора за кредит. По отношение на имуществените
вреди считат, че са претърпели такива от получената при публичната продан
на жилището им сума от 45147лв., с която са удовлетворени претенциите на
банката в инициираното от нея производство и образувания впоследствие
изпълнителен процес, както и от това, че са лишени от собствеността върху
жилище с актуална към датата на подаване на исковата молба стойност от
116000лв., разликата от 53811,51лв. между която и непогасената част от дълга
им при неутрализиране на неравноправната клауза в размер на 62188,49лв., да
се явява пропусната полза. Настояват претърпените от тях вреди да са пряка
последица от допуснатите от двамата ответници нарушения на правото на ЕС,
тъй като, ако Н.с. бе транспонирало правилно разпоредбите на Директива
93/13/ЕИО в националното законодателство, щеше да им е гарантирана по-
добра защита в отношенията с кредитодателя „Ю.Б.“АД и действието на
неравноправните клаузи от договора щеше да бъде препятствано, а ако ПОС
беше изпълнил задължението си да не приложи национално законодателство,
противоречащо на ПЕС, и се бе съобразил с практиката на СЕС, съдът би
констатирал, че в поставения за разглеждане пред него казус са налице
неравноправни клаузи и да препятства тяхното проявление. Изложени са
съображения и за допуснати от първоинстанционния съд процесуални
нарушения при събирането на доказателства, чието допускане във въззивното
производство е поискано. Претендира се за отмяна на решението в
обжалваните му части и за уважаване на предявените искове в пълен размер,
както и за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
По тази въззивна жалба е постъпил писмен отговор от Н.с. на РБ с
развити в него съображения за нейната неоснователност и искане за
потвърждаване на решението на първоинстанционния съд в обжалваните му
части и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
5
Контролиращата страна Апелативна прокуратура-Пловдив поддържа
становище за неоснователност на въззивната жалба на ищците и за
основателност на подадените от ответниците въззивни жалби.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Предявени са субективно и обективно съединени искове по реда на чл.2в
от ЗОДОВ.
В исковата молба ищците АНГ. П. ХР., Л.Д. Х. и Д. Л. ХР. твърдят, че на
10.08.2007г. са сключили договор с Община-П. за закупуване при облекчени
условия на общински имот – апартамент от около 68кв.м. в гр.П. за сумата от
26939,70лв., който е единственото им жилище, като за изплащане на цената
по договора сключили на 23.08.2007г. с „Б.п.б.“АД договор за банков кредит,
по силата на който им била предоставена сума от 26940лв., и за обезпечаване
на вземанията върху апартамента била вписана законна ипотека в полза на
банката. Договорът за кредит бил сключен при предварително определени от
банката условия и клаузите по него не били договаряни от страните
индивидуално. Според чл.3 от договора за кредит, те дължали годишна лихва
в размер на сбора от базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити,
възлизащ на 7% към датата на подписване на договора, който зависел изцяло
от управителните органи на банката, без ищците да имат какъвто и да било
контрол върху него, плюс договорна надбавка от 3,45 пункта, или общата
лихва възлизала на 10,45%, въз основа на който процент били изчислени
вноските по кредита /главница и лихви/ по приложения погасителен план. За
една година от сключване на договора месечната вноска нараснала драстично
от 264,33лв. на 329,46лв. През 2010г. А.Х. останала без работа. През
м.юни.2011г. тя и съпругът й Л. Х. подали поотделно жалби до банката във
връзка с едностранното увеличаване на лихвата, в отговор на които било
предложено предоговаряне на лихвата срещу непосилна такса, като от
„продукт без доказване на доход“ се премине към „продукт с доказване на
доход“, и било обяснено, че, съгласявайки се с клаузата на чл.3 от договора,
те са дали съгласие и за едностранната промяна на лихвения процент за
компонента базов лихвен процент, отразяващ промените в „цената на ресурса
на банката“, формирана от посочени фактори, и подлежащ на ежемесечно
6
преразглеждане и промяна „при съществени промени в пазарните условия“.
Междувременно Л. Х. също останал без работа и на 24.10.2011г. бил
регистриран в бюрото по труда, след която дата ищците изпаднали в
невъзможност да погасяват кредита. Поставени в безизходна ситуация и
заплашени от отнемане на единственото им жилище, на 07.11.2011г. ищците
А. и Л. Х.и подали искова молба срещу банката в Пловдивския окръжен съд,
написана собственоръчно от тях, поради липса на средства за ангажиране на
адвокат, във връзка с която били освободени от заплащане на разноски по
делото и им бил назначен служебен адвокат. С нея, оплаквайки се от
неравноправната клауза на чл.3 от договора, претендирали за обезщетение за
претърпените вреди. С постановеното Решение №1050 от 04.06.2014г.
предявените искове били уважени частично, като банката била осъдена да им
върне недължимо внесените суми над договорената лихва в първоначалния
договор, и да им заплати обезщетения за неимуществени вреди. За да уважи
исковете, съдът приел за неравноправни разпоредбите на чл.3, чл.6 и чл.12 от
договора за кредит. Срещу решението били подадени жалби от всички страни
и образувано в.гр.дело №1452/2014г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.
Междувременно, поради преустановяване плащането на вноските по кредита,
банката обявила за предсрочно дължима цялата сума по него и с нотариална
покана от 10.02.2015г. претендирала заплащане на 33562,2лв. Тъй като
ищците не можели да заплатят тази сума, на 17.03.2015г. банката подала
заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК. Седмица след подаване на заявлението с Решение №51 от
25.03.2015г. ПАС отменил решението на ПОС и отхвърлил исковете изцяло,
приемайки, че клаузите на договора не са неравноправни. С решението те
били осъдени да заплатят на банката разноски за двете инстанции от 4622лв.
С Определение №1224 от 05.11.2015г. ВКС не допуснал касационно
обжалване на въззивното решение на ПАС, което те обжалвали. По
заявлението на банката била издадена Заповед №1654/18.03.2015г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,ал.2 от
ГПК – извлечение от счетоводните сметки, с която се постановявало и
незабавно изпълнение на вземането и издаване на изпълнителен лист. С оглед
на това било образувано изп.дело №20158260400119 на ЧСИ А.А. и
предприети действия по принудително събиране на вземането чрез налагане
на запор върху движими вещи и върху трудовото възнаграждение на Х., която
7
междувременно започнала работа. В двуседмичния преклузивен срок от
24.04.2015г., когато им били връчени съобщенията от ЧСИ за образуване на
изпълнителното дело, Х.и на 05.05.2015г. подали възражения срещу
издадената заповед за изпълнение и банката на 08.10.2015г. предявила иск за
установяване на задълженията. На 05.05.2015г. ищците подали и жалба срещу
разпореждането за незабавно изпълнение, в която подчертали, че
принудителното изпълнение преди разрешаването на казуса от съда по
същество би довело до нарушаване на „пълната ефективност“ на крайното
съдебно решение по смисъла, вложен от СЕС в Решение от 14.03.2013г. по
дело С-415/11. С Определение №3818 от 07.09.2015г. Окръжен съд-Пловдив
отхвърлил жалбата, приемайки, че разпореждане за незабавно изпълнение се
постановява винаги, когато вземането „формално произтича от представените
документи по чл.417,т.2 ГПК“ и „проверката, която съдът прави, е за
редовността на документите от външна страна“, по която причина въпросите
за неравноправността на клаузата следвало да се разгледат в исково
производство. По този начин, възползвайки се от пропуските в националното
законодателство, регламентиращо заповедното производство, съдът отказал
да се докосне до съществото на правния спор. На 05.05.2015г. Х.и подали и
молба до ПРС за спиране на принудителното изпълнение по образуваното
изпълнително дело. С Определение от 13.08.2015г. ПРС отказал да спре
изпълнителното дело, защото в молбата не били развити доводи в подкрепа
на твърдението за неравноправност на клаузите по договора, който извод
считат да е в драматично несъответствие с установената от СЕС трайна
практика по тълкуването на Директива 93/13, според която националният съд
трябва и служебно да разглежда въпроса за неравноправност на клаузите, в
случаите, когато страната не го е направила. С Определение №4077 от
12.10.2015г. Окръжен съд-Пловдив потвърдил първоинстанционното
определение с мотив, че с искането за спиране са изложени само правни
доводи, без да се представят доказателства, които доводи трябвало да са
предмет на разглеждане „в производството по обжалване на разпореждането
за незабавно изпълнение, което жалбоподателите са направили, но жалбата
им била оставена без уважение“. Междувременно апартаментът на ищците
бил продаден на публична продан от ЧСИ и те били принудени да го
напуснат. По предявения на 08.10.2015г. от „Ю.Б.“АД иск по чл.422 от ГПК
било постановено Решение №103 от 22.02.2017г. по т.дело №681/2016г. на
8
Окръжен съд-Пловдив, с което било признато за установено, че те дължат
солидарно на банката по Договор за кредит за покупко-продажба на жилище
№ -... от 23.08.2007г., изменен и допълнен с Допълнително споразумение от
14.06.2012г., главница от 26977,88лв., договорна лихва от 6432,11лв. и такси
от 489,57лв., ведно със законната лихва от 08.10.2015г., за които суми били
издадени заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. С Решение №21 от
15.01.2018г. ПАС отменил първоинстанционното решение в частта, с която е
признато за установено, че ищците дължат солидарно сумата от 1614,25лв. –
част от вземането за главница, 6432,11лв. – дължима договорна лихва,
107,64лв. – дължими такси, като отхвърлил претенцията на банката за тези
суми. В останалата част решението било потвърдено. ПАС категорично
приел, че клаузите на договора за кредит, допускащи едностранна промяна на
лихвения процент от банката, са неравноправни и поради това нищожни,
въпреки което приел, че след като последното плащане по договора е от
27.02.2014г., към момента на изпращане на обявления от банката
/05.03.2015г./, че кредитът е предсрочно изискуем, действително са настъпили
условията за предсрочна изискуемост поради неплащане. След предприетото
изпълнително производство и продажбата на апартамента, голословното
произнасяне, че клаузите, въз основа на които са определени неиздължените
месечни вноски, са неравноправни, т.е. нищожни, очевидно не било в
състояние да донесе очакваната защита на потребителите. С Определение
№704 от 10.12.2018г. по търг.дело №1475/2018г. ВКС не допуснал
касационно обжалване. В резултат от тази фактическа обстановка, въпреки,
че банката приложила спрямо тях неравноправни клаузи, довели до
едностранно увеличение на месечната им вноска по банковия кредит, именно
ищците се оказали увредени от това, че били принудени да заплащат
значително повишени вноски, от продажбата на единственото им жилище по
инициатива на банката, преди изобщо съдът да се е произнесъл по
основателността на нейния иск, и от натоварването им с разноските за два
съдебни процеса, в които съдилищата стигнали до различни становища
относно неравноправността на клаузите. Позовават се на достатъчно
съществено нарушение на правото на ЕС, касателно разпоредбите на чл.3,
чл.5 и чл.7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. и практиката
на СЕС по тяхното тълкуване и прилагане, на чиито изисквания националната
правна уредба на заповедното производство да не отговаря, тъй като
9
националният закон в действалата му за релевантния период и преди
измененията редакция не е предвиждал задължение за заповедния съд да
извършва проверка на представените от взискателите договори с потребители
за наличие на неравноправни клаузи, нито възможност да следи за допуснати
грешки при изчисляването на размера на дълга, произтичащ от потребителски
сделки, предвиждал е в разпоредбите на чл.414, чл.419 и чл.420 от ГПК
непосилно кратък за засегнатите лица двуседмичен срок, в който те да
реагират на насочени спрямо тях различни по характера си изпълнителни
действия, предвиждали се крайно ограничени хипотези, при които се допуска
спиране на изпълнението, и особени привилегии на банките в случаите по
чл.417,т.2 от ГПК, в които заповед за изпълнение се издава въз основа на
едностранно съставено извлечение от счетоводните книги, без длъжникът да
има възможност да изрази становище и без сезираният съд да проверява по
същество съдържанието на представените от взискателя документи,
ограничавайки се единствено до напълно формална проверка за редовност „от
външна страна“. По този начин, приемайки законодателство, което не
осигурява необходимата, според европейските стандарти, грижа за
длъжниците в заповедното производство, Н.с. извършвало нарушение на
чл.2в от ЗОДОВ, а съдилищата в заповедното производство не изпълнявали
задължителната за тях Директива 93/13 да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в договори с потребители, като с Решение №1050 от
04.06.2014г. ПОС, въпреки че приел наличието на неравноправни клаузи,
уважил само частично претенциите им. Ищците се позовават и на нарушение
на чл.17 от Хартата на основните права на Европейския съюз досежно
правото на собственост, считайки отнемането на единственото им жилище да
представлява непропорционално засягане на техните права. Твърдят
вследствие на така допуснатите от ответниците нарушения да са претърпели
имуществени вреди в размер на сумата от общо 46314лв., с която са погасени
вземанията на банката по отделните пера по изпълнителното дело, така, както
са посочени в представеното удостоверение изх.№1882 от 25.02.2020г. на
ЧСИ А., и в размер на сумата от 55633,14лв., представляваща разликата
между актуалната пазарна оценка на процесния имот от 1160000лв. и
неизплатената от тях сума от 65026,01лв. по договора за кредит при запазване
на лихвата в първоначално уговорения размер, към която разлика следва да се
добавят и разноските от общо 4659,24лв., направени в хода на всички
10
граждански, изпълнителни и търговски производства, инициирани срещу тях
от банката. Заявеният при тези фактически обстоятелства петитум е за:
осъждане на Н.с. на РБ да им заплати обезщетение за понесените
имуществени вреди в размер на 55633,14лв., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба, както и с лихва от датата, на която са изплатени
сумите за разноски – 20.01.2016г., до датата на исковата молба; за осъждане
при условията на евентуалност на Н.с. на РБ и на ПОС солидарно да заплатят
посоченото обезщетение с лихви; за осъждане на Н.с. на РБ да им заплати
обезщетение за неимуществени вреди от 30000лв. – по 10000лв. за всеки от
ищците, ведно с лихвата от датата на завеждане на исковата молба; за
осъждане при условията на евентуалност на Н.с. на РБ и на ПОС солидарно
да заплатят посоченото обезщетение с лихви.
В изпълнение на дадените от окръжния съд указания, с молба вх.
№3684/19.05.2020г. ищците са уточнили, че претендираната сума от 46314лв.
представлява претърпяна загуба – вреда, произтичаща от удовлетворяване на
претенциите на банката и включваща: 1035,50лв. – разноски по изпълнението;
1205,18лв. – разноски за адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело;
26977,88лв. – главница; 2281,79лв. – законна лихва за периода 17.03.2015г.-
15.01.2016г.; 6558,73лв. – договорна лихва за периода 10.07.2013г.-
13.03.2015г.; 489,57лв. – дължими такси за периода 12.07.2013г.-16.03.2015г.;
1928,99лв. – разноски по гр.дело, като към тази сума следва да се прибавят и
разноските по всички производства, инициирани от и срещу тях, възлизащи
на 4659,24лв., съгласно удостоверението на ЧСИ. Уточнили са, че целият
размер на дълга им по договора за кредит при първоначално уговорената
лихва е 78242,60лв., от който преди драстичното увеличаване на лихвения
процент били изплатили сумата от 16054,11лв., при което непогасената част
се равнявала на 62188,49лв., след приспадане на която сума от актуалната
пазарна оценка от 116000лв. на имота им, разликата от 53811,51лв. се явявала
и размерът на пропуснатите от тях ползи. Уточнили са, че обезщетението за
забавено плащане на главницата от 46314лв. за имуществени вреди за
посочения период се равнява на 19529,09лв., както и, че претендират законна
лихва върху сумата от 53811,51лв. от датата на отнемане на жилището им
/18.08.2015г. – датата на издаване на постановлението за възлагане/ до датата
на подаване на исковата молба в размер на 25013,97лв., както и претендират
за законна лихва върху изплатените от тях разноски от 4659,24лв., считано от
11
20.01.2016г. до 16.03.2020г. в размер на 1964,55лв. Съгласно уточнения
петитум се претендира за: осъждане на двамата ответници солидарно да им
заплатят обезщетение за имуществени вреди от 46314лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба, както и с лихвата от
20.01.2016г., на която са изплатени сумите за разноски, до датата на исковата
молба в размер на 19529,09лв.; при условия на евентуалност същите суми да
им бъдат изплатени при режим на разделност от ПОС, съответно от НС; за
осъждане на двамата ответници солидарно да им изплатят обезщетение за
имуществени вреди в размер на 53811,51лв., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба и с лихва от датата на издаване на
постановлението за възлагане – 18.08.2015г., до датата на исковата молба, в
размер на 25013,97лв.; при условия на евентуалност същите суми да им бъдат
изплатени при режим на разделност от ПОС, съответно от НС; осъждане на
двамата ответници солидарно да им заплатят обезщетение за имуществени
вреди от 4659,24лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба, както и с лихвата от 20.01.2016г., на която дата са изплатени
сумите за разноски, до датата на исковата молба в размер на 1964,55лв.; при
условия на евентуалност същите суми да им бъдат изплатени при режим на
разделност от ПОС, съответно от НС; осъждане на двамата ответници
солидарно да им заплатят обезщетение за неимуществени вреди от 30000лв. –
по 10000лв. за всеки един от ищците, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба; при условия на евентуалност същите суми да им
бъдат изплатени при режим на разделност от ПОС, съответно от НС.
В изпълнение на поредните указания на окръжния съд е постъпила
уточняваща молба вх.№5525/30.06.2020г. С нея ищците преповтарят перата,
които се включват в претендираните обезщетения за имуществени вреди от
46314лв., и уточняват, че от сбора на изброените суми следва да бъде
приспадната сумата от 1167лв. като надвишаваща вземането на банката-
взискател и възстановена по банковата сметка на Х., при което петитумът да
се счита за сумата от 45147лв. като размер на претърпените от ищците загуби.
Заявено е оттегляне на претенцията за законна лихва върху главницата от
53811,51лв. за периода от 18.08.2015г. до датата на подаване на исковата
молба.
С отговора на исковата молба ответникът Н.с. на РБ е възразил по
12
допустимостта на предявените спрямо него искове с твърдение за липса на
пасивна процесуална легитимация в негово лице като нормотворчески орган,
чиято законодателна дейност не подлежи на контрол от съдебната власт,
както и с твърдение, че с отговорността при нарушаване на правото на ЕС се
ангажира държавата-членка, а не нейните национални органи. Заявени са
възражения и за неоснователност на исковете, според които: Директива
93/13/ЕИО е транспонирана изцяло в Закона за защита на потребителите още
през 2006г., с който закон е осигурена защита на потребителите чрез
уреждане на материята за неравноправните клаузи и създаване на нарочен
орган за целта в лицето на Комисията за защита на потребителите, а
предприетите през 2019г. законодателни изменения в ГПК и ЗЗП са с цел по-
голяма яснота и недопускане на противоречиво тълкуване при прилагането на
Директивата, както и с оглед съобразяване с практиката на Съда на ЕС;
претендираните вреди са вследствие на действията на решаващия съд – ПОС,
който е задължен да прилага правото на ЕС в случаите, в които националните
норми противоречат на същото, на неговите принципи и на практиката на
СЕС; ищците при установяване на несъответствие са имали възможност да
сезират компетентния орган с право на законодателна инициатива, съобразно
чл.18 от ЗНА; не е налице достатъчно явно и сериозно нарушение на правото
на ЕС, което да е извършено с ясното съзнание, че се увреждат нечии законни
интереси, тъй като Н.с. е регламентирало материята за неравноправните
клаузи в ЗЗП съобразно Директивата и е осигурило триинстанционно
производство при разглеждане на искове за обявяване на нищожност на
неравноправни клаузи, прогласявайки и върховенството на право на ЕС; не е
налице причинно-следствена връзка между нарушението и твърдяната от
ищците вреда, тъй като тя е опосредена от правоприлагащата дейност на
съответните органи. Оспорва се наличието на твърдените вреди и размера на
претендираните обезщетения.
С отговора на исковата молба ответникът О.с. - П. е оспорил
основателността на предявените искове с твърдения отговорността на
държавата да се ангажира само от съдебен акт, постановен на последна
инстанция, с който се разрешава правния спор по същество, а в случая с
постановените в рамките на заповедното производство актове / Определение
от 07.09.2015г. и Определение от 12.10.2015г./ по чл.417, чл.419 и чл.420 от
ГПК, които разпоредби в действалата им за процесния период и преди
13
изменението от 2019г. редакция не са позволявали изискването на документа,
от който произтича вземането на банката и преценката по същество относно
неравноправността на съдържащите се в него клаузи, да не се разрешава
спора по същество, за което е предвиден исковия ред по чл.422 от ГПК, в
рамките на който подлежат на разглеждане възраженията на длъжника за
неравноправност на клаузите в договора. Счита се и, че в производството по
издаване на заповед за изпълнение съществува процесуален ред от
вътрешното законодателство, който закрепва поправянето от кредитора на
претърпяната от длъжника вреда посредством разпоредбите на чл.422,ал.3
във връзка с чл.245,ал.3,изр.2 от ГПК, който е и приложен в случая, тъй като
на ищците е издаден по приложеното т.дело №681/2016г. обратен
изпълнителен лист във връзка с отхвърлената част от заведения от банката
иск. Оспорва се нарушаването на правото на собственост по чл.17 от Хартата
на основните права на ЕС, поради това, че се касае за ипотекиран имот,
несеквестируемостта на който по чл.444 от ГПК отпада, съгласно чл.445,ал.1
от ГПК. Застъпва се, че ищците следва да търсят издължените от тях суми от
банката, в чийто патримониум са присъдени част от претендираните вреди,
както и, че петитумът за присъждане на вреди в размер на 4659,24лв. е
неотносим към спора, тъй като се касае за изплатени на ТД на НАП, ОП-МДТ
и ТТРЗЧСИ суми, които нямат отношение към производствата по чл.415 и
чл.422 от ГПК. Поддържа се, че претенцията за пропуснати ползи е напълно
хипотетична и недоказана, тъй като дали ищците щяха да придобият
ипотекирания апартамент е предположение, свързано с изключително дълъг
период от време, който не може да се прогнозира как би протекъл, още
повече, че веднъж вече се е стигнало до невъзможност на Х.и да заплащат
кредита си и при липса на гаранции, че при каквито и да било условия
ищците през такъв дълъг период няма да изпаднат в друга невъзможност и
затруднение, препятстващо придобиването на съответното недвижимо
имущество.
В хода на първоинстанционното производство на 18.03.2021г. е починал
ищецът Л.Д. Х. и с Определение №260450 от 06.04.2021г. като негови
правоприемници на основание чл.227 от ГПК са конституирани наследниците
му и досегашни ищци А.Х. и Д.Х..
С постановеното Решение №260204 от 30.06.2021г. окръжният съд,
14
съобразно уточненията на исковата молба, е приел да е сезиран с искове по
чл.2в от ЗОДОВ за солидарното осъждане на Н.с. на РБ и О.с. - П. да заплатят
на ищците: обезщетение в размер на 45147лв. /формиран по уточнителна
молба вх.№5525 от 30.06.2020г. като 46314лв. – 1167лв. = 45147лв./ за
причинени имуществени вреди под формата на претърпяна загуба – разходи
по водени исково и изпълнително производства във връзка с договора за
кредит от 23.08.2007г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба, както и мораторната лихва върху главницата за периода
20.01.2016г.-16.03.2020г. в размер на 21493,64лв.; обезщетение в размер на
53811,51лв. за причинени имуществени вреди под формата на пропусната
полза, представляваща пазарната стойност на собствения им апартамент
/116000лв./, продаден на публична продан, след приспадане на дължимия от
ищците непогасен дълг по кредита /62188,49лв./, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба; обезщетение в размер на общо
30000лв. за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба, а при условие на евентуалност, ако
съдът приеме, че не е налице солидарна отговорност, се претендира осъждане
на ответниците разделно за същите суми, по каквито претенции се е и
произнесъл.
Приел е за установена твърдяната от ищците фактическа обстановка, въз
основа на която е формирал правни изводи, според които Н.с. на РБ отговаря,
съгласно чл.5,ал.4 от КРБ, за съответствието на приетите закони с правото на
Европейския съюз, която отговорност го легитимира като процесуален
субституент на Държавата по исковете за вреди от нарушаване на правото на
ЕС, произтичащо от приемането и поддържането на национален закон, който
противоречи на правото на Европейския съюз, а в случая да е нарушено
задължението по чл.288,§3 от ДФЕС на България като държава-членка
вследствие неправилното транспониране на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, констатирано от Европейската комисия с уведомително писмо №С
/2019г./ 357/24.01.2019г. относно процедура за нарушение №2018/4083 във
връзка с предписания от Директивата резултат за осигуряване от държавите-
членки, че в интерес на потребителите и конкурентите съществуват
подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на
неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи
15
или доставчици, препоръките на Комисията по което писмо са изпълнени от
ответника Н.с. като законодателен орган чрез приети през 2019г. нормативни
промени в ГПК и ЗЗП, с което са поправени допуснатите несъответствия при
транспониране на Директивата чрез изменение на противоречащите на
правото на ЕС норми, но не в предвидения от Комисията двумесечен срок, а
едва 11 месеца след започване на процедурата. Относно пасивната
материалноправна легитимация на ответника О.с. - П. е прието, че, съобразно
трайно установената практика на СЕС, силата на пресъдено нещо не може да
е пречка за реализиране на отговорността на държавата да обезщети вредите
от нарушение на ПЕС, извършено с влязло в сила решение на национална
юрисдикция, и макар и решенията на ОС-Пловдив в случая да не са
постановени в качеството му на последна инстанция, същите са окончателни
като влезли в сила поради изчерпване на инстанционния контрол по
обжалването им, а в мотивите на постановеното от него Решение
№103/22.02.2017г. по гр.дело №681/2015г. изобщо не са разгледани
направените от ищците по това дело възражения за наличие на
неравноправни клаузи в процесния договор за кредит, което е в нарушение на
практиката на СЕС, изискваща служебна преценка относно неравноправния
характер на съответните договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени като противовес на структурно по-слабата позиция на
потребителите, какъвто характер несъмнено да имат разпоредбите на
чл.3,ал.5, чл.6,ал.3 и чл.12 от процесния Договор за кредит № -... от
23.08.2007г. Прието е, че нарушението на правото на ЕС е достатъчно
съществено, предвид значимостта на засегнатите права и начинът и степента
на тяхното накърняване, както и, че измененията в законодателството са
предприети като мярка в процедура за нарушение за отстраняване на
констатираното от Европейската комисия несъответствие с разпоредбите на
ДФЕС. Прието е, че, според постоянната практика на СЕС, отговорност на
държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие
нарушения на правото на Съюза, може да възникне независимо от това кой е
публичноправният орган извършил нарушението, съответно независимо от
вида на нарушението – неправилно транспонирана директива или поддържане
в сила на национална правна норма, която противоречи на правото на ЕС, или
решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна
инстанция в противоречие с правото на ЕС, като причинният процес започва
16
от приемането или поддържането в националното право на норма,
противоречаща на правото на ЕС, и преминава без прекъсване до нейното
приложение и осъществяването на съответните негативни последици, а
поведението на различните държавни органи в този причинен процес е от
значение единствено за процесуалната им легитимация да отговарят като
ответници по иска за обезщетение. Прието е за установено, че патримониумът
на ищците е намалял в резултат на изплатените на взискателя в образуваното
изпълнително производство суми /претърпяна загуба/, респективно в
пропуска да увеличат имуществото си чрез покачването на цената на
притежавания от тях недвижим имот, който е продаден на публична продан
/пропусната полза/, която вреда да е в причинна зависимост от поведението
на ответниците, изразяващо се в непълно транспониране на Директивата,
довело до липса на подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на
употребата на неравноправни клаузи в сключения от тях договор,
респективно несъобразяване от националната юрисдикция с практиката на
СЕС за служебна преценка на неравноправния характер на съответните
договорни клаузи, но тази вреда да не е пряка и непосредствена последица от
деянието на ответниците, каквато би била увеличеният в резултат на
приложение на неравноправните клаузи на договора лихвен процент и
заплатените от ищците съобразно него по-високи месечни погасителни
вноски, но не и загубата на работа от ищците А. и Л. Х.и и оттам на
предполагаемата невъзможност за погасяване на увеличените погасителни
вноски, а дължимите по кредита главница в размер на 26977,88лв. и лихвите
при неприлагане на неравноправните клаузи въобще да не представляват
вреда и платените местни данъци към Община-П. и ТД на НАП да нямат
нищо общо с противоправното поведение на ответниците. Прието е, че при
доказани увреждащи действия, както в случая, искът за обезщетяване на
неимуществени вреди е установен в своето основание и съдът е длъжен да
определи неговия размер в зависимост от това дали се касае за обичайни за
увреждането или специфични вреди, като претърпените от ищците,
потвърдени и от изслушаното заключение на СПЕ, са в рамките на
обичайните.
При проверката по чл.269 от ГПК настоящата въззивна инстанция
намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо.
17
Съгласно разпоредбата на чл.4, § 3 от ДФЕС, по силата на принципа на
лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите-членки при пълно взаимно
зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от
Договорите, като държавите-членки вземат всички общи или специални
мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията,
произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза и
съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от
всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на
Съюза. От въведения посредством нея принцип на лоялното сътрудничество,
доразвит и в практиката на Съда на Европейския съюз, произтича
отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на общностното
право, независимо дали са причинени от държавен орган на законодателната,
съдебната или изпълнителната власт. Цитираната норма има директно
приложение, тъй като Договора не подлежи на транспониране, каквото е
характерно за директивите. В този смисъл всеки частноправен субект на
държава-членка на ЕС може да се позовава пряко на нея за ангажиране
отговорността на Държавата за вреди от нарушение на общностното право. С
принципа на лоялното сътрудничество се цели гарантиране прилагането на
общностното право и ефективността на нормите му чрез института на
отговорността на държавата-членка за вреди, произтичащи от
неизпълнението на правото на Европейския съюз. Правото на Общността не
регламентира реда за реализиране на тази отговорност, който следва да бъде
определен от националния правов ред в рамките на процесуалната автономия
на държавите-членки. В тази връзка са приети със ЗИДЗОДОВ /ДВ, бр.94 от
29.11.2019г./ разпоредбите на чл.2в,ал.1-4, уреждащи приложимия
процесуален ред за реализиране на отговорността на държавата за вреди от
нарушение на правото на Европейския съюз. Според същия, искът за
обезщетение се предявява срещу органите, от чиито незаконни актове,
действия или бездействия са причинени вредите, съгласно чл.7. По повод
тази регламентация следва да се има предвид, че Държавата функционира
чрез система от държавни органи, осъществяващи предоставените им
властнически правомощия в съответната публичноправна сфера, които те
упражняват от нейно име, и с оглед на това при произтекли от техни действия
и бездействия вреди за даден частноправен субект отговорността за
обезщетяването им се носи от Държавата, а не от съответния неин орган. Тази
18
отговорност се реализира или чрез предявен против самата нея иск или в
изрично предвидените от закона случаи, какъвто е посоченият, от
причинилият увреждането орган като процесуален субституент при условията
на процесуална суброгация, участващ в процеса от свое име без носителят на
задължението, който е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението,
да може да вземе участие в същия. Неоснователно при това положение е
възражението на ответника Н.с. на РБ, заявено с отговора на исковата молба,
за недопустимост на иска спрямо него поради липса на процесуална
легитимация. Действително в приетите със ЗИДЗОДОВ /ДВ,бр.94 от 2019г./
разпоредби на чл.2в,ал.1-4 Н.с. не е посочено изрично като ответник по иска
за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз и в приложното им
поле не е визирана изрично законодателната дейност, на което акцентира
ответникът. Следва да се има предвид, че с така приетите разпоредби са
уредени процесуалните способи за разглеждане на този вид искове – по реда
на АПК и по реда на ГПК, но не и конкретните ответници по тях –
държавните органи като процесуални субституенти, за да се приеме за
недопустимо предявяването им срещу Н.с., нито в чл.2в,ал.1 са изброени
лимитативно по вид дейностите, при упражняване на които е допуснато
нарушението на правото на ЕС, за да се приеме за изключена
законодателната. По отношение на исковете за вреди от нарушение на
правото на ЕС е възприето съществуващото принципно положение, че тези,
при които вредите произтичат от административна дейност и правосъдна
дейност на административните съдилища и ВАС, ще се разглеждат по реда на
АПК, а във всички останали случаи по реда на ГПК, което разграничение
следва и досежно законодателната дейност. Този извод не противоречи и на
цитираната от ответника Н.с. в подкрепа на възражението му практика на
Съда на Европейския съюз. С Решението от 5 март 1996г. по съединени дела
С-46/93 и С-48/93, на което се позовава, не е изведен принцип, визиращ
отговорността на държавните-членки, а не на техните национални органи,
както неправилно счита. Поставеният за тълкуване по тези дела въпрос не е
бил относно това дали за произтеклите от нарушение на общностното право
вреди отговорност носи държавата или националния й орган, а дали
принципът за поправяне на вредите се прилага и когато твърдяното
неизпълнение на задължение от държава-членка се дължи на националния
законодател. Прието е, че принципът за отговорността на държавата за вреди,
19
причинени на частноправни субекти вследствие на нарушения на
общностното право, за които държавата носи отговорност, е присъщ на
системата на ДЕИО и се прилага във всеки случай, когато държава-членка
наруши правото на Общността, независимо от това кой е държавният орган,
чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на
задължението, като задължението за обезщетяване на вредите не може да
бъде поставено в зависимост от вътрешните правни норми за разпределение
на компетентността между конституционните власти, в което отношение в
международния правов ред държавата се разглежда като едно цяло,
независимо дали законодателната, съдебната или изпълнителната власт носи
отговорност за нарушението, причинило вредата, при което принципът се
прилага, когато националният законодател носи отговорност за твърдяното
неизпълнение на задължение. Неправилно ответникът Н.с., счита, че с
Решение на Съда на ЕС от 01.06.1999г. по дело С-302/97 е прието, че
отговорността е на държавата-членка, а не пряко на публичния орган. С това
решение е даден отговор на поставения въпрос дали е спазен принципът за
отговорността на държавите-членки за вреди, причинени на един индивид
чрез нарушения на Общностното право, ако националното право относно
отговорността на една държава-членка с федерална структура предвижда, че в
случая на нарушения, които се приписват на част от държавата, увредената
страна може да претендира само срещу тази част от държавата, а не срещу
държавата като цяло. Прието е, че всяка държава-членка трябва да гарантира
възможността индивидите да получат обезщетение за вреди, които са им
причинени чрез неспазването на Общностното право, независимо от това кой
публичен орган носи отговорност за нарушението и независимо от това кой
публичен орган по принцип в съответствие с правото на засегнатата държава-
членка е отговорен за изплащането на обезщетението, при което държавата-
членка не може да пледира разпределението на правомощията и
отговорностите между органите, които съществуват в нейния национален
правен ред, за да се освободи от отговорност на тази основа, при условията на
която резерва, Общностното право не изисква от държавите-членки да
извършват някакви промени в разпределението на правомощията и
отговорностите между публичните органи, които съществуват на тяхна
територия, а доколкото процесуалните разпоредби във вътрешната система
опосредяват ефективната защита на правата, които индивидите черпят от
20
общностната правна система и не е по-трудно да се отстояват тези права,
отколкото правата, които те черпят от вътрешната правна система,
изискванията на Общностното право са изпълнени. По тези съображения е
постановено, че в държавите-членки с федерална структура обезщетението за
увреда не е нужно задължително да се предоставя от федералната държава, за
да бъдат изпълнени задълженията на засегнатата държава-членка в
съответствие с Общностното право. С това решение на практика се
потвърждава принципа за отговорност на държавата за вреди от нарушение на
правото на ЕС независимо вследствие на дейността на кой от органите й са
причинени, и автономното определяне на процесуалния ред, по който да се
реализира, гарантиращ ефективната защита на правата. Приетият с
разпоредбите на чл.2в,ал.1-4 от ЗОДОВ процесуален ред е в съответствие с
тези изисквания, тъй като държавният орган, от чиято дейност са произтекли
вредите от нарушение на Европейското право, участва в процеса като
процесуален субституент на Държавата, която е носител на деликтното
задължение и е обвързана от силата на пресъдено нещо на решението, с което
са предоставени ефективни вътрешноправни средства за защита на
увредените лица. При това положение пасивната процесуална легитимация на
ответника Н.с. на РБ произтича от неговото качество на законодателен орган
на Държавата, чиято е отговорността за съответствие на приетите закони с
правото на Европейския съюз и другите ратифицирани по конституционен
ред, обнародвани и влезли в сила международни договори, които са част от
вътрешното право на страната и имат предимство пред нормите на
вътрешното законодателство, които им противоречат, по смисъла на чл.5,ал.4
от Конституцията на Република България, както и от твърденията на ищците,
с които е обоснована, относно приемането и поддържането на национално
законодателство, регламентиращо заповедното производство, което е в
противоречие с разпоредби на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и
практиката на СЕС във връзка с тяхното тълкуване и приложение.
Пасивната процесуална легитимация на ответника О.с. - П. е обоснована
от ищците с твърдения за допуснати от него нарушения на правото на
Европейския съюз във връзка с прилагането на разпоредбите на Директива
93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори при
постановяване на съдебните актове, касаещи сключения между тях и
21
„Б.п.б.“АД /понастоящем „Ю.Б.“АД/ Договор за кредит за покупка на
недвижим имот -... от 23.08.2007г., а именно: Решение №1050 от 04.06.2014г.
по гр.дело №3077/2011г., с което, макар и разпоредбите на чл.3, чл.6 и чл.12
от договора да са приети за неравноправни, претенциите им са само частично
уважени; Определение №3818 от 07.09.2015г. по в.ч.гр.дело №2380/2015г. по
чл.419,ал.1 от ГПК, с което е потвърдено разпореждането за незабавно
изпълнение на издадената Заповед №1654 от 18.03.2015г. по ч.гр.дело
№3104/2015г. на ПРС, като е отказано разглеждането на възражението им за
неравноправност на клаузите и е прието, че то може да бъде разгледано
единствено в исковото производство по чл.422 от ГПК; Определение №4077
от 12.10.2015г. по в.ч.гр.дело №2695/2015г., с което е потвърдено
Определение №8472 от 13.08.2015г. по ч.гр.дело №3104/2015г. на ПРС, с
което по реда на чл.420,ал.2 от ГПК е оставено без уважение искането им за
спиране на принудителното изпълнение, като е прието, че доводите им за
неравноправност на клаузите по договора за кредит не са подкрепени с
писмени доказателства и е следвало да бъдат наведени в производството по
обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение, което са направили,
но жалбата им е била оставена без уважение; Решение №103 от 22.02.2017г.
по т.дело №681/2016г., с което неравноправността на клаузите не е била
разгледана. Постановяването на посочените съдебни актове е изложено
хронологично в обстоятелствената част на исковата молба, като твърденията
са, че тези актове съвкупно в своята последователност са довели до едни и
същи имуществени и неимуществени вреди за ищците, а не всеки от тях
самостоятелно да е довел до отделни различни по своя характер вреди, за да
се приеме, че всеки отделен съдебен акт е основание на отделен иск. В тази
връзка възраженията на жалбоподателя О.с. - П. за недопустимост на
обжалваното първоинстанционно решение като постановено не по
предявените искове само във връзка с Решение №103 от 22.02.2017г. по
т.дело №681/2016г., коментирано в мотивите и посочено в диспозитива, на
което решение ищците да не основават претенциите си за обезвреда, са
неоснователни. Цитираното съдебно решение се включва в предмета на
спора, очертан с исковата молба. Посочването само на него в диспозитива на
обжалваното решение не обосновава извод за произнасяне по непредявен иск,
а за непрецизност. Същото е последният по време съдебен акт на Окръжен
съд-Пловдив, с постановяването на който по същество ищците твърдят
22
увреждащите действия на съда от поредицата негови актове да са
преустановени. Липсата на мотиви в обжалваното решение по отношение на
останалите предходни съдебни актове не съставлява порок, водещ до неговата
недопустимост, а касае правилността му, тъй като въззивният съд е също
инстанция по същество, макар и да е ограничен от оплакванията в жалбата,
като при повдигнат от страните във въззивното производство спор относно
фактите е длъжен самостоятелно да ги прецени, както и служебно следи за
приложението на императивните материалноправни норми.
Основателни, обаче, са възраженията на жалбоподателя О.с. - П. за
липса на легитимация в негово лице по отношение на релевираните от
ищците Решение №1050 от 04.06.2014г. по гр.дело №3077/2011г. и Решение
№103 от 22.02.2017г. по т.дело №681/2016г., които са били предмет на
инстанционен контрол за законосъобразност по повод тяхното обжалване.
Когато се касае за причинени от орган на съдебната власт вреди по повод
възложената му правораздавателна дейност, легитимирана е юрисдикцията,
която се е произнесла като последна инстанция, тъй като тя е последният
съдебен орган, пред който частноправните субекти могат да предявят
предоставените им от правото на ЕС права и тяхното нарушение е последица
от окончателното съдебно решение. В такава насока е практиката на СЕС,
обективирана в Решение от 30.09.2003г. по дело С-224/01; Решение от
13.06.2006г. по дело С-173/03; Решение от 28.07.2016г. по дело С-168/15,
Решение от 09.09.2015г. по дело С-160/14. Доколкото двете съдебни решения
са само част от актовете на ПОС, на съвкупността от които ищците основават
претенциите си, а останалите два – определенията по чл.419,ал.1 и по
чл.420,ал.2 от ГПК, са постановени от него като последна съдебна инстанция,
следва да се извърши преценка по същество относно увреждащия характер
само на последните.
Основните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата
за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз са нарушената правна
норма на общностното право да предоставя права на увредените
частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да
съществува пряка причинно-следствена връзка между това нарушение и
претърпяната вреда.
Страните не повдигат спор и във въззивното производство относно
23
фактическата обстановка, както е изложена от ищците в исковата молба,
включително досежно неравноправния характер на клаузите по чл.6,ал.3 и
чл.12 от договора за кредит от 23.08.2007г. като позволяващи на банката
едностранно и периодично да определя базовия си лихвен процент като
елемент на договорената възнаградителна лихва, както и договорените лихви,
такси и комисионни, без регламентирането на условия за това и на
задължение за уведомяване на кредитополучателите за промените и за
правото им при несъгласие с едностранно увеличените задължения да
прекратят договора, според както е прието и с влязлото в сила Решение №21
от 15.01.2018г. по т.дело №439/2017г. на Апелативен съд-Пловдив, с което е
разрешен спора по чл.422 от ГПК.
Директивата като акт на Общността е обвързваща и задължителна за
държавите-членки по отношение на резултата, който трябва да постигнат, но
оставя на националните органи избора и формите на нейното прилагане.
Транспонирането й в националното право е съвкупността от законодателни,
административни и други мерки, които държавата-членка трябва да приеме
като необходими за постигането на предписания от нея резултат и в
определения със същата срок. Независимо, че директивата не е пряко
приложима, тъй като следва да бъде въведена в националното
законодателство, нейните разпоредби могат да имат пряко действие и за да се
реализира отговорността за вреди следва тя да цели осигуряване на права на
лицата, чието съдържание е възможно да се определи /Решение от 19 ноември
1991г. по съединени дела С-6/90 и С-9/90, Решение от 14 юли 1997г. по дело
С-91/92г./. В тази връзка Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
регламентира в чл.3 неравноправните клаузи в потребителските договори,
като приложението към нея съдържа примерен и неизчерпателен списък с
договорни клаузи, които могат да бъдат приети за неравноправни.
Императивната разпоредба на чл.6, §1 предвижда, че неравноправните клаузи
не са обвързващи за потребителя, а нормата на чл.7 изисква държавите-
членки да осигурят в интерес на потребителите и конкурентите подходящи и
ефективни мерки за предотвратяване употребата на неравноправни клаузи в
сключени между потребители и продавачи или доставчици договори, които
мерки следва да дават възможност на засегнатите лица или организации да
сезират при условията на националното право съд или компетентен
административен орган, които да решат дали договорните клаузи са
24
неравноправни и да предприемат подходящи и ефективни мерки по
преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи. Видно е, че
Директивата цели предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в
потребителските договори и осигурява право на потребителите да се
освободят от обвързаността на такива клаузи, позовавайки се на
неравноправността им, при съобразяване с принципа на ефективността
досежно предоставените им за целта от националното законодателство
правни средства.
В изпълнение на Директивата е приет Закона за защита на
потребителите /Обн., ДВ, бр.99 от 09.12.2005г., в сила от 10.06.2006г./, в
Глава шеста от който са регламентирани неравноправните клаузи на
потребителските договори, като са предвидени и административни органи и
структури, които да бъдат сезирани от потребителите в защита на правата им
и да предприемат мерки по преустановяване на тяхното нарушаване, на което
акцентира ответникът Н.с. и с въззивната си жалба. Същевременно, обаче,
паралелно действалите норми на ГПК /Обн., ДВ, бр.59 от 20.07.2007г., в сила
от 01.03.2008г./, уреждащ за първи път заповедното производство, в
първоначалната им редакция дават възможност на банките, сключените с
които от физически лица договори за кредит, непредназначен за търговска
или професионална дейност, както в случая, са потребителски, по облекчен и
бърз ред да реализират правата си, снабдявайки се със заповед по чл.417,т.2
от ГПК само въз основа на извлечение от счетоводните книги, без да се
изисква представяне на договора за кредит, която подлежи, съгласно чл.418
от ГПК, на незабавно изпълнение, след формална проверка на редовността на
документа, като защитата на потребителя е предвидено да се осъществи едва
в двуседмичен срок, в който той има право да подаде възражение по чл.414 от
ГПК срещу заповедта, което в този случай не спира изпълнението, да обжалва
разпореждането за незабавно изпълнение по чл.419 от ГПК, като обжалването
не спира изпълнението, както и да поиска спиране на изпълнението, но само
ако представи надлежно обезпечение за кредитора или писмени
доказателства, че не дължи, съобразно чл.420,ал.1 и ал.2 от ГПК, при което е
поставен пред реалната угроза до произнасяне на съда по иска по чл.422 от
ГПК относно съществуването на оспореното вземане да е претърпял
принудително изпълнение и вземането на банката, основаващо се на
неравноправни клаузи, да е удовлетворено. Очевидно така предвидения и
25
действал за релевантния период процесуален ред не удовлетворява
изискването на Директивата за спазване принципа на ефективността при
защитата на правата на потребителите. В подкрепа на този извод е и
практиката на ЕС, обективирана в постановените през този период Решение
от 17.07.2009г. по дело С-243/08; Решение от 14.06.2012г. по дело С-618/10;
Решение от 21.02.2013г. по дело С-472/11; Решение от 14.03.2013г. по дело С-
415/11; Решение от 17.07.2014г. по дело С-169/14; Решение от 10.09.2014г. по
дело С-34/13; Решение от 01.10.2015г. по дело С-32/14, според която
Директивата не допуска правна уредба на държава-членка, която не дава
възможност на националния съд в заповедното производство, макар да е
установил наличието на всички необходими за това правни и фактически
обстоятелства, да преценява служебно или на който и да е друг етап от
производството неравноправния характер на клауза в договор между
продавач или доставчик и потребител и същевременно не позволява на съда в
исковото производство, който има правомощието да прецени дали такава
клауза е неравноправна, да постанови като привременна мярка спиране на
изпълнителното производство, когато това е необходимо, за да се гарантира
пълната ефективност на крайното му решение. При това положение е налице
недобро или лошо транспониране на Директивата в националното ни
законодателство, което не е в състояние да осигури постигането на
предписаните от нея резултати. Именно това е дало повод за образуване на
процедура за нарушение 2018/4083 пред Европейската комисия, която е
констатирала неизпълнение на задълженията, съгласно членове 3, 5, 6 и 7 от
Директивата, и с уведомление от 24.01.2019г. е дала препоръки за приемане
на съответни законодателни промени в двумесечен срок. Такива са
предприети след срока с приемането на ЗИДГПК /ДВ, бр.100 от 20.12.2019г./,
със заключителната разпоредба от който са приети изменения и в Закона за
защита на потребителите. Видно е при това положение, че ответникът Н.с.
през процесния период е поддържал законодателство, което не транспонира
правилно Директивата. Нарушението е достатъчно съществено, тъй като води
до неефективна защита на правата на потребителите от неравноправни
клаузи, както и поради това, че законодателните промени са предприети от
Н.с. като мярка за отстраняване на констатираното от Европейската комисия
несъответствие с разпоредбите на Директивата.
Правото на Европейския съюз е част от вътрешното право на страната и
26
има предимство пред нормите от вътрешното право, които му противоречат,
съгласно чл.5,ал.4 от Конституцията на Република България. То урежда
публични отношения между държавата-членка и нейните граждани,
частноправни отношения с международен елемент и частноправни отношения
без международен елемент, каквито са тези във връзка със защитата на
потребителите. Общностното право може да бъде нарушено не само когато е
приложена национална правна уредба, несъобразена или противоречаща на
правото на Европейския съюз, но и когато не е приложено или е приложено
неточно при неправилно тълкуване или в отклонение от задължителната
практика на Съда на Европейския съюз. В практиката на СЕС, обективирана в
Решение от 30.09.2003г. по дело С-224/01; Решение от 13.06.2006г. по дело С-
173/03; Решение от 28.07.2016г. по дело С-168/15, Решение от 09.09.2015г. по
дело С-160/14, се държи сметка за стабилитета и силата на пресъдено нещо на
окончателното съдебно решение, гарантиращи правната сигурност, която не
може да бъде оспорвана, като се приема, че производството по ангажиране на
отговорността на държавата не преследва такава цел, поради което
държавната отговорност за нарушение на правото на Общността от решение
на националната юрисдикция, отсъждаща на последна инстанция, може да се
понесе само в изключителния случай, когато съдът очевидно е нарушил
приложимото право. Това специално условие следва да се преценява наред с
общите. То изисква да бъдат преценени всички относими към нарушението
обстоятелства – степента на яснота и точност на нарушената норма,
неспазване на задължението за отправяне на преюдициално запитване,
несъобразяване на съдебната практика на СЕС по поставения за разглеждане
въпрос, дали нарушението е умишлено, извинима ли е правната грешка.
Противно на доводите на ответника О.с. - П., застъпвани и във въззивната
жалба, отговорността на държавата не се свежда само до разрешаването на
правен спор със сила на пресъдено нещо, а обхваща цялостната
правораздавателна дейност на националната юрисдикция, включително
постановените в рамките на заповедното производство актове – определения,
след като Директивата предвижда директни права за потребителите, уредени
с императивната разпоредба на чл.6,§1 - неравноправните клаузи не са
обвързващи за потребителя, а практиката на СЕС в постановените за
релевантния период Решение от 04.06.2009г. по дело С-243/08, Решение от
14.03.2013г. по дело С-415/11, Решение от 14.06.2012г. по дело С-618/10,
27
Решение от 17.07.2014г. по дело С-169/14, Решение от 01.10.2015г. по дело С-
32/14, е категорична, че националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, независимо от вида
производство, когато са налице необходимите за това правни или фактически
обстоятелства. В случая Окръжен съд-Пловдив е следвало да приложи тази
разпоредба в рамките на образуваните пред него производства по чл.419 от
ГПК и по обжалване на отказа за спиране на изпълнението по чл.420 от ГПК,
чийто предмет е бил свързан с правоотношенията по процесния
потребителски договор, като извърши преценка относно неравноправния
характер на клаузите от същия, което не е сторил, въпреки изричното
позоваване на ищците като жалбоподатели, в очевидно нарушение на
Общностното право.
В обобщение следва да се каже, че всички правоприлагащи органи са
длъжни да преценяват съответствието на приетите закони с правото на
Европейския съюз и да приложат това право с приоритет пред националния
закон, което не освобождава държавата от отговорността, че е приела или
поддържа национално законодателство, несъобразено с правото на
Европейския съюз, при което и доколкото вредите са последица от
поведението на различни държавни органи и са съпричинени от тях по
смисъла на чл.53 от ЗЗД отговорността им е солидарна, включително от
гледна точка на ролята им на процесуални субституенти на Държавата като
носител на задължението за обезвреда. В този смисъл доводите на
ответниците, поддържани и във въззивното производство, според които
претендираните за обезщетяване вреди са последица от правоприлагане,
изключващо причинно-следствена връзка със законодателната дейност, и
обратно – са вследствие на такава, което изключва причастността на
правоприлагането към настъпването им, са неоснователни.
Противно на възраженията във въззивните жалби на ответниците,
правилно окръжният съд е приел вследствие поведението им, довело до
нарушаване на правото на Европейския съюз и произтичащите от него права
на ищците като потребители, за последните да са възникнали неимуществени
вреди. Това не е в противоречие с изводите на първата инстанция за липса на
пряка причинна връзка между твърдяното деяние и претендираните
имуществени вреди, както неправилно считат жалбоподателите-ответници.
28
Имуществените и неимуществените вреди са различни по своя характер и
настъпването им е резултат от различни юридически факти. Всяко увреждащо
действие е свързано с негативни преживявания за пострадалия от него, които
са обичайна последица от такова действие или специфични, с оглед
конкретните обстоятелства. В случая поддържането на национално
законодателство, което не съответства на изискванията на Директивата за
осигуряване на подходящи и ефективни правни средства и механизми за
защита на потребителите в заповедното производство от неравноправни
договорни клаузи и неприлагането от страна на съда в рамките на него на
императивната разпоредба на чл.6,§1 от Директивата, според която
неравноправната договорна клауза не е обвързваща за потребителя,
несъмнено е довело до притеснения, несигурност и тревога за ищците
досежно резултата от предприетата от тях защита чрез подаване на
възражение срещу заповедта за изпълнение, жалба срещу разпореждането за
незабавно изпълнение и жалба срещу отказа за спиране на принудителното
изпълнение, каквото спрямо тях вече е било насочено по образуваното
изп.дело №119/2015г. по описа на ЧСИ А.А.. Предвидения за реализиране на
тази защита недостатъчен двуседмичен процесуален срок е завишил
интензитета на тези им негативни преживявания, тъй като за кратко време те е
следвало да се запознаят с подадените от банката документи, да се
информират за правата си, да потърсят компетентна правна помощ, да вземат
решение за начина на защита и да подготвят необходимата документация за
реализирането й чрез три процесуални способа. През това време са били
поставени и под угрозата да бъде продаден в рамките на висящото
изпълнително производство ипотекирания за обезпечаване вземанията на
банката апартамент, съставляващ единственото им семейно жилище, още
преди съдът в исковото производство по чл.422 от ГПК да извърши преценка
относно неравноправността на клаузите за лихви, такси и комисионни и да
определи окончателния размер на задълженията им по договора за кредит,
като с предприетата защита са целели да бъде гарантирана пълната
ефективност на съдебното решение чрез спиране или преустановяване на
принудителното изпълнение за спорните вземания. Именно поради това и тъй
като защитата им е била в отговор на предявени вече претенции от банката и
предприети принудителни действия, тя е била ключова за последващото
развитие на изпълнителното и на исковото производство. До очаквания от тях
29
резултат не се е достигнало с произнасянето на съда, въпреки положените
усилия и възлагани надежди, което е довело освен до чувство на
безнадеждност и до накърняване на чувството им за справедливост и
доверието в правовия ред. Обстоятелството, на което акцентират
жалбоподателите-ответници, за преживени през същия период от ищците
множество негативни събития – оставане без работа, изпадане в
неплатежоспособност, не е освобождаващо от отговорност, доколкото
наличието на други каузални фактори за настъпване на вредоносния резултат
не прекъсва причинно-следствената връзка с увреждащото деяние и би имало
значение единствено за обема на отговорността. В такава насока следва да се
възприеме и приетото заключение от 02.04.2021г. на съдебно-психологическа
експертиза, според което ищците А. и Д.Х.и са имали преживявания в
страхово-тревожния регистър, свързани с негативни емоционални състояния,
колериращи с депресивни такива, свързани с унижение, загуба на имущество,
влошени семейни взаимоотношения и чувства за безнадежност, като при Х.
са изявени чувства и мисли за самообвинение, а при Х. преобладават чувства
с обвинения към родителите за взети лоши решения, провокирали поредица
от негативни събития в семейството. Противно на възраженията на страните,
вещото лице при извършването на психологическото изследване и интервю е
отчело емоционалното състояние на подекспертните, свързано със
скорошната загуба на член от семейството им – ищецът Л. Х., и е отнесло
същото само към преживяванията им, свързани с взаимоотношенията с
банката и произтеклите от тях събития, включващи и начина, по който се е
развило заповедното производство. Съобразявайки тези конкретни за казуса
обстоятелства досежно характера и интензитета на търпените от ищците
негативи вследствие поведението на ответниците, настоящата инстанция
намира, че за пълното им обезщетяване следва да се присъдят претендираните
суми от по 10000лв., с оглед на което първоинстанционното решение в частта
му, с която исковете са уважени до размер на по 7000лв. следва да се
потвърди, а в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над този
размер до пълния предявен следва да се отмени с присъждане на суми от по
още 3000лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба.
Ищците считат, че заплатените от тях на банката суми по издадената
заповед за изпълнение и образуваното изп.дело №119/2015г. на ЧСИ А.,
30
съобразно издаденото от него и представено от тях с исковата молба
удостоверение изх.№1882/25.02.2020г. и приетото заключение от 03.06.2021г.
на съдебно-икономическа експертиза, в общ размер от 45147лв., включващ:
1035,50лв. – разноски по изпълнителното дело, 1205,18лв. – разноски по
изпълнителното дело за адвокатско възнаграждение, 26977,88лв. – главница,
2281,79лв. – законна лихва, 6558,73лв. – договорна лихва, 489,57лв. –
дължими такси, 1928,99лв. – разноски по гр.дело, 687,51лв. – изплатена сума
на ТД на НАП-П., 150,18лв. – изплатена сума на Община-П., МДТ, и
3831,67лв. – удържани такси и разноски по ТТРЗЧСИ, съставляват
имуществена вреда под формата на претърпяна загуба, която е пряка и
непосредствена последица от увреждащите действия на ответниците. С
влязлото в сила Решение №21 от 15.01.2018г. по приложеното т.дело
№439/2017г. на Апелативен съд-Пловдив е прието, че ищците не дължат на
„Ю.Б.“АД сумите от: 1614,25лв. – част от главницата, 6432,11лв. – договорна
лихва, и 107,64лв. – част от таксите, по процесния договор за кредит и
издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, а останалите суми по
тях са дължими. След като останалите суми са дължими, те изобщо нямат
характера на вреда, тъй като намаляването на имуществения патримониум на
ищците чрез заплащането им е правомерно по силата на договора.
Заплащането на частта в размер на 1614,25лв. от главницата от 26977,88лв. по
кредита не е в пряка причинно-следствена връзка с поведението на
ответниците, тъй като то касае единствено неравноправните договорни
клаузи за лихва, такси и комисионни. Заплащането на договорна лихва от
6432,11лв. и такси от 107,64лв. по договора, чиято дължимост е отречена
поради неравноправност на клаузите за тези вземания, съставлява претърпяна
от ищците вследствие поведението на ответниците имуществена вреда. За
тези суми, обаче, на ищците е издаден на 05.03.2020г. обратен изпълнителен
лист, с което същите са обезщетени. Заплащането на дължими на ТД на НАП,
П. и на Община-П. не съставлява вреда, още по-малко такава, която да е
свързана с поведението на ответниците. По тези съображения правилно с
обжалваното в тази му част първоинстанционно решение исковете за сумата
от 45147лв. като обезщетение за имуществени вреди и за сумата от
21493,64лв. като мораторна лихва върху тази главница за периода
20.01.2016г.-16.03.2020г. са отхвърлени и същото следва да се потвърди.
Ищците считат, че вследствие поведението на ответниците са
31
претърпели имуществена вреда под формата на пропусната полза, изразяваща
се в невъзможността да увеличат имуществото си чрез покачване на цената на
притежавания от тях недвижим имот, продаден на публична продан, за
обезщетяване на която претендират чрез присъждане на сумата от 53811,51лв.
като разлика между актуалната пазарна стойност на имота от 116000лв. и
непогасеният им към банката дълг от 62188,49лв., формиран без прилагане на
неравноправните договорни клаузи. Във въззивното производство при
условията на чл.266,ал.3 от ГПК е прието заключение от 30.12.2021г. на
съдебно-оценителна експертиза, според което средно-пазарната стойност на
имота към настоящия момент е 117350лв. Безспорно е, че ипотекираният за
обезпечаване на вземанията на банката по процесния договор за кредит имот
е продаден на публична продан в изпълнителното производство, образувано
въз основа на изпълнителния лист по издадената обезпечителна заповед, като
е възложен на 18.08.2015г. Продажбата на имота, обаче, не е пряка последица
от неправомерното поведение на ответниците, свързано с неравноправните
договорни клаузи за лихви, такси и комисионни. Действително, безспорно е,
че в резултат на тези клаузи е нараснал целият дълг на ищците, като
месечната погасителна вноска се е покачила от първоначално определената с
погасителния план в размер на 264,33лв. до 329,46лв. към м.ноември.2008г.
или е увеличена със 65,13лв. вследствие едностранната промяна от банката на
базовия лихвен процент. В този смисъл недължимо поради неравноправните
клаузи би било единствено увеличението от 65,13лв. на лихвата, но не и
главницата и първоначално договорената лихва. Обстоятелството, че ищците,
считано от 24.10.2011г. са преустановили изцяло плащанията по кредита е
единствената причина той да бъде обявен за предсрочно изискуем от банката,
тя да се снабди със заповед незабавно изпълнение и изпълнителен лист и да
образува изпълнителното производство, в което е продаден имота за
удовлетворяване на тези й вземания. В случай, че ищците бяха продължили
да заплащат погасителните си вноски без увеличението от 65,13лв.,
формирано въз основа на неравноправните клаузи, кредитът нямаше да бъде
обявен за предсрочно изискуем. Само ако въпреки това кредитът бе обявен за
изцяло предсрочно изискуем защитата срещу неравноправните клаузи би
била релевантна към поведението на ответниците по отношение на нея и към
запазването на имота и увеличаването на имуществения патримониум на
ищците чрез покачването на неговата стойност. При това положение
32
правилно с обжалваното и в тази му част първоинстанционно решение
исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на
53811,51лв. със законна лихва са отхвърлени и същото следва да се потвърди.
С оглед на този резултат по спора при настоящото му въззивно
разглеждане, на ищците следва да бъдат присъдени допълнително разноски за
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер
на 295лв.
Жалбоподателят-ответник Н.с. на РБ претендира за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Такова, с оглед
отхвърлените искове за имуществени вреди, и на основание чл.10,ал.4 от
ЗОДОВ, жалбоподателите-ищци му дължат в размер на 150лв.
Жалбоподателите-ищци претендират за присъждане на разноски за
въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 2500лв. и
за държавна такса в размер на 20лв. по представен списък и приложени към
него договор за правна защита и съдействие с фактури и фискални бонове за
изплатеното възнаграждение. На основание чл.10,ал.3 от ЗОДОВ ответниците
следва да бъдат осъдени да им заплатят разноски от 20лв. за държавна такса и
разноски от 498,50лв. за адвокатско възнаграждение, съразмерно на
уважената част от исковете. На основание чл.10,ал.3 от ЗОДОВ
жалбоподателите-ответници следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на
Апелативен съд-Пловдив разноските за депозит за вещо лице в размер на
200лв. по допуснатата във въззивното производство експертиза.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №260204 от 30.06.2021г., постановено по гр.дело
№223/2020г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик, В ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените от АНГ. П. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“,
бл.62, вх.Б, ап.13, и Д. Л. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б,
ап.13, в лично качество и в качеството им на наследници на починалия на
18.03.2021г. в хода на производството Л.Д. Х. с ЕГН:......, искове срещу Н.с.
на РБ и О.с. - П. за солидарно заплащане на суми в размер над по 7000лв. до
по 10000лв., представляващи обезщетения за причинените им неимуществени
вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
33
16.03.2020г., до окончателното изплащане на сумите, поради нарушаване на
правото на Европейския съюз – неправилно транспониране на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори и постановяване на решение №103/22.02.2017г. по
гр.дело №681/2015г. по описа на ОС-Пловдив, на основание чл.2в от ЗОДОВ,
и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Н.с. на РБ – гр.С., пл.“Н.с.“№2, и О.с. - П., гр.П.,
бул.“6“№167, да заплатят солидарно на АНГ. П. ХР. с ЕГН:**********, от
гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13, сумата от 3000лв. /три хиляди лева/, на Д. Л.
ХР. с ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13, сумата от 3000лв.
/три хиляди лева/, и на АНГ. П. ХР. с ЕГН:********** и Д. Л. ХР. с
ЕГН:**********, двамата от гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13, като
наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л.Д. Х. с
ЕГН:......, сумата от 3000лв. /три хиляди лева/, които суми представляват
обезщетения за причинените им неимуществени вреди от нарушаване на
правото на Европейския съюз – неправилно транспониране и прилагане на
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори във връзка със
сключения между тях и „Б.п.б.“АД Договор -... от 23.08.2007г. за кредит за
покупка на недвижим имот, ведно със законната лихва върху сумите, считано
от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260204 от 30.06.2021г., постановено по
гр.дело №223/2020г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик, в останалите му
части.
ОСЪЖДА Н.с. на РБ – гр.С., пл.“Н.с.“№2, и О.с. - П., гр.П.,
бул.“6“№167, да заплатят на АНГ. П. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П.,
ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13, и на Д. Л. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“,
бл.62, вх.Б, ап.13, сумата от 295лв. /двеста деветдесет и пет лева/,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство, съразмерно на уважената част от
исковете; сумата от 20лв. /двадесет лева/, представляваща разноски за
държавна такса за въззивното производство, и сумата от 498,50лв.
/четиристотин деветдесет и осем лева и петдесет стотинки/, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство,
34
съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА АНГ. П. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б,
ап.13, и Д. Л. ХР. с ЕГН:**********, от гр.П., ЖК“Т.“, бл.62, вх.Б, ап.13, да
заплатят на Н.с. на РБ – гр.С., пл.“Н.с.“№2, сумата от 150лв. /сто и петдесет
лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
ОСЪЖДА Н.с. на РБ – гр.С., пл.“Н.с.“№2, и О.с. - П., гр.П.,
бул.“6“№167, да заплатят по сметка на Апелативен съд-Пловдив сумата от
200лв. /двеста лева/, представляваща разноски за депозит за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
35