Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 12.08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети юли през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 822 по описа
за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 07.11.2019г.,
постановено по гр.д. № 62264/2018г. на СРС, ГО, 113 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение „Т.С.“ ЕАД, че
ответникът Л.А.В. дължи следните суми: сумата от 73, 31 лева представляваща
стойност на доставена топлинна енергия през периода от м.08.2014г. до м.09.2014г.
в недвижим имот – търговски обект, находящ се в гр. София, ул. „*****, ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане, с която сума ответникът се е
обогатил неоснователно за сметка на ищеца и сумата от 11, 06 лева – обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху стойността на доставената топлинна
енергия за периода от 01.10.2014г. до 13.06.2017г.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в която са изложени оплаквания за
допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи относно
недоказаност на правопораждащите факти на предявената претенция. Конкретното
оплакване се свежда до несъгласие с направения от СРС извод, че ответницата в
качеството си на собственик на топлоснабдявания имот не може да отговаря по иск
за неоснователно обогатяване. Счита, че по делото е безспорно установено обстоятелството,
че ответницата е собственик на топлоснабдявания имот, но не е изпълнила
задължението си да сключи договор с ищцовото дружество за ползването на
топлинна енергия в обекта за стопански нужди. В жалбата се поддържа, че според
Тълкувателно решение № 2/2017г. на ОСГК на ВКС именно собственикът на имота е
задължен да заплати сумите за доставена топлинна енергия, освен в хипотезата,
когато трето за спора лице има сключен договор за продажба на топлинна енергия
за стопански нужди. Развити са съображения, че при липсата на сключен между
страните писмен договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди
единственият способ за защита на интересите на ищеца е предявяването на иск за
заплащане на стойността на потребената в имота топлинна енергия, с която
ответникът се е обогатил за сметка на топлопреносното предприятие. С оглед
изложеното е направено иска за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което предявеният иск да се уважи.
Ответникът по жалбата Л.А.В. оспорва същата като
неоснователна по подробно изложени съображения, основаващи се на липсата на доказателства,
че е ползвала имота. Напротив, било установено, че за исковия период
топлоснабдения имот е бил ползван от трето за спора лице /наемател/, което е
имало сключен с ищеца договор за доставка на топлинна енергия за стопански
нужди. По тези съображения счита, че не е пасивно материално легитимирана да
отговаря по предявения иск и прави искане обжалваното решение да бъде
потвърдено.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с
правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане
в полза на ищеца, с източник – неоснователно обогатяване.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материално
правни норми.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответницата е собственик на процесния имот, чието предназначение е за извършване
на търговска дейност. По тези съображения е направен извод, че в хипотезата на
доставяне на топлинна енергия в обекта, правоотношението между доставчика и
потребителя се развива съобразно правилото на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ за
продажба за стопански нужди. Посочено е, че липсата на сключен договор в
законоустановената писмена форма за действителност, води до извод, че
източникът на облигационно правоотношение между страните е неоснователното
обогатяване. Съдът е обсъдил представените по делото доказателства, от които е
видно, че за процесния период обектът е ползван от трето за спора лице въз
основа на сключен договор за наем. Нещо повече, наемателят, в това му качество,
е сключил с ищцовото дружество писмен договор за продажба на топлинна енергия
за стопански нужди. Ето защо е приел, че ответницата не е пасивно легитимирана
да отговаря по предявения иск.
Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се
е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което
се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД
възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С
тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от
едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други
текстове на закона.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по
чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи – 1/. имуществено разместване в
патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил
за сметка на ищеца; 2/. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на
ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и
обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото разместване; 4/.
липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
В конкретния случай твърдяното имуществено разместване
се свежда до установяване от страна на ищеца при пълно и главно доказване на
обедняването му до размера и количеството на доставената на ответника през
исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането
на тази енергия и спестяване на разходи за нейното овъзмездяване, както и
наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия
е доставяна до имот на ответника при липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между двете страни. Следователно,
основателността на предявения иск се предпоставя от установяването на следните
факти: 1/. реално доставена топлоенергия за небитови нужди за процесния имот;
2/. реално ползване, в смисъл на обитаване на имота от ответника, за който се
твърди да е доставяна топлинна енергия.
Имуществените облаги се изразяват в увеличаване на
актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите пасиви или
спестяване на обогатения на някои разходи, които той е трябвало да понесе. В
последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че
разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват
изгледи за тяхното връщане /решение № 587/01.11.2010г. по гр.д. № 941/2009г. на
ВКС, ГО, ІV ГО/. В настоящия случай ищецът твърди, че ответникът си е спестил
разходи за доставената и ползвана от него топлинна енергия в процесния имот, на който е собственик. По делото не е
спорно обстоятелството, че ответницата притежава право на собственост върху
топлоснабдявания имот /за което е представен договор за покупко-продажба на
недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 190, том I, рег. № 11408, дело №
250 от 01.07.1999г. и нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит
на основание договор за покупко-продажба и преустройство с № 135, том I, рег. №
6382, дело № 122 от 13.03.2003г./, както и че през целия исков период имотът е
ползван от трето за спора лице – “Д.” АД. Последното обстоятелство е изрично
признато от процесуалния представител на ищеца в проведеното публично съдебно
заседание на 18.09.2019г. По делото е установено също, че между ответницата и “Д.”
АД е сключен на 02.10.2013г. договор за наем, по силата на който Л.А.В. е
предоставила на дружеството за временно и възмездно ползване процесния недвижим
имот. С договор от 10.10.2013г. за продажба на топлинна енергия за стопански
нужди, сключен между “Т.С.” ЕАД и “Д.” ЕООД, топлопреносното
предприятие се е задължило да продава на купувача топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. “*****, код на платеца Т-014727,
срещу задължение на купувача да заплаща цената на доставената топлинна енергия.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия било прекратено въз основа на заявление
от “Д.” ООД с вх. № 3962 от 02.10.2014г.
Установеното по делото обстоятелство, че ответницата
не е ползвала лично имота през исковия период, обуславя извод, че тя не е
ползвала /не е потребявала/ топлинна енергия за отопление на имота, за битово
горещо водоснабдяване и за сградна инсталация. В случяя се установи, че ищцовото дружество е престирало
/доставило/ топлинна енергия в имота в изпълнение на валиден договор за доставка на
толинна енергия за стопански нужди,
сключен с трето за спора лице.
Ако насрещната страна по договора
не е извършила своята престация /не е заплатила стойността на доставената
услуга/, то това не може
да поради задължение по чл.
59 от ЗЗД в тежест на собственика на имота. Купувачът
на топлинна енергия по писмен
договор за стопански нужди дължи цената на
доставената енергия, поради което ищецът
следва да ангажира неговата договорна отговорност.
За да е основателна претенцията, основана на нормата
на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не е достатъчно да се установи, че ответникът е
собственик на топлоснабдяван имот, а е необходимо ищецът да проведе пълно и
главно доказване, че насрещната страна реално е ползвала топлинна енергия. При
съобразяване на процесуалното бездействие на ищеца за установяване на този
релевантен факт, напротив – по делото се установи, че топлинната енергия е
консумирана /ползвана/ от трето за спора лице въз основа на валиден договор за
продажба на топлинна енергия за стопански нужди, съдът следва да приложи
неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената
тежест и да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факт
е останал недоказан. Отнесено към разглежданата хипотеза това означава, че
съдът приема, че ответницата не е консумирала топлинна енергия за отопление на
имот и за битово горещо водоснабдяване, поради което и не е налице хипотеза на
спестяване на разходи за нейното овъзмездяване. При така установеното се налага
извод, че не е налице елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД –
липсва обогатяване от страна на ответника, поради което предявеният иск е
неоснователен.
Предвид изхода на делото по иска с предмет главното
парично вземане неоснователна се явява и претенцията за присъждане на
акцесорното вземане за обезщетение за забава в размер на законната мораторна
лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Като е достигнал до същите правни изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, на
въззиваемата страна следва да се присъдят направените пред СГС разноски за
адвокатско възнаграждение. В тази връзка и след като взе предвид своевременно
направеното от жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният
съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение,
поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и
съдействие от 07.01.2020г., в който е
уговорен адвокатски хонорар от 450 лева, платен изцяло в брой от възложителя.
Материалният интерес в конкретния случай възлиза на 84, 37 лева. Съгласно чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в приложимата към датата на сключване на договора редакция
- изм. – ДВ, бр. 28 от 2014г./, при интерес до 1 000 лева минималното възнаграждение е в
размер на 300 лева. Въззивният съд намира, че
действително заплатеният адвокатски хонорар, съотнесен
към действителната фактическа и правна сложност на делото /въззивното
производство се е развило в 1 съдебно заседание, като не са събирани
доказателства, а конкретният правен спор не е с твърде висока правна сложност/,
се явява прекомерен и следва да бъде намален до 300 лева. Ето защо в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на
всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 268487 от 07.11.2019г. по
гр.д. № 62264/2018г. по описа на СРС, ГО, 113 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление *** Б да заплати на Л.А.В., ЕГН **********,***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК направените разноски във
въззивното производство в размер на 300 /триста/ лева – адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Н.И." ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.