РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 30.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Павлинка Славова,

като разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 16137 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на В.С.М. срещу Решение №459049/26.07.2018 г. по гр. дело № 21406/2016 г. на Софийския районен съд, 40. състав, с което е отхвърлен предявения от въззивника иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване на собствеността му и осъждане на М.Л.П. да му предаде реална част с площ 365 кв.м. от имот с пл. № 1688, нанесени като част от имот с планоснимачен № 1683 по неодобрен кадастрален план от 1985 г., който по настоящия кадастрален план е отразен с идентификатор 37914.6848.1683 по кадастралната карта на с. Кокаляне, Столична община, одобрена със Заповед № РД-18-76/21.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, при граници на целия имот, от който се претендира част: поземлени имоти с идентификатори: 37914.6717.722; 37914.6717.741; 37914.6848.3005; 37914.6848.1690 и 37914.6848.1684, при граници на спорната част, обозначени с букви А – Б – В – Г – Д – А на скица към заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебна техническа експертиза (на лист 139 от първоинстанционното дело), която представлява неразделна част от обжалваното решение, като въззивникът се легитимира като собственик на основание давностно владение.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички доводи на страните, изложени в хода на първоинстанционното дело и не е анализирал в мотивите на решението си всички събрани доказателства, поради което бил достигнал до неверни изводи по съществото на спора. Излагат се доводи, че неправилно съдът е приел, че въззивникът не се легитимира като собственик на процесната реална част от недвижим имот, тъй като не било установено съвпадение между представени от него договори от 1919 г. и 1927 г. и заключенията на Общинската служба по земеделие. Твърди се, че от заключението на изслушаната съдебнотехническа експертиза по делото било установено, че дядото на въззивника М. (ищец в първоинстанционното производство) – М.С.Н. (известен още и с имената М.П.В.и М.П.В.), починал на 27.09.1957 г., е имал две съседни ниви в местността „Падинето“ (известна и като „Блатото“ и „Бяла нива“) в землището на с. Кокаляне с обща площ от 5 700 кв.м., като първата с площ от 4 000 кв.м. закупил с договор от 02.06.1919 г. от М.М.и С.М.при съседи: М.С., С.С., К.Н.и селска мера; и втората – с площ 1 700 кв.м., закупена с договор от 29.05.1927 г. от С.С., при съседи: К.М., П.П., братя П.и М.С.(Н.). Излагат се твърдения, че  наследодателят М.С.Н. бил продал на 10.10.1951 г. 600 кв.м. от тези имоти на К.П.Д., и тази площ била включена в имот с планоснимачен № 1997 по изработения по аерофотоснимки от 1954 г. кадастър, приет с Протокол от 19.04.1995 г. на Регионална служба „Кадастър, геодезия и РНС“ – София. След тази продажба имотът на наследодателя бил заснет като два имота с планоснимачни №№ 1688 и 1698 с обща площ от 4 021 кв.м. Твърди се, че тези ниви били завещани на ищеца с нотариално завещание №11/17.02.1956 г. по нотариално дело № 65/1956 г., като към този момент същите ниви имали съседи: Кръстю Николов, наследници на С.С., наследници на М.С. и братя П., като въззивникът М. бил внесъл тези земи в ТКЗС в периода 1957 – 1959 г. Освен това собствеността върху нивите била доказана и със свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели, които били установили, че тези ниви винаги били обработвани от семейството на въззивника М., като тези ниви били придобити от дядото на въззивника по давност по реда на чл. 34 от Закона за давността (отм.), или на основание § 4 от преходните правила на ЗС, тъй като свидетелите установявали, че от 1945 г. знаят, че нивите се обработват от наследодателя на въззивника М.. Излагат се доводи, че колективизацията на земите не спира теченето на давността съгласно чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ.  Излагат се доводи, че въззивникът М. бил заявил посочените имоти за възстановяване със заявление до Поземлената комисия „Панчарево“ с вх. № 2031/26.02.1992 г., като същите му били възстановени с Решение № 2031/11.08.2006 г. на ОСЗ – Панчарево след съдебни спорове, и в същото е посочено, че са възстановени имоти с планоснимачни №№ 1688 и 1689, като за имотите е издадена и скица на 23.02.2010 г. след съдебно решение по адм. дело № 3819/2009 г. на Върховния административен съд, IV отделение. Въззивникът се позовава и на обстоятелството, че първоинстанционният съд съгласно тълкувателната практика на Върховния касационен съд (ВКС) не е следвало да проверява наличието на предпоставките за реституция относно титулярството на собствеността към датата на колективизацията на недвижимите имоти, при условие, че ответниците не са възстановили процесната част от недвижимия имот за възстановяване по реда на чл. 11 ЗСПЗЗ в сроковете за това. Излагат се и доводи, че въззиваемата П. (ответница в първоинстанционното производство) не е можела да придобие процесната реална част от недвижим имот по давност, доколкото реституционното производство в полза на въззивника е приключило на 23.02.2010 г. и едва от този момент същият е можело да защити правата си, поради което срещу него давност не е течала преди 23.02.2010 г. поради това се поддържа неправилност на първоинстанционното решение и се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата М.Л.П., с който въззивната жалба се оспорва по основание. Оспорват се твърденията на въззивника М. относно начина на придобиване на права върху две ниви преди колективизацията, като се посочва, че цитираните във въззивната жалба договори от 02.06.1919 г. и 29.05.1927 г. за закупуване на две ниви от наследодателя на въззивника не са сключени в предвидената от чл. 219 ЗЗД (отм.) нотариална форма за прехвърляне на недвижими имоти, а като писмени договори. Оспорват се заключенията на ОСЗ – Панчарево относно собствеността на процесната част от недвижимия имот, като се сочи, че производството пред този административен орган се е развивало едностранно и без участие на въззиваемата П.. Поради това се поддържа, че въззиваемата има право да оспори по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК изводите на административния орган и в тежест на въззивника М. е да докаже всички предпоставки за осъществяване на земеделска реституция в негова полза съгласно Тълкувателно решение № 6/10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС. Излагат се доводи и че от заключението на изслушаната по делото съдебна техническа експертиза не можело да се установи идентичност на имотите, закупени от наследодателя на въззивника М. през 1919 г. и 1927 г. и възстановените такива. Сочи се освен това, че от представеното по делото нотариално завещание от 1957 г. не можело да се установи кои в действителност части от имота на наследодателя на въззивника същият е придобил, с оглед признанието на последния, че към 1951 г. наследодателят му М.Н.бил продал 600 кв.м. на К.Д., а по кадастър разминаването в площта на имотите било над 1 000 кв.м. Оспорва се достоверността на свидетелските показания, като се твърди, че същите ясно си спомнят факти за обстоятелства, които би следвало да са възприели, когато са били съответно на 6- и 7-годишна възраст, а тогава надали са имали ясно понятие за това какво означава собственост и кой какви земи обработва. Освен това се твърди, че свидетелите не установявали изтичане на пълен давностен срок от 10 години след датата на влизане в сила на ЗС с оглед правилото на § 4 от преходните правила на същия закон, и не установявали изтичане на необходимия 20-годишен давностен срок по отменения Закон за давността преди колективизацията на имотите на въззивника. Освен това свидетелите били посочили, че и към момента въззивникът М. садил нещо в имота, а по делото било обявено за безспорно, че имотът се владее от въззиваемата П.. Излагат се доводи, че възраженията на въззивника М. за владение на имотите след внасянето им в ТКЗС са направени за пръв път във въззивната жалба и не следва да се разглеждат от съда като преклудирани, а водените от ищеца административни и съдебни производства не водели до спиране на давностния срок, тъй като били непротивопоставими на въззиваемата П. като неучаствало по тях лице. Сочи се, че не било ясно на кое тълкувателно решение се позовавал въззивникът, като твърдял, че съдът не следвало да изследва собствеността на процесния недвижим имот към периода преди колективизацията. На следващо място се поддържа, че имотът е бил възстановен на частните праводатели на въззивницата П. по силата на § 4а ЗСПЗЗ, за което бил издаден констативен нотариален акт № 142, том XIII, дело № 2523/1994 г. в полза на С.Д.Б.. Излагат се доводи, че земята била предоставена на това лице за ползване по Постановление на МС № 21/31.01.1963 г., за което било издадено удостоверение № 152/16.01.1967 г. на Изпълнителния комитет на Софийския градски народен съвет (СГНС). Излагат се доводи, че въззивницата П. е закупила след поредица от продажби процесния имот от частната правоприемница на С.Д.Б. – В.И.М.с нотариален акт № 10/11.06.2009 г., том II, рег. № 10900, дело № 386/2009 г. на нотариус В.Б.с район на действие – Софийския районен съд. Излагат се доводи, че констативният нотариален акт имал обвързваща съда сила и установявал наличие на предпоставките за придобиване на собственост от праводателите на въззиваемата П. по реда на § 4а ЗСПЗЗ. Отделно от това се поддържа и че въззиваемата е придобила правото на собственост върху имота като добросъвестен владелец чрез изтичане на предвидената в чл. 79, ал. 2 ЗС кратка 5-годишна придобивна давност, тъй като е владяла имота повече от 5 години след придобиването му на 11.06.2009 г. до датата на подаване на исковата молба – 19.06.2016 г. Евентуално се поддържа, че въззиваемата и нейните праводатели са владели имота от датата, на която е започнала да тече давност при земеделска реституция по силата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ – 22.11.1997г., откогато до подаване на иска са изминали повече от 10 години. Претендират се разноски.

В съдебното заседание представител изпраща само въззиваемата П., като поддържа доводите от отговора на въззивната жалба.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 108 ЗС, по който въззивникът В.М. (ищец в първоинстанционното производство) претендира, че е придобил процесната реална част от недвижим имот с планоснимачен № 1688, която частично попада в имот с кадастрален идентификатор 37941.6848.1683 в землището на с. Кокаляне, Столична община, по силата на наследствено правоприемство от М.С.Н. (известен още и с имената М.П.В.и М.П.В.), починал на 27.09.1957 г., който бил придобил процесната част от недвижимия имот като част от закупени от него през 1919 г. и 1927 г. ниви, като въззивникът М. бил получил правото на собственост въз основа на земеделска реституция, приключила на 23.02.2010 г., когато в сила влязло Решение № 2031/11.08.2006 г. на Общинската служба по земеделие (ОСЗ) – Панчарево, и иска правото му на собственост да бъде установено по отношение на въззиваемата М. П.(ответница в първоинстанционното дело) и същата да бъде осъдена да му предаде реалната част от поземления имот. Съдът е приел, че на 02.06.1919 г. М.П.В. е закупил от М.М.и С.М.нива в района на с. Кокаляне с площ 4 дка при съседи: М.С., С.С., К.Н.и селска мера. Приел е, че представеният препис на писмен договор за покупка на земеделска земя от 29.05.1927 г. е нечетлив и съдържанието му не може да се установи. Софийският районен съд е установил, че с нотариално завещание от 17.02.1956 г. М.П.В.е завещал на въззивника В.М. две ниви – едната – с площ от 4 дка в землището на с. Кокаляне, и друга нива в землището на с. Панчарево, като е приел, че наследодателят е починал на 27.09.1957 г. Съдът е установил по представена служебна бележка, издадена от Столичната община, район „Панчарево“, че М.П.В.е едно и също лице с М.П.В. и М.С.Н.. Първоинстанционният съд е установил, че с Решение № 2031/11.08.2006 г. на Общинската служба по земеделие и гори (ОСЗГ) – Панчарево, на въззивника В.М. е възстановена в съществуващи реални граници собствеността върху нива с площ 3, 455 дка, седма категория, находяща се в строителните граници на с. Кокаляне, в м. „Бяла нива“, и отбелязана като имоти с „кадастрални“ № 1688 и № 1698, нанесени в планоснимачни листове №№ Г-12-5-Г и Г-12-6-В. Същевременно първоинстанционният съд е приел, че с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание §4а, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ № 142/04.08.1994 г, том XII, дело №2523/1994 г. на първи нотариус при Софийския районен съд С.Д.Б. е признат за собственик на следния недвижим имот: неурегулирано място от 600 кв.м., което е реална част от имот с пл. № 1683, нанесен в кадастрален лист № Г-12-5-Г по неодобрения кадастрален план за гр. София, с. Кокаляне, м. „Бяла нива“, и при съседи на целия имот: от две страни път, от трета – С. В.и Н.Т., и от четвърта страна – С.Г., а границите само на реалната част от 600 кв.м. са: от запад и север – път, от юг - С.Г. и от изток останалата част от имот пл. № 1683, и откъм съседа на имота С. В.и Н.Т., заедно със застроената в мястото една сграда на 20 кв.м.и състояща се от една стая, преддверие, входно антре и без строителни книжа. С оценителен протокол № 320 е определена общата стойност на земята, която е заплатена от С.Д.Б. на 20.07.1994 г. Софийският районен съд  е приел, че след това с договор за покупко-продажба на недвижим имот, за който е съставен нотариален акт № 12/15.03.1996 г., том XXII, дело № 4548/1996 г. на нотариус при Софийския районен съд С.Д.Б. и А.И.Б.са продали на К.И.Б.и М.С.Б.гореописаното неурегулирано място, без построената в мястото сграда на площ от 20 кв.м. Установено е, че с договор на покупко-продажба на недвижим имот, за който е съставен нотариален акт № 142/15.06.2005 г., том I, per. № 6258, дело № 125/2005 г. по описа на нотариус В.Я.с район на действие – Софийски районен съд, имотът е продаден на В.И.М., която от своя страна го е продала на ответницата М.Л.П. с договор за покупко- продажба, за който е съставен нотариален акт № 10/11.06.2009, том III, per. № 10900, дело № 386/2009г. по описа на нотариус В.Б.с район на действие – Софийски районен съд. Първоинстанционният съд е отделил за безспорен факта, че процесната реална част от недвижим имот се владее от ответницата към 02.11.2017 г. От кредитираното заключение на изслушаната по делото съдебнотехническа експертиза първоинстанционният съд е установил, че Решение №2031/11.08.2006г. на ОСЗГ Панчарево възстановява на въззивника М. собственост въз основа на акт за нотариално завещание №11/1956г., като идентификацията е извършена по чл.18д, ал.4, 5, 6 и ППЗСПЗЗ, и по изготвения стар кадастрален план от аерофотоснимки от 1954 г. имотите на ищеца са с пл. №№ 1688 и 1698, като част от 365 кв.м. от тези имоти, контур по букви А – Б – В – Г – Д – А от комбинираната скица се припокрива с имота на ответника, който е с планоснимачен № 1683 и идентификатор 37914.6848.1683 по КККР. Освен разпитаните двама свидетели на въззивника за владение на имота в периода от 1945 г. до 1957 г., съдът е разпитал като свидетел и В.М.– пряката праводателка на въззиваемата П., която ѝ е продала процесния недвижим имот с идентификатор 37914.6848.1683, която е дала показания, че водели преговори за закупуване на имота с възрастен мъж, който споделил, че имотът в с. Кокаляне, вилната зона е прехвърлен на дъщерите му, а те са решили да го продадат. След като свидетелката закупила имота, го декларирали в общината и предприела действия за прокарване на ток и вода, като нямали никакви проблеми при прокарването на вода и ток или други проблеми с имота от какъвто и да е характер. Съдът е приел, че от представените по делото два договора, които не са сключени в изискуемата се от чл. 219 ЗЗД (отм.) нотариална форма, и които не е можело да бъдат валидизирани, не е установено въззивникът М. да е бил собственик на имота преди колективизацията. Освен това е приел, че не може да се установи в какви граници въззивникът М. и неговия праводател са владели имота преди колективизацията. Поради това е приел, че имотът е възстановен неправилно на въззивника и като е извършил косвен съдебен контрол на решението на ОСЗГ – Панчарево по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК във връзка с Тълкувателно решение № 6/10.05.2005 г. на ОСГК на ВКС е приел, че ищецът не е установил придобивния способ, на който претендира да е получил право на собственост върху имота, и поради това е отхвърлили предявения иск.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Основателно е оплакването във въззивната жалба на въззивника М., че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като е изследвал правото на собственост върху процесната реална част от недвижим имот преди извършване на колективизацията като предпоставка за осъществяване на реституция на земеделски земи. В настоящия случай въззиваемата П. (ответница в първоинстанционното дело) извлича възраженията си по иска от това, че е придобила правото на собственост върху имота след започване на реституцията на земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ – или чрез правоприемство от лице, придобило имота на основание § 4а, ал. 1 от преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗСПЗЗ, или чрез придобиването на същия имот на основание давностно владение. Поради това са приложими разрешенията, дадени от ВКС в Тълкувателно решение № 9/2012 г. на ОСГК относно възраженията на приобретателите на недвижими имоти по реда на §§ 4а и 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, според което когато срещу тези лица е предявен иск за собственост от лице, което претендира, че е придобило право на собственост по силата на земеделска реституция, съдът няма право да проверява собствеността на спорния недвижим имот преди момента на колективизацията, тъй като в този случай ответниците по предявения иск се позовават на чужди права. В случая въззиваемата П. в качеството си на ответник по делото въобще не твърди да е придобивала право на собственост върху спорната реална част от недвижим имот от лице, което го е притежавало преди колективизацията на земеделски земи, поради което съдът не е следвало да извършва проверка на това обстоятелство.

Следователно по направеното в първоинстанционното производство възражение на въззиваемата (тогава ответница) П. с искане за косвен контрол на Решение № 2031/11.08.2006 г. на ОСЗГ – Панчарево (на лист 13 от първоинстанционното дело), съдът е следвало по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК и доколкото въззиваемата не е участвала в реституционното производство, което се развива едностранно, нито в последващите съдебни производства по оспорване на издадения акт, да провери единствено останалите предпоставки на реституция, за които се следи служебно – дали е възстановен имот, който е имал характер на земеделска земя към датата на колективизацията (чл. 10, ал. 1 и 7 ЗСПЗЗ), дали решението е прието от компетентен орган и е удостоверено по надлежния начин, и дали е придружено от скица на имота (чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ във връзка с чл. 146 АПК, в сила от 12.07.2006 г.). В случая се установява, че решението на ОСЗГ – Панчарево е издадено за възстановяване на бивши земеделски земи (съгласно представеното нотариално завещание на лист 7 от делото, което според изслушаната от първоинстанционния съд техническа експертиза, която настоящият съд кредитира изцяло като компетентно изготвена на база намиращите се по делото материали, като в завещанието изрично е посочено, че негов предмет са ниви – земеделски земи, а и страните не спорят относно този факт), подписано е от началника на ОСЗГ – Панчарево и всички нейни членове (по това обстоятелство страните не спорят), и към същото е приложена скица (на лист 20 от делото, заверена с подпис и печат на ОСЗГ на 28.02.2010 г., което също не се оспорва от страните). Решението на ОСЗГ ясно посочва и вида и площта на възстановените имоти и на кого се възстановяват, като титуляр на правата е въззивникът М..

С оглед на изложеното следва да се приеме, че по делото е установено, че към 28.02.2010 г. – датата, на която е издадена скицата – приложение към Решение № 2031/11.08.2006 г. на ОСЗГ – Панчарево, на въззивника М. е било възстановено право на собственост на основание земеделска реституция върху имот с планоснимачен № 1688 по неодобрен кадастрален план на с. Кокаляне от 1954 г., част от който е и процесната част от недвижими имот със стар пл. № 1683, а понастоящем – с идентификатор 37914.6848.1683, за който въззиваемата П. твърди, че притежава в собственост.

Следователно съдът следва да разгледа възраженията на въззиваемата П. (ответник в първоинстанционното дело), които биха съставлявали пречка за реституция поради придобиване на имота от праводателите на въззиваемата П. по реда на § 4а, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ преди датата, на която е възстановена собствеността на въззивника, или след тази дата – поради придобиване на имота след изтичане в полза на въззиваемата на придобивна давност.

Въззивницата П. твърди, а и това се установява от описаните по-горе правоприемства, извършени с неоспорените от страните нотариални актове № 12/15.03.1996 г., том XXII, дело № 4548/1996 г. на нотариус при Софийския районен съд; № 142/15.06.2005 г., том I, per. № 6258, дело № 125/2005 г. по описа на нотариус В.Я.с район на действие – Софийски районен съд, и № 10/11.06.2009, том III, per. № 10900, дело № 386/2009г. по описа на нотариус В.Б.с район на действие – Софийски районен съд, че същата е придобила правото на собственост по силата на серия от договори за покупко-продажба от С.Д.Б., който е признат за собственик на имота по силата на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ с констативен нотариален акт № № 142/04.08.1994 г, том XII, дело №2523/1994 г. на първи нотариус при Софийския районен съд.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на въззиваемата П., че този нотариален акт се явява официален удостоверителен документ досежно правото на собственост на праводателя на въззиваемата П. – С.Б.. Съгласно Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС относно констативните нотариални актове последните не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила относно констатацията за това на кого принадлежи правото на собственост на едно лице и при оспорване от насрещната страна съдът следва да направи проверка на този правен извод на нотариуса, като правото на собственост, удостоверено с констативния нотариален акт, може да се обори от други доказателства по делото.

В настоящия случай въззивникът М. е оспорил констативния нотариален акт с молба от 27.10.2017 г. (на лист 127 от първоинстанционното дело), като е посочил, че същият се основава на документи, издадени от некомпетентни органи. Поради това въззиваемата П. е следвало да установи, че действително в полза на нейния праводател С.Б. е възникнало право да придобие собственост върху предоставен му за ползване от държавата недвижим имот по реда на § 4а, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Съгласно посочената разпоредба предпоставките за придобиване на право на собственост от такива лица – ползватели, са: титулярите на правото да са го придобили по силата на акт на Държавния съвет или Министерския съвет; върху имота е построена сграда до 1991 г., и стойността на земята е заплатена по цена, определена от Министерския съвет, на собственика в тримесечен срок от влизане в сила на оценката. В случая въззиваемата П. твърди, че С.Б. е придобил земята с удостоверение № 152/1967 г. За доказване на наличието на това удостоверение, издадено въз основа на акт на Министерския съвет е представено писмо от ТОА „Панчарево“ с изх. № Д9200696/28.07.1994 г. (на лист 70 от делото), подписано със запетая за кметския наместник на с. Панчарево – С. А., и препис от Удостоверение № 152/16.01.1967 г. на изпълнителния комитет на СГНС (на лист 66 от първоинстанционното дело след прекъсване на номерацията; или лист 408), според което на С.Б.е предоставено право на ползване върху земеделски имот по силата на постановление на МС № 21/31.01.1963 г. Удостоверението обаче не е подписано от председателя на комисията към изпълнителния комитет. Настоящият съдебен състав намира, че представените документи не удостоверяват изявление на държавен орган в смисъл, че на С.Б. е било предоставено право да ползва недвижим имот по някой от актовете, визирани в § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Писмото от ТОА „Панчарево“ е подписано със запетая преди посочване на длъжността на подписалото го лице, което в практиката на съставяне на документи, общоизвестна в българската администрация и стопанска дейност означава, че не е подписано лично от посоченото лице, а от пълномощник или лице, натоварено да замества съответното длъжностно лице. По делото обаче не е представено пълномощно за подписване на удостоверението или заповед за заместване, поради което не се установява дали е подписано от компетентно длъжностно лице. Удостоверение № 152/16.01.1967 г. пък въобще не носи подпис на длъжностно лице. Следователно и двата документа нямат характера на официални такива по смисъла на чл. 179 ГПК и не удостоверяват, че праводателят на въззиваемата П. – С.Б., е получил право да ползва процесния недвижим имот по надлежния ред. Следователно за същия не са изпълнени предпоставките на § 4а, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ и въззиваемата П. не е получила право на собственост върху процесния имот на основание правоприемство чрез договори за покупко-продажба от това лице.

Въззиваемата П. поддържа, че е придобила имота и на друго основание – изтичане в нейна полза на кратка придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Съгласно тази разпоредба след владение на един недвижим имот в продължение на 5 години, ако владелецът е добросъвестен, той придобива правото на собственост върху имота. По делото се установява от представения на лист 74 – 75 нотариален акт № 10/11.06.2009 г., том III, per. № 10900, дело № 386/2009г. по описа на нотариус В.Б.с район на действие – Софийски районен съд, че въззиваемата П. е закупила процесния имот на 11.06.2009 г. От показанията на разпитаната в съдебното заседание на 30.01.2018 г. (на лист 384 от първоинстанционното дело) свидетелка В.М., която посочва, че е продала имота на въззиваемата П. и ѝ е предала всички необходими документи, настоящият съдебен състав приема, че въззиваемата е влязла във владение на имота на датата на покупката му – 11.06.2009 г. С определение от 02.11.2017 г. (на лист 141 от първоинстанционното дело) между страните е обявено за безспорно, че въззиваемата П. владее имота към тази дата. Следователно за периода от 11.06.2009 г. до 02.11.2017 г. съгласно презумпцията на чл. 83 ЗС, че когато се установи, че едно лице владее една вещ в два различни момента, се предполага, че я е владяло и в промеждутъка, и доколкото по делото няма други доказателства за установяване на обратното относно владението на процесния имот, следва да се приеме, че фактическа власт на имота се е намирала у въззиваемата П. за посочения по-горе период. Съгласно презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се приеме, че тя е държала имота за себе си, т.е. че го е владяла в същия период.

За приложение на кратката придобивна давност се изисква и владението да е добросъвестно, като добросъвестността се предполага на основание чл. 70, ал. 2 ЗС. В случая се установява, че въззиваемата П. е придобила процесния имот с договор за покупко-продажба от лице, за което правото на собственост се проследява до праводателя С.Б., за когото с нотариален акт № № 142/04.08.1994 г, том XII, дело №2523/1994 г. на първи нотариус при Софийския районен съд е придаден вид, че е придобил имота на законно основание – чрез трансформация на право на собственост по § 4а, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Следователно в случая се установява, че въззиваемата П. е придобила имота, чрез сделка, която е годна да прехвърли правото на собственост – договор за покупко-продажба (чл. 183 и сл. ЗЗД), и от лице, за което не е знаела, че не е собственик. Следователно същата може да придобие имота след изтичане в нейна полза на 5-годишен давностен срок.

Настоящият съдебен състав приема, че за началната дата на давностния срок следва да се приеме денят, след който въззивникът М.е можел да защити правото си на собственост, т.е. от момента, в който същият се е снабдил с акт, установяващ реституционните му права, който отговаря на изискванията на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ – решение на органа по земеделска реституция, придружено от скица. Съгласно практиката на ВКС – Решение № 54/14.05.2019 г. по гр. д. № 2800/2018 г., II ГО, и цитираната в него съдебна практика, срещу лицето, в чиято полза законът урежда реституция на земеделски имот, давност тече от момента, в който той е можел изцяло да защити правата си на собственик – т.е. от деня, следващ датата, на която е влязло в сила решението за реституция с всички изискуеми се реквизити. В случая това решение е станало след издаване на скица от ОСЗ – Панчарево в полза на ищеца, т.е. на 23.02.2010 г. Следователно давностният срок за придобиване на имота от въззиваемата П. е започнал да тече на 24.02.2010 г. и е изтекъл на 24.02.2015 г.

По делото не се установява спиране или прекъсване на давностния срок, като действия за прекъсването му – предявяване на иск за собственост, въззивникът М.е предприел едва на 19.04.2016 г. с подаване на исковата молба по настоящото дело. Към тази дата обаче давностният срок в полза на въззиваемата П. вече е бил изтекъл и същата е придобила право на собственост.

Следователно към датата на подаване на исковата молба процесната реална част от недвижим имот е била придобита от въззиваемата П. на основание изтичане в нейна полза на кратка придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Поради това изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на иска съвпада с този на въззивния съд и макар и с други мотиви първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Настоящият съдебен състав констатира, че в диспозитива на първоинстанционното решение не е посочен придобивният способ, въз основа на който въззивникът М.(ищец в първоинстанционното дело) твърди, че е придобил собствеността на процесната реална част от недвижим имот. Доколкото в мотивите на решението този придобивен способ е посочен, а сила на присъдено нещо решението има само по отношение на заявеното от ищеца основание на иска, настоящият съдебен състав е на мнение, че е възможно първоинстанционното решение да съдържа очевидна фактическа грешка и намира, че следва да обърне внимание на първоинстанционния съд върху това обстоятелство с цел евентуална поправка на грешката след връщане на делото в първата инстанция.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има само въззиваемата П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Същата обаче не е доказала такива пред въззивната съдебна инстанция и разноски не следва да ѝ се присъждат.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 459049/26.07.2018 г. по гр. дело № 21406/2016 г. на Софийския районен съд, 40. състав.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.