№ 166
гр. Велико Търново, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА
ГАЛИНА КОСЕВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело №
20214000500124 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 79/17.02.2020 год., постановено по гр. д. № 522/2018 г. по описа на
Русенски окръжен съд, допълнено с Решение № 225/30.06.2020 год., постановено по гр. д. №
522/2018 г. по описа на Русенски окръжен съд е отхвърлен предявеният от „Лумар
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: с. Могилино 7165,
Община Две могили, Област Русе, съд. адрес: гр. София 1504, район Средец, бул. „Евлоги и
Христо Георгиеви“ № 111, ет. 1 против Народно събрание на Република България, с адрес:
гр. София 1169, пл. „Народно събрание“ № 2, служ. адрес: гр. София, пл. „Княз Александър
І“ № 1, иск за сумата 135 974.10 лв. обезщетение за имуществени вреди за периода от
01.12.2015 г. до 31.12.2017 г., причинени от нарушение на правото на Европейския съюз
чрез приемане на § 18, ал. 1 ПЗР на 3ИДЗЕ, представляваща разликата между уговорения и
реализиран приход от продажба на електрическа енергия, произведена от фотоволтаична
централа в с. Могилино, собственост на ищеца. Отхвърлен е иска на „Лумар България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: с. Могилино 7165, Община
Две могили, Област Русе, съд. адрес: гр. София 1504, район Средец, бул. „Евлоги и Христо
Георгиеви“ № 111, ет. 1 против Народно събрание на Република България, с адрес: гр.
1
София 1169, пл. „Народно събрание“ № 2, служ. адрес: гр. София, пл. „Княз Александър І“
№ 1 за присъждане на законна лихва върху главница от 135 974.10 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди, считано от предявяване на иска 13.08.2018 г. до
окончателното й изплащане. Със същото решение е осъдено „Лумар България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: с. Могилино 7165, Община Две могили,
Област Русе, съд. адрес: гр. София 1504, район Средец, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“
№ 111, ет. 1 да заплати на Народно събрание на Република България, с адрес: гр. София
1169, пл. „Народно събрание“ № 2, служ. адрес: гр. София, пл. „Княз Александър І“ № 1
сумата 450 лв. - възнаграждение за юрисконсулт.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от „Лумар България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: с. Могилино 7165, Община Две могили,
Област Русе, съд. адрес: гр. София 1504, район Средец, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“
№ 111, ет. 1, чрез адв. И. С. от САК против Решение № 79/17.02.2020 год., постановено по
гр. д. № 522/2018 г. по описа на Русенски окръжен съд, допълнено с Решение №
225/30.06.2020 год., постановено по гр. д. № 522/2018 г. по описа на Окръжен съд - Русе.
В същата се прави оплакване, че обжалваното решение е неправилно, поради
съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и
необоснованост. Излага се, че докладът на първоинстанционния съд бил непълен и неточен.
Съдът не бил определил правнорелевантните факти, от които произтичат претендираните
права и възражения, съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 от ГПК. Също така съдът не бил
разпределил доказателствената тежест като не е посочил, съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК
кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от
ответника, и да им укаже на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК за кои не сочат доказателства. В
мотивите си съдът се бил позовавал на обстоятелства, които е приел за установени факти,
без за същите да е разпределяна доказателствена тежест на нито една от страните,
респективно без да са събирани доказателства по делото, и в резултат, на което е достигнал
до необосновани изводи. Твърди се, че в нарушение на процесуалните правила, съдът е
направил правни изводи, без същите да са подкрепени от събрани по делото доказателства.
Излага се, че в резултат на неразпределянето на доказателствена тежест
първоинстанционният съд не бил дал указания на нито една страна, че не сочи
доказателства в подкрепа на твърдението за значим обществен/публичен интерес, за висока
финансова тежест за крайния потребител, за реална пазарна стойност на изкупуването на ел.
енергия от ВИ, за еднакви правни условия/еднакво третиране на производителите в резултат
от § 18 - нарушение на чл. 146, ал. 2 от ГПК и принципа на служебното начало по чл. 7, ал.
2, изр. 2 от ГПК. Излага се също, че съдът не бил обсъдил всички приети по делото
доказателства и всички правни доводи на ищеца и какво е значението им за изхода на делото
- нарушение на чл. 235 от ГПК, чл. 236, ал. 2 от ГПК, принципа за решаване на делото след
преценка на всички доказателства по делото по чл. 12 от ГПК и принципа за установяване
на истината по чл. 10 от ГПК. На следващо място се твърди, че първоинстанционният съд
неправилно е ограничил предмета на делото - нарушение на принципа на диспозитивното
2
начало по чл. 6, ал. 2 от ГПК, че предметът на делото се определя от страните. Съдът не бил
допуснал доказателства от значение за установяване обстоятелства от предмета на делото -
нарушение на чл. 146, ал. 4 от ГПК, чл. 153 от ГПК и принципа за установяване на истината
по чл. 10 от ГПК. Такива били - недопускане на въпроси към ССчЕ, които целят да
установят вредата, изразяваща се в невъзможност за формиране на печалба (финансов
резултат, при който приходите са по-големи от разходите) и за самоиздръжка на централата.
Недопуснато било и искането по чл. 192 от ГПК за предоставяне на информация от КЕВР,
която би установила произволната дискриминация спрямо ищеца и липсата на съображения
за оправдан обществен ред или обществена сигурност. Твърди се, че първоинстанционният
съд бил направил необосновани правни изводи, че няма нарушение на посочените от ищеца
правни норми от правото на ЕС. Съдът бил приел безрезервно без събрани по делото
доказателства за установени следните факти: наличието на публичен/обществен интерес;
висока финансова тежест за крайния потребител; по-високи пазарни стойности в сравнение
с намалената преференциална цена; наличие на възвръщаемост на инвестициите и разумна
печалба за ищеца; печалба в дългосрочен план за ищеца; гарантиране на еднакви правни
условия за стопанска дейност и справедливо и еднакво третиране на стопанските субекти и
защита на крайния потребител след намалението на преференциалната цена. Първата
инстанция необосновано била възприела горепосочените изводи, без да допусне и събере
исканите от ищеца доказателства, без да разгледа и обсъди всичките представени и приети
по делото доказателства и правни доводи на ищеца, без да разпредели в доказателствена
тежест и да укаже доказването на обстоятелства, без решението да съдържа обсъждане на
нито едно доказателство, което да е послужило за изводите на съда за истинността и
съществуването на посочените обстоятелства, съответно без съдът да мотивира по каква
причина е възприел безрезервно възраженията на ответника. На следващо място се излага,
че първоинстанционният съд е приложил неправилно чл. 63, § 1 от ДФЕС. Нямало
доказателства по делото, установяващи, че „изкупуването продължава да бъде гарантирано
за целия срок на договора на цени, по-високи от реалната пазарна стойност“. Не било
налице т. нар. „двойно подпомагане“ на производителите на ел. енергия от ВИ, засегнати от
§ 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ. Нямало доказателства по делото, установяващи „публичен интерес“ с
предимство пред интереса на инвеститорите, „висока финансова тежест за крайния
потребител“, която трябва да се разпредели и „поставяне на определена категория
производители в положение на икономическо предимство спрямо други производители“.
Прави се извод, че макар ищцовото дружество да е имал възможност да продава и на
свободния пазар, то изборът му да разчита на „гарантираната от законодателя печалба“ не е
нещо противоправно, незаконно или изключващо претърпяната вреда. Твърди се също за
неправилно приложение на изключението по чл. 65, § 1, б. „б“ от ДФЕС. Съдът бил
приложил несъществуваща в чл. 65, § 1, б. „б“ от ДФЕС предпоставка „обществен/публичен
интерес“, тъй като текстът посочвал две алтернативни предпоставки „обществен ред“ или
„обществена сигурност“, а за да отхвърли иска съдът се бил позовал на обществен/публичен
интерес, без да е изяснил съдържанието на това понятие и към коя от двете предпоставки от
цитираната разпоредба се отнася то. Прави се извод, че не били съображения от обществен
3
ред или обществена сигурност по смисъла на чл. 65, § 1, б. „б“ от ДФЕС за приемането на
процесния § 18. Неправилно били приложени и ограничението по чл. 65, § 3 ДФЕС -
произволна дискриминация; чл. 108, § 2 от ДФЕС; чл. 17, § от 1 ХОПЕС; на принципа за
защита на оправданите правни очаквания и принципа на правната сигурност; чл. 16 от
ХОПЕС; чл. 20 от ХОПЕС (липсвали мотиви); чл. 3 и 4 от Директива 2009/28/ЕО; чл. 3 от
Директива 2005/89/ЕО (липсвали мотиви).
Направено е искане да се отмени обжалвания съдебен акт и да се постанови друг, с
който да бъдат уважени предявените искове в пълния им размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от Народно
събрание на Република България, с адрес: гр. София 1169, пл. „Народно събрание“ № 2,
служ. адрес: гр. София, пл. „Княз Александър“ І“ № 1, чрез М. Г. – гл. юрисконсулт.
В същия се излага, че първоинстанционният съдебен акт е правилен и
законосъобразен, а въззивната жалба - неоснователна. Излага се, че неоснователни били
доводите на ищеца за допуснати съществени процесуални нарушения. Ищецът сочел, че
докладът на съда бил непълен и неточен. Твърди се, че в съответствие с чл. 146 от ГПК,
съдът бил посочил обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и
възражения, определил правната квалификация на исковете и доказателствената тежест,
допуснал доказателствата, които е счел за относими за решаването на спора, произнесъл се е
по исканията на ищеца. Ищецът бил заявил, че няма възражения относно доклада по делото
и той станал окончателен и възражения по него на настоящия етап били недопустими. На
следващо място се излага, че решението на окръжния съд било обосновано и правните
изводи са изведени въз основа на приетите от съда доказателства и изложените мотиви. С
оглед предмета на спора - нарушение правото на ЕС чрез приемане на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ
(ДВ, бр. 56 от 24.07.2015 г.), съдът не бил задължен да направи обстоен анализ, съпоставки
и коментар на дейността в целия сектор, за да формира волята си и да се произнесе по
казуса. Не било налице твърдяното нарушение на материалния закон. Съдът бил отхвърлил
иска за обезщетение от нарушаване правото на ЕС, поради приемането на процесната
законодателна промяна, въведена с § 18 от ПЗР ЗИДЗЕ (ДВ, бр. 56 от 24.07.2015 г.). Твърди
се, че за да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на държавата по чл. 4, § 3 от
Договора за Европейския съюз следвало да е налице нарушение на правна норма на ЕС,
която има за предмет предоставяне на права на частноправни субекти, нарушението да е
достатъчно съществено и наличието на причинно- следствена връзка между нарушението и
вредата. По отношение на Народното събрание нито един от елементите на този фактически
състав не бил налице. Излага се, че правилно първоинстанционният съд бил установил, че
не е налице нарушаване на предоставени от правото на ЕС права на частно-правни субекти
чрез приемането на процесната норма. Липсата на този елемент от фактическия състав бил
основание за отхвърляне на претенция за обезщетение по реда на чл. 4, § 3 ДФЕС. Същото
така правилно съдът приемал за недоказано твърдението, че разпоредбата на § 18 от ПЗР
ЗИДЗЕ противоречи на чл. 63, § 1 от ДФЕС. Правилно било прието също от съда, че ни било
налице нарушение на чл. 63 от ДФЕС, както и че не е налице несъответствие на
4
законодателната промяна с чл. 108 от ДФЕС. Не било налице и твърдяното нарушение на
Директива 2009/28/ЕО. Ищецът не можал да обоснове претенцията си с нарушение на чл. 17,
§ 1 от ХОПЕС. Същият не доказал лишаването си от притежание, нито би могъл да има
твърдените от него правни очаквания. Твърди, че в случай, че се приеме, че е налице
лишаване от собственост, то същото било реализирано „в обществена полза“, като текстът
на разпоредбата предвиждал, че субект може да бъде лишен от своята собственост „в
обществена полза“. Съдът правилно съд бил постановил, че не е налице противоречие на §
18, ал. 1 от ПЗР ЗИДЗЕ с чл. 16 от ХОПЕС. Неоснователно било и твърдението на ищеца, че
промяната в нормативната уредба, въведена с § 18, ал. 1 от ПЗР ЗИДЗЕ била внезапна,
непредвидима, без да са налице извънредни обстоятелства. Самият ЗЕВИ и начинът на
формиране на преференциалните цени предвиждали още от създаването си евентуални
изменения. В този смисъл, „правните очаквания“ на ищеца не били нито оправдани, нито
легитимни, нито логични.
Постъпила е и въззивна жалба от „Лумар България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: с. Могилино 7165, Община Две могили, Област Русе, съд.
адрес: гр. София 1504, район Средец, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ № 111, ет. 1, чрез
адв. И. С. от САК против Решение № 225/30.06.2020 год., постановено по гр. д. № 522/2018
г. по описа на Окръжен съд – Русе.
В същата се излага, че обжалваното решение е недопустимо, респ. неправилно.
Излага се, че тъй като искането за присъждане на изтекли лихви от завеждане на исковата
молба до окончателното изплащане на паричното задължение е акцесорно вземане, което не
може да бъде предмет на самостоятелен иск, съединен с този за главното вземане, поради
това че тази претенция не може да бъде конкретизирана по размер. Вземането за законна
лихва възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг, затова и
съдебната практика приема, че това искане може да бъде заявено и пред въззивния съд, тъй
като то не представлява отделен иск и размерът му се определя едва в изпълнителния процес
в зависимост от плащане на главното задължение. Счита се, че като е отхвърлил иска за
присъждане на законна лихва върху главницата от предявяване на иска 13.08.2018 г. до
окончателното изплащане, е постановил недопустимо съдебно решение, произнасяйки се по
непредявен иск. При условията на евентуалност се приема, че обжалваното допълнително
решение е неправилно поради същите съображения поради съществени процесуални
нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на решението,
с което е отхвърлен главния иск, с оглед на акцесорния характер на вземането за законна
лихва към главния иск за обезщетение за имуществени вреди от нарушаване на правото на
ЕС.
Направено е искане да се обезсили обжалвания съдебен акт и делото да се върне на
първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск, респ. да се отмени, като
неправилно.
С Решение № 260016/14.01.2021 год., постановено по гр. д. № 522/2018 г. по описа на
Русенски окръжен съд, постановено по реда на чл. 247 от ГПК е отхвърлена, като
5
неоснователна молбата на „Лумар България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: с. Могилино 7165, Община Две могили, Област Русе за поправка на
очевидна фактическа грешка в Решение № 225/30.06.2020 год., постановено по гр. д. №
522/2018 г. по описа на Русенски окръжен съд.
Постъпила е и въззивна жалба от „Лумар България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: с. Могилино 7165, Община Две могили, Област Русе, съд.
адрес: гр. София 1504, район Средец, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ № 111, ет. 1, чрез
адв. И. С. от САК против Решение № 260016/14.01.2021 год., постановено по гр. д. №
522/2018 г. по описа на Русенски окръжен съд, постановено по реда на чл. 247 от ГПК.
В същата се излага, че обжалваното решение е неправилно, тъй като искането за
присъждане на законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до
окончателното му плащане не е самостоятелен иск с правно основание чл. 86 ал.1 ЗЗД, а е
акцесорно вземане което следва съдбата на главния иск, но няма самостоятелен характер,
т.е. не е самостоятелен иск, който страната би могла да поддържа дори и при погасяване
чрез плащане на главния иск. Счита се, че е налице несъответствие между формираната
действителна воля на първоинстанционния съд и външното й изразяване в Решение №
225/30.06.2018 год., постановено по гр. д. № 522/2018 г. по описа на Русенски окръжен съд и
молбата за поправка на явна фактическа грешка е основателна.
Претендира се да бъде отменено обжалваното решение, като вместо него бъде
постановено друго, с което да се допусне поправка на явна фактическа грешка в Решение №
225/30.06.2020 год., постановено по гр. д. № 522/2018 г. по описа на Русенски окръжен съд.
Контролиращата страна Апелативна прокуратура – Велико Търново изразява
становище, че искът е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Първоинстанционният съд е приел, че с действията на законодателния орган
(ответника) за приемане на § 18, ал. 1 от ПЗР ЗИДЗЕ не са нарушени норми на правото на
ЕС. Приел е, че не са установени всички предпоставки за ангажиране на отговорността на
ответника за обезщетяване на твърдените от ищеца имуществени вреди, поради което е
отхвърлил иска.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
6
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 4,
§ 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС).
Ищцовото дружество е собственик на УПИ ХVІІ-194, кв. 19 по РП на с. Могилино,
Община Две Могили, Област Русе, с площ от 2 449 кв.м. (нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 128, том 6, рег. № 3999, дело № 510/16.06.2010 г. на нотариус Д. Д., рег.
№ 232 на НК, с район на действие района на Районен съд – Бяла).
На 18.06.2010 г. от него е подадено заявление до ДФ „Земеделие“ за подпомагане по
мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“ - за предоставяне на
безвъзмездна финансова помощ за реализиране на фотоволтаичната централа (ФЦ).
На 11.08.2010 г. на „Лумар България“ ЕООД е издадено разрешение за строителство
в горепосочения имот на „Фотоволтаична централа“ (ФЦ), като същата била въведена в
експлоатация на 29.06.2011 г. (Разрешение за ползване № ДК-07-Р-35/29.06.2012 г.).
На 03.05.2011 г. е влязъл в сила ЗЕВИ, който въвежда насърчения за производството
на енергия от възобновяеми източници (ВИ), чрез условия и ред за изкупуване на
електрическата енергия, произведена от ВИ, изградени със средства от национална или
европейска схема за подпомагане - общественият доставчик/крайния снабдител е длъжен да
изкупува произведената електрическата енергия от ВИ в срока и при цената, определени с
договора по чл. 32, ал. 1 ЗЕВИ (чл. 18, ал. 1, т. 6 и 7 ЗВЕИ, предишни т. 5 и т. 6).
На 14.11.2011 г. е сключен договор между ищеца и Държавен фонд „Земеделие“ за
отпускане на финансова помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на
микропредприятия“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 г. - 2013
г. (ПРСР), подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони
(ЕЗФРСР), изменен и допълнен с анекси от 10.05.2012 г., от 29.01.2013 г. и от 19.04.2013 г.,
като на ищцовото дружество „Лумар България“ ЕООД е предоставена от Държавен фонд
„Земеделие“ безвъзмездна финансова помощ, представляваща 73 % от одобрените и реално
извършени от ползвателя разходи, свързани с осъществяването на проекта, като
първоначално одобрената такава помощ въз основа на представените документи е в размер
на 391 160 лв., от която 312 928 лв. одобрена субсидия от ЕЗФРСР и 78 232 лв. одобрена
субсидия от НБ, а ползвателят се е задължил да извърши инвестицията в срок от 24 месеца
след подписване на договора.
На 13.08.2012 г. при условията на чл. 31, ал. 2, т. 1 и ал. 4 и чл. 32, ал. 3 ЗЕВИ „Лумар
България“ ЕООД е сключило договор с „Е.ОН България Мрежи“ АД за изкупуване на
електрическата енергия, произведена от ВЕИ, произвеждана от изградената със средствата
от европейската схема за подпомагане ФЕЦ. Договорът съответства на условията на ЗЕВИ:
7
електрическата енергия (ЕЕ) се изкупува от обществения доставчик/крайния снабдител по
цена, определена с решение на ДКЕВР, взето по съответната Наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ,
действащо към датата на въвеждане в експлоатация на ФЦ, за целия 20-годишен срок на
сключения договора и без да се променя.
Към 29.06.2011 г. (датата на въвеждане в експлоатация на ФЦ) преференциалната
цена, определена с Решение № Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР е 567.41 лв./МWh. С Решение
№ Ц-14/01.07.2014 г. на ДКВЕР е определена цена за изкупуване на електрическата енергия,
произведена от възобновяеми източници, когато инвестицията за изграждане на енергийния
обект е подпомогната със средства от национална или европейска схема за подпомагане, за
електрически централи от типа на процесната на 100.41 лв./МWh, считано от 01.07.2014 г.,
като решението е прието на основание чл. 31, ал. 8 от ЗЕВИ и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 и чл. 51,
ал. 2 от Наредба № 1/ 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия.
Видно от писмените доказателства се установява, че Европейската комисия по повод
изпълнение на Програмата за развитие на селските райони, Дирекция „Земеделие и развитие
на селските райони“ е намалила финансирането на България за развитие на селските райони.
Поводът за това е изводът, че за периода 2009-2014 г. изпълнението по мерките не е било в
съответствие с правилата на ЕС за финансиране.
От заключението на допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорена от страните и приета като доказателство по делото се установява, че за периода
от м. януари 2016 г. до м. януари 2018 г. ищецът е произвел чрез ФЕЦ 291.165 МWh ел.
енергия, които продал на електроразпределителното дружество на посочената по-горе цена
от 100.41 лв. за МWh, или общо за 29 235.80 лв. Установено е, че ако произведеното
количество енергия би било изкупено на първоначално договорената цена от 567.41 лв. за
МWh, то получената сума би била 165 209.93 лв. Т.е. разликата между двете цени е на обща
стойност 135 974.06 лв.
От заключението на допуснатата и изслушана от въззивната инстанция съдебно-
счетоводна експертиза, неоспорена от страните и приета като доказателство по делото се
установяват размерът на отчетените в счетоводните регистри оперативни, преки разходи за
основна дейност, добив на ел. енергия от процесната централа за процесния период. Вещото
лице дава заключение и за осчетоводените приходи от продажба на ел. енергия от
„производство на фотоволтаична енергия“ и други приходи за процесния период. Дава
заключение и за отчетените от ищеца през процесния период финансови резултати от
дейността му. Всички показатели са посочени подробно в заключителната част на съдебно-
счетоводната експертиза. Дадено е и заключение, че на основание направените констатации
вещото лице счита, че през процесния период счетоводството на „Лумар България” ЕООД е
водено редовно.
Фактическият състав на отговорността по чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз
(ДЕС) предполага наличието на следните кумулативно съществуващи предпоставки:
нарушение на правна норма от правото на Европейския съюз, предоставяща права на
частноправни субекти; това нарушение да е извършено от орган на държава-членка чрез
8
негово действие или бездействие; нарушението да е съществено; от него да са произтекли
вреди за ищеца и наличие на причинна връзка между нарушението и претърпените вреди.
Не е спорно, че ищецът, като производител на електрическа енергия от ФЦ (обект,
изграден със средства от европейската схема за подпомагане) и като такъв, подал
заявлението за подпомагане към ДФ „Земеделие“ на 18.06.2010 г. (преди 03.05.2011 г.,
когато ЗЕВИ е влязъл в сила) е адресат на § 18 ПЗР ЗИДЗЕ. Правната норма на § 18, ал. 1
ПЗРЗИДЗЕ предвижда, че за произвежданата ЕЕ от собствената на ищеца ФЦ, изградена със
средства от европейската схема за подпомагане (по мярка 312) се прилагат цените по чл. 31,
ал. 8 от ЗЕВИ (определената с Решение Ц-14/01.07.2014 г. на ДКЕВР с действие към
24.07.2015 г.). Така, по силата на новия закон, цената по договора от 13.08.2012 г., сключен
между ищеца и обществения доставчик, е изменена - считано от 24.07.2015 г. тя е в размер
от 100.41 лв./МWh (определената с Решение Ц-14/01.07.2014 г. на ДКЕВР преференциална
цена за ЕЕ, произвеждана от собствената на ищеца ФЦ).
В случая отговорността на Държавата за спазване правото на Европейския съюз е
безвиновна и обективна. Държавите-членки е необходимо да създадат процедура за търсене
на отговорност при нарушение правото на Европейския съюз, от което на физически или
юридически лица са нанесени вреди. Макар отговорността по чл. 4, § 3 от ДЕС да се носи от
самата държава-членка, националната ни регламентация предвижда, че процесуалноправно
легитимиран ответник в производството е съответната публична институция или държавен
орган, независимо дали е част от изпълнителната, законодателната или съдебната власт,
който със своите актове, действия или бездействия е нарушил правото на Европейския съюз
и от тях са произтекли вреди за определен правен субект. В случая това е Народното
събрание на Република България.
Както бе посочено по-горе с § 18 от ПЗР ЗИДЗЕ (ДВ бр. 56/2015 г., в сила от
24.07.2015 г.), е приета нормативна промяна от ответника, съгласно която за
производителите на електрическа енергия от ВИ чрез енергийни обекти, които са изградени
със средства от национална или европейска схема за подпомагане и по отношение, на които
заявления за подпомагане са постъпили до влизането в сила на ЗЕВИ, се прилагат цените по
чл. 31, ал. 8 от същия закон, които последно са определени с решение на КЕВР към датата на
влизане в сила на този закон (ал. 1), като в срок до 31.07.2015 г. производителите на такава
енергия трябва да приведат договорите за изкупуване на електрическа енергия, сключени с
обществения доставчик или съответния краен снабдител, в съответствие с посочените
изисквания (ал. 2), а след изтичане на този срок общественият доставчик или краен
снабдител изкупуват произведената електрическа енергия по тези цени (ал. 3).
По отношение на това дали е нарушена норма на Европейския съюз, предоставяща
права на частноправни субекти, която да има директен ефект и да дава възможност на
частноправните субекти да се позоват на нея пред националните съдилища, които трябва да
я приложат:
Поставен е въпрос дали приетата национална норма (§ 18 от ПЗР ЗИДЗЕ)
противоречи на разпоредбата на чл. 63, § 1 от Договора за функциониране на Европейския
9
съюз (ДФЕС), забраняваща всякакви ограничения върху движението на капитали между
държавите членки и между държавите-членки и трети страни.
Настоящият състав на въззивната инстанция, намира че Правото на Европейския
съюз допуска националната правна уредба на всяка държава-членка да приложи собствени
схеми за подпомагане и насърчаване производството на енергия от възстановяеми
източници, както под форма на частично финансиране и/или данъчни облекчения, така и
определяне на преференциална цена за изкупуването й съобразно националните условия,
поради което възражението на въззивника е неоснователно.
С оглед установеното от фактическа страна, предоставената вече помощ на ищеца за
изграждане на фотоволтаичната централа не е била засегната или ограничена от атакуваната
правна норма, а освен това след изменението цената за изкупуване на електрическата
енергия е все още преференциална, макар и в по-малък размер, като е гарантиран срокът на
договорите и изкупуването, даващи възможност за възвращаемост на инвестициите и
разумна печалба при действието на договора.
Освен това чл. 65, § 1, б. „б“ от ДФЕС регламентира изключение от горния принцип,
като е дадена възможност на държавите-членки да вземат необходимите мерки за
предотвратяване на нарушенията на националните законови и подзаконови норми и да
вземат мерки, които са оправдани от съображения за обществен ред и обществена
сигурност.
Промяната в ЗЕВИ, оспорвана в настоящото производство за намаляване на
изкупната цена на електрическата енергия, произведена от възобновяеми източници,
настоящата инстанция приема, че е извършена в обществен интерес. Това е така, защото
намаляването на изкупната цена на електрическата енергия води до възможност за
регулиране на инвестиционната среда и осигуряване на еднакви пазарни условия на
инвеститорите при производството на електрическа енергия от такъв източник. А освен това
води до намаляването на продажната цена за крайния потребител. Т.е. и двете следва да
бъдат предпочетени пред индивидуалния интерес на частноправните субекти.
Функцията на държавата е чрез своя законодателен орган да регулира обществените
отношения по начин, така щото да не вменява на една част от обществото тежести и
задължения за сметка на облагодетелстване на други правни субекти.
Не се констатира и съществено засягане на правата на ищцовото дружество,
доколкото е налице „двойно подпомагане“, а именно, чрез предоставяне на средства за
изграждане на ФВЦ и чрез гарантиране на високи изкупни цени от това производство, което
поставя други правни субекти в неравностойно положение. Това влияе на
конкурентоспособността на енергийния пазар и на възможността за предоставяне на
икономическо предимство чрез получаване на публични средства на едни частноправни
субекти пред други.
С атакуваната разпоредба (§ 18 от ПЗР ЗИДЗЕ) законодателният орган е намалил
финансовата тежест за потребителите и ограничил на възможностите на предоставяне на
10
икономическо предимство чрез публични средства, което е от съществен публичен интерес в
областта на енергетиката, а сътресенията в тази област могат да нарушат обществения ред и
сигурност.
Позоваването от жалбоподателя на Р. С-405/16 на СЕС, не променя горния извод.
Според цитираното решение преференциалната цена не е държавна помощ по смисъла на
чл. 107, § 1 от ЗФЕС, тъй като независимо дали тя е държавна помощ или поета тежест от
крайните потребители, основният извод, че ищецът е бил двойно подпомогнат, което се
отразява на конкурентоспособността на пазара и еднаквото положение на останалите
участници в него, остава непроменен.
В случая приетата правна норма от ответника (§ 18 от ПЗР ЗИДЗЕ) не противоречи
на Правото на ЕС и няма дискриминационен характер. Точно обратното – нейната цел е
еднаквото третиране на всички субекти в сектора, като им се предоставят еднакви гаранции
и условия за стопанска дейност, те да бъдат поставени в еднакво икономическо положение и
премахването на горепосоченото двойно подпомагане на определени производители.
Няма как да не отбележим, че редица правни субекти, между, които и ищеца са
получавали за известен период от време преференциални цени при изкупуване на енергията,
без те да се намаляват с размера на финансиране от национални или европейски фондове.
Това се е дължало именно на тава, че те са били подпомогнати по мярка 312 „Подкрепа за
създаване и развитие на микропредприятия“ със субсидия от 80 % от стойността на
изградените централи да реализират висока печалба. По този начин, те не само са били
поставени в положение на икономическо предимство от законодателя, с цел да бъде
насърчено производството на този вид енергия, но им това им е дало възможност да
реализират висока печалба.
Освен това с Р. С-268/15 СЕС е прието, че режимът на извъндоговорната отговорност
на държава-членка за вреди, причинени в резултат от нарушение на правото на свободно
движение на капитали не се прилага при наличието на вреди, които частноправен субект
твърди, че е претърпял поради това, че предвидена в чл. 63 от ДФЕС основна свобода се
нарушава с национална правна уредба, която се прилага еднакво към местните граждани и
гражданите на други държави членки, когато положението във всичките си аспекти е
свързано само с една държава-членка, какъвто е спорът по делото.
Следва да споменем и Решение № 5/11.05.2017 г., постановено по конст. д. № 12/2016
г. на Конституционния съд на Република България, с което е направен извод, че
предприетите от българския законодател промени са последователни, извършени в
съответствие с общностната цел за постигане на вътрешен енергиен пазар и трайно
очертаващата се тенденция в регулаторната уредба на ЕС за свеждане до минимум на
прякото ценово подпомагане и интегриране на производителите на енергията от
възобновяеми източници на конкурентния пазар, поради която причина те не нарушават
правната предвидимост и доверието в стабилността на правната рамка за този сектор за
всеки разумен и добросъвестен инвеститор, като не противоречат на Конституцията и
общностното право.
11
Не е налице и противоречие на атакуваната законодателна промяна (§ 18 от ПЗР
ЗИДЗЕ) с чл. 108, § 2 от ДФЕС, тъй като липсвало решение на Европейската комисия,
установяващо несъвместимост с вътрешния пазар на предоставената държавна помощ и
определящо срок, в който България да е задължена да отмени или измени тази помощ.
Действително такова решение липсва, но този факт и на липсата на открита процедура
против България в тази връзка, водят до извода, че няма обективна възможност приетата от
ответника разпоредба (§ 18 от ПЗР ЗИДЗЕ) да противоречи на чл. 108, § 2 от ДФЕС. В т. см.
Р. С-284/12 на СЕС, съгласно, което ако Комисията не е открила официална процедура по
разследване и не се е произнесла по въпроса дали разглежданите мерки могат да
представляват държавни помощи, националните юрисдикции са длъжни да проверят дали
тези мерки предоставят предимство и дали са селективни, т. е. дали поставят в по-
благоприятно положение определени предприятия или определени производители по
смисъла на чл. 107, § 1 от ДФЕС.
Т.е. без решение на Европейската комисия, но в съответствие с чл. 107, § 1 от ДФЕС
всяка държава-членка може да прецени дали да предостави, респ. да преустанови
предоставянето на държавна помощ на определени частноправни субекти, ако с нея се
нарушава или заплашва да се наруши конкуренцията чрез поставяне на тези субекти в по-
благоприятно положение и е несъвместима с вътрешния пазар. Няма пречка държавата-
членка, да упражни това право и посредством акт на законодателния си орган.
Неоснователни и са твърденията за нарушаване на чл. 16 от Хартата на основните
права на Европейския Съюз (ХОПЕС) и чл. 17 от ХОПЕС.
Горните разпоредби защитават свободата на стопанската инициатива, призната в
съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики, и право на
собственост на имущество, придобито законно, освен в обществена полза в предвидените
със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената
загуба.
Изключение от горните разпоредби могат да се предвидят само в обществена полза и
то в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно
обезщетение за понесената загуба.
Приетото законодателно изменение, предмет на настоящото производство (§ 18 от
ПЗР ЗИДЗЕ) не сочи на релевираните нарушения.
Стопанска инициатива не изключва принципите на държавно регулиране и държавен
контрол на стопанската дейност, поради което няма абсолютен характер. Същевременно тя
може да бъде ограничавана с оглед защитата на други конституционни ценности.
От своя страна имущество по смисъла на чл. 17 от ХОПЕС, както и по смисъла на
вътрешното ни право, следва да се разбира като съвкупност от парично оценими права и
задължения на един правен субект.
Посочените разпоредби не могат да защитават бъдещия доход на ищеца, който
евентуално би реализирал. Касае се за бъдещо несигурно събитие и същото не може да са
12
квалифицира, като „имущество, придобито на законно основание“, тъй като е възможно
този продукт изобщо да не бъде произведен, а освен това пазарът, макар и регулиран, да
доведе до нереализиране на този продукт, респ. на очаквания доход. Т.е. тези суми очаквани
от продажбата не могат да се характеризират, като имущество по смисъла на сочените
норми от ХОПЕС, респ. да се счита, че попадат под закрилата на европейските норми, както
и че се задължава държавата да не предприема мерки за регулиране и поддържане на
стабилност на енергийния пазар с оглед задължението й да поддържа и регулира
обществените отношения.
Неоснователни са и възраженията за нарушения на основни принципи в
европейското право – гарантиране и защита на опрадваните правни очаквания и правната
сигурност. Правно необосновано е очакването на ищцовото дружество, да не се
предприемат никакви изменения в нормативната уредба за срока на процесния договор за
изкупуване на произведената ел. енергия и това очакване да е правно гарантирано. Правната
регламентация следва обществените отношения, а те са динамичен процес и необходимостта
от тяхното регулиране във всеки момент, когато е налице значителна промяна може да бъде
изведено, както от европейската и националната правна уредба, така и от нормалната
търговска практика. Именно това обуславя функционирането на законодателният орган на
всяка държава, който разполага с правомощието да отговори на промяната в тези
обществени отношения, чрез промяна в правната им регламентация така, щото да се защити
публичния интерес. Доколкото пазара на производство и продажба на лицензиран
обществен доставчик на ел. енергия от ВИ е регулиран от специален държавен орган, то
липсват основания да се приеме, че е оправдано очакването тези регулирани продажни цени
да стоят непроменени десетилетия. Продажната цена на свободния пазар се променя
съобразно търсенето и предлагането, т. е. зависи от динамиката на пазара. При регулирания
пазар, обаче, факторът, който влияе на цените е промяната в обществените отношения.
Държавният регулатор има за цел да предприема мерки за поддържане на стабилност на
този регулиран пазар, като участниците в него са свободни и да участват в свободния такъв,
ако намират икономическа изгода от това. Именно тези икономически принципи не
обосновават някой от участниците в тези пазари да имат очаквания за неизменност на
условия на търговия, било на регулирания пазар, било на свободния пазар. Не е налице
нарушение и на принципа на правната сигурност, тъй като законите имат действие спрямо
всички. Приетата норма не лишава никой от възможността да реализира печалби, като
стопанско решение на ръководните органи на всеки търговец е как да развива търговската
си дейност. Вярно е, че нормата въвежда по-ниски изкупни цени, но само на регулирания
пазар, като те остават преференциални спрямо останалата част на регулирания пазар и
спрямо свободния такъв, с което продължават да изпълняват стимулираща функция.
Не са налице и твърдените нарушения на чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО от
23.04.2009 г. за насърчаване на използването на енергия от възобновяеми източници и за
изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и Директива 2003/30/ЕО и чл.
3 от Директива 2005/89/ЕО от 18.01.2006 г. относно мерки за гарантиране сигурност на
13
доставките на електрическа енергия и инфраструктурните инвестиции поради това, че не е
осигурена на икономическите субекти необходимата дългосрочна стабилност и създаване на
усещане за сигурност на инвеститорите.
Горните разпоредби са насочени към държавите-членки, като спрямо тях се поставят
задължителни общи национални цели за достигане на определен дял от енергия от
възобновяеми източници в брутното крайно потребление на енергия, за постигането на
които те могат да въведат мерки за насърчаване, неизчерпателно изброени, но на всяка
държава-членка е предоставена свободата на избор в каква степен да подпомага този процес,
в т. ч. какви конкретни мерки да приложи. В изпълнение на общата европейска цел за
насърчаване производството и използването на енергия от възобновяеми източници,
националното ни законодателство прилага тези директиви чрез поддържане на регулиран
пазар в сектора на производство на електрическа енергия от възобновяеми източници,
прилагане на мерки за подпомагане на производството на този вид енергия, в т. ч. чрез
гарантиране на преференциални цени и изкупуване на произведената енергия за дълъг
период от време.
Налице е и практика на СЕС (Р. по съединени дела С-798/18 и С-799/18), с които е
прието че национален съд трябва да извърши съответните проверки, като вземе пред вид
всички релевантни обстоятелства по главното производство, но също така да съобрази, че
чл. 3, § 3, б. „а“ от Директива 2009/28/ЕО и чл. 16 и чл. 17 от ХОПЕС във връзка с
принципите на правната сигурност и защита на оправданите правни очаквания трябва да се
тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда намаляване или
отлагане на плащането на насърчения за енергията, произведена от слънчеви фотоволтаични
инсталации, предоставени по-рано с административни решения и потвърдени ad hoc
споразумения, сключени между операторите на тези инсталации и публично дружество,
когато тази правна уредба се отнася до вече предвидени, но все още недължими насърчения.
Несъстоятелно е и възражението, че е нарушен принципа за защита на оправданите
правни очаквания и на принципа за правната сигурност. Безспорно е, че тези основни
принципи на Правото на ЕС, следва да се спазват както от институциите на Съюза, така и от
държавите-членки, както и че всеки правен субект, у когото са били породени такива
основателни надежди, може да се позове на тях. Не може да се твърди, че атакуваната
правна норма (§ 18 от ПЗР ЗИДЗЕ) противоречи на принципите заложени в Директива
2001/77/ЕО и Директива 2003/30/ЕО и чл. 3 от Директива 2005/89/ЕО от 18.01.2006 г.
С Р. С-230/78 и С-526/14 е прието, че не всяка промяна в регулаторната рамка следва
да се възприема като произволна и неоправдана и икономически активните субекти не
следва да извличат легитимността на своите очаквания от факта, че са били третирани с
предимство и че то ще се запази в бъдеще, а могат да предвидят приемане на определена
мярка, засягаща техните интереси, като защитата на по-висш обществен интерес има
приоритет пред техните.
В т. см. и Решение № 5/11.05.2017 г., постановено по конст. д. № 12/2016 г. на
Конституционния съд на Република България, което кореспондира и с постоянната практика
14
на СЕС (Р. С-230/78 и Р. С-526/14) за прилагане принципа на равно третиране и за
недопускане на дискриминация на правните субекти. Там е прието, че оспорената
законодателна промяна не може да бъде квалифицирана като нарушаваща принципа на
правна сигурност и свързаната с него закрила на легитимните очаквания, тъй като този
принцип не може да се идентифицира с абсолютно недопускане на промяна в действащата
законодателна рамка на дадена сфера на обществени отношения, а оспорената промяна се
основава на обективни, прозрачни и недискриминационни критерии, изискващи
преференциалните цени да осигурят обосновани приходи за направените инвестиции с оглед
цените на пазара, заложени още с приемане на ЗЕ, но променящи се с оглед променящите се
икономически и социални условия в страната.
Няма пречка принципът за защита на оправданите правни очаквания да бъде
ограничен и при безспорен обществен интерес, като за случаи отпреди влизане в сила на
новата правна уредба, чието развитие не е приключило, той да се прилага.
Няма спор, че приетата от ответника материално правно разпоредба на § 18 от
ПЗРЗИДЗЕ е с действие занапред (ex nunc). Това е така независимо, че урежда и положения,
възникнали при действието на предишния закон, като приложното поле на принципа на
защита на оправданите правни очаквания не може да бъде толкова широко, че да препятства
изобщо прилагането на новата правна норма спрямо бъдещите последици от положения,
възникнали при действието на предходната норма. Така Р. С-89/14 на СЕС.
Освен в това практиката на СЕС (Р. С-183-95 на СЕС; Р. С-526-14 на СЕС) е прието,
че принципът за защита на оправданите правни очаквания може да бъде ограничен и при
безспорен обществен интерес, при който за неприключили случаи при действието на старата
правна уредба, чието развитие не е приключило, да се прилага новата такава, като такъв
висш интерес представлява гарантиране стабилността на определен отрасъл от
икономиката, избягване на прекомерни разходи и свеждане до минимум нарушенията на
конкуренцията.
Според практиката на СЕС е допустима национална правна уредба, която позволява
на държава-членка да намали или дори да премахне определените по-рано тарифи за
стимулиране на електроенергията от слънчеви фотоволтаични инсталации, без това да се
отрази на нарушение на принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни
очаквания (Р. по съединени дела С-180/18, С-286/18 и С-287/18 на СЕС).
В този смисъл възражението на въззивника, че той не може да се издържа и да
получава печалба, като следствие от оспорената законодателна промяна, доколкото
икономическите резултати на един търговец не могат да обосноват пряк извод за
несъответствие на една правна норма с общностното право, респ. неговото нарушение,
както и че самите те зависят от неговата активност, ефективно управление на дейността и
възможност да реализира приходи не само от продажбата на енергията по
преференциалните цени, но и на свободния пазар, каквато възможност е предвидена в
договора от 13.08.2012 г.
Не е налице и нарушение на принципа на правната сигурност, доколкото законите
15
имат действие спрямо всички.
С оглед всичко гореизложено, настоящият състав на въззивната инстанция, приема,
че не е налице съществено нарушение на правото на ЕС чрез приемане на несъответен на
нормите и принципите на Съюза нормативен акт от законодателния орган.
С оглед на всичко гореизложено, настоящият състав на въззивната инстанция приема,
че не е налице нарушаване на правна норма от правото на Европейския съюз, която да
предоставя права на частноправни субекти, поради което не е осъществен фактическия
състав на чл. 4, § 3 от ДФЕС. В този смисъл искът е неоснователен и недоказан и следва да
бъде отхвърлен.
Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение (Решение № 79/17.02.2020 год., постановено по гр. д. №
522/2018 г. по описа на Окръжен съд – Русе), с което е отхвърлен предявеният иск да бъде
потвърдено.
По отношение на въззивните жалби срещу решенията по чл. 250 от ГПК и чл. 247 от
ГПК.
Настоящата инстанция намира същите за неоснователни.
Вярно, е че искането за присъждане на законната лихва върху главницата от датата на
предявяване на иска до окончателното му плащане не е самостоятелен иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, а е акцесорно вземане което следва съдбата на главния иск и
няма самостоятелен характер. Налице е константна и непротиворечива съдебна практика,
съобразно която претенцията за присъждане на законна лихви след датата, на която е
подадена исковата молба, е законна последица от уважаването на иска и същата не се счита
за отделен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В случая обаче първоинстанционният съд се е произнесъл с основното, а в последствие
и с допълнителното решение по цялата заявена от ищеца претенция. Формирана е воля на
съда както по главния иск, така и по акцесорната претенция за присъждане на законна лихва
от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Това, че терминологично непрецизно е посочил „иска“, вместо „искането“, не води нито до
недопустимост (не е налице произнасяне по непредявен иск, както твърди жалбоподателя),
нито до неправилност на обжалвания съдебен акт – решението по чл. 250 от ГПК (Решение
№ 225/30.06.2020 год., постановено по гр. д. № 522/2018 г. по описа на Русенски окръжен
съд). С оглед гореизложеното жалбата е неоснователна, а Решение № 225/30.06.2020 год.,
постановено по гр. д. № 522/2018 г. по описа на Русенски окръжен съд, постановено по реда
на чл. 250 от ГПК, следва да бъде потвърдено.
В този смисъл, доколкото е налице ясно изразена воля на съда относно претенцията за
законна лихва, както в мотивите, така и в диспозитива на съдебния акт, не е налице
несъответствие между формираната действителна воля на първоинстанционния съд и
външното й изразяване в Решение № 225/30.06.2020 год., постановено по гр. д. № 522/2018
16
г. по описа на Русенски окръжен съд.
С оглед горното, въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение, а Решение № 260016/14.01.2021 год., постановено по гр. д. № 522/2018 г. по описа
на Русенски окръжен съд, постановено по реда на чл. 247 от ГПК следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото разноски на въззивника - ищец не се дължат.
Съобразно направеното искане и изхода на спора жалбоподателят следва да заплати
на ответника – въззиваем Народно събрание на Република България направените по делото
разноски пред въззивната инстанция (защита по въззивната жалба) в размер на 540 лв. –
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 от ГПК във вр. с
чл. 25, ал. 2 във вр. с ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 79/17.02.2020 год., постановено по гр. д. № 522/2018 г.
по описа на Окръжен съд - Русе.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 225/30.06.2020 год., постановено по гр. д. № 522/2018
г. по описа на Окръжен съд – Русе, постановено по реда на чл. 250 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260016/14.01.2021 год., постановено по гр. д. №
522/2018 г. по описа на Окръжен съд – Русе, постановено по реда на чл. 247 от ГПК.
ОСЪЖДА „Лумар България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: с. Могилино 7165, Община Две могили, Област Русе, съд. адрес: гр. София
1504, район Средец, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ № 111, ет. 1 да заплати на Народно
събрание на Република България, с адрес: гр. София 1169, пл. „Народно събрание“ № 2,
служ. адрес: гр. София, пл. „Княз Александър І“ № 1 сумата в размер на 540 (петстотин и
четиридесет) лв. – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8
от ГПК във вр. с чл. 25, ал. 2 във вр. с ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17
18