№ 680
гр. София, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Христо Лазаров
Членове:Женя Димитрова
Жана Ив. Маркова
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Христо Лазаров Въззивно търговско дело №
20241001000569 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава двадесета от ГПК – Въззивно обжалване.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца – Е. Г. П., ЕГН **********, чрез адв. Б. срещу
решение № 53 от 17.04.2024г., постановено по т.д. № 20231200900237 по описа на Окръжен
съд Благоевград за 2023г., с което е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск
срещу „Банка ДСК“ АД, ЕИК ********* с правно основание чл. 439 ГПК - за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи следните суми: 26 186,29
лева главница, 1 577,29 лв. лихва за периода 09.05.2008г. до 04.04.2011г., ведно със законната
лихва от 05.04.2011г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 523.73 лева
разноски по изпълнителен лист от 06.04.2011г. по ч.гр.д. № 501/2011г. по описа на Районен
съд Разлог и е осъден да заплати на ответника 100 лева разноски.
Въззивникът/ищецът - Е. Г. П. счита, че обжалваното решение е неправилно поради
допуснати нарушения на материалния закон и е необосновано. Твърди, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземането на ответника не е погасено по
давност, тъй като извършените изпълнителни действия след настъпилата перемпция не
прекъсвали погасителната давност, поради извършени изпълнителни действия от взискателя.
Според въззивника, ако са изтекли две години от последното изпълнително действие е
настъпила перемпция, те са незаконосъобразно извършени и не са прекъснали давността.
Прекратяването на изпълнителното производство настъпвало ex lege, на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 от ГПК. В този смисъл била и съдебната практика – решение № 371/29.10.2015г. по
1
гр.д. № 1385/2012г. по описа на ВКС, ІV гр.о. и решение № 42/26.02.2016г. по гр.д. №
1812/2015г. по описа на ВКС, ІV гр.о. Според въззивника, прекратяването на
изпълнителното производство е свързано с окончателна недопустимост на развитие на
образуваното, но прекратено на основание чл. 433 ГПК изпълнително производство и
окончателно преустановява извършването на изпълнителни действия. Съдебният изпълнител
не можел да предприема изпълнителни действия по премирано дело, годни да прекъснат
погасителната давност и същите се считали за обезсилени. На последно място твърди, че не
можело да бъде споделена позицията, че ако кредиторът е поискал извършване на
изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездействал, давност не тече. Това било в
противоречие с ТР № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС. Моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемият/ищецът – „Банка ДСК“ АД, е подал в срок отговор на въззивната жалба чрез
чрез юр. Д.. Изложени са подробни доводи по всяко едно от твърденията на въззивника,
които ще бъдат разгледани при съответното обсъждане на твърденията във въззивната
жалба. Счита въззивната жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно и
законосъобразно и моли да се потвърди от въззивния съд. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от лице имащо право и интерес от
обжалване, срещу подлежащо на обжалване решение и е допустима, поради което подлежи
на разглеждане по същество.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд след служебно извършена проверка на
обжалваното решение установи, че същото е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка от
доказателствата по делото и страните не спорят, че на 06.04.2011г. по ч.гр.д. № 501/2011г. по
описа на Районен съд Разлог е издаден изпълнителен лист, с който ЕТ „Л. – Е. П.“, ЕИК
********* и Е. Г. П., са осъдени да заплатят солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД, сумата от 26
185,29 лв., сумата от 1 577,29 лв. лихва за периода от 09.05.2008г. до 04.04.2011г., ведно със
законната лихва от 05.04.2011г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от
523,73 лв. разноски по делото – държавна такса. Въз основа на този изпълнителен лист,
„Банка ДСК“ ЕАД на 22.06.2011г. е образувала изпълнително дело № 253/2011г. по описа на
ЧСИ Г. С.. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е упълномощил
ЧСИ, на основание чл. 18 от ЗЧСИ да извърша всякакви справки и да определи способа на
изпълнение. По това изпълнително дело на 10.12.2019г. е наложена възбрана върху имота на
Е. П.. Изп. дело № 253/2011г. по описа на ЧСИ Г. С. е прекратено на 06.03.2023г., на
основание чл.433, ал. 1, т. 8 от ГПК. „Банка ДСК“ АД със същия изпълнителен лист на
27.04.2023г. е образувала ново изпълнително производство под № 209/2023г. по описа на
ЧСИ Г. С. и е възложил на ЧСИ извършване на всички изпълнителни действия, на
основание чл.18 от ЗЧСИ.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема за установено от
2
правна страна следното:
За да отхвърли предявените искове, първоинстанционният съд е изложил решаващи мотиви,
че по образуваното изп. дело № 253/2011г. по описа на ЧСИ Г. С. погасителната давност не е
текла до 26.06.2015г., съгласно Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно
дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. От 26.06.2015г. е започнал да тече нов 5-годишен
давностен срок, който изтичал на 26.06.2020г. По изп. дело № 253/2011г. на 10.12.2019г. е
наложена поисканата от взискателя възбрана върху недвижим имот, собственост на Е. П., с
което отново е прекъсната погасителната давност. От прекъсването на давността на
10.12.2019г. е започнал да тече нов 5 – годишен давностен срок, който изтичал на
10.12.2024г. В този пет годишен срок, на 27.04.2023г. давността е прекъсната отново с
образуването на новото изпълнително дело под № 209/2023г. по описа на ЧСИ Г. С.. Приел,
че перемцията няма отношение към течението на давностния срок. От последното
прекъсване на давността на 10.12.2019г. до подаване на исковата молба на 12.12.2023г.
отново не е изтекъл необходимият пет годишен срок за погасяване на вземането по давност.
Споделил е разрешението дадено в решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., ІV г.
о. на ВКС, че дори между някои от изпълнителните действия да е изтекъл двугодишния
срок за перемиране на изпълнителното дело, съдебният изпълнител следва да образува
новото искане в ново - отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право.
Новото искане на свой ред прекъсвало давността независимо от това дали съдебният
изпълнител го е образувал или не в ново дело, но във всички случаи е длъжен да приложи
искания изпълнителен способ.
Неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищец е ЕТ „Л. – Е. П.“. Надлежен ищец
по делото е физическото лице - Е. П., която е единствения възможен, правоспособен и
дееспособен правен субект. В този смисъл е трайно установената и непротиворечива
практика на ВКС, че физическото лице и регистрирания от него едноличен търговец е едно и
също физическо лице, което има търговско качество, и не представляват различни правни
субекти: решение № 1012, по дело № 1853/1994г. на ВКС, V г.о, решение № 478 по дело №
1399/1993г. на ВКС, V г.о., определение № 389 по ч.гр.д. № 269/1996г. на ВКС, V г.о,
решение № 855 по гр.д. № 123/2003г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 3709 по ч.гр.д. №
1654/2008г. на ВКС, V г.о., решение № 437 по гр.д. № 70/2011г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №
80 по т.д.№ 287/2011г. на ВКС, І т.о. и много други.
Първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на предявените
субективно съединени искове по чл. 439 ГПК – иск на длъжника за оспорване вземането на
взискателя по изпълнението, поради новонастъпили факти след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. С този иск
длъжникът се брани против материалноправната незаконосъобразност на принудително
изпълнение, за да установи, че не дължи сумите, произтичащи от изпълнителното
основание.
По изп. дело № 253/2011г. по описа на ЧСИ Г. С. погасителната давност не е текла до
26.06.2015г., докато е траел изпълнителния процес, съгласно задължителното за съдилищата
3
разрешение, дадено с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. От 26.06.2015г. е започнал да тече нов 5-годишен давностен
срок, който е прекъснат на 10.12.2019г. с поисканата от взискателя възбрана върху недвижим
имота на Е. П., на основание чл. 116, б.в от ЗЗД. От прекъсването на давността на
10.12.2019г. е започнал да тече нов 5 – годишен давностен срок, чиито краен срок изтича на
10.12.2024г., на основание чл. 117, ал. 1 ЗЗД. На 27.04.2023г. давността отново е прекъсната с
образуването на новото изпълнително дело под № 209/2023г. по описа на ЧСИ Г. С.. От
последното прекъсване на давността на 10.12.2019г. до подаване на исковата молба на
12.12.2023г., не е изтекъл пет годишен срок за погасяване на вземането по давност на
длъжника по изпълнението.
Неоснователни са възраженията на въззивника, че извършените изпълнителни действия от
съдебния изпълнител след настъпилата перемпция не прекъсват погасителната давност,
защото са незаконосъобразно извършени и не пораждат никакви правни последици.
Съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено с Тълкувателно решение №
2/04.07.2024 г. по тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС: „Погасителната давност
се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е
настъпила перемпция“.
По гореизложените съображения са неоснователни и твърденията на въззивника, че
прекратяването на изпълнителното производство е свързано с окончателна недопустимост
на развитие на образуваното, но прекратено на основание чл. 433 ГПК изпълнително
производство, както и че съдебният изпълнител не можел да предприема изпълнителни
действия по премирано дело, годни да прекъснат погасителната давност и същите се считали
за обезсилени.
Предвид изхода на правния спор, основателно е искането на ответника за присъждане на
разноски за въззивното производство. Ответникът се представлява от юрисконсулт, поради
което неговото възнаграждение следва да се определи от съда, на основание чл. 78, ал. 8
ГПК, вр. с чл. 37 от ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 и 2 от Наредбата за заплащането на правната
помощ. Законодателят е предоставил на съда правото на преценка, като е определил
минимум от 100 лева и максимум от 360 лева, който може да се увеличи от съда с до 50 на
сто, ако материалният интерес е над 10 000 лева. В случая, предмет на въззивната жалба на
ответника са отхвърлени осъдителни искове в общ размер на 28 287,31 лева. Въззивният съд
определя юрисконсултско възнаграждение в максимален размер от 540 лева за тази
инстанция. Следователно, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от
540 лева, представляваща юр. възнаграждение за въззивното производство.
Предвид изхода на правния спор във въззивното производство, въззивникът/ищецът няма
право на разноски по делото.
Предвид гореизложеното, обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради
което следва да се потвърди от въззивния съд, като в останалата част препраща към
мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК.
4
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 53 от 17.04.2024г., постановено по т.д. № 20231200900237 по
описа на Окръжен съд Благоевград за 2023г.
ОСЪЖДА Е. Г. П., ЕГН ********** да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК ********* сумата
от 540/петстотин и четиридесет/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на
страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5