№ 659
гр. София, 04.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Анелия Цанова
Членове:Христо Лазаров
Николай Ст. Метанов
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Николай Ст. Метанов Въззивно търговско
дело № 20211001000462 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивни жалби срещу различни части на решение № 260035 от
08.01.2021г., постановено по т.д.№1506/2016г. на Софийски градски съд, търговско
отделение, VI-17 състав, както
следва: 1. Въззивна жалба вх.
№ 275769 от 08.02.2021г. по описа на Софийски градски съд /СГС/ на „Финансова къща
Логос – ТМ“ АД, с ЕИК: *********, срещу решение № 260035 от 08.01.2021г.,
постановено по т.д.№1506/2016г. на Софийски градски съд, търговско отделение,
VI-17 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от „Финансова къща Логос – ТМ“
АД, ЕИК *********, срещу „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД, с ЕИК: *********, и Л.
Д. П., с ЕГН: **********, иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.92, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено, че „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД и Л. Д. П.
дължат солидарно на „Финансова къща Логос – ТМ“ АД сумата от 89 358,68 лв.,
представляваща неустойка за забавено плащане на главницата по кредита, начислена
за периода от 09.12.2018г. до 27.01.2019г., дължима за забавено плащане на
главницата съгласно чл.10 от договор за заем, сключен на 08.10.2018г., между „Финансова
къща Логос – ТМ“ АД, като заемодател, „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД, като
заемател, и Л. Д. П., като солидарен длъжник.
Въззивникът твърди, че обжалваното решение е
неправилно и незаконосъобразно, по подробно изложени съображения, като иска да бъда
1
отменено и бъде постановено ново решение, с което да бъде признато за установено
вземането за неустойка.
Оспорва изводите на съда, като твърди, че определянето на неустойката по договора
е съобразено със закона и задължителната практика на Върховен касационен съд,
установена в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
Това, че неустойката бързо нараства не е в противоречие със закона и не противоречи
на задължителната практика на Върховен касационен съд.
Неустойката по договора е уговорена така, че да може да изпълнява своите функции.
Ако една неустойка нараства бавно, то тя няма как да изпълни своите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Неустойка, която нараства бавно, а не бързо,
ще стимулира длъжника да не изпълнява своето задължение в срок и не само няма да
може да изпълни посочените функции, а точно обратното. Нарастването на неустойката с
бързи темпове цели да стимулира и дисциплинира длъжника да изпълни своите задължения
в срок.
Темпът на нарастване не е в противоречие с нейните функции, а ги прави възможни и
действащи. Няма как неустойка в размер на 0.0001 % на ден да изпълни своите функции и
да накара длъжника да изпълнява своите задължения.
Неправилно съдът е приел, че неустойката за кратък период от време достига
стойността на неплатеното в срок парично задължение. Уговорената неустойка няма как да
достигне стойността на неплатеното в срок парично задължение. Съгласно сключения
договор максималния размер на неустойката не може да надвишава 50 % от заетата сума,
т.е. не само за кратък период от време, но и за какъвто и да било период от време,
няма как достигне стойността на неплатеното в срок парично задължение.
Съгласно чл.309 ТЗ не може да се намалява поради прекомерност неустойката,
дължима по търговска сделка, сключена между търговци.
Неправилно съдът е приел, че причината за бързо нарастване на размера на
неустойката за забава не е поведението на длъжника, а предвидената в договора по съгласие
на страните завишена база при формирането й. Забавата на длъжника не е 1, 2 или 3 дни,
а 50 дни, което е почти 2 месеца. Да се твърди, че поведението на длъжника не е
причина за нарастване на неустойката е нелогично. Ако забавата е в рамките на няколко дни,
този извод може да има логика, но когато длъжникът се забавя с 50 дни да се
твърди, че той не е причината за нарастване на неустойката е неправилно.
Неправилно съдът е приел, че уговорената неустойка е средство за неоснователно
обогатяване само на едната от двете насрещни страни по сделката - на заемодателя, за
сметка на другата, което излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Не може да се твърди, че неустойката излиза извън нейните три
функции, като се посочва само една от тези функции - обезщетителната. Размерът на
неустойката трябва да изпълнява и другите две функции, а именно обезпечителна и
санкционна. Няма как да се осъществи санкционната функция на неустойката, ако размерът
2
е близък до възнаградителната лихва и покрива само използването на сумата за други
длъжници. Уговорената неустойка трябва да изпълнява едновременно и трите свои функции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД,
ЕИК: *********, е представило отговор, в който поддържа становището за
неоснователност на въззивната жалба, съответно за правилност на решението в обжалваната
част, по подробно изложени съображения, и иска присъждането на направените разноски
пред настоящата инстанция.
2. Въззивна жалба вх.№ 277281 от 10.02.2021г. по описа на СГС на Л.
Д. П., с ЕГН: **********, срещу решение №260035 от 08.01.2021г., постановено по т.д.
№1506/2016г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-17 състав, в частта, с която
е признато за установено по искове с правно основание чл.422 ГПК, предявени от
„Финансова къща Логос – ТМ“ АД, с ЕИК: *********, срещу „Ел Ди Пи Интернешънъл
Груп“ ЕООД, с ЕИК: *********, и Л. Д. П., с ЕГН: **********, че „Ел Ди Пи
Интернешънъл Груп“ ЕООД и Л. Д. П. дължат солидарно на „Финансова къща Логос – ТМ“
АД на основание чл.240, ал.1 ЗЗД сума в размер на 217 292,71 лв., представляваща
предоставената за временно ползване парична сума по договор за заем, сключен на
08.10.2018г., между „Финансова къща Логос – ТМ“ АД, като заемодател, „Ел Ди Пи
Интернешънъл Груп“ ЕООД, като заемател, и Л. Д. П., като солидарен длъжник, която
подлежи на връщане, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 11.04.2019г. -
датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, до окончателното й изплащане, както и в
частта, с която „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД и Л. Д. П. са осъдени да заплатят на
„Финансова къща Логос – ТМ“ АД сума в размер на 17 182, 70 лв., представляваща
направени разноски по делото.
Въззивникът твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно,
като постановено при съществени процесуални нарушения, при липсата на мотиви и
нарушено вътрешно убеждение и служебно начало, по подробно изложени съображения,
като иска да бъда отменено и бъде постановено ново решение, с което да бъдат отхвърлени
изцяло предявените искове, като неоснователни и недоказани. Претендира сторените по
делото разноски.
Твърди допуснати съществени процесуални нарушения от страна на СГС, опорочили
крайните му изводи:
- нарушения на чл.146 и сл. ГПК – липса на доклад по смисъла на чл.146 ГПК; в
определение от 13.08.2020г. е направен опит за „доклад“ по делото, но не са посочени
никакви обстоятелства във връзка с предмета и заявеното спорно право, не са дадени
никакви указания на ищеца кои факти и обстоятелства същия следва да докаже, за кои не
сочи доказателства, не са дадени указания за посочване на относими за делото
доказателства, които е пропуснал да извърши поради отсъствие, непълнота или неточност на
твърдените факти и на сочените доказателства. В първото о.с.з. по делото на 14.10.2020г. не
е направен доклад по чл.146 ГПК, който да бъде инкорпориран в протокола от съдебното
заседание.
3
- първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест според
изискванията на чл.145, ал.1, т.5 ГПК.
- допуснато нарушение на разпоредбата на чл.235 ГПК, поради пълната липса на
мотиви в обжалваното решение, липсата на обсъждане на доводите на страните, липсата на
анализ на всички доказателства по делото поотделно и в тяхна съвкупност.
Излага подробни съображения за неоснователност на предявените искове, които
твърди че не са обсъдени от първоинстанционния съд:
1. Между ищцовото дружество и Л. Д. П., като солидарен длъжник, няма и никога не
е сключван нотариално заверен договор за заем от 08.10.2018г. с рег. № 5093 от
08.10.2018г. по регистъра на нотариус Д. Т. е рег.№*** в НК.
2. Нотариално заверения договор за заем от 08.10.2018г. с рег.№5093 от 08.10.2018г.
по регистъра па нотариус Д. Т. с рег.№*** в НК/1А, както и на упълномощителната сделка
по пълномощно от 05.10.2018г. с рег.№2907/2018г. на нотариус Б. Н. с peг. №*** към НК
121 са нищожни поради противоречието им със закона на основание чл.26 ал.1 - както и
поради липса на съгласие на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД. Пълномощното от 05.10.2018г.
срег.№2907/2018г. на нотариус Б. Н. с рег.№*** към НК, с което В. Б. С. си е послужил, за
да подпише от името на Л.П., и да го задължи в качеството му на солидарен длъжник по
нотариално заверен договор за заем от 08.10.2018г. с рег.№5093 от 08.10.2018г. по регистъра
на нотариус Д. Т. с рег.№*** в НК, е оттеглено преди подписването на договора за заем с
декларация за оттегляне от 06.10.2018г. Оттегляйки пълномощията си от В. Б., преди
сключване на договора същият е действал на 08.10.2018г. без представителна власт, поради
което и извършените от него действия са недействителни и не пораждат права и задължения
за Л.П..
Не са потвърждавани действията на пълномощника на основание чл.42, ал.2 ЗЗД. Ако
действията на мнимия представител не са потвърдени от мнимо представлявания, този
договор не може да обвърже последния, пораждайки правни последици за него. Договорът,
сключен при липса на надлежна представителна власт е недействителен. За да е налице
валидно потвърждаване на действията на упълномощеното лице, което е действало без
представителна власт то това потвърждаване следва да е в писмена форма с нотариална
заверка на подписа, каквото в случая не е направено, дори напротив направено е оттегляне
на пълномощното с декларация за оттегляне връчена на пълномощника на 06.10.2018г.
Алтернативно прави възражение че договора е нищожен поради това, че противоречи
на морала и добрите нрави на основание чл.26,ал.1,предл.3 ЗЗД. Противоречието на
процесната сделка с добрите нрави се изразява в това, че при сключването й, мнимият
пълномощникът в качеството му на заемател и заемодателят са действали в негова вреда по
смисъла на чл.40 ЗЗД.
Налице е нееквивалентност на престациите по договора за заем, тъй като:
- дадения в залог и служещ като обезпечение по договора за заем скъпоценен
камък - инвестиционен диамант с тегло от 4.24 карата, цвят D, вътрешно безупречен (IF),
4
шлифован с форма на брилянт, с отлични характеристики относно разреши, полиране и
симетрия, съгласно Сертификат от international Gemological Institute (IGI лазерен номер
F6F51747) от страна на мнимо представляващият на Финансовата къща е с цена в пъти по-
голяма от сумата по договора за заем;
- налице е увреждане и по отношение на уговорените клаузи за едновременна
дължимост /кумулативност/ на лихви и неустойки по договора за заем, видно от чл.8 и
чл.10 от него. Същите са очевидно ощетяващи и явно неизгодни, уговорени във вреда на
заемателя по договора, репс. солидарния длъжник.
- в частта му относно сумата договорът противоречи на добрите нрави и представлява
нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот от гледна точка на които,
морално недопустимо е сключеният договор да породи съответните правни последици.
Нищожността на договора в частта относно дадената в заем сума влече след себе си
нищожност на целия договор, понеже тази част не може да се санира по смисъла на чл. 26,
ал.3 ЗЗД, защото самото договорно правоотношение не би могло да обвързва страните без
тази клауза.
По отношение на извършените спрямо въззивникът престъпни действия и
абсолютната измама, на която е станал жертва от страна на мнимия представител - В. Б. С.,
иска да бъде съобразено следното:
Въпреки направеното от Л.П. оттегляне, В. е използвал пълномощните като на
08.10.2018г. е сключил нотариално заверен договор за заем от 08.10.2018г. с рег.
№5093 от 08.10.2018г. по регистъра на нотариус Д. Т. с рег.№*** в НК за сумата в размер на
111 000 евро, с левовата равностойност от 217 292.71 лв. В деня на сключване на договор за
заем, В. е предал в залог на заложната къща даденият му въззивникът - инвестиционния
диамант с тегло от 4.24, подробно индивидуализиран. Сумата по сключения от В. договор
за заем е преведена по сметка на представляваното от възивника дружество на 08.10.2018г.,
когато той е бил в чужбина и изобщо не е знаел какво се случва. Същият на 10.10.2018г. е
превел сумата в размер на 215 000 лв., по сметка на представляваното от него дружество -
„АДАНС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, за което е представено платежно нареждане и има искане за
експертиза.
В периода когато се е случило всичко това, Л.П. е бил в Гърция за периода от
07.10.2018г. до 14.10.2018г., за което по делото са представени самолетни билети;
нотариално заверена декларация от 04.07.2019г., на нотариус Г. Г. с рег.№ *** в НК, в която
В. Б. С. признава извършената измама.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК „Финансова къща Логос – ТМ“ АД, с ЕИК: *********,
е представило отговор, в който поддържа становището за неоснователност на въззивната
жалба, съответно за правилност на решението в обжалваната част, по подробно изложени
съображения, и иска присъждането на направените разноски по настоящето съдебно
производство.
5
Софийският апелативен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
С искова молба вх. № 99292 от 05.08.2019г. по описа на СГС
„Финансова къща Логос – ТМ“ АД, с ЕИК: *********, е предявило обективно
и субективно съединени искове по чл.422, вр.чл.415, ал.2 ГПК, срещу „Ел Ди Пи
Интернешънъл Груп“ ЕООД, с ЕИК: *********, и Л. Д. П., с ЕГН:
**********, за установяване съществуването на солидарно парично вземане срещу
ответниците в размер на 217 292,71 лв. главница по договора за заем, която сума е левовата
равностойност 111 100,00 евро, ведно с неустойка в размер на 89 358,68 лв., както и
законната лихва върху главницата от деня на подаване на исковата молба до окончателно
изплащане на задължението на ответниците. Претендира и направените от ищеца разноски
по производството за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в размер общо на
16 123,03 лв., в т.ч. 6 133,03 лв. за внесена държавна такса и 9 990 лв. за адвокатско
възнаграждение, които се дължат солидарно от ответниците, съгласно направеното в
договора изявление на солидарния длъжник.
Ищецът е основал исковете си на твърдения за сключен на 08.10.2018г. с ответника
„Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД нотариално заверен договор за заем с peг. № 5093 от
08.10.2018г. по регистъра на нотариус Д. Т., с рег.№ *** на НК, съгласно който ответникът
получил по банков път, заем в размер на 217 292,71 лв., която сума е левовата
равностойност на 111 100,00 евро по фиксинга на БНБ в деня на плащането и дължи
връщането на главницата и дължимата възнаградителна лихва. Сумата е получена от
ответника видно от приложено платежно нареждане. Същото се потвърждава и от
декларация с peг. № 5094/2018г. от 08.10.2018г. по регистъра на нотариус Д. Т., с рег.№
*** на НК, подписана от пълномощника на ответника В. Б. С., ЕГН **********, с която
същият декларира, че ищецът е предал целия размер на заетата сума и е изпълнил с това
своето задължение, съгласно чл.1, ал.1 от нотариално заверен договор за заем, описан по-
горе. Падежът на договора е 8 декември 2018г., като в чл. 8 от договора е уговорено, че
ответникът се задължава да заплати на ищеца като възнаграждение лихва в размер на 7 777
евро. Падежът на заплащане на лихвата е на две вноски на 08 ноември 2018г. и на 08
декември 2018г.
По сключения договор за заем солидарно се задължил Л. Д. П., ЕГН: **********.
Ответникът е изплатил всички дължими лихви по заема, част от дължимата
неустойка, но не е изплатил главницата, с падеж 08.12.2018г. – дължи се заплащане на
главницата в размер 217 292,71 лв., която сума е левовата равностойност 111 100,00 евро,
ведно с неустойка в размер на 89 358,68 лв.
Дължимата и начислена неустойка по договора е в размер на 108 646,36 лв. - 1% от
размера на дължимата сума за всеки ден забава, съгласно чл.10, ал.1 от договора, която сума
е левовата равностойност на 55 550 евро /максималния размер съгласно чл.10, ал. 2/, които
са изчислени като забава от 50 дни по 1 110 евро за всеки ден забава /1% от заетата
сума - 111 100,00 евро/, броено от деня след падежа на заема - 09.12.2018г. до
достигане на максималния размер от 50 % от заетата сума - 27.01.2019г. Ответникът е
6
изплатил част от неустойката - дължи сума в размер на 89 358,68 лв.
Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 ГПК на 11.04.2019г., образувано като ч.гр.д. № 20911/2019г. по описа на Софийски
районен съд. На 20.05.2019г. по образуваното дело е издаден изпълнителен лист за
дължимите суми, въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417
ГПК от същата дата, и ищецът е образувал изп.д №347/2019г. по описа на ЧСИ Георги
Дичев срещу ответниците. Срещу заповедта за незабавно изпълнение ответниците са
направили възражения.
Ответникът Л. Д. П. оспорил предявените искове, като
неоснователни. Поддържа, че не е сключван описаният в исковата молба договор за заем.
Прави възражение за нищожност на нотариално заверен договор за заем от 08.10.2018г. е на
упълномощителната сделка по пълномощно от 05.10.2018г. с рег.№2907/2018г. на нотариус
Б. Н. с рег.№*** към НК /2/, поради противоречието им със закона на основание чл.26 ал.1,
както и поради липса на съгласие на основание чл.26, ал.2 ЗЗД. Твърди, че
пълномощното е оттеглено преди подписването на договора за заем, т.е. след оттеглянето на
пълномощията от В. Б., преди сключване на договора същият е действал на 08.10.2018г. без
представителна власт, поради което и извършените от него действия са недействителни и не
пораждат права и задължения за него.
Не е потвърждавал действията на пълномощника си на основание чл.42, ал.2 ЗЗД по
сключения нотариално заверен договор за заем от 08.10.2018г., поради което същият не
поражда правни последици за него.
Алтернативно прави възражение за нищожност на договора поради това, че
противоречи на морала и добрите нрави на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Противоречието на процесната сделка с добрите нрави се изразява в това, че
при сключването й, мнимият пълномощникът в качеството му на заемател и
заемодателят са действали в негова вреда по смисъла на чл.40 ЗЗД.
Налице е нееквивалентност на престациите по договора за заем, тъй като дадения в
залог и служещ като обезпечение по договора за заем - Скъпоценен камък- инвестиционен
диамант с тегло от 4.24 карата, цвят D, вътрешно безупречен (IF), шлифован с форма на
брилянт, с отлични характеристики относно разреши, полиране и симетрия, съгласно
Сертификат от international Gemological Institute“ (IGI лазерен номер F6F51747) от страна на
мнимо представляващият на Финансовата къща е с цена в пъти по-голяма от сумата по
договора за заем.
Налице е увреждане и по отношение на уговорените клаузи за едновременна
дължимост /кумулативност/ на лихви и неустойки по договора за заем, видно от чл.8 и чл.10
от него.
Процесния договор за заем в частта му относно сумата противоречи на добрите нрави
и представлява нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот от гледна
точка на които, морално недопустимо е сключеният договор да породи съответните правни
7
последици. Нищожността на договора в частта относно дадената в заем сума влече след себе
си нищожност на целия договор, понеже тази част не може да се санира по смисъла на чл.
26, ал.3 ЗЗД, защото самото договорно правоотношение не би могло да обвързва страните
без тази клауза.
Прави възражение за нищожност на уговорените в чл.10 от нотариално заверен
договор за заем от 08.10.2018г. с рег.№5093 от 08.10.2018г. по регистъра на нотариус Д. Т. с
рег.№*** в НК, неустойки поради противоречие на договорните клаузи с добрите нрави и
със закона.
Клаузата обективирана в ал.1 на чл.10 от договора за заем, според която при забава на
заемополучателя при връщане на заема, той дължи неустойка в размер на 1 % за всеки
просрочен ден, следва да се приеме за нищожна, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД като
противоречаща на добрите нрави, поради липсата на краен момент за начисляване,
доколкото целта на същата накърнява моралните норми, същата е прекомерно висока,
уговорена е при явно неизгодни условия, както и в противоречие със закона.
В ал.3 и ал.4 от чл.10 от договора за заем дори е уговорена кумулативност на
неустойката със законната лихва, което е недопустимо и закона го забранява, както и
договорката че дори и „след прекратяване на Договора за заем вземанията за главница,
лихви, неустойки, обезщетения, комисионни и други ще бъдат запазени“, което води до
нищожност на същите на основание чл.26 ЗЗД.
Излага съображения във връзка с извършените престъпни действия и абсолютната
измама, на които станал жертва от страна на мнимия представител.
С обжалваното решение, след като е описал представените по делото доказателства и
установената въз основа на тях фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел
предявените искове за допустими, а разгледани по същество за частично основателни по
следните съображения:
„Финансова къща Логос – ТМ“ АД, от една страна, „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“
ЕООД - заемател, и Л. Д. П. - солидарен длъжник, са сключили договор за заем от
08.10.2018г. Не е спорно, че заемателят е получил парични средства в размер на 217 292,71
лв. от заемодателя, в изпълнение на договора от 08.10.2018г., чиято еврова равностойност
възлиза на посочената в договора за заем стойност на сумата, която се предоставя в заем, а
именно на 111 100 евро - това не се оспорва от ответниците, нито в подадения от един от тях
писмен отговор, нито в който и да е друг момент в хода на производството. Това се и
доказва от преводно нареждане от 08.10.2018г.
От изложеното съдът е приел, че са осъществени елементите от фактическия състав,
при който възникват облигационни отношения по сключен договор за заем за потребление и
такива са възникнали между страните по спора „Финансова къща Логос – ТМ“ АД и „Ел Ди
Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД, т.е. в тежест на заемателя е възникнало задължение да
върне на заемодателя получената в заем сума.
В договора за заем, е постигната уговорка, че Л. Д. П. се задължава да отговаря
8
солидарно със заемателя за изпълнение на всички задължения, които са възникнали в негова
тежест по договора.
Възраженията за недействителност на договора за заем намират своето основание в
чл. 42, ал.2 ЗЗД и в чл. 40 ЗЗД.
На 05.10.2018г. Л.П. е изразил воля да овласти физическото лице В. Б. С. да извърши
правно действие по сключване от негово име и за негова сметка на договор със заем, със
заемодател „Финансова къща Логос – ТМ“ АД и заемател „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“
ЕООД, с който да го задължи да отговаря като солидарен длъжник за всички задължения на
заемателя по тази сделка. Това се установява от съдържанието на пълномощно, извършено в
писмена форма, с нотариална заверка на подписа на упълномощителя с peг. № 2907/2018г.
на нотариус Б. Н., което е подписано от Л.П. и обективира неговото изявление за
упълномощаване на лицето В. С. и за определяне на обема на представителната му власт,
такава, каквато е посочена в пълномощното.
Упълномощаването, което е възникнало по силата на едностранна сделка се
прекратява с оттеглянето му от упълномощителя съгласно чл.38, ал.3 ЗЗД. За да настъпи
прекратяването на представителното правоотношение, освен наличие на изявление на
упълномощителя, с което той упражнява правото си да оттегли пълномощието, трябва да
бъде осъществен още един факт - това волеизявление да достигне до насрещната страна по
правоотношението, за да породи правни последици.
Л.П. е изразил изрична воля за оттегляне на пълномощията, дадени на В. С. с
пълномощното, извършено в писмена форма, с нотариална заверка на подписа на
упълномощителя с peг. № 2907/2018 г. на нотариус Б. Н., която е обективирана в писмения
документ, съставен на 06.10.2018г., подписан от ответника и съдържащ негово изявление за
оттегляне на пълномощията.
За доказване на факта, че изявлението на упълномощителя за оттегляне на
пълномощията, дадени на В. С. за сключване на процесния договор за заем, е достигнало до
пълномощника по делото е прието писмено доказателство. В този писмен документ, освен
изявлението на ответника П. за оттегляне на упълномощаването, е обективирано и
изявление на пълномощника В. С., под което той се е подписал и с което е удостоверил
настъпване на конкретен факт от обективната действителност, а именно на факта на
достигане на 06.10.2018 г. до него на изявлението на Л.П. за оттегляне на
упълномощаването, направено с пълномощното, извършено в писмена форма, с нотариална
заверка на подписа на упълномощителя с peг. № 2907/2018 г. на нотариус Б. Н.. Посоченият
документ в тази си част има характер на частен свидетелстващ документ, който се ползва с
материална доказателствена сила, само когато удостоверява неизгодните факти и тя важи в
гражданския процес единствено срещу неговия издател, но не и по отношение на други
лица, които не са го подписали. Документът не е подписан от представител на ищцовото
дружество, на което той се противопоставя в процеса, поради което и това дружество няма
качеството на негов издател. Ето защо и този документ не се ползва с материална
доказателствена сила срещу ищеца и съдът не е приел за доказано от него в настоящия
9
процес, че фактите, за които той свидетелства, са се осъществили така, както е посочено в
него, т.е. не може да приеме за доказано от него, че изявлението на ответника П. за
оттегляне на упълномощаването е достигнало до пълномощника на 06.10.2018г. /този
документ има доказателствена сила само срещу неговия издател, което физическо лице
обаче не е страна по делото/.
Фактът на достигане на изявлението, направено от Л. П. за оттегляне на
пълномощията, дадени на В. С. за сключване на договор за заем с ..Финансова къща Логос -
ТМ" АД и датата, на която е станало това, се установяват от показанията на разпитания по
делото свидетел - В. С.. В разпита си пред съда той посочва, че е узнал от упълномощителя
П., че пълномощното му е оттеглено през лятото на 2019г., като сочи изрично и че не е
уведомяван за това по-рано. Изнесените от този свидетел факти не се опровергават от нито
едно друго доказателство, което да е събрано в производството и да има доказателствена
сила - нито от показанията на втория разпитан свидетел И. С., който заявява, че не знае за
оттеглянето на пълномощното, дадено от Л.П. на В. С. за подписване на процесния договор
за заем, нито от което и да е писмено доказателство. С оглед на това съдът е приел за
установено по делото, че изявлението на Л.П. за оттегляне на пълномощията, дадени на В.
С. с описаното пълномощно, е достигнало до последния най-рано през лятото на 2019г. и от
този момент то е породило присъщите си правни последици по прекратяване на
упълномощаването. Това е след момента, в който е сключен договора за заем, от който
произтичат предявените в процеса вземания, поради което е направен извод, че:
- упълномощаването на В. С. да сключи от името и за сметка на ответника Л.П.
процесния договор за заем не е прекратено към датата на неговото сключване - 08.10.2018 г.;
- договорът е сключен от лице, което е надлежно упълномощено да извърши това
действие от името и за сметка на ответника П. и следователно не е в състояние на
недействителност по чл.42, ал.2 ЗЗД и няма нужда от потвърждаване от упълномощителя, за
да породи присъщите си правни последици, поради което възражението, че
договорът за заем от 08.10.2018г. е недействителен, като сключен от лице без
представителна власт и при отказ на представлявания да го потвърди, е неоснователно.
За да се направи извод, че договорът за заем от 03.10.2018г. представлява
недействително съглашение по чл.40 ЗЗД, по делото трябва да се докаже: че с неговото
сключване от упълномощения представител и дружеството „Финансова къща Логос – ТМ“
АД, което е насрещна страна по този договор, реално се увреждат интересите на
представляваното физическо лице Л.П..
За ответника П. не възникват насрещни права по договора за заем срещу поетите от
него задължения. С оглед на това в случая при преценката дали договорът за заем е сключен
при неизгодни за солидарния длъжник условия не следва да се търси сравнение за
еквивалентност на насрещните престации по тази сделка и оттам да се преценява дали
уговорените с нея условия са неизгодни за длъжника по нея. Съдът е приел, че на въпроса
дали тази сделка уврежда ответника Л. П., трябва да се отговори като се прецени дали по
10
нея е договорено, че имуществото на това лице ще бъде неоправдано обременено с тежести
или че за него ще възникват допълнителни бъдещи и/или условни задължения, нетипични за
конкретния вид договор.
Съдът е приел за недоказано, че със сключването на договора за заем от 08.10.2018г.
се увреждат интересите на представлявания, като е съобразил следното:
- наличието в процесния договор за заем на уговорка, с която солидарният длъжник
поема задължение да учреди залог върху своя движима вещ, за обезпечаване изпълнението
на задълженията по заемната сделка, за които носи лична отговорност, е типично за този вид
договори.
- в договора за заем не е индивидуализиран скъпоценният камък, върху който е
постигнато съгласие, че следва да се учреди залог, поради което не може да се приеме че е
посоченият от ответника и да се направи сравнение между неговата цена и стойността на
поетото задължение, за да се установи, че последната е много по-ниска от първата, както
твърди тази страна. Дори и да се приеме, че скъпоценният камък е на стойност много по -
висока от сумата, предоставена в заем по силата на сключения договор, то това не означава,
че имуществото на солидарния длъжник е неоправдано и прекомерно обременено с тази
тежест, защото страните по договора са се съгласили, че залогът ще обезпечава освен
главното задължение по него за връщане на предоставената в заем сума. но така също и
акцесорните задължения за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка, както и
задълженията за заплащане на такси, комисионни и разноски.
- при неизпълнение на някое от тези задължения кредиторът ще може да се
удовлетвори от стойността на заложената вещ само до размера на дълга си, като останалата
част от цената, получена при нейното осребряване, ще остане за собственика й.
Не се твърди и не са ангажирани доказателства за знание от ищеца, че със сключване
на договора за заем се причинява вреда на Л.П., поради което съдът е приел, че не е
осъществен фактическият състав на чл. 40 ЗЗД и възражението, че договорът за заем е
недействителен, е неоснователно.
Към датата на сезиране на съда с иска по чл. 422 ГПК, който се счита предявен с
подаване на заявлението по чл.417 ГПК, т.е. от 11.04.2019 г., е настъпил падежа, на който е
следвало да бъде изпълнено задължението за главница в размер от 217 292, 71 лв., поради
което следва да се приеме, че към този момент то е изцяло изискуемо и „Финансова къща
Логос – ТМ“ АД може да претендира изпълнението му, включително по съдебен ред.
Ответниците не твърдят и не доказват да са изпълнили задължението си за заплащане на
главницата в уговорения срок или към момента, което според съда прави искът по
чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал. 1 ЗЗД изцяло основателен.
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
С чл.10, ал.1 от договора за заем, сключен на 08.10.2018г., страните са уговорили
неустойка, която заемателят дължи при забава в плащането на дължимата главница и
възнаградителна лихва, в размер на 1 % на ден върху просрочената сума за времето на
11
забавата, като съгласно чл.10, ал.2 от договора общият размер на всички неустойки,
дължими по сделката, не може да надвишава 50 % от размера на заема.
Цитираната договорна клауза има характер на уговорка за дължимост на мораторна
неустойка.
Съдът е приел, че уговорката за заплащане на тази мораторна неустойка, която е част
от съдържанието на договора за заем от 08.10.2018г., противоречи на добрите нрави и е
нищожна, поради което не поражда присъщите й правни последици, като е съобразил
следното:
- за период от един месец той достига 30 % от стойността на неплатеното в срок
задължение, като за 50 дни забава неустойката вече възлиза на половината от неплатеното на
падежа задължение, а за 100 дни забава, т.е. за малко повече от три месеца, неустойката вече
е равна по размер на този на забавеното задължение;
- начинът, по който е уговорено да се изчислява размера на неустойката за забава, е
такъв, че води до нейното много бързо нарастване, като за кратък период от време тя достига
стойността на неплатеното в срок парично задължение; - това, че съгласно
чл.10, ал. 2 от договора за заем страните са уговорили максимален общ размер на дължимите
неустойки за забава, който е 50 % от предоставената в заем парична сума, не направения
извод, тъй като този максимален размер не би бил приложим тогава, когато размерът на
забавеното задължение е по - малък от този на предоставената за ползване сума;
- причината за бързо нарастване на размера на неустойката за забава не е поведението
на длъжника, а предвидената в договора по съгласие на страните завишена база при
формирането й;
- уговореният между страните размер на неустойката по чл.10, ал.1 от договора за
заем многократно превишава и размера на действителните вреди от забавеното изпълнение
от заемателя на паричните задължения да върне предоставените в заем парични средства и
да заплати възнаградителна лихва, които се изразяват в невъзможността на кредитора да
използва в търговската си дейност парични средства в размер, равен на този на
предоставената за ползване и невърната на падежа парична сума и/или на забавената
възнаградителна лихва, включително като ги предоставя за временно ползване на други
правни субекти.
- така уговорена тази неустойка в средство за неоснователно обогатяване само на
едната от двете насрещни страни по сделката - на заемодателя, за сметка на другата, което
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Според съда, въз основа на нищожната клауза на чл.10 от договора в тежест на
солидарните длъжници не може да възникне претендираното задължение, което обосновава
извод, че искът за установяване дължимостта от ответниците на сума в размер на 89 358,68
лв., представляваща неустойка за забава, начислена съгласно чл.10, ал.1 и ал.2 от договора
за заем, е неоснователен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
12
следното от фактическа страна:
Страните не спорят по фактите установени от първоинстанционния съд в
обжалваното решение, а по направените от съда правни изводи, въз основа на анализа на
събраните по делото доказателства, поради което относно правилно установената
фактическа обстановка по правния спор между страните настоящата съдебна инстанция
препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК.
Във въззивното производство не представени и приети нови доказателства.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК,
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното
решение, обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно
посочените от въззивниците основания за неправилност на първоинстанционния акт,
прие следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 ГПК от
легитимирани страни в процеса, имащи правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен състав, в
изискващата се от закона писмена форма, в рамките на правораздавателни правомощия на
съда и съобразено с твърденията в исковата му молба относно обстоятелствата, на които се
основава иска, и търсената с иска защита, е валидно и допустимо. Спазени са сроковете
по чл.414, ал.2, във вр. с чл.418, ал.5 ГПК, и чл.415, ал.1 ГПК.
Разгледани по същество, въззивните жалби са неоснователни.
От доказателствата по делото е установено, че:
- „Финансова къща Логос – ТМ“ АД, заемодател, „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“
ЕООД - заемател, и Л. Д. П. - солидарен длъжник, са сключили договор за заем от
08.10.2018г.;
- заемателят е получил парични средства в размер на 217 292,71 лв. от заемодателя, в
изпълнение на договора от 08.10.2018г., чиято еврова равностойност възлиза на посочената
в договора за заем стойност на сумата - 111 100 евро /преводно нареждане от 08.10.2018г./;
- при сключването на договора за заем от 08.10.2018г. заемателят и солидарният
длъжник са представлявани от В. Б. С., ЕГН **********, по силата на нотариално заверени
пълномощни от 05.10.2018г. с рег. № 2906/2018г. и рег. № 2907/2018г. по описа на Б. Н.-
нотариус с район на действие – Софийски районен съд, вписана в регистъра на
нотариалната камара под № 142-л.95-98 по делото/;
- заемателят не е изпълнил задължението си по договора да върне заетата сума до
08.12.2018г. /чл. 3 от договора/.
- „Финансова къща Логос – ТМ“ АД е подало заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК на 11.04.2019г. по което е образувано като ч.гр.д.
№20911/2019г. по описа на Софийски районен съд; въз основа на заповед за изпълнение на
13
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена на 20.05.2019г. по
посоченото дело, на 20.05.2019г. издаден изпълнителен лист срещу „Ел Ди Пи
Интернешънъл Груп“ ЕООД и Л. Д. П., които следва да заплатят солидарно на кредитора
„Финансова къща Логос – ТМ“ АД сумата от 111 100, 00 евро, равняваща се на
217 929,71лв., представляваща главница по договор за заем от 08.10.2010г., ведно със
законната лихва от 11.04.2019г. до изплащане на вземането, неустойка в размер на
89 358,68лв. за периода от 09.12.2018г. до 27.01.2019г. и 16 123,03лв. разноски по делото, а
именно: 6 133,03лв. държавна такса и 9 990лв. възнаграждение за адвокат, което е видно от
приложеното заповедно производство.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжниците са подали писмени възражения срещу
заповедта за изпълнение.
С разпореждане от 04.07.2019г. заповедният съд е указал на заявителя, че може да
предяви иск за установяване на вземането си.
Разпореждането от 04.07.2019г. е връчено на заявителя на 22.07.2019г., като същият е
предявил установителен иск в срока по чл.415, ал.5 ГПК за установяване съществуването на
вземането което има срещу ответниците „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД и Л. Д. П.
за заплащане солидарно на сумата от 217 292,71 лева главница по договора за заем, която
сума е левовата равностойност 111100,00 евро, ведно с неустойка в размер на 89 358,68 лева,
както и законната лихва върху главницата от деня на подаване на настоящата искова молба
до окончателно изплащане на задължението на ответниците.
Страните спорят налице ли е валидно сключен договор за заем, предвид твърденията
на ответника Л. Д. П. за липса на договор, съответно нищожност на същия, поради:
противоречие със закона на основание чл.26, ал.1 ЗЗД; липса на съгласие на основание
чл.26, ал.2 ЗЗД, поради оттегляне на пълномощно от 05.10.2018г. с рег.
№2907/2018г. на нотариус Б. Н., въз основа на което В. Б. С. е подписал договора за заем от
името на солидарния длъжник, и непотвърждаване действията на пълномощника на
основание чл.42, ал.2 ЗЗД; противоречие с морала и накърняване на добрите нрави, на
основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, поради действия във вреда на представлявания по
смисъла на чл.40 ЗЗД /нееквивалентност на престациите; увреждане произтичащо от
уговорени клаузи за едновременна дължимост на лихви и неустойки/; извършени престъпни
действия и измама от страна на мнимия представител по отношение на представлявания;
нищожна ли е клаузата за неустойка уговорена в чл.10, ал.1 от договора за заем,
сключен на 08.10.2018г., на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, като накърняваща
добрите нрави, тъй като е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на съда споделя
изводите на първоинстанционният съд по предявените искове, и на основание
чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение.
Предвид възраженията във въззивните жалби следва да се има в предвид следното:
14
Договорът за заем е двустранен, консенсуален, възмезден и реален вид договор, който
се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи
заетата сума /чл. 240 ЗЗД/.
Не се спори, а и доказателствата по делото установяват, че заемодателят е предал, а
заемополучателят е получил сумата по договора от 08.10.2018г., от което следва, че са
налице елементите от фактическия състав на чл.240 ЗЗД и между страните е възникнало
валидно заемно правоотношение, което е породило целените правни последици.
Не се твърди, а и не се представят доказателства, че в уговореният срок в чл.3 от
договора от 08.10.2018г. – до 08.12.2018г., заемателят - „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“
ЕООД, е изпълнил задължението си по чл.240, ал.1, предл.2 ЗЗД, от което следва извод, че
за него и Л. Д. П., встъпил като солидарен длъжник по чл.101 ЗЗД, съществува
задължението за връщането на заетата сума, съответно, че предявеният иск за сумата от
217 292,71лв. е основателен и доказан.
Неоснователен е предявеният иск за сумата от 89 358,68лв. - неустойка за забавено
плащане на главницата по договора за заем, начислена за периода от 09.12.2018г. до
27.01.2019 г., дължима за забавено плащане на главницата съгласно чл. 10 от договор за
заем, сключен на 08.10.2018г.
С чл. 10, ал.1 от договора от 08.10.2018г., страните са уговорили, че ако заемателят е
в забава за връщане на заетата сума дължи неустойка в размер на 1% от размера на
дължимата сума, за всеки ден в забава, а в ал.2 е уговорено, че общият размер на
неустойките по договора не може да надвишава 50% от размера на заема.
Така уговореното, съобразено с обстоятелството, че към момента на сключване на
договора изпълнението на задължението за връщане на заетата сума е обезпечено и с реален
залог върху собствена на солидарният длъжник вещ – скъпоценен камък, и със особен залог
върху търговското предприятие на заемателят, като съвкупност от права и
задължения / чл.9, ал.1 и ал.2 от договора/, и разрешението по т.3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009г., ОСTK, обосновава извод, за
нищожност на клаузата за неустойка, поради накърняване на добрите нрави, като уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. След като
клаузата за неустойка е нищожна тя не е породила целените правни последици и на това
основание за ответниците не съществува задължение към ищеца за претендираната сума, т.е.
искът за тази сума е неоснователен.
По въззивна жалба вх.№ 277281 от 10.02.2021г. по описа на СГС на Л.
Д. П.:
Неоснователни са възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения от
страна на първоинстанционният съд, които са опорочили крайните му изводи.
С определението по чл.374 ГПК от 13.08.2020г. /л.83/ съдът е съобщил на страните
проекта си за доклад по делото, който е обявен за окончателен в съдебно заседание на
14.10.2020г./л.113/, в което страните са взели участие и не са възразили срещу
15
процесуалните действия на съда с аргументите изложени във въззивната жалба –
непосочване на релевантните факти и неяснота по отношение на доказателствената тежест и
фактите които следва да докаже всяка от страните, за което доклада съдържа указания;
липсата на правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права
и възраженията на ответника, за което доклада съдържа указания, и изрично посочване на
обстоятелствата които не се нуждаят от доказване.
В определението по чл.374 ГПК съдът е посочил на страните, че същото съдържа
проекто - доклад по делото и им е указал възможността да вземат становище по дадените им
указания. В първото по делото открито съдебно заседание, проведено на 14.10.2020г., след
като е изслушал становищата на страните, които не са възразили срещу проекто - доклада и
не са направили искания в тази насока, е обявил за окончателен проекта на доклад по
делото, обективиран в определението от 13.08.2020г.
Като съобрази горното и обстоятелството, че въззивникът не сочи по какъв начин
твърдяните нарушения са ограничила или нарушили правата му, настоящият състав счита,
че възраженията са неоснователни.
Поддържа се, че е допуснато процесуално нарушение на разпоредбата на
чл.235 ГПК – липса пълна липса на мотиви, липса на обсъждане на доводите на
страните, анализ на всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност.
Според настоящият състав на съда твърдяното процесуално нарушение не е налице, тъй като
обжалваното решение съдържа мотиви, съгласно изискванията на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК,
като съдът е основал изводите си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и върху закона. В тази част оспорванията на въззивника са бланкетни, от което
следва тяхната неоснователност. Цитира се съдебна практика във връзка със задълженията
на съда по прилагането на чл.235 ГПК, но не се сочат доводите на страните и
доказателствата, за които се твърди, че не са обсъдени от съда, което е различно от
несъгласието с изводите на съда, а се излагат твърденията съдържащи се в отговора на
исковата молба и се иска обсъждането им от въззивния съд.
Неоснователни са възраженията за липса на валидно сключен между страните на
договор за заем от 08.10.2018г. поради: противоречие със закона на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД; липса на съгласие на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, поради
оттегляне на пълномощно от 05.10.2018г. с рег.№2907/2018г. на нотариус Б. Н., въз основа
на което В. Б. С. е подписал договора за заем от името на солидарния длъжник, и
непотвърждаване действията на пълномощника на основание чл.42, ал.2 ЗЗД.
По делото е представен подписан от страните нотариално заверен договор за заем от
08.10.2018г., които удостоверява валидно възникнало заемно правоотношение, съответно
правата и задълженията на страните по договора.
Доказателствата по делото не установяват прекратяване на пълномощията на В.
Б. С., ЕГН **********, произтичащи от нотариално заверени пълномощни от 05.10.2018г. с
рег. № 2906/2018г. и рег. № 2907/2018г. по описа на Б. Н.-нотариус с район на действие –
16
Софийски районен съд, чрез оттеглянето им преди сключването на процесния договор за
заем. Както правилно е приел първоинстанционният съд декларацията за оттегляне от
06.10.2018г., съдържаща изявление на ответника П. за оттегляне на упълномощаването, и
изявление на пълномощника В. С., под което той се е подписал и е удостоверил достигане
на 06.10.2018г. до него на изявлението на П. за оттегляне на упълномощаването, направено
с посочените пълномощни, има характер на частен свидетелстващ документ, който се
ползва с материална доказателствена сила, само когато удостоверява неизгодните факти
срещу неговия издател, но не и по отношение на други лица, които не са го подписали.
„Финансова къща Логос – ТМ“ АД не е подписало декларацията от 06.10.2018г., поради
което същата не се ползва с материална доказателствена сила срещу него и съдът не може
да приеме за доказани твърденията на ищеца за прекратяване на пълномощията на
пълномощника, поради оттеглянето им преди сключването на процесният договор.
По делото е разпитан като свидетел пълномощника - В. Б. С., който сочи причините
поради които е подписал декларацията от 06.10.2018г., както и че пълномощното му е
оттеглено 8-9 месеца след отпускането на кредита, лятото на миналата 2019г. Както
правилно е отбелязал първоинстанционният съд твърдяните от този свидетел факти не се
опровергават от представените по делото доказателства, като в тази връзка следва да бъде
съобразено изложеното по отношението декларацията от 06.10.2018г. В подкрепа
на показанията на пълномощника са и показанията на свидетеля И. С., който твърди, че Л.П.
лично е коментирал параметрите по заема и е идвал да плаща вноски по договора, като не е
възразявал, че няма договор между страните. Ако ответникът е оттеглил пълномощията на
В. Б. С. преди сключването на договора за заем не би следвало да изпълнява задълженията
си по него, което се удостоверява от показанията на свидетеля И. С., които преценени по
реда на чл.172 ГПК, следва да бъдат кредитирани, тъй като съответстват на представените
по делото документи. От изложеното следва, че твърденията на ответника за прекратяване
на пълномощията на пълномощника преди сключването на процесния договор, чрез
оттеглянето им по реда на чл.41, ал.1, предл.1 ЗЗД остават недоказани, съответно
възраженията в тази насока са неоснователни.
След като не е налице прекратяване на пълномощията на пълномощника преди
сключването на процесния договор, чрез оттеглянето им по реда на чл.41, ал.1, предл.1 ЗЗД,
за да се приеме за валидно сключен процесният договор не е необходимо обсъждането на
хипотезата на потвърждаване на действия без представителна власт по реда на
чл.42, ал.2 ЗЗД, поради което и възраженията в тази насока са неоснователни.
Неоснователни са възраженията за нищожност на процесният договор поради
противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, поради действие във
вреда на заемодателя по смисъла на чл.40 ЗЗД, изразяващи се нарушаване на изискването за
добросъвестност на представителя при упражняване на представителните му права, което
ограничава установената договорна свобода в чл. 9 ЗЗД.
Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т.д.
№5/2014г., ОСГТК, фактическият състав, пораждащ недействителността по чл.40 ЗЗД се
17
състои от два елемента: обективен елемент - договорът, сключен от /чрез/ представителя и
насрещната страна по него /третото лице/ е във вреда на представлявания. Увреждането на
интересите на представлявания може да има най-различни проявни форми, като не е
необходимо вредата да е настъпила, а е достатъчно да е налице сигурност за нейното
настъпване, но във всички случаи се има предвид обективно увреждане на интересите на
представлявания, което не е незначително. Преценката за наличието на увреждането, респ. -
за сигурното му настъпване, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки
отделен случай, но във всички случаи - към момента на сключването на договора.;
субективен елемент – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по
договора /третото лице/ за увреждането на представлявания. Това „споразумяване“ между
представителя и насрещната страна е обективирано в самия недействителен договор,
увреждащ представлявания. Вторият елемент от този фактически състав е субективен и се
изразява, не винаги в общ сговор и общо намерение /цел/ у представителя и насрещната
страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност - те, и двамата, знаят
/осъзнават/, че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Тази
недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на
представлявания, като преценката за наличието на недобросъвестност се извършва предвид
конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи - към момента
на сключването на договора.
В случая се твърди нееквивалентност на престациите по договора за наем, предвид
стойността на даденият в залог и служещ като обезпечение скъпоценен камък, подробно
индивуализиран в жалбата, и сумата по договора за заем. Освен изложените мотиви в
обжалваното решение от първоинстанционният съд, към които въззивният състав на съда
препрати, на основание чл. 272 ГПК, следва да се има в предвид следното:
За солидарният длъжник не възникват насрещни права по договора за заем срещу
поетите от него задължения, което следва от разпоредбата на чл. 101 ЗЗД и съдържанието на
договора. С оглед на това в случая при преценката дали договорът за заем е сключен при
неизгодни за солидарния длъжник условия не следва да се търси сравнение за
еквивалентност на насрещните престации по тази сделка и оттам да се преценява дали
уговорените с нея условия са неизгодни за длъжника по нея. От съдържанието на
процесният договор не следва несъмнен извод за увреждане, в разяснения по-горе смисъл –
към момента на сключването на договора, тъй като в договора липсва индивидуализиция на
дадения в залог скъпоценен камък, съответно за цената на същия, за да може да бъде
обоснован извод за наличието на твърдяното увреждане. Имуществото на солидарният
длъжник не е неоправдано обременено, в какъв смисъл липсват твърдения, а обезпечаване
на задължението на заемателя да върне заетата сума с реален залог не е нетипично за
договора за заем.
Не е налице и твърдяното увреждане по отношение на уговорените клаузи за
едновременна дължимост /кумулативност/ на лихви и неустойки по договора за заем,
уговорени в чл. 8 и чл.10 от договора. Това е така, тъй като не е налице сигурност за
18
настъпването на увреждането, каквато следва да е налице съгласно т.3 от Тълкувателно
решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т.д. №5/2014г., ОСГТК, доколкото при точно и
добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на заемателя, което той дължи
съгласно чл.63, ал.1 ЗЗД, няма да се начисляват лихви и неустойка по договора и няма да е
налице обективно увреждане на интересите на представлявания, което не е незначително.
Освен това не е доказано, че към момента на сключването на договора, заемодателят е знаел,
че така сключеният договор обективно уврежда представлявания, по посочения във
въззивната жалба начин, т.е. не е доказан при условията на главно и пълно доказване от
солидарният длъжник субективният елемент от фактическият състав на чл.40 ЗЗД.
Твърди се, че „процесния договор за заем в частта му относно сумата противоречи на
добрите нрави и представлява нарушаване на морални, неписани норми на обществения
живот от гледна точка на които, морално недопустимо е сключеният договор да породи
съответните правни последици. Нищожността на договора в частта относно дадената в заем
сума влече след себе си нищожност на целия договор, понеже тази част не може да се санира
по смисъла на чл. 26, ал.3 ЗЗД, защото самото договорно правоотношение не би могло да
обвързва страните без тази клауза“. Тези твърдения на въззивника са неясни - не е посочено
в какво се изразява твърдяното противоречие и за коя сума става въпрос, поради което
възраженията за неправилност на решението в обжалваната му част са неоснователни.
Извършването на престъпни действия и измама от страна на пълномощника спрямо
упълномощителя - солидарен длъжник в случая, по начина посочен във въззивната
жалба - превеждане на получената сума по договора за заем по сметка на друго
дружество, различно от заемателя, са ирелевантни за спора и касаят вътрешните отношения
между страните по упълномощаването. Настоящият състав на съда прие, че не е налице
прекратяване на пълномощията на пълномощника преди сключването на процесния
договор, чрез оттеглянето им по реда на чл.41, ал.1, предл.1 ЗЗД, поради което и
възраженията основани на това твърдение са неоснователни. Предаването на диаманта от
страна на пълномощника е в изпълнение на чл.9, ал.1 от договора, поради което не може да
се приеме, че с това действие упълномощителя е увреден по смисъла на чл.40 ЗЗД, за което
съображения са изложени по-горе.
Въззивна жалба вх. № 275769 от 08.02.2021г. по описа на СГС на „Финансова
къща Логос – ТМ“ АД:
По отношение неоснователността на предявеният иск за установяване на
съществуването на задължение за сумата от 89 358,68 лв. – неустойка за забавено плащане
на главницата по кредита, начислена за периода от 09.12.2018 г. до 27.01.2019 г., дължима за
забавено плащане на главницата съгласно чл. 10 от договор за заем, сключен на 08.10.2018
г., са изложени мотиви по-горе.
Предвид изложеното неоснователни са възраженията на въззивника за това, че
клаузата за неустойка е уговорена при съблюдаване на принципа на автономия в частното
право /чл.9 ЗЗД/, поради което не е нищожна. Настоящият състав на съда не споделя
доводите на въззивника, че в случая уговорената неустойка не излиза извън присъщите й
19
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Въззивникът не оспорва, че съобразно уговореното неустойката нараства бързо за
кратък период от време, но застъпва становището, че това не е в противоречие със закона,
тъй като темпът на нарастване не е в противоречие с нейните функции, а ги прави възможни
и действащи. Този извод не се споделя от настоящият състав на съда. В случая преценката
за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави е обусловена
не само от начина по който неустойката се определя във времето, ако приемем, че това не
противоречи на закона, а и това, че неустойката е уговорена като мораторна, като към
момента на сключване на договора страните са обезпечили изпълнението на задължението
за връщане на заетата сума и с реален залог върху собствена на солидарния длъжник вещ –
скъпоценен камък, за която не се спори, че е на стойност значително по - висока от заетата
сума, и с особен залог върху търговското предприятие на заемателят, като съвкупност от
права и задължения /чл.9, ал.1 и ал.2 от договора/, което съобразено с разрешението по т.3
от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. №1/2009г., ОСTK, обосновава
извод за основателност на възражението за нищожност, съответно за неоснователност на
предявения иск.
Следва да се отбележи, че освен уговорената неустойка и обезпеченията по
чл. 9, ал.1 и ал.2 от договора, заемателят е поел задължения: да не обременява с
тежести имуществото заложено в полза на заемодателя, в противен случай дължи
еднократна неустойка в размер на 10% от сумата /чл.4, ал.1, т.2 от договора; да заплаща
такса за управление на заема в размер на 1 100 евро при подписване на договора /чл.4, ал.1,
т.4 от договора; да сключи застраховка „Живот“ за негова сметка в полза на заемодателя,
при условия посочени в договора/ чл. 4, ал.1, т.5 от договора/. В чл.6 и чл.7 от договора са
уговорени условията при които заемателят може да счете договора за предсрочно изискуем,
съответно правото му да иск плащане на заетата сума заедно с лихвата за месеца за
неизпълнението, като правата на заемодателя по договора не изключват правата предвидени
в закон. В чл. 8 от договора страните са уговорили възнаградителна лихва в размер на
7 777 евро, като е определен начина на плащане – на две вноски на посочени дати,
като пълният размер на лихвата се дължи и в случай на предсрочно погасяване на заетата
сума. Всичко това съобразено съвкупно към момента на сключване на договора обосновава
извод, че правата на заемодателят са гарантирани в пълна степен и без уговорената
неустойка в чл.10 от договора, съответно, че единствената цел, за която същата е уговорена
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и служи за
неоснователно обогатяване на заемодателя.
Предвид изложеното неоснователни са възражения за неправилност на обжалваното
решение в отхвърлителната му част, обосновани с твърдения, че: уговорената неустойка не
може да надвишава 50 % от заетата сума, и няма как достигне стойността на неплатеното в
срок парично задължение; причината за нарастване на неустойката е поведението на
длъжника; противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по т.д.
№1/2009г., ОСTK.
20
Предвид изложеното, поради съвпадане на крайните изводи на първоинстанционния
и въззивният съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
С оглед изхода на спора във въззивното производство – при неоснователност на
въззивните жалби на страните, не следва да бъдат присъждани разноски, като същите
останат така както са направени.
По тези мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК и чл.272 ГПК,
Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260035 от 08.01.2021г., постановено по т.д.
№1506/2016г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-17 състав.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните пред Върховния касационен съд на Република България.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21