№ 202
гр. Русе, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Палма Тараланска
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Маня Пейнова
като разгледа докладваното от Палма Тараланска Въззивно гражданско дело
№ 20244500500171 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от М. И. П., представлявана от адвокат
Д. К. против Решение № 1778/14.12.2023 г., постановено по гр.д. №
4406/2023 г. на Русенския районен съд, с което са отхвърлени като
неоснователни предявените от М. И. П. искове срещу „В.И К.“ ООД, ЕИК
**** със седалище и адрес на управление гр. Русе*** за заплащане на сумата
от 185 361,00 лева представляваща неизплатено обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение, дължимо на основание т.8 от
Допълнително споразумение № 580, сключено на 23.06.2022 г.към трудов
договор № 63/13.06.1988 г; сумата от 7 049,59 лева- мораторна лихва за
периода 03.05.2023г. до 22.08.2023 г, ведно със законната лихва върху
главницата считано от 22.08.2023г. до окончателното изплащане, както и
направените разноски по делото в размер на 6 500,00 лева. В жалбата са
1
развити съображения за неправилност на обжалваното решение.
Жалбоподателят твърди, че в мотивите си първоинстанционният съд е
игнорирал релевантни доказателства и превратно е тълкувал събраните
такива, поради което е достигнал до погрешни правни изводи, срещу които
излага подробни съображения.Навеждат се обстойни доводи за нарушения
както на материалния, така и на процесуалния закон. Жалбоподателят счита,
че първоинстанционният съд не е обсъдил пълно и всестранно фактическата
обстановка по делото и е тълкувал неправилно волята на страните
обективирана в клаузата на т.8 от Допълнително споразумение сключено на
23.06.2022 г.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и „В.И К.“ ООД да
бъде осъдено да заплати на М. И. П. посочените по-горе суми на основание
т.8 от Допълнително споразумение сключено на 23.06.2022 г.към трудов
договор № 63/13.06.1988 г. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата страна по жалбата – „В.И К.“ ООД е представила
писмен отговор, в който счита въззивната жалба за неоснователна, а
обжалваното решение за правилно и законосъобразно и като такова моли да
бъде потвърдено, за което излага подробни съображения.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата,
възраженията в отговора и след преценка на събраните по делото
доказателства счита, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна
страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално
допустима. За да се произнесе по жалбата Русенски окръжен съд съобрази
следното:
Производството по делото е образувано по предявен от М. И. П. иск
против „В.И К.“ ООД за заплащане на обезщетение по т.8 от Допълнително
споразумение № 580, сключено на 23.06.2022 г.към трудов договор №
63/13.06.1988 г, дължимо при прекратяване на трудово правоотношение
заедно с лихви за забава. В исковата молба ищцата твърди, че е била в
трудово правоотношение с „В.И К.“ ООД, прекратено едностранно от страна
на работодателя със Заповед № 008/29.03.2023 г., на основание чл.328, ал. 2
КТ, както и че заемала длъжността „***“. Според т.8 на Допълнително
споразумение № 580, сключено на 23.06.2022 г.към трудов договор №
63/13.06.1988 г., работодателят се задължил да заплати обезщетение при
2
прекратяване трудовия договор по негова инициатива, в размер на брутното
трудово възнаграждение за всяка година общ трудов стаж към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение. Ищцата твърди, че към м. март
2023 г. имала над 41 години трудов стаж. В Заповед № 008/29.03.2022г.
ответникът не начислил дължимото обезщетение, основано на посоченото
допълнително споразумение, поради което с нотариална покана, връчена на
24.04.2023 г. П. поканила работодателя да го заплати, но дружеството не
изплатило претендираното обезщетение. М. И. П. твърди в исковата молба, че
последното брутно трудово възнаграждение, получено при пълен работен
месец, преди датата на едностранното прекратяване на договора е в размер на
4 521,00 лева, формирано от: основна заплата – 3 100,00 лева, допълнително
възнаграждение за 41 години и 2 дни професионален трудов стаж – 1 271,00
лева и социални суми – 150,00 лева. Обезщетението, дължимо на основание
т.8 от посоченото допълнително споразумение възлизало на 185 361,00 лева.
Предвид забавеното изпълнение счита, че ответникът дължи мораторна
лихва, считано от изтичане на едноседмичния срок от връчване на
нотариалната покана -25.04.2023г., изчислена от 03.05.2023 г. До 22.08.2023 г.
в размер на 7 049,59 лева. Счита, че обезщетението е дължимо, тъй като, на
основание чл.66, ал.2 КТ, в допълнителното споразумение от 23.06.2022 г. с
работодателя били договорени по-добри условия при прекратяване на
трудовото правоотношение, както и че съгласно посочената правна норма,
страните биха могли да уговорят всички условия, свързани с предоставянето
на работна сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и са
по-благоприятни за работника от установените с Колективен трудов договор.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди „В.И К.“ ООД,
ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр.Русе, *** да й заплати
сумите: 185 361,00 лева представляваща неизплатено обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение, дължимо на основание т.8 от
Допълнително споразумение № 580, сключено на 23.06.2022 г.към трудов
договор № 63/13.06.1988 г и 7 049,59 лева - мораторна лихва за периода
03.05.2023 г. до 22.08.2023 г, ведно със законната лихва върху главницата
считано от 22.08.2023 г. до окончателното й изплащане
Районният съд е отхвърлил предявеният иск. Приел е за безспорно,
3
че страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение,
основано на Договор 63/13.06.1988 г., изменен с допълнителни споразумения,
по силата на който М. И. П. заемала длъжността „***“ във „В.И К.“ ООД –
Русе, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 3 100,00 лева,
считано от 23.06.2022 г. Според т.8 на Допълнително споразумение,
сключено на 23.06.2022 г., работодателят се задължил да заплати обезщетение
при прекратяване трудовия договор по негова инициатива, в размер на
брутното трудово възнаграждение на служителя за всяка година общ трудов
стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Със Заповед
№ 008/29.03.2023 г. трудовият договор е прекратен на основание чл.328, ал.2,
КТ. В акта са посочени дължимите на ищцата суми: обезщетение по чл.224,
ал.1 КТ в размер на 5 463,75 лв и обезщетение по чл.220, ал.1 КТ в размер на
4 371,00 лв. С нотариална покана, връчена на „В.И К.“ ООД – Русе на
24.04.2023 г. П. поканила работодателя да й бъде изплатено процесното
обезщетение, съгласно т.8 от Допълнително споразумение, сключено на
23.06.2022 г.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с обективно
съединени осъдителни искове за заплащане обезщетение, основано на т.8 от
Допълнително споразумение, сключено на 23.06.2022 г. и чл.86 ЗЗД по
претенцията за лихва. Приел е за безспорно, че трудовото правоотношение
между М. И. П. и „В.И К.“ ООД е прекратено на основание чл.328, ал.2 КТ и
заповедта, като неоспорена е влязла в сила, както и че спорът между страните
се свежда до това, т.8 от Допълнителното споразумение, намира ли
приложение при прекратяване трудовия договор на посоченото в заповедта
основание. Въведената в т.8 от споразумението уговорка на практика е
идентична с нормата на чл. 331 КТ /действаща към 31.08.2012г./,
предвиждаща заплащане обезщетение при прекратяване трудовото
правоотношение по инициатива на работодателя, от което районният съд е
направил извод, че страните са постигнали съгласие относно размера на
обезщетението при прекратяване трудовото правоотношение по инициатива
на работодателя в хипотезата на чл.331 от КТ. Разпоредбата на чл.331 КТ
визира самостоятелно основание за прекратяване на трудовия договор,
различно от прекратяването с предизвестие по чл.чл.328 КТ. Характерна
негова черта е предложението отправено само от страна на работодателя,
което съдържа два основни реквизита: дата на прекратяване и предложеното
4
обезщетение. За да се счита прието предложението, трябва да бъде
постигнато взаимно съгласие и по двата реквизита. Районният съд е приел, че
в случая не са налице елементите от фактическия състав на правната норма,
не са налице и условията за изплащане обезщетение по т.8 на Допълнително
споразумение, сключено на 23.06.2022 г. Трудовото правоотношение е
прекратено на друго основание - чл.328, ал.2 КТ – служителите от
ръководството на предприятието могат да бъдат уволнени с предизвестие в
сроковете по чл. 326, ал. 2 и поради сключването на договор за управление на
предприятието. По тези съображения предявените искове са отхвърлени.
В съдебно заседание във въззивното производство е изслушана св.
Галина В., която твърди, че е работила във „В.И К.“ ООД от 1996 до 2022
година, като от 2007 г. е заемала длъжността "***“ и в това си качество е
била пряк ръководител на П.. Известно й е за какво допълнително
споразумение става въпрос и излага пред съда каква е предисторията, за да се
появят тези допълнителни споразумения в дружеството, а именно, че такъв
тип допълнителни споразумения са се сключили през 2012 г., когато У.ят към
този момент, който е У. на дружеството от 2006 г., вече е имал поглед върху
качествата на служителите и е решил за да се защити определена категория
персонал в случай на смяна на У.я. Основанието е, защото при смяна на У.я
обикновено се сменя и почти целият персонал, за да бъде подбран съответния
екип, с който новият У. да работи и ако новият У.ят прецени, че някой човек
не му е симпатичен и иска да се освободи от него, добре е когато се
прекратява договора на този човек той да бъде обезвъзмезден със съответно
обезщетение. Св. В. сочи, че през 2022 г. У.ят на „В.И К.“ ООД – Русе е
имал здравословни проблеми и е билв продължителен отпуск като тя го е
замествала, но са поддържали постоянна връзка по телефона. Точно в този
период м. юни на 2022 г. са се променяли заплатите на служителите във „В и
К“ и след като тя го е попитала дали след като така или иначе се променят
заплатите, дали да не се подпишат и допълнителни споразумения подобни на
онези от 2012 г., като лично е посочила поименно за кои хора предвижда това
и У.ят се е съгласил.
Въззивната жалба е неоснователна. Фактическата обстановка е
безспорна между страните и е такава каквато е възприета от Русенски
районен съд в обжалваното решение. Не са допуснати съществени
5
процесуални нарушения, както и такива по приложението на материалния
закон.
Споменатата т.8 от Допълнително споразумение сключено на
23.06.2022 г. има следното съдържание: „Заповед № 43/22.06.2022 г. за
увеличение на ОРЗ на персонала не пряко зает в производствения процес. При
прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя, същият
дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка
година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение. Останалите клаузи от трудовия договор остават
непроменени.“
В съдебно заседание пред Русенски окръжен съд исканият свидетел
е допуснат /св. В./, която заявява, че по възприето от нея изявление на У.я на
„В.И К.“ ООД цитираната т.8 от Допълнително споразумение сключено на
23.06.2022 г. „за да се защити определена категория персонал в случай на
смяна на У.я“. Така, дори и да се приеме, че районният съд е извършил
процесуално нарушение отказвайки разпита на свидетел, то това нарушение е
отстранено във въззивното производство. Свидетелските показания, дори ако
бъдат кредитирани изцяло, не установяват действителната обща воля на
страните, тъй като те възпроизвеждат изявлението на У.я, който е бил в
отпуск и св. В., която го е замествала, и в тези отношения не участва
жалбоподателката П..
Само за прецизност следва да се отбележи, че възпроизведените от
св. В. намерения на У.я С. свързани със спорната т.8 от Допълнително
споразумение сключено на 29.06.2022 г. противоречат както на закона, така и
на морала. Недопустимо е У. на дружество, още повече на публично
предприятие, да предприема действия, с които да създава пречки за
следващия У. да упражнява ефективно управленските си функции.
Недопустимо е У. на дружество, още повече на публично предприятие, да
натрапва на следващия У. собствената си преценка за това кой от
служителите е „доказан специалист“ и кой не трябва да бъде уволняван.
Процесната т.8 е сключена в нарушение на чл.40 от ЗЗД - във вреда на
представлявания, тъй като цели да уреди последици за времето след като
представителят /У.ят/ престане да бъде такъв и цели ограничаване правата на
представлявания /дружеството/, което ограничаване на правата очевидно
6
уврежда „В.И К.“ ООД. Негласното предположение на У.я С., че той е по-
компетентен и по-добросъвестен от последващия У. на дружеството не може
да намери правна защита. С разглежданата т. 8 е нарушено и изискването
съгласно § 1, т.3 от Закона за финансовото управление и контрол в публичния
сектор публичните средства да се разходват и управляват икономично,
ефективно и ефикасно. Натоварването на дружеството с изключително високи
разходи, като условие за упражняване на дадени от закона безусловни права
нарушава и трите цитирани изисквания за икономичност, ефективност и
ефикасност при управлението на публичните средства.Това е поредното
основание за недействителност на клаузата на т.8 ако се възприема в смисъла
посочен от св. В..
Съдът намира за неоснователни и наведените от въззивния
жалбоподател доводи за това, че решението на РРС е немотивирано, тъй като
първоинстанционният съд е игнорирал всички представени от ищеца
доказателства като дори не ги е коментирал в решението си, и е застъпил
защитната теза на ответника в отговора на исковата молба, а именно, че
договореното обезщетение по т.8 от Допълнителното споразумение е
дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.
331 КТ, но с твърде лаконични мотиви.
Фактическата обстановка по делото е безспорна, спорни са
последиците и валидността на една от клаузите от допълнителното
споразумение, поради което не е допуснато съществено процесуално
нарушение свързано с анализа на доказателствата, което нарушение да е
довело до опорочаване на обжалваното съдебното решение. Оплакване за
необсъждане на доказателства може да се прави само наред с твърдение за
това кой факт е установен неправилно в резултат на процесуалното
нарушение, как според жалбоподателя се е осъществил този факт и как това
се отразява на решението по делото. Абстрактно оплакване за необсъждане на
доказателства от първата инстанция без да се посочи какви по-различни
факти биха се установили по делото и как това би променило решението по
делото е ирелевантно за изхода на делото поради което не следва да се
обсъжда.
Поради изложеното, въззивният съд счита, че не са допуснати
съществени процесуални нарушения при разглеждането на спора пред РРС, а
7
обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и
като такова следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на спора върху жалбоподателя следва да се възложат
направените от ответника разноски за въззивното производство в размер на
6500,00 лв за заплатен адвокатски хонорар съобразно представената справка
по чл. 80 ГПК и доказателства за заплащането му.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1778/14.12.2023 г., постановено по
гр.д. № 4406/2023 г. на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА М. И. П., ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Русе,
*** да заплати на „В.И К.“ ООД, със седалище и адрес на управление гр.
Русе***, ЕИК **** направените по делото разноски пред въззивната
инстанция в размер на 6 5000,00 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8