Определение по дело №193/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 32/18.11.2010 г., постановено по гр. д. № 528/2010 г. по описа на РС – К., същият съд е отхвърлил като неоснователен и недоказан иска с правно основание чл. 59 от КТ, предявен от Г. Р. М. от гр. К., против „Б.” , гр. К.. Отхвърлената искова претенция е за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 744 лева – обезщетение за неполучени ваучери и социални разходи, дължими въз основа на чл. 47, т. 1 от КТД, подписан на 20.11.2008 г. между ответното дружество и КТ „Подкрепа” и на анекс към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане. За да постанови този си акт, съдът е приел, че ищецът не е установил дали са налице условията по чл. 47, т. 1 и т. 2 от КТД, за да бъде дължима от ответника процесната престация. Решаващият съд е изложил становище, че с визирания КТД е установена една възможност за даване на ваучери и за социални разходи, като по делото не е доказано, че ответникът, в качеството му на работодател, е взел ­ешение да осигури такива средства. Сочaт се още в тази връзка и разпоредбите на Наредба № 7/09.07.2003 г. за условията и реда за издаване и отнемане на разрешение за извършване на дейност като оператор на ваучери за храна и осъществяване на дейност като оператор, съгласно която наредба ваучери за храна се предоставят при условия, уговорени между работодателя и представители на работниците и служителите или на представителите на национално представените синдикални организации в предприятието, както и това, че ищецът не е посочил уговарянето на такива условия и не са представени доказателства в тази насока. Районният съд е бил сезиран и с искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетения по чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 от КТ, които са уважени изцяло с решението.

Недоволен от така постановеното решение в отхвърлителната му част е останал споменатият по-горе ищец, който го обжалва в същата част. Сочи, че, съгласно КТД, изготвянето на плана-сметка по който, съгласно чл. 47, т. 2 от договора, следва да се изплащат процесните средства, е възложено на синдикалната организация и работодателя, поради което ищецът няма как да се сдобие с него. Твърди и това, че дори и да не е изготвен такъв план-сметка, то това би било по вина на ответника, а никой не следва да черпи права от собственото си противоправно поведение. Счита още, че все пак съответният план-сметка е изготвен, но той е съзнателно укрит. Възразява във връзка с позоваването на горепосочената Наредба № 7/09.07.2003 г. Моли въззивния съд да отмени атакувания съдебен акт в частта, която се обжалва, като искът с правно основание чл. 59 от КТ бъде уважен изцяло и на въззивника се присъдят направените по делото разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор от въззиваемата страна.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа подадената жалба. Ответникът по жалбата, редовно и своевременно призован, не се представлява.

Въззивният съд, при извършената проверка, констатира:

Постановеното от първата съдебна инстанция решение е валидно и допустимо. Същото решение се явява и правилно, като съображенията за този извод са следните:

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е достигнал до правилни изводи досежно релевантната по делото фактическа обстановка, поради което същата не следва да бъде преповтаряна в настоящото решение, като, на основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд препраща към мотивите на първата инстанция в тази им част.

От правна страна, въззивната инстанция съобрази следното:

Съгласно КТД, на който се позовава ищецът, работодателят може самостоятелно или съвместно с други органи и организации в условията и изискванията на чл. 36, ал. 1 от ЗКПО и чл. 294 от КТ да осигури средства за социални мероприятия и подпомагане на работниците и служителите в дружеството през текущата година. Разпоредбата на чл. 47 от визирания КТД обаче създава само една правна възможност за работодателя, която - ако бъде взето съответното решение - следва да бъде реализирана по предвидения в същата разпоредба ред, включително като се изготви план-сметка съгласно чл. 47, т. 2 от колективния договор. Изразът „може”, употребен в текста на разпоредбата от КТД, има съвсем ясно значение именно в горния смисъл. Ищецът не е релевирал своевременно твърдения за наличие на изготвен план-сметка, нито пък въобще е релевирал каквито и да било доказателства или твърдения относно други обстоятелства, от които да е видно, че работодателят - самостоятелно или съвместно с други органи и организации - е взел решение да реализира горепосочената правна възможност. Настоящият съдебен състав счита, че, ако такова решение беше взето от страна на работодателя, съответно – беше изготвен план-сметка съгласно чл. 47, т. 2 от КТД, то същият работодател би бил обвързан от плана-сметка и би дължал предоставянето на средствата в съответствие със стойностите, посочени в чл. 47, т. 2 от договора. След като по делото не е установено наличието на тази положителна предпоставка за уважаване на иска, то същият следва да бъде отхвърлен, както е сторила първата съдебна инстанция.

Налага се да се уточни и това, че неизготвянето на план-сметка не може да бъде вменено във вина на ответника, доколкото последният няма въобще задължението да пристъпва към предоставяне на средствата по чл. 47, т. 1 от КТД. В тази връзка, единствено с оглед пълнота на изложението, следва още да бъде допълнено и това, че изготвянето на плана-сметка е възложено от КТД както на работодателя, така и на синдикалната организация съвместно, т. е. – следва да е налице съответното активно поведение и от двете страни, относно което по делото липсват каквито и да било твърдения или доказателства.

Що се отнася до твърдението на въззивния жалбоподател в смисъл, че същият е нямал как да се сдобие с плана-сметка, чието изготвяне е възложено на работодателя и на синдикалната организация, то следва да се посочи, че наличието или липсата на такава възможност са ирелевантни за настоящото дело. Това е така, защото ищецът е този, който следва да изложи пред съда основанието на своя иск като изрични твърдения относно фактите. Когато такива твърдения не бъдат изложени, независимо поради каква причина, то и за съда не съществува възможност – в рамките на същото гражданско производство - да обсъжда съответните факти. Невъзможността за узнаване в даден, по-ранен етап, би имала значение, ако съответният факт е бил узнат и релевиран от страната по-късно, например в хипотезите на чл. 147, т. 1 или на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК; настоящият случай не е такъв, доколкото липсват твърдения от страна на жалбоподателя за това, че са налице новооткрити обстоятелства и то такива, които не са могли да бъдат узнати от него и посочени своевременно.

Предвид горните констатации, безпредметно се явява обсъждането на въпросите, свързани с приложението на Наредба № 7/09.07.2003 г. за условията и реда за издаване и отнемане на разрешение за извършване на дейност като оператор на ваучери за храна и осъществяване на дейност като оператор.

Поради всичко изложено по-горе обжалваното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено от настоящата инстанция. С оглед изхода на делото, разноски в полза на жалбоподателя не следва да бъдат присъждани. Налага се да бъде уточнено, че в останалата си част, в която първоинстанционното решение не е обжалвано, същото е влязло в сила.

Ето защо въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 32/18.11.2010 г., постановено по гр. д. № 528/2010 г. по описа на РС – К..

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: