Р Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 20.01.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І г.о., 8-ми състав, в открито
заседание на двадесет и четвърти октомври, през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Ваня Ружина,
като изслуша докладваното от съдията гр. д. № 9399 по описа на състава за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
Ищецът Д.П.Д. твърди, че понесъл значителни неимуществени вреди, изразяващи
се в чувство на страх, стрес, притеснение, унижение и отчаяние, както и
влошаване на личните му взаимоотношения с трети лица /негови близки/ в резултат
от повдигането на обвинение в извършване на умишлено престъпление от общ
характер, по което бил оправдан. Срещу ищеца било образувано наказателно производство
по ДП ЗМ 3412/2014г. по описа на 03 РУ при СДВР, съответно на пр.пр.
№52113/2014г. по описа на СРП. В хода на провеждане на досъдебната фаза ищецът
бил задържан под стража за срок от 72 часа, а впоследствие му била наложена
мярка за неотклонение „задържане под стража“ по силата на Определение по НЧД
№22923/2014г. по описа 131 с-в, НО на СРС. Съгласно Определение от 23.04.2015г.
по ВНЧХД по описа на X състав, НО на СГС
първоначално взетата мярка за неотклонение била изменена в парична гаранция, в размер на 500 лева. Наказателният процес
продължил в съдебна фаза, доколкото обвинението било поддържано от органите на П.
на РБ и достигнало по постановяване на първоинстанционна осъдителна присъда по
НОХД №8524/2015Г. по описа на СРС, 114 с-в. След проведено въззивно обжалване
наказателното производство срещу ищеца приключило с оправдателна присъда №276
от 13.12.2018г. по ВНОХД №214/2018г. по описа на III въззивен състав при СГС, НО. Оправдателната присъда влязла в сила на
29.12.2018г. При изложените фактически твърдения ищецът претендира за осъждане
на ответника да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на
сумата от 30 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата изчислена за
периода от 29.12.2018г. до деня на окончателното плащане. С оглед очаквания
благоприятен изход от процеса ищецът претендира за осъждане на ответника да му
заплати сумата на направените съдебни разноски.
Исковата претенция е оспорена от ответника - П. на РБ. Представляван в
съдебния процес от от прокурор от структурното звено на П. – Софийска градска П.,
ответникът оспорва основателността на иска. Сочи, че посочената като източник
на вредите мярка за неотклонение била наложена на ищеца по законоустановения
ред и от съдебен състав на компетентния съд, след обсъждане на всички относими
обстоятелства и доказателства по повдигнатото обвинение. Независимо от
изложеното, ответникът в настоящия процес не бил надлежно легитимиран да
отговаря за претърпените неимуществени вреди по време на престоя на ищеца в
следствения арест, доколкото надлежен ответник за вреди с такъв източник било
Министерство на правосъдието. Ответникът оспорва фактическите твърдения за
настъпване на вредоносния резултат и за обема на твърдените вреди, както и за
наличието на пряка причинно-следствена връзка между релевирания вредоносен
резултат и действията на правозащитните органи, в частност на органите на П. на
Р.Б.. Излага доводи за наличие на многократни предходни осъждания на ищеца по
повдигнати обвинения в извършване на престъпления по сходни престъпни състави.
Посочва, че личността на ищеца се характеризирала с трайни престъпни
наклонности и съответно нисък интензитет на отрицателни преживявания във връзка
с провеждане на наказателното производство. Ответникът поддържа тезата, че
релевираните вреди практически не могли да бъдат диференцирани, като източник, като се отчита фактът - че в
процесния период срещу ищеца били провеждани едновременно няколко наказателни
производства. Независимо от релевираните по- горе доводи, ответникът поддържа и
становище за прекомерност на претендираното обезщетение, което не съответствало
на обема и характера на действително причинените вреди, като се отчита техния
интензитет и обем.
Съдът, като
прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
По делото е
представен и приет заверен препис от Заповед за задържане на лице от 09.12.2014г., съгласно
която на 09.12.2014г. Д.П.Д. е задържан за срок от 24 часа от полицейските
органи.
Страните не
спорят, а събраните в хода на съдебното дирене писмени доказателства - преписи
от съдебни актове и приложеното за послужване НОХД №8524/2015г. по описа на СРС, 114 с-в установяват,
че на 10.12.2014г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем за извършване на
престъпление от общ характер – деяние по чл. 195, ал.1, т.4, пр.3 във вр. чл.194,
ал.1 във вр. чл.196, т.2 от НК.
На 04.05.2015г.
Д. е привлечен в качеството на обвиняем за извършване на престъпление от общ
характер по чл.196, т.2 във вр. с чл.195, ал.1, т.4, пр.3, във вр. с чл.194,
ал.1, във вр. с чл.18, ал.1 от НК.
С постановление
от 21.05.2015г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършване на престъпление
от общ характер по чл.196, т.2 във вр. с чл.195, ал.1, т.4, пр.3, във вр. с
чл.194, ал.1, във вр. с чл.18, ал.1 от НК, във вр. с чл.29, ал.1, буква Б от НК.
С Постановление
от 10.12.2014г., издадено от Г. Н. – прокурор при СРП, по силата на което на
основание чл.64, ал.2, вр. ал.1 и чл.199 от НПК Д.Д. е задържан под стража за
срок от 72 часа, считано от момента на предявяване на обвинението.
Видно от
съдържанието на приетото като писмено доказателство протоколно определение от
12.12.2014г. по НЧД №22923/2014г. по описа на СРС, НО, 131 състав, след внесено
искане с изх.№52113 от 12.12.2014г. от прокурор от СРП по отношение на ищеца е
взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“.
От съдържанието
на прието като доказателство протоколно определение от 23.04.2015г. по ВНЧД
№1556/2015г. по описа на СГС, НО, X-и възз. състав установява, че наложената на Д.Д. мярка
за неотклонение „задържане под стража“ е изменена в мярка за неотклонение „парична
гаранция“ в размер на 500 лева.
По силата на
постановена осъдителна присъда от 30.03.2017г. по НОХД №8524/2015г. по описа на
СРС, НО 114 състав подсъдимият е признат за виновен в това, че на 08.12.2014г.
около 18:00 часа, в гр. София на автобусна спирка в близост до пазара в ж.к. „Красна
поляна“ направил опит да отнеме чужди движими вещи на обща стойност от 367 лева
от владението на собственика Н.М.Ц.без негово съгласие с намерението противозаконно
да ги присвои като бръкнал с ръка в левия вътрешен джоб на якето на пострадалия,
а деянието е извършено при условията на опасен рецидив – престъпление по чл.196,
т.1, във вр. с чл.194, ал.1, вр. с чл.18, ал.1 във вр. с чл.29, ал.1, буква Б,
вр. чл.54, ал.1 от НК. Със същата присъда, подсъдимият е бил признат за
невиновен и оправдан по първоначално повдигнатото обвинение в извършване на
престъпление по чл.196, т.1, вр. с чл.195, ал.1, т.4, пр.3 във вр. с чл.194,
ал.1, вр. с чл.18, ал.1, във вр. с чл.29, ал.1, буква Б, вр. с чл.54, ал.1 от НК. С тази присъда, Д. е осъден да изтърпи наказание „лишаване от свобода“ за
срок от 3 години при първоначален строг режим на изтърпяване.
Първоинстанционната
осъдителна присъда е отменена с Присъда №276 от 13.12.2018г. по ВНОХД
№214/2018г. по описа на СГС, НО, III въззивен с-в и с този съдебен акт - ищецът е признат за
невиновен и оправдан по повдигнатото срещу него обвинение за извършване на
престъпление по чл.196, т.1, във вр. с чл.194, ал.1, вр. с чл.18, ал.1 във вр.
с чл.29, ал.1, буква Б. Първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата си
част оправдателна част. С влизане в сила на споменатата
оправдателна Присъда №276 на 29.12.2018г. наказателният процес срещу ищеца е приключил
Приетата като доказателство Справка
за образуваните наказателни производствата срещу ищеца, издадена на
16.08.2019г. от Национална следствена служба отразява броя и характера на
водените срещу ищеца наказателни производства, включително правната квалификация
на повдигнатите обвинения и основни данни за етапа на развитие и приключване по
тях.
Приетата като доказателство Справка за съдимост за ищеца, която е издадена на
19.08.2019г. от СРС установява, че при предявяване на обвинението Д.П.Д. вече е
бил многократно осъждан: както с Присъда от 14.06.2007г. по НОХД №9259/2004г.
по описа на СРС, така и в резултат от правните последици на одобрени от
наказателния съд споразумения по реда на чл. 381 и сл. от НПК / напр. протоколно
определение от 29.01.2004г. по НОХД №8006/2003г. по описа на СРС, протоколно
определение от 01.04.2005г. по НОХД №81/2005г. по описа на Районен съд
Костинброд, протоколно определение от 20.06.2005г. по НОХД №10063/2004г. по
описа на СРС, протоколно определение от 02.10.2006г. по НОХД №1446/2004г. по
описа на СРС, споразумение одобрено с определение от 12.10.2007г. по НОХД
№182/2007г. по описа на Районен съд Костинброд, споразумение одобрено с
определение от 22.05.2017г. по НОХД №8190/2012г. по описа на СРС/, а по
отношение на друга част от осъжданията изтърпяването на наложените наказания е
било отложено по реда на чл. 66
от НК /напр. Определение от 15.10.2002г. по
НОХД№118/2001г. по описа на РС Костинброд, Определение от 27.01.2005г. по НОХД
№5300/2004г. по описа на СРС, Определение от 11.04.2005г. по НОХД №5177/2003г.
по описа на СРС/. В съдържанието на приложената справка за съдимост е отразено,
че по силата на Определение по НЧД №6676/2009г. по описа на СРС и Определение
по НЧД №9635/2009г. по описа на СРС наложените наказания са били групирани на
основание чл.25 от НК.
Представената и приета като писмено доказателство справка, издадена от „Главна
дирекция изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, в чието
съдържание се посочва, че в периода от 10.12.2014г. до 23.04.2015г. Д.П.Д. е
бил задържан по ДП № ЗМ 3412/2014г. на 03 РУП – СД МВР, пр.пр. 52113/2014г. на
СРП.
В дадените пред съда показания свидетелят А.И.заяви, че познава ищеца приблизително
от 20 години и поддържа постоянен социален контакт с него. Свидетелят посочва,
че знаел за съществуващи проблеми на Д. с полицията, както и за задържането му
през 2014г. по повод обвинение в кражба. Свидетелят узнал за задържането на
ищеца, след като бил уведомен по телефона от приятелката на ищеца А..
Задържането продължило за период от 3-4 месеца, през който свидетелят посетил
ищеца в следствения арест. Заявява, че при свиждането ищецът изглеждал отчаян и
се оплаквал от отношението на служителите в ареста. Свидетелят знаел, че преди
задържането, ищецът и приятелката му Албена имали планове да заживеят заедно и
да изградят семейство, но тези планове в последствие се провалили и към момента
ищеца нямал взаимоотношения с друга жена. След напускането на ареста ищецът и
свидетеля отново се срещнали и при тази среща свидетеля узнал, че ищеца е осъден да
изтърпи наказание лишаване от свобода. Осъждането предизвикало чувство на
отчаяние у Д., който смятал „че животът му е свършил“. Свидетелят заявява, че
знаел за предходни задържания и осъждания на ищеца, но показанията му отразявали
състоянието на ищеца при последното наказателно производство.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда достигна до
следните правни изводи:
Предявен е иск за присъждане на обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ
срещу Държавата, представлявана от П. на РБ в качеството й на процесуален
субституент.
Искът е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен и допустим
процесуален субституент на Държавата, като субект на особената деликтна
отговорност, регламентирана от чл.7 на КРБ.
По смисъла на
чл.7 от КРБ, вр. с чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Държавата
отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица. Тази отговорност
може да бъде реализирана при наличието на определени фактически основания, сред
които е и релевираното в исковата - повдигане на незаконосъобразно обвинение в
извършването на престъпление, за което обвиняемия е бил оправдан с влязъл в
сила съдебен акт. Това е така, доколкото при условията на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Държавата е надлежно пасивно легитимирана да отговаря за
вредите, причинени на граждани от разследващите органи, П. или съда, при повдигнато обвинение
в извършване на престъпление по което впоследствие подсъдимият е бил оправдан с
влязъл в сила съдебен акт.
Претендира се обезщетение за неимуществени
вреди, които ищецът твърди да е претърпял, вследствие повдигането на неоснователно
обвинение в извършване на престъпление и по тази причина - основателността на иска е предпоставена от
установяването на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане,
които в синтезиран вид са следните: противоправно поведение на Държавата
осъществено чрез неин правозащитен орган, настъпването на конкретно твърдения вредоносен
резултат и наличието на пряка
причинно-следствена
връзка между неправомерното поведение (изразяващо се в повдигане на
неоснователно обвинение в извършването на престъпление от общ характер) и
настъпването на конкретно релевирания вредоносен резултат. Отговорността по
реда на ЗОДОВ е обективна, поради което наличието или липсата на субективно виновно
поведение на съответното длъжностно лице не е предпоставка за нейното
възникване (арг. от чл. 4 на ЗОДОВ).
За да се произнесе по основателността на процесните
искови претенции, съдът съобрази наличието на гореспоменатите юридически факти,
които бяха приети за установени, както и
от задължителните указания към съдилищата, които са дадени в ТР № 3/2005г. по
ТД №3/2004г. на ОСГК на ВКС.
Основната предпоставка за
отговорността на Държавата
е незаконосъобразност
на предприетите срещу ищеца действия на нейните правозащитни органи- П. и съд. По дефиниция, в
разглежданата хипотеза, право
да
получи
обезщетение има лицето, признато за невинно с влязла в сила присъда и/ или
лицето, срещу което наказателното производство е било прекратено поради това,
че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не съставлява престъпление. В конкретния случай, ще трябва да
се приеме, че
е налице противоправно поведение от
страна на правозащитните органи,
тъй
като в крайна сметка – с влязъл в сила краен съдебен акт на наказателния съд-
ищецът е оправдан по повдигнатото срещу ищеца обвинение в извършване на
престъпление по чл.196, т.1, вр. с чл.195, ал.1, т.4, пр.3 във вр. с чл.194,
ал.1, вр. с чл.18, ал.1, във вр. с чл.29, ал.1, буква Б от НК.
На второ място, съдът отчете, че са налице вредоносни последици, които
ищецът е търпял. Изводите за техния обем обаче, следва да бъдат направени въз
основа на събраните доказателства и именно те ще бъдат обсъдени в следващите
мотиви на настоящото решение- понеже обемът на вредите е подлежащ на доказване
факт, който е в доказателствена тежест на ищеца.
Третата
предпоставка- наличието на пряка причинно- следствена връзка между релевирания
вредоносен резултат и повдигането на обвинение срещу ищеца, също бе установена
и ще бъде подробно обсъдена в следващите мотиви на настоящото съдебно решение.
По отношение на
неимуществените вреди;
При внимателно
обсъждане на събраните доказателства, съдът намира, че в резултат от
повдигнатото срещу него обвинение в извършването на умишлено престъпление от
общ характер, ищецът е понесъл неимуществени вреди, но те са значително
по-ограничени по вид и обем, в сравнение с твърдените в исковата молба.
Доказаните вредоносни последици без съмнение са свързани преди всичко с изпитаното чувство на притеснение и основателен
страх от възможността за осъждане по
повдигнатото обвинение в извършване на умишлено престъпление от общ характер по
чл.196, т.1, вр. с чл.195, ал.1, т.4, пр.3 във вр. с чл.194, ал.1, вр. с чл.18,
ал.1, във вр. с чл.29, ал.1, буква Б от НК. Страхът на ищеца е бил основателен,
доколкото тежестта на предвидената в закона санкция, за извършване на
споменатото престъпление е значителна – касае се за квалифициран състав на
умишлено престъпление от общ характер, което се наказва тежко.
Страхът от прилагане на наказателна санкция, който ищецът е търпял, трябва
да се приеме за доказан, понеже осъждането е един от възможните изходи от
наказателния процес, който стартира с повдигането на обвинение от органите на П.
на РБ. Респектът на правните субекти към наказателното правосъдие е в основата
на концепцията за генералната превенция, която се разглежда в теорията и
практиката на наказателното право. Ето защо, съдът приема, че изпитването на
страх от осъждане е естествено присъщо на всеки правен субект и не следва да
бъде доказвано по някакъв особен, специфичен начин.
Конкретният обем на негативните емоции обаче, подлежи на доказване, а събраните
доказателства не подкрепят твърдението на ищеца, че той е изпитал притеснения, във
връзка с конкретно повдигнатото му обвинение, в извършването на умишлено
престъпление. В тази насока съдът счита, че страха и притеснението от
наказателна репресия в конкретния случай не са били преживявания с описания
висок негативен интензитет - особено като се има предвид, че ищецът вече
нееднократно е бил субект на наказателно преследване в други наказателни
производства.
Обективно недоказани в хода на съдебното дирене останаха фактическите твърдения
на ищеца, че той е бил подложен на унизително отношение от служителите в
следствения арест. Събраните гласни доказателствени средства - свидетелски
показания на св. И., съдът не кредитира в тази им част, тъй като те не се
основават на преки възприятия на свидетеля. Отделен е въпросът, дали
привлеченият в настоящия процес ответник би бил надлежно материално легитимиран
да отговаря за този тип вреди, като се отчита нормативно установената функция
на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" при Министерство на
правосъдието.
Процесуалната мярка „задържане под стража“ е възможно най-тежката мярка за
неотклонение предвидена в НПК, чието налагане е обусловено от обстойна и
задълбочена преценка на наказателния съд за наличието на обосновано предположение,
че обвиняемият е извършил престъпление, което се наказва с лишаване от свобода
или друго по-тежко наказание, и доказателствата по делото сочат, че съществува
реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление. По делото
се установи, че ищецът е бил привлечен в качеството обвиняем за извършване на
тежко умишлено престъпление при условията на опасен рецидив по смисъла на
чл.63, ал.2, т.1 от НПК, съответно избраната процесуална мярка е била
целесъобразна и необходима за постигането на целите на наказателното
производство. В този смисъл, наложените ограничения спрямо обвиняемия Д.Д. са
съобразени с характера на престъплението за което е повдигнато обвинение,
личността на обвиняемия и необходимостта от оказване на превенция срещу
възможността провеждането на наказателното производство да бъде
възпрепятствано.
Свидетелските показания на свидетеля И. са достатъчни за да мотивират
извода, че воденото срещу ищеца наказателно производство е повлияло отрицателно
върху неговото психо - емоционално състояние и предизвикало негативни
субективни състояния –чувство на отчаяние, загуба на мотивация, страх от
последиците на осъждането и от изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“.
Като обсъди
внимателно събраните в хода на съдебното дирене доказателства, настоящият
състав на съда намира предявения от иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за доказан по основание.
По
въпроса за определяне размера на претендираното обезщетение настоящият съдебен
състав приема, че искът е частично доказан по размер. Съгласно задължителна
съдебна практика - т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004
г. на ОСГК на ВКС и решение № 95/23.04.2014 г. по гр. дело № 5805/2013 г., III
г.о. на ВКС, както и според разясненията в ПП 4/1968 г. на ВС РБ и съдебни
решения на състави на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК- решение
№ 115/05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 593/2011 г. IV г.о., решение №
9/07.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 733/2011 г. на III г.о.о на ВКС, решение №
299/15.07.2013 г. г. на ВКС по гр. д. № 1179/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение
№ 49/2011 г. на ВКС по гр. д. № 697/2010 г. на III г.о. на ВКС, справедливостта
винаги трябва да се свързва с преценката
на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото
обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените
морални вреди. Такива обстоятелства са личността на увредения, данните за
предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на
престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на развитие
на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражение върху
личния, обществения и професионалния живот; разгласяване и публичност;
причиняване на здравословни увреждания.
За адекватно
прилагане на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, при определяне
размера на обезщетението, съдът отчете комплексно всички изложени по- горе
обстоятелства относно характера и обема на вредите, но и социално-
икономическите условия в страната вкл. размера на минималната работна заплата
към момента на настъпването на вредоносния резултат. Именно икономически критерий може да бъде основа на обективен
социален критерий (жизнения стандарт), определящ и социалните измерения на
понятието за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.
Съгласно задължителните указания към съдилищата, съдържащи
се в т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК на ВКС, съдът приема, че обезщетението в
конкретния случай следва да се определи глобално, като се отчита тежестта на повдигнатото обвинение, вида и
продължителността на налагане на взетите мерки за неотклонение, обема и
характера на конкретно доказаните вреди; а не на последно място и
обстоятелството, че по време на процесното наказателно производство, срещу
ищеца са били водени и други наказателни производства и по тази причина,
източникът на вредите не може да бъде ясно диференциран.
След анализ на установените в хода на съдебното дирене
факти и съобразно посочените по- горе критерии, съдът намира, че ищецът е легитимиран
да получи от ответника обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди,
в общ размер на сумата от 4 000 лева, а за разликата до пълния предявен размер,
претенцията следва да бъде отхвърлена.
По отношение на
иска за присъждане на законна лихва;
Мораторна лихва върху обезщетение за понесени
неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразни действия на органите на
наказателното производство се дължи от деня на влизане в сила на окончателния
съдебен акт, с който подсъдимият е оправдан или провежданото наказателното
производство срещу него е прекратено.
От направеното отбелязване върху представения препис от присъда
№276/13.12.2018г. по ВНОХД №214/2018г. по описа на III въззивен състав НО при
СГС се установява, че оправдателната присъда и влязла в сила на 29.12.2018г. При
това положение, заедно с присъденото обезщетение, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца и законната лихва, която е изчислена върху сумата на
присъденото обезщетение за периода от датата на влизане в сила на оправдателната
присъда – 29.12.2018г., до деня на окончателното плащане.
По отношение на разноските:
С оглед изхода
на спора, при условията на чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца Д.П.Д. направените от него съдебни разноски съгласно
списъка, представен по реда на чл.80 от ГПК. Ищецът е направил разноски за
заплащане на държавна такса в размер на 10 лева и заявява искане ответникът да
бъде осъден да заплати на процесуалния представител - адв. В.В.П.-САК,
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 от
ЗАдв.
Видно от
представения Договор за правна защита и съдействие от 14.05.2018г. ищецът е
упълномощил адв. П. да го представлява по образувано по реда на чл.2 от ЗОДОВ
исково производство срещу П. на Р.Б., като е уговорено на ищеца да бъде
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.5, ал.1, т.1 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответникът П.
на Р.Б.не предявява претенция за присъждане на направени разноски във връзка с
настоящото производство. По тези съображения, ищецът не следва да бъде осъждан
да заплаща съдебни разноски.
Съгласно
разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ ответникът следва да заплати на ищеца
сумата от 10 лева, представляваща направените съдебни разноски в настоящото
производство, съразмерно с уважената част от иска.
На основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 38 от ЗАдв. вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ -
ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищеца адв. В.В.П. – САК, сумата от 370 лева, представляваща възнаграждение за
процесуално представителство в минимално установения размер, съразмерно с уважената част от
иска.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА П. на Р.Б.q с адрес: гр. София, бул. „*******, да заплати на Д.П.Д., с ЕГН **********, и съдебен адресат – адв. В.П.,***, на
основание чл. 2, ал.1, т. 3 от
ЗОДОВ – сумата от 4000 лева (четири хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които са настъпили в следствие на повдигането на
обвинение в извършване на престъпление по чл.196, т.1, вр. с чл.195, ал.1, т.4,
пр.3 във вр. с чл.194, ал.1, вр. с чл.18, ал.1, във вр. с чл.29, ал.1, буква Б от НК, по което ищецът е признат за невиновен с Присъда №276 от
13.12.2018г. по ВНОХД №214/2018г. по описа на III въззивен състав НО при
Софийски градски съд, заедно със законната лихва върху присъденото обезщетение,
считано от 29.12.2018г., до деня на окончателното плащане, като отхвърля претенцията за изплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в частта - за
горницата над присъдената сума от 4 000 лева и до пълния претендиран размер 30
000 лева.
ОСЪЖДА П. на Р.Б., с адрес: гр. София, бул „*******, да заплати
на Д.П.Д., на основание чл.
10, ал. 3 от ЗОДОВ – сумата от 10 (десет) лева, представляващи направени съдебни разноски, съразмерно с
уважената част от иска.
ОСЪЖДА П. на Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „*******, да заплати
на адв. В.В.П. – САК, със служебен адрес ***, на основание чл. 38 от ЗАдв. вр.
с чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ - сумата от 370 (триста и седемдесет) лева,
представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Д.П.Д.
пред Софийски градски съд.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд София, с въззивна жалба,
която може да бъде подадена в двуседмичен срок от връчване на препис от него.
СЪДИЯ: