РЕШЕНИЕ
гр. София, …………….. г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV „Д” състав, в публичното заседание на двадесет и втори
февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.
съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Поля Г., като разгледа докладваното от младши съдия Коева гр. дело № 12925
по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 29216/07.02.2017 г., постановено по гр.
дело № 48537/2015 г. по описа на СРС, 26 състав, е уважен предявения от Н.Г. К.–
В. и М.– К.И.Ш. иск правно основание чл. 108 ЗС срещу срещу Н.Б.П., като е
признато за установено по отношение на ответницата, че ищците са собственици на
недвижим имот – първи етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр.
София, ул. “*********с идентификатор 68134.108.97.1.1, ведно с припадащите се
идеални части от общите части, както и 50 % идеални части от дворното място, в
което е построена сградата, с площ от 298,20 кв.м., с идентификатор
68134.108.97 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, като
е осъдена ответницата на основание чл. 108 ЗС да предаде владението на
гореописания недвижим имот на ищците.
С решение № 181977 от 07.07.2017 г. постановено по гр.
дело № 48537/2015 г. по описа на СРС, 26 състав е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка в решение № 29216 от 07.02.2017 г. в следния смисъл:
в диспозитива на решението на ред 11,12 и 13 да се чете “осъжда на основание
чл. 108 ЗС Н.Б.П. да предаде на Н.Г. К.– В. и М.– К.И.Ш. владението” върху
описания имот.
Срещу Решение № 29216/07.02.2017 г., постановено по
гр. дело № 48537/2015 г. по описа на СРС, 26 състав, в срока по чл. 259 ГПК, е
предявена въззивна жалба от ответницата, с която навежда доводи за неправилност
на решението поради противоречие със закона. Твърди, че съдът неправилно се е
произнесъл по осъдителния иск по чл. 108 от ЗС с установителен диспозитив. Поддържа,
че решението е необосновано и за разлика от приетата експертиза, свидетелите са
потвърдили категорично, с подписите си пред нотариус, че договорът и
декларацията са подписани от И.Х.Р., което било потвърдено от свидетеля Е.У.в
съдебно заседание. Твърди се, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените
правила като не е съобразил разпоредбата на чл. 202 ГПК и не е обсъдил
заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото. Поддържа
се, че показанията на свидетеля Узунова установяват владението върху процесното
жилище в периода посочен в отговора на исковата молба. Твърди, че владението не
задължава владелеца да живее в имота, както и че М.Д. в подписаната от нея
декларация е заявила, че няма претенции към него. Твърди, че складирането на
вещи в имота е също упражняване на фактическа власт върху него.
Въззиваемите Н.Г. К.– В. и М.– К.И. – Ш. са подали отговор
на въззивната жалба в законоустановения срок. В отговора се излагат съображения
за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното
решение.
В законоустановения срок е постъпила и жалба срещу
решение № 181977 от 07.07.2017 г. постановено по гр. дело № 48537/2015 г. по описа
на СРС, 26 състав, с което е извършена поправка на очевидна фактическа грешка
на обжалваното решение. Твърди се, че обжалваното решение е нищожно поради
липса на мотиви, както и че съдът не е обсъдил алтернативното искане за допълване
на решението. Твърди, че с извършената поправка се стигало до пълна
противоположност на двете решения.
Срещу подадената жалба е постъпил отговор от
въззиваемите, с който оспорват подадената жалба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт.
Въззивните жалби са подадена в законоустановения срок
и от легитимирана страна, поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
СРС, 26-ти състав, е бил сезиран с осъдителен иск за
защита на право на собственост с правно основание чл. 108 ЗС.
Ищците твърдят, че притежават правото на собственост
върху процесния недвижим имот по наследство, като ответницата складира вещи в
имота им, оспорва собствеността им като е подала документи за издаване на
нотариален акт по обстоятелствена проверка.
Ответникът твърди, че ползва имота от 1997 г. като от
2001 г. го владее, тъй като го е закупила с договор за покупко – продажба пред
свидетели. Поддържа, че повече от 14 г. владее имота и стопанисва цялата къща.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд
е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява, че ответникът
е владял имот в посочения от него период. Прието е, че дори да се приеме, че е
налице договорка за продажба на имота на ответницата, липсва сключен договор в
предписаната от закона форма.
Чрез петиторния иск ищецът иска от съда със сила на
пресъдено нещо да установи спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че
правото на владение като правомощие от сложното право на собственост върху нея
принадлежи на ищеца и въз основа на това установяване да се допусне по
отношение на ответника, който я владее или държи, без да притежават правно основание
за това, да предаде фактическата власт върху спорната вещ на собственика.
Следователно, фактическият състав, при осъществяването на който възниква
материалното притезателно право да се иска предаване фактическата власт,
включва три юридически факта – две положителни и една отрицателна материална
предпоставка. По силата на чл. 154, ал. 1 ГПК на ищеца принадлежи правното
задължение да установи, че е титуляр на правото на собственост върху спорната
вещ, както и че ответникът я владее или държи, а за да бъде отхвърлен осъдителният
иск, ответникът е длъжен да установи, че упражнява фактическата власт върху
вещта на вещноправно или облигаторно основание. Това доказване следва да бъде
пълно и главно.
Преди съдът да разгледа правния спор по същество, следва
да изясни, че съгласно т. 2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по
тълкувателно дело № 4/2014 г. съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от
Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен
диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на
ищеца. Първоинстанционният съд е съобразил посоченото тълкувателно решение като
е постановил установителен диспозитив, поради което оплакванията във въззивната
жалба в този смисъл са неоснователни.
От нотариален акт № 111/21.07.1969 г., съставен по н. д.
№ 3126/1969 г. , том XVII на I – ви софийски нотариус при Софийски народен съд,
се установява, че Л. И..Б.е продала на В.П.Р.а първия надпартерен етаж от собствената
си двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр. София на ул. “********, състоящ
се от : стая, хол, кухня, входно антре, баня – колзет, ведно с едно зимнично
помещение под югозападната лицева стая, както и 50 % идеални части от
таванското подпокривно пространство и 50 % идеални части от общите части на сградата
и дворното място, цялото със застроена и незастроена повърхност от 298,20 кв.м.
От удостоверение за наследници № 2280 от 26.04.1999 г.
се установява, че В.П.Р.а е починала на 02.10.1990 г., като е оставила за свои
наследници И.Х.Р. – съпруг и М.И. Р.а - дъщеря.
От нотариален акт № 105, том I, рег. № 21283, дело №
771 от 22.08.2005 г. на нотариус с рег. № 039 на НК – София се установява, чеИ.Х.Р.
е прехвърлил на М.В.Д. собствените си 5/6 от процесния недвижим имот срещу
задължение за гледане и издръжка.
От удостоверение за наследници № 005934 от 21.12.2006
г. се установява, чеИ.Х.Р. е починал на 15.12.2006 г., като е оставил наследник
ищцата М.– К.И.Ш..
От удостоверение за наследници № 9400-4903 от
01.10.2014 г. се установява, че М.В.Д. е починала на 14.05.2009 г. като е
оставила наследник ищцата Н.Г. К.– В..
Ответницата Н.Б.П. е представила договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 28.01.2001 г., с който И.Х.Р. продава на
ответницата процесния недвижим имот. Договорът е сключен в обикновена писмена
форма. В него фигурират подписите на четирима свидетели, които са нотариално
заверени на 13.02.2015 г.
Представена е и декларация отИ.Х.Р., в която е
посочено, че имотът е продаден с гореописания договор на ответницата,
декларирано е че е получена сумата по договора и че ответницата е полагала
грижи за декларатора.
По делото е допусната съдебно – графическа експертиза,
съгласно заключението на вещото лице положените подписи върху договора за
покупко-продажба и декларацията вероятно не са положени от лицетоИ.Х.Р..
Съгласно чл. 18 от ЗЗД договорите за прехвърляне на
собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва
да бъдат извършени с нотариален акт.
Сключеният между ответницата и И.Х.Р.
договор от 28.01.2001 г. за прехвърляне на процесния недвижим имот, както и
представената по делото декларация от Р. са в обикновена писмена форма, поради
което и последният е нищожен поради липса на форма. Без правно значение по
отношение на вещно-транслативния ефект на такъв договор е обстоятелството дали
е бил подписан от продавача, доколкото същият не е в предвидената от закона
форма. Подписаният договор за покупко – продажба на процесния имот би имал
значение единствено относно относно твърдението, че ответницата владее имота от
сключването му, доколкото в него е обективирано волеизявление за предаване на
владението.
Автентичността на процесния договор е оспорена от
ищците своевременно, поради което по делото е допусната съдебно-графическа
експертиза. От заключението й, което съдът кредитира като пълно и компетентно
изготвено се установява, че подписът върху договора вероятно не е поставен от И.Х.Р..
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за нарушение на чл. 202 от ГПК от първоинстанционния съд по отношение на заключението на вещото лице. В
откритото съдебно заседание проведено на 27.06.2016 г., в което е приета
експертизата, процесуалния представител на ответницата е посочил, че вещото
лице е изяснило напълно задачата и заключението следва да се приеме, като
заключението не е оспорено. Първоинстанционният съд е обсъдил заключението в
съвкупност със свидетелските показания дадени по надлежния процесуален ред и
останалите доказателства по делото. Посочено е че тежестта на доказване автентичността
на документа е на ответницата, която се ползва от него, поради което в тежест
на последната е да докаже по категоричен начин автентичността му при оспорване.
Следва да се отбележи, че са без правно
значение положените от свидетели нотариално заверени подписи върху процесния
договор, доколкото последните нямат удостоверителна компетентност и не са имали
процесуално качество на свидетели по делото. Освен това съставеното по реда
на чл. 590 от ГПК нотариално удостоверяване на подпис има материална
доказателствена сила само за това, че пред нотариуса на 13.02.2015 г. е
представен документ и че подписалите го са заявили пред нотариусът, че подписът
е техен - чл. 179, ал. 1 от ГПК. Както беше посочено автентичността на
процесния договор за покупко-продажба на недвижим имот и декларация са без значение
относно придобиването правото на собственост върху имота чрез продажба, поради
липса на предвидената от закона форма, без правно значение са и относно вида на
владението, тъй като във всички случаи то би било недобросъвестно с оглед нищожност
на обективираната в договора сделка, поради липса на форма.
По отношение на оплакванията във въззивната жалба
относно основателността на възражението за придобивна давност на ответницата Н.
Б. П., съдът намира следното:
Съгласно Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д.
№ 9/74 г., Пленум на ВС нищожната сделка не може да бъде основание за
упражняване на добросъвестно владение. Изключение от това правило законодателят
е допуснал само за случаите, когато правното основание е с опорочена форма за
валидност, като е имал предвид, че в този случай сделката е все пак с
предписаната от закона форма, макар и с недостатъци, които не са били известни
на приобретателя при извършването на акта, какъвто не е настоящия случай.
Нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС регламентира фактическия
състав на придобивната давност при недобросъвестно владение, включващ като
елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла
на чл. 68, ал. 1 ЗС.
Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал.
1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и
субективния елемент вещта да се държи като своя. За да е налице обаче фактът на
владение е необходимо в обективната действителност да са се породили и неговите
допълнителни елементи, а именно: 1) да е постоянно – т.е. фактическата власт
върху вещта и държането й като своя да нямат случаен характер, а да са израз на
воля, трайно да се държи вещта по начин препятстващ евентуалното владение на
други лица; 2) да е непрекъснато – в смисъл
да не е било прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца - чл. 81 ЗС;
3) да е несъмнено – да няма съмнение, че владелецът държи вещта, като и за
това, че я държи за себе си; 4) да е спокойно – такова е, когато не е
установено с насилие; 5) да е явно – владението е явно, когато фактическата
власт се упражнява така, че всеки заинтересован
да може да научи за това, да не е установено по скрит начин, тайно от
предишния владелец.
Владението е упражняване на фактическа власт върху
вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя.
Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен –
упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus possessionis) и субективен
- намерението да се държи вещта като своя (animus domini rem sibi habendi).
Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща
гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага
за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не
права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата
презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението
за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено
става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния
признак на владението (animus domini rem sibi habendi) – намерението да се
държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт – обективния
признак на владението (corpus possessionis) – упражняване на фактическа власт
върху вещта.
В настоящия случай ответницата не е установила
обективния признак на владението.
Неоснователни са оплакванията на въззивницата, че от
показанията на свидетелката Е.У.се установява осъществяваното от нея владение
на процесния имот. В проведеното на 27.06.2016 г. открито съдебно заседание,
свидетелката заявява, че в процесния имот са живеели праводателите на ищците И.и
М., като ответницата Н. започнала да гледа И.през 1997 г., а по-късно е
полагала грижи и за М.. Свидетелката твърди, че имота е бил продаден на
ответницата, за което първата се е подписала под договора, както и че сумата е
била изплатена, които твърдения са ирелевантни за обективния факт на
владението.
Показанията на свидетелката са свързани изцяло със
сключения между страните договор за покупко-продажба в обикновена писмена форма
и плащането по последния на сумата от 30 000 лв. Свидетелката не установява
ответницата да е осъществявала фактическа власт върху имота, нито посочва
конкретен период, в който да е осъществявана такава власт, нито конкретни
действия сочещи на осъществяването й. Полагането на грижи за собствениците на
имота не представляват действия по осъществяване на фактическа власт върху
последния.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба по
отношение на обстоятелството, че М.В.Д. не е живяла в имота като владелец, тъй
като подписала декларация на 28.01.2001 г., в която заявила, че няма претенции
към имота. Посочената декларация е без правно значение с оглед обстоятелството,
че през 2006 г. с нотариален акт № 105, том I, рег. № 21283, дело № 771 от
22.08.2005 г. на нотариус с рег. № 039 на НК – С.И.Х.Р. е прехвърлил на М.Д. собствените
си 5/6 от процесния недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка. А и е
безспорно е по делото обстоятелството, че процесният имот е бил обитаван именно
от М.Д. и след смъртта на И.Р..
Неоснователни
са оплакванията във въззивната жалба, че обстоятелството, че ответницата П. е
складирала вещи в процесния имот представлява упражняване на фактическа власт,
тъй като за да е годно владението да породи правните последици на придобивната
давност е необходимо същото да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и
явно.
За да се уважи правоизключващото възражение за изтекла
придобивна давност, позоваващият се на нея следва да установи чрез пряко и пълно
доказване наличието на всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1
ЗС, като липсата на категоричност за която и да е от законовите
материалноправни предпоставки изключва този придобивен способ. Така Решение №
358 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1476/2009 г., II г. о., ГК.
Съобразно изложеното, настоящият състав намира, че
ответницата не е доказала твърдяното от нея възражение за придобиване на
процесния имот по давност, поради което и с оглед на обстоятелството, че
правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на
крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение трябва
да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение.
По въззивната жалба срещу решението за
поправка на очевидна фактическа грешка съдът намери следното:
Нормата на чл. 247, ал. 1 ГПК предоставя на съда възможност да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки. По смисъла на горната разпоредба очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между действително формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, както и в случаите на очевидна техническа грешка. Очевидна фактическа грешка е налице тогава, когато съдът е обсъдил правния спор между страните и е изразил становището си по същия в мотивите към решението, но в диспозитива е пропуснал да отрази това свое становище или пък го е отразил погрешно. От това следва, че при очевидната фактическа грешка спорният въпрос по делото е бил предмет на мисловна дейност на съда и във връзка с това е направил съответен правен извод, отразен в мотивите на решението, но при изписване на диспозитива е допусната техническа грешка, като или не е отразено нищо относно тези правни изводи на съда, или отразеното е погрешно. Искането за поправка на допусната очевидна фактическа грешка не е ограничено със срок и може да се извърши по почин на съда.
Достигайки до тези правни изводи, настоящата съдебна
инстанция счита, че е било налице несъответствие между действително формираната
воля на съда и нейното външно обективиране.
В мотивите съдът е приел, че така предявеният
ревандикационен иск е основателен като в диспозитива на първоначалното решение
съдът е пропуснал да отрази текста “ Н.Б.П. да предаде” по отношение на
владението на процесния имот, която грешка законосъобразно е поправена с
решение № 181977 от 07.07.2017 г. постановено по гр. дело № 48537/2015 г. по
описа на СРС, 26 и съответства на изразената в мотивите на решението воля на
съда.
Съобразно изложеното неоснователна е и въззивната
жалба срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка, поради което
същото следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 29216/07.02.2017 г., постановено по гр. дело
№ 48537/2015 г. по описа на СРС, 26 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 181977 от 07.07.2017 г. постановено по гр.
дело № 48537/2015 г. по описа на СРС, 26 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.