Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 22.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в публично
съдебно заседание на четиринадесети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: В. БРАТОЕВА
при секретар Диляна Цветкова, разгледа докладваното от съдията търговско
дело № 1403 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 365 и
сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на „К.Т.Б.“
АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище ***, предявена срещу „Е.Р.“
ЕАД, ЕИК *******и „Р.И.“ АД, ЕИК *******, за установяване солидарната дължимост
на вземания, за които в производството по частно гр. дело № 87687/2017 г. на
СРС, 65 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която от
претендираните солидарни длъжници е депозирано възражение.
Ищецът
твърди, че въз основа на сключен на 09.07.2010 г. договор предоставил на
ответното дружество „Е.Р.“ ЕАД банков кредит в размер на 5000000 евро, при
поето задължение за връщането му, заедно с годишна лихва върху фактически
ползваните по кредита суми в размер на 9 %. Лихвата се начислявала ежедневно
върху дебитното салдо по заемната сметка на кредитополучателя и била платима
ежемесечно на 25-то число на съответния месец. С анекси, последният от които №
6 от 27.05.2013 г., страните последователно увеличавали размера на отпуснатия
кредит до достигане на сумата 6250000 евро, включително продължавали крайния
срок за издължаване, като така дължимата към 27.05.2013 г. главница в размер на
2995351,43 евро следвало да бъде издължена на 60 месечни вноски до 15.12.2018
г.. С анекс № 6 размерът на годишната лихва бил намален до 8,25 %, като при
забава на кредитополучателя се дължала освен договорната лихва и наказателна
надбавка (мораторна неустойка) от 10 %. Страните постигнали съгласие по
договора да се дължи и комисионна от 1 % върху размера на усвоения кредит,
както и комисионна за управлението му от 1 % годишно.
С
договор за поръчителство, сключен на 09.07.2010 г. между „К.Т.Б.“ АД – в
несъстоятелност и „Р.И.“ АД, последното се задължило да отговаря солидарно с
кредитополучателя „Е.Р.“ ЕАД за задълженията му по договора за банков кредит от
09.07.2010 г..
Поради
неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, банката обявила кредита за
предсрочно изискуем с изявления, обективирани в нотариални покани, връчени на
длъжника и поръчителя на 18.01.2017 г., като поради липсата на доброволно
изпълнение, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК. В срока по чл. 414 ГПК ответниците депозирали възражения,
поради което и ищецът претендира установяване на задълженията, за които му е
издадена заповед за изпълнение в настоящото производство, а именно: 2552564,01
евро - просрочена главница за периода от 15.07.2014 г. до 14.12.2017 г.;
409691,01 евро - просрочени лихви върху редовна главница за периода от
25.07.2014 г. до 25.01.2017 г.; 739941,28 евро - просрочена лихва върху
просрочена главница за периода от 25.02.2015 г. до 27.11.2017 г.; 21998,14 евро
- текуща лихва върху просрочена главница за периода от 27.11.2017 г. до
14.12.2017 г.; 140042,85 евро – неустойка върху просрочена лихва за периода от
21.01.2016 г. до 14.12.2017 г., както и 117228,37 евро – дължими такси по
кредита за периода 2012 г. - 2016 г. и 45,91 евро – дължими разноски по кредита
за периода 03.06.2015 г. – 14.12.2017 г., ведно със законната лихва за периода
от 15.12.2017 г. до окончателното изплащане на задълженията и разноските в
производството.
В двуседмичния срок за отговор на
исковата молба, „Р.И.“ АД оспорва исковете с възражението да е погасена
отговорността му, поради изтичане на срока по чл. 147 ЗЗД. Поради неплащането
на погасителни вноски вземанията на ищеца по договора за банков кредит станали
изискуеми, считано от 22.02.2016 г., като в 6-месечния срок кредиторът не
упражнил правата си спрямо главния длъжник и след 22.08.2016 г. отговорността
на поръчителя била прекратена. Уговореното в договора за поръчителство, че
поръчителят остава задължен и след изтичане на 6-месечния срок било в
противоречие с императивна правна норма и поради това тази клауза била нищожна.
Главният длъжник „Е.Р.“ ЕАД в срока за
отговор счита исковата молба за нередовна, поради липсата на представителна
власт на подписалото я лице – юрисконсулт В., което възражение изобщо не следва
да бъде обсъждано, тъй като право на възражения за липсата на представителна
власт има само ненадлежно представляваната страна, не и насрещната такава.
По същество счита исковете за
неоснователни, като не оспорва фактите на сключване на договора за банков
кредит на 09.07.2010 г., предоставянето на сумата по същия, съответно
сключването на анекси към договора и
обезпечаването му с договор за поръчителство. Но твърди, че между страните бил
сключен и анекс № 7/30.05.2014 г., в който страните установили размера на
дължимата главница да възлиза на сумата 143258 евро, която следвало да бъде
погасена на 12 месечни вноски до 30.05.2015 г.. В производството по частно гр.
дело № 19517/2017 г. на СРС, 128 състав, банката се снабдила със заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК срещу „Е.Р.“ ЕАД и „Р.И.“ АД за главницата по
договора за кредит от 09.07.2010 г. в размер на 143258 евро, заедно със законната лихва
върху сумата, считано от 28.03.2017 г. до погасяването й. Изискуемостта на
задължението настъпила на 30.05.2015 г., когато бил падежът на последната
погасителна вноска, съгласно анекс № 7/30.05.2014 г.. Въз основа на издадения
изпълнителен лист било образувано изпълнително производство под №
20178440401438, в рамките на което задължението било погасено изцяло, заедно
със законната лихва и разноските. Последните плащания били извършени на 25.04.2017
г. в рамките на изпълнителното производство.
Независимо от възраженията за
недължимост на претендираните суми, „Е.Р.“ ЕАД се
позовава и на изтекла погасителна давност.
В
допълнителна искова молба ищецът не допълва вече предявената, а изразява становище
по релевираните възражения на ответника „Е.Р.“ ЕАД за нередовно предявяване на
исковата молба. Не оспорва снабдяването му с изпълнителен лист и проведеното
изпълнително производство, но твърди че анекс № 7/30.05.2014 г. не бил
осчетоводен и липсвали доказателства за погасяване на задължението извън
главницата от 143258 евро. Уговорения в анекс № 7 погасителен план не породил
действие, тъй като в анекса приетият размер на главницата не съответствал на
действителния размер. Оспорва възражението за давност с довод, че по силата на
чл. 17, ал. 3 ЗБН всички давностни срокове се спирали.
Оспорва
и доводите на „Р.И.“ АД относно настъпването на предсрочната изискуемост на
вземанията, за което било необходимо не само неизпълнението на кредитополучателя,
но и волеизявлението на банката-кредитор. Такова било обективирано във
връчените нотариални покани, получени на 18.01.2017 г., съответно 6-месечния
срок за предявяване на иск срещу главния длъжник бил спазен.
В
допълнителен отговор „Р.И.“ АД поддържа твърденията за недопустимост на
предявените искове и претендира присъждане на разноските за производството.
В
допълнителен отговор „Е.Р.“ ЕАД не поддържа възраженията за ненадлежно
предявяване на исковата молба. Твърди, че ищецът упражнява недобросъвестно
процесуалните си права, тъй като затаява известни му факти – сключването на
анекс № 7, като в допълнителната искова молба, ищецът не оспорва декларативното
признание на размера на дълга. От друга страна по сметките на поръчителя „Р.И.“
АД била налице наличност, която да покрие задълженията по договора за банков
кредит, ако такива са били налице. Вместо това поръчителят бил включен като
кредитор на банката в списъка на приетите от синдиците вземания. С изявление за
прихващане „Р.И.“ АД уведомило банката, че задълженията на „Е.Р.“ ЕАД следва да
се считат погасени до размера на сумите, налични по сметки на поръчителя.
Поддържа възражението за изтекла погасителна давност, тъй като същата била
изтекла преди спирането, предвидено в чл. 17 ЗБН, да произведе действие.
При
изложените твърдения в заповедно производство по частно гр. дело № 19517/2017
г. на СРС, 128 състав, ищецът да е предявил вземането си за главница по договор
за банков кредит от 09.07.2010 г., за преценка процесуалната допустимост на
предявените искове за установяване съществуването на главница по същия договор
между същите страни в настоящото производство, е изискано и приложено за
послужване частно гр. дело № 19517/2017 г. на СРС, 128 състав.
В
съдебно заседание, проведено на 02.04.2019 г. на ищеца „К.Т.Б.“ АД – в
несъстоятелност е предоставена възможност да обоснове процесуалната допустимост
на предявените установителни искове с предмет вземането за главница в размер на
2552564,01 евро, като в изпълнение на указанията е постъпила молба, в която
допустимостта им е обоснована с твърденията вземането за главница в размер на
143258 евро, за което било проведено частно гр. дело № 19517/2017 г. на СРС,
128 състав, да било частично, а в рамките на производството по частно гр. дело
№ 87687/2017 г. на СРС, 65 състав, да бил предявен остатъкът от главницата в
размер на 2552564,01 евро. Тези твърдения обаче не съответстват на действително
осъществилите се факти.
Видно
от приложеното за послужване частно гр. дело № 19517/2017 г. на СРС, 128
състав, несъстоятелната банка депозирала на 28.03.2017 г. заявление за издаване
на заповед за изпълнение въз основа на документ срещу „Е.Р.“ ЕАД и поръчителя „Р.И.“
АД за сумата 143258 евро – просрочена главница по договор за банков кредит от
09.07.2010 г. за периода от 30.05.2014 г. до 15.03.2017 г., заедно със
законната лихва от подаване на заявлението до окончателното му погасяване. В т.
14 от заявлението банката посочила като източник на вземането договора за
кредит от 09.07.2010 г. и сключените към него анекси, включително анекс №
7/30.05.2014 г., в който бил отразен действителния размер на главницата -
143258 евро, но с твърдението, че тъй като анекс № 7 не бил счетоводно отразен,
поради това в извлечението от сметка размерът на главницата бил 2695822 евро.
Никъде в заявлението не е изразена воля на кредитора да предявява главницата по
договора за кредит от 09.07.2010 г. в частичен размер. Напротив – обективирано
е признание, че извлечението от сметка не съответства на действителния размер
на главницата, поради неосчетоводяването на анекс № 7/30.05.2014 г.. В
издадената заповед за изпълнение липсва каквото и да било означение вземането
от 143258 евро да е частично. Не е спорно между страните, че в рамките на
образувано изпълнително производство по изп. дело № 20178440401438 на ЧСИ Стоян
Якимов задължението по издадената заповед за изпълнение, включително
разноските, са погасени чрез плащане, извършено на 25.04.2017 г..
В
производството по частно гр. дело № 87687/2017 г. на СРС, 65 състав,
несъстоятелната банка предявила на 15.12.2017 г. заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу „Е.Р.“ ЕАД и поръчителя „Р.И.“ АД за
вземания, сред които и сумата 2552564,01 евро - просрочена главница по договор
за банков кредит от 09.07.2010 г. за
периода от 15.07.2014 г. до 14.12.2017 г.. Отново като източник на вземанията е
посочен договор за кредит от 09.07.2010 г. и сключените към него анекси, но без
да се посочва анекс № 7/30.05.2014 г..
При
тези факти предявените в рамките на настоящото производство искове срещу „Е.Р.“
ЕАД и поръчителя „Р.И.“ АД за установяване съществуването на вземане за
главница в размер на 2552564,01 евро с правопораждащ го юридически факт договор
за кредит от 09.07.2010 г., настоящият състав счита за процесуално недопустими.
В производството по частно гр. дело № 19517/2017 г. на СРС, 128 състав,
кредиторът „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност е предявила субективното си
материално право на вземане за главница по договора за кредит от 09.07.2010 г.
в пълен обем, при твърдението този обем да съответства на анекс № 7/30.05.2014
г., но да не е отразен в извлечението от търговските книги на банката, поради
което и няма как да проведе ново съдебно производство за същото вземане, но в
различен размер, основано на същите правопораждащи факти, които са
преклудирани.
В
Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 год. на ОСГТК е разяснено, че искът
е предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния размер
на вземането при парични притезания, когато
ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен. Подаденото заявление
за издаване на заповед за изпълнение има същия ефект, включително влязлата в
сила заповед за изпълнение поражда последици аналогични на силата на пресъдено
нещо. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК, настъпва
стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се
стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за
изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания
по чл. 237 ГПК-отм./
и възможността за оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността
и изискуемостта на вземането, се преклудира. Резултат на стабилитета на
заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват
посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес,
основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е
установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото
действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Съответно кредиторът
не може да предяви отново същото материално право в следващ процес, включително
и при твърденията то да съществува в по-голям размер.
За
да се приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо ищецът в исковата
молба, респ. в заявлението по чл. 417 ГПК изрично да заяви, че претендира част
от спорното право, част от вземането. С предявяването на частичен иск/частично
заявление ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното
субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е
претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на
осъдителното решение. Ако липсва изразена воля за това, че търсената съдебна
защита е по отношение на част от вземането, то е ясно, че предмет е
субективното право в неговата цялост.
В
случая при депозиране на заявлението, въз основа на което е образувано частно
гр. дело № 19517/2017 г. на СРС, 128 състав, кредиторът е предявил ЦЯЛОТО си
вземане за главница, която към този момент е твърдял, че е в размер на 143258
евро. Така предмет на заявлението е станало правото на вземане,
индивидуализирано чрез основанието – правопораждащите го факти и петитума на
искането.
В
случая правопораждащият вземането факт е сключеният договор за кредит от
09.07.2010 г., изменен с последващи анекси, като няма съмнение, че точно същият
факт е сочен от заявителя и в производството по частно гр. дело № 87687/2017 г.
на СРС, 65 състав и е осъществен между същите страни.
В
хипотезата, когато в първоначалната искова молба/заявление за издаване на
заповед за изпълнение ищецът не е посочил изрично, че претендира част от
спорното право, част от вземането, то се счита, че с исковата молба/заявлението
е предявено цялото спорно право, цялото вземане. В този случай предявеният
последващ иск за същото вземане или за част от него е недопустим поради наличието на обективен идентитет между двете дела и
съществуването на процесуална пречка за паралелната им висящност.
Производството по второто дело следва да се прекрати поради недопустимост на
иска на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, а при стабилна заповед за изпълнение,
каквато се твърди да е тази по частно гр. дело № 19517/2017 г. на СРС, 128
състав – на основание чл. 299, ал. 2 ГПК.
В
Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК е прието, че
вземането за дължимата главница следва да се счита конкретизирано в достатъчна
степен, когато е посочено като глобален размер. Главницата по договор за заем/
кредит представлява дълг, чийто размер не се определя от периода на ползване.
Това означава, че твърденията за дължимост на главницата за конкретни периоди в
двете заявления са без значение от гледна точка индивидуализацията на
вземането.
Или
в обобщение на изложеното: в производството по частно гр. дело № 19517/2017 г.
на СРС, 128 състав кредиторът „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност е получил съдебна
защита на субективното си право на вземане за главницата по договора за кредит
от 09.07.2010 г., по който задължени лица са „Е.Р.“ ЕАД и поръчителят „Р.И.“ АД, затова предявяването
на ново, последващо заявление за същото вземане за главница в рамките на същото
правоотношение, възникнало от договора за кредит от 09.07.2010 г. между същите
страни, което не се основава на непреклудирани факти, е процесуално
недопустимо. Това е обусловило исковата
молба по отношение на исковете за установяване съществуването на главница в
размер на 2552564,01 евро да бъде върната като процесуално недопустима с
разпореждане от 03.05.2019 г.. Разпореждането обаче е отменено от САС по търг.
дело № 4783/2019 г., поради което и настоящият състав е обвързан от указанията
да разгледа спора по същество, въпреки процесуалната му недопустимост, която
няма как да бъде преодоляна от съдебния акт на въззивната инстанция.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
От представения договор за банков кредит, се установява,
че на 09.07.2010 г., между ищеца, в качеството му на банка и ответното
дружество „Е.Р.“ ЕАД, в качеството му на кредитополучател, е постигнато
съгласие на последното да бъде предоставен банков кредит в размер на 5000000 евро,
сумата по който да бъде използвана за заплащане на разходите за цялостното
извършване на строителните работи на обект: „Апартаментен хотел с балнеоложки
център и подземен паркинг“ – сграда А. Предоставената сума следвало да бъде
върната до 15.07.2013 г., заедно със уговорената възнаградителна лихва от 9 %, на
19 месечни погасителни вноски с падеж 15-то число на съответния месец. При
забавено изпълнение на задължението за погасяване на главницата,
кредитополучателят се задължил да заплати и наказателна надбавка върху
уговорената лихва от 10 пункта (т. 13 от договора), а забавата в изпълнението
на задължението за заплащане на възнаградителна лихва пораждало задължение за
заплащане на неустойка от 10 % годишно върху просрочената лихва (т. 14 от
договора).
В последователни анекси към договора, страните
обективирали съгласие да бъде изменен падежа на задължението за връщане на
главницата, съответно размерът й бил увеличен до 6000000 евро, като видно от анекс
- № 6/27.05.2013 г., кредитополучателят изрично признал, че е носител на
задължение за заплащане на главница в обем от 2995351,43 евро, която следвало
да бъде върната до 15.12.2018 г..
От ответника „Е.Р.“ ЕАД е представен и анекс № 7/30.05.2014
г., автентичността на който не е оспорена, включително анексът е представен в
производството по частно гр. дело № 19517/2017 г. на СРС, 128 състав от
заявителя и ищец в настоящото производство - „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност,
поради което изявленията в документа следва да се ценят като израз на волята на
кредитната институция. В § 1 на анекса страните – банката-кредитор,
кредитополучателят „Е.Р.“ ЕАД, поръчителят „Р.И.“ АД и трето за спора лице (залогодател)
изрично констатирали, че към датата на сключване на анекса кредитополучателят е
погасил основата по главницата, с изключение на сумата, посочена в т. 19 от
анекса – главница в размер на 143258 евро, която следвало да се върне на 12
месечни вноски с падеж 15-то число на съответния месец.
Не е спорно между страните, че с договор за поръчителство,
сключен на 09.07.2010 г. „Р.И.“ АД се съгласило солидарно да отговаря към „К.Т.Б.“
АД – в несъстоятелност за задълженията на кредитополучателя „Е.Р.“ ЕАД по
договора за банков кредит, включително в чл. 4, ал. 2 от договора за
поръчителство „Р.И.“ АД се задължило да продължи да отговаря и след падежа на
главницата, дори ако банката не е предявила иск против длъжника в течение на
шест месеца. Между страните са сключени и последващи анекси (последният от
които № 6/27.05.2013 г.), в които отражение са намерили измененията на договора
за банков кредит по отношение срока за усвояване на кредита, размера му и срока
за погасяване на задълженията по него, като поръчителят изрично се съгласил да
отговаря за задълженията и при изменените им параметри.
До длъжника „Е.Р.“ ЕАД и поръчителя „Р.И.“ АД от страна
на кредитора „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност са отправени изявления за
обявяване на задълженията по договора за банков кредит за предсрочно изискуеми,
като нотариалните покани, обективиращи изявленията са връчени на адресатите на
18.01.2017 г., видно от отбелязванията на нотариус Влахова, № 628 на НК.
Не е спорно, че поръчителят „Р.И.“ АД е включен като
вложител с вземане в размер на 7619929,88 лева, което да бъде удовлетворено в
производството по несъстоятелност на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност.
Дружеството отправило до квесторите на банката и изявление за прихващане, вх. №
10837/04.11.2014 г., с което изрично заявило с остатъка от паричните суми,
налични по сметките му да бъдат погасени задълженията на „Е.Р.“ ЕАД по договор
за банков кредит от 09.07.2010 г. и анексите към него. По отношение на
изявлението за прихващане е предявен иск от синдиците на несъстоятелната банка
за обявяването му за недействително по отношение масата на несъстоятелността,
като производството по него не се установява да е приключило.
В производството са приети основно и две допълнителни
заключения на съдебно-счетоводна експертиза, които съдът няма основание да не
кредитира и въз основа на които приема, че по сключения договор за банков
кредит ответникът „Е.Р.“ ЕАД в периода 13.07.2010 г. – 30.04.2013 г. усвоило
сума в размер на 6331150 евро, от която погасило според собствените си счетоводни
записвания главница в размер на 7487912,73 лева, а според счетоводните
записвания на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност – 7390271,83 лева или с 97640,90
лева по-малко, тъй като с това плащане банката отразила погасяване на вземания
за лихви и неустойки. По отношение на акцесорните задължения за периода до
25.06.2014 г. счетоводните записвания на кредитора и кредитополучателя по договора
за кредит съвпадат, като за този период всички начислени лихви са погасени.
Към предявяване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на което е образувано първото частно гр.
дело № 19517/2017 г. на СРС, 128 състав - 28.03.2017 г. вещото лице посочва, че
банката е носител на вземания за сумата 3723104,02 евро, съгласно счетоводните
й записвания, а съгласно тези на кредитополучателя, последният дължи 3266004,83
евро. Към 30.05.2014 г. и към 31.05.2014 г. – след сключване на анекс № 7
дължимата главница по договора за кредит е 2745765 евро. Сума в размер на
143258 евро е постъпила по сметка на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност на
03.04.2017 г., но взетите счетоводни записвания за погасяване на главницата с
постъпилото плащане са от 17.10.2017 г., така остатъчната главница е в размер
на 2552564,01 евро.
В допълнителното заключение от 20.05.2019 г. вещото лице
е изчислило задълженията по договора за кредит към датата на депозиране на заявлението
на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност по повод което е образувано частно гр. дело
№ 87687/2017 г. на СРС, 65 състав -15.12.2017 г.: главница в размер на
2552564,01 евро, просрочени лихви върху редовна главница в размер на 409691,01
евро, лихви върху просрочена главница в размер на 739941,28 евро, текущи лихви
върху просрочена главница в размер на 23292,15 евро, неустойка върху просрочена
лихва в размер на 140362,19 евро, такси по кредита за периода 2013 г. – 2016 г.
в размер на 117228,37 евро и разноски в размер на 45,91 евро.
По платежни сметки с титуляр „Р.И.“ АД, разкрити в „К.Т.Б.“
АД – в несъстоятелност са налице към сключването на анекс № 7/30.05.2014 г.
наличности в общ размер от 4164511,89 лева, съответно към 20.06.2014 г. –
4177616,78 лева и към 06.11.2014 г. – 3808177,39 лева. Разликата в салдата по
платежните сметки на дружеството-поръчител се дължи на извършени плащания на
терминали извън Република България и на осчетоводявания на разноски за банкови
гаранции.
От приложеното за послужване частно
гр. дело № 87687/2017 г. на СРС, 65 състав, се установява, че въз основа на извлечение
от счетоводните книги във връзка със сключения договор за кредит и анексите към
него (без анекс № 7/30.05.2014 г.), кредитната институция се снабдила със
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, на основание чл.417 ГПК за
сума в общ размер от 3981511,58 евро, заедно със законната лихва върху главницата
от депозиране на заявлението – 15.12.2017 г. до окончателното й погасяване и
направените за производството разноски в размер на 50 лева, представляващи
юрисконсултско възнаграждение, срещу която заповед ответните дружества
депозирали възражения в срока по чл. 415 ГПК.
Други доказателства от значение за
спора не са ангажирани.
По
отношение на обективно, кумулативно и пасивно субективно съединените установителни
искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД вр.
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД.
С оглед обстоятелството, че в
производството по частно гр. дело № 87687/2017 г. на СРС, 65 състав, ищецът се
е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на документ (чл. 417 ГПК) за процесните
суми, поради което разполага с изпълнително основание, предявените искове имат
установителен характер. При подадено възражение срещу издадената заповед за
изпълнение, заявителят следва да предяви иск в 1-месечен срок от получаване на
съобщението с указанията на съда за установяване на вземанията си, който срок в
случая е спазен.
Основателността
на предявените установителни искове, се обуславя от осъществен фактически
състав, пораждащ съдебно предявените субективни материални права, включващ
елементите: съществуване на правоотношение с процесуално легитимирания ответник
„Е.Р.“ ЕАД, възникнало от сключен на 09.07.2010 г. договор за банков кредит,
елемент от съдържанието на което да са задълженията за връщане на предоставена за
ползване парична сума, заедно с лихвата, уговорена в договора, изпълнение на
задължението на ищеца да предостави за временно и възмездно ползване паричната
сума и настъпила изискуемост на задълженията на ответника, които се твърди да
са неизпълнени, което неизпълнение е довело и до пораждане на задължение за
заплащане на мораторна неустойка. По отношение на поръчителят „Р.И.“ АД е
необходимо да съществува правоотношение, в рамките на което да е породено
задължението му да отговаря в пълен обем и при същите условия за задълженията на
кредитополучателя „Е.Р.“ ЕАД.
Неизпълнението
на задълженията на кредитополучателя по договора е по своето естество
отрицателен факт от действителността, поради което същият не стои в
доказателствена тежест на ищеца. За установяването му е достатъчно твърдение на
последния, а задълженото лице следва да установи положителния факт, който го
опровергава, а именно - точно изпълнение на задълженията.
Въз основа на обсъдените доказателства съдът приема, че
между ищеца „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност и „Е.Р.“ ЕАД е сключен договор за
банков кредит, със съдържание, съответно на уредения в чл. 430 ТЗ такъв,
включващо задължението на банката да предостави за временно и възмездно
ползване на кредитополучателя сумата, предмет на договора и задължението на
последния да я върне със съответната възнаградителна лихва. Тази сделка е
юридическият факт, породил търговско правоотношение между страните - ответникът
е обективирал воля да получи сумата срещу насрещно задължение да я върне при
условията на договора, като фактът на изпълнение на задължението на банката за предоставяне
на паричната сума не е спорен и се установява от кредитираното основно заключение
на съдебно-счетоводната експертиза.
В последователни анекси към договора са обективирани
изрични извънсъдебни признания от страна на кредитополучателя на факта, че
дължи връщане на главница в съответния размер, падежът на което задължение
кредиторът последователно се съгласил да бъде отсрочен.
Налице е и сключен договор за поръчителство.
В решение № 48 от 14.07.2016 г. по търг. дело № 404/2015
г. на ВКС, ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е разяснено, че съгласно
разпоредбата на чл. 138, ал. 1 ЗЗД поръчителството е договор, с който
поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице („Е.Р.“ ЕАД) да
отговаря за изпълнението на негово задължение, при законово регламентирано
изискване за писмена форма като форма за действителност на договора. С договор
за поръчителство може да се обезпечава само валидно съществуващо задължение на
трето лице. В конкретния случай договорът за поръчителство е обективиран в
предписаната форма за валидност и има за предмет обезпечаване задължението на
кредитополучател по договор за банков кредит, по който банката е изпълнила
задължението си да предостави ползването на паричните суми (осъществено е
усвояване на кредита).
Поначало поръчителството има акцесорен характер, като по
принцип съдържанието на главното задължение определя обема на отговорността на
поръчителя. Изключенията от тази принципна идентичност са законодателно
регламентирани в чл. 139 ЗЗД. Предвид акцесорния характер на поръчителството,
то се прекратява при прекратяване на обезпеченото главно задължение чрез
изпълнение или други погасителни способи – прихващане с вземане на длъжника,
опрощаване, заместване на длъжника, поради изтекла давност и др. При последното
основание обаче следва да се съобразят законово предвидените изключения от
акцесорната отговорност на поръчителя по чл. 148 ЗЗД. Законодателят е предвидил
и други, специфични основания за прекратяване на поръчителството – по чл. 147,
ал. 1 и ал. 2 и по чл. 146, ал. 3 ЗЗД. При първото от посочените специфични
основания е въведен преклузивен срок от шест месеца, считано от падежа на
главното задължение, в който кредиторът следва да предяви иск срещу длъжника
(не спрямо поръчителя, независимо, че последният не разполага с възражение за
поредност). При бездействие на кредитора в този срок, отговорността на
поръчителя спрямо кредитора отпада, поради погасяване на самото субективно
право по отношение на поръчителя. За спазването на този преклузивен срок съдът
следи служебно, тъй като с изтичането му се прекратява самото поръчителство. В
този смисъл са и разясненията, дадени в т. 4б от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В решение № 7 от 28.04.2020 г. по т. д. № 562/2017 г., Т.
К., ІІ Т. О. на ВКС, е прието, че срокът по чл. 147 ЗЗД е преклузивен и не
подлежи на продължаване. Този извод следва от цитираната норма, така както е
разяснена в задължителната практика, изразена в т. 4 б от Тълкувателно решение
4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така се
разглежда и в постоянната практика на ВКС, израз, на която е решение № 81 от
08.07.2014 г. по т. д. 1705/13 г., І ТО на ВКС, съгласно което от правната
характеристика на срока по чл. 147, ал. 1, предл.1 ЗЗД произтича и преценката
за приложимостта на продължението по ал. 2 на чл. 147 ЗЗД спрямо него.
Доколкото преклузивните срокове не подлежат на спиране и прекъсване, недопустим
е отказ от тях след изтичането им, както и продължаването им, то очевидно е, че
хипотезата на чл. 147, ал. 2 ЗЗД, не може да се тълкува като допускаща
възможността за предварително съгласие, дерогиращо правилото на чл. 147, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД. Това означава, че изричното съгласие на поръчителя „Р.И.“ АД да
отговаря за чуждото задължение и след изтичане на 6-месечния срок от падежа,
независимо, че иск спрямо кредитополучателя не е предявен, противоречи на
императивната правна норма на чл. 147 ЗЗД. Договорната клауза на чл. 4, ал. 2
от договора за поръчителство е нищожна и не поражда правни последици.
В последователни анекси към договора за поръчителство,
съответни на анексите към договора за банков кредит, е обективирано изричното
съгласие на поръчителя „Р.И.“ АД за продължаване срока за погасяване на кредита
по смисъла на чл. 147, ал. 2 ЗЗД, поради което солидарната му отговорност обхваща
задълженията на „Е.Р.“ ЕАД в пълния им договорен обем и в съответствие с
изменената им с анекс № 6 изискуемост – 60 месечни вноски, с падеж 15-то число
на месеца, първата от които дължима на 15.01.2014 г..
Спорен между страните е въпросът какви правни последици е
породил последният сключен към договора за банков кредит анекс № 7/30.05.2014
г., страна по който е и поръчителят „Р.И.“ АД, в който анекс страните
констатирали, че кредитополучателят е погасил главницата с изключение на 143258
евро, които следвало да се заплатят на 12 месечни вноски с падеж 15-то число на
съответния месец, т.е. в рамките на периода 15.06.2014 г. – 15.06.2015 г..
Констатацията на страните за извършено погасяване на
главницата до размера от 143258 евро съставлява частноправно удостоверително
изявление, което не се ползва с материална доказателствена сила, която да има
обвързващ съда характер. Дори изявлението на банката-кредитор да се разглежда
като извънсъдебно признание на неизгоден факт – за извършено погасяване на
главницата, това признание се опровергава от останалите събрани в
производството доказателства, които не установяват да е осъществена някаква
форма на предсрочно погасяване на дължимата от „Е.Р.“ ЕАД главница. Напротив. В
търговските книги на кредитополучателя задължението за заплащане на главница по
договора за банков кредит в размер на 2502641,01 евро е надлежно отразено и
продължава да съществува, включително след сключването на анекс № 7/30.05.2014
г., а счетоводните записвания, съгласно чл. 55 ТЗ и чл. 182 ГПК, доколкото
установяват неблагоприятни за търговеца факти (наличието на задължения към „К.Т.Б.“
АД – в несъстоятелност) съставляват доказателство за тези факти.
Никоя от страните не твърди, че със сключения анекс №
7/30.05.2014 г. е извършено опрощаване на главното задължение. Не се излагат и
никакви конкретни фактически твърдения за начина и формата на погасяване на
задължението, поради което не може да се приеме, че удостоверителното изявление
на страните по договора за банков кредит и на поръчителя „Р.И.“ АД съответства
на осъществените в правната действителност факти, тъй като е опровергано от
останалите събрани в производството доказателства.
Налага се извод, че кредитополучателят „Е.Р.“ ЕАД е
останало задължено за главница, съобразно признатото в анекс № 6/27.05.2013 г.,
намалена с извършените погасителни плащания след сключването му, включително в
рамките на изпълнителното производство, образувано въз основа на издадената
заповед за изпълнение по частно гр. дело № 19517/2017 г. на СРС, 128 състав,
като към предявяване на заявлението, въз основа на което е образувано частно
гр. дело № 87687/2017 г. на СРС, 65 състав – 15.12.2017 г. дължимата главница
възлиза на сума в размер от 2552564,01 евро. Тази главница не се установява да
е погасена, като с връчената на 18.01.2017 г. нотариална покана задълженията по
договора за банков кредит са обявени за предсрочно изискуеми.
Съгласно указанията, дадени с т. 18 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК,
постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен
брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и
без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда
действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника
- кредитополучател. Затова и установената съдебна практика изисква получаването
от страна на длъжника на волеизявлението на банката за загубване преимуществото
на срока, да предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед
за изпълнение, за което сочи употребата на минало страдателно причастие
"обявен" в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и съответно изискването
за удостоверяване на изискуемостта по чл. 418, ал. 3 ГПК.
В случая кредитът е обявен за предсрочно изискуем на
18.01.2017 г., като по отношение на главницата забавата на длъжника е настъпила
на 15.07.2014 г., тъй като последната вноска, заплатена съгласно уговорения в
анекс № 6/27.05.2013 г. погасителен план, е тази за м. 06.2014 г.. Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 15.12.2017 г..
Извършеното в периода на забавата – на 20.01.2016 г.
плащане от трето лице – Б.М.кредиторът прихванал към акцесорните
задължения в съответствие с чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като не се доказва от
ответниците при извършване на плащането изрично да е посочено, че същото следва
да се отнесе към главницата. В този смисъл са и разясненията, дадени в ТР №
3/27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС, че при предложено от длъжника изпълнение със
забава на лихвоносно парично задължение (каквото е това по договора за банков
кредит), което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може
да посочи кой елемент на дълга погасява, но този избор не е обвързващ за кредитора.
Кредиторът може да приеме така предложеното изпълнение; да откаже да приеме
изпълнението, ако няма интерес от частичното плащане или да извърши
погасяването по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. В случая кредиторът е погасил
задълженията в посочения в ЗЗД ред. Поради това задължението за връщане на
главницата възлиза на сума в размер на 2552564,01 евро.
По
отношение отговорността на поръчителя „Р.И.“ АД следва да се съобразят
постановените Тълкувателно решение № 3/2017 г. и Тълкувателно решение № 8/2017
г. на ОСГТК на ВКС, в които е разяснено, че предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на
чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за
изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД,
настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да
достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда
действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната
изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. При настъпване на предсрочна
изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са
уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски.
Предсрочната
изискуемост на вземането, произтичащо от договор променя изискуемостта само на
вноските, които не са подлежали на изпълнение към датата на настъпването й, но
няма и не може да има за последица изменение изискуемостта на вече падежирали
към този момент вноски. Вноските с настъпил преди датата на предсрочната
изискуемост падеж (тези за периода 15.07.2014 г. – 15.01.2017 г.) и вноските,
станали предсрочно изискуеми (от 18.01.2017 г.), поради загубването
преимуществото на срока, са все вземания, възникнали от един и същ фактически
състав (едно и също основание) – сключения между страните договор и
представляват задължения, подлежащи на изпълнение, по отношение на които
кредиторът може да търси принудителното им изпълнение.
Предсрочната
изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно предпоставя уважаването
на всяка претенция за реално изпълнение или за съществуване на определено
вземане при наличие на издадена заповед за изпълнение, а изискуемостта е
възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът
поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на
цялото задължение, но се установи, че такава възможност е налице само за част
от това задължение (падежиралите вноски), искът няма да бъде отхвърлен изцяло,
а ще бъде уважен до размера, по отношение на който изискуемост е настъпила.
Позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на
претенцията, тъй като правното основание, на което се претендира изпълнение и
на вноските с настъпил падеж, и на тези, за които се твърди настъпване на
предсрочна изискуемост, е именно сключеният договор като източник на
задължението. При уговорено изпълнение на главното задължение на части (чрез
заплащане на съответните вноски) преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече
от настъпване падежа на съответната вноска, тъй като, за да е дължимо
изпълнение от длъжника, задължението му следва да е с настъпил падеж
(изискуемо). В противен случай искът на кредитора би бил неоснователен като
преждевременно предявен. След като няма съмнение, че прекратяването на
поръчителството е санкция за бездействащия кредитор да търси изпълнение от своя
длъжник в рамките на 6-месечен срок, то приложението на тази санкция предполага
кредиторът да е носител на изискуемо вземане, за да е оправдано да търси
съдебната му защита. Затова при уговорено изпълнение на части, падежирането на
съответната част от задължението поставя началото на преклузивния 6-месечен
срок по отношение само на тази изискуема част или срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД
тече от датата на падежа на всяка вноска.
В
разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД използваният термин „главното задължение“
визира това, обременяващо правната сфера на длъжника, за да го отграничи от
акцесорното задължение на поръчителя, без това да означава, че това главно
задължение не би могло по волята на страните да се изпълнява на части. Ако
главното задължение следва да се изпълни на части (анюитетни вноски), всяка от
които с определен падеж, то не става ясно какво следва да се разбира под падеж
на главното задължение, който да е различен и независещ от падежа на всяка
вноска.
Обявяването
на предсрочна изискуемост на задължението, ако са налице предпоставките за
това, рефлектира върху действието на погасителния план само занапред - от
момента на настъпването й, като целият остатък от задължението, т. е.
непадежиралите вноски, става изискуем. Това обаче няма как да се отрази върху
вече падежиралите вноски – техният падеж е настъпил в предходен момент и
преуреждането на последиците на този факт с едностранното обявяване на
предсрочната изискуемост, е изключено. Това означава, че с настъпване на
предсрочната изискуемост целият непадежирал остатък от задължението става
изискуем и от този момент започва да тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. По отношение на падежиралите вноски този преклузивен срок вече е започнал
да тече от датата на падежа на всяка вноска и предсрочната изискуемост не е от
естество да промени този факт, нито да постави началото на нов 6-месечен срок.
Последното би означавало прекъсване на преклузивен срок в противоречие с
правната му природа.
В
обобщение, настоящият състав приема (с оглед противоречивата практика на ВКС),
че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни
вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от
датата на падежа за всяка вноска, респ. от настъпването на предсрочна
изискуемост на непадежиралия до този момент остатък от дълга.
С
оглед това отговорността на поръчителя „Р.И.“ АД за задълженията на „Е.Р.“ ЕАД
по договор за банков кредит, с обявена на 18.01.2017 г. предсрочна изискуемост,
е погасена, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК за вземанията, предмет на настоящото производство, е подадено на
15.12.2017 г. – след изтичане на преклузивния 6-месечен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Ясно е, че по отношение на падежиралите преди 18.01.2017 г. шестмесечният
срок е изтекъл още по-рано.
Извод
за обратното не следва от разпоредбата на чл. 17, ал. 3 ЗБН, която предвижда от датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност всички давностни и преклузивни срокове относно права на банката
да спират да текат за шест
месеца. Видно от вписванията по партидата на
банката в търговския регистър, решението, с което по отношение на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност е
открито производство по несъстоятелност е № 664 от 22.04.2015 г., постановено
по търг. дело № 7549/2014 г. на Софийски градски съд. Това означава, че към
обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията – 18.01.2017 г. срокът,
през който по силата на ЗБН теченето на преклузивни срокове е спряно, е изтекъл
още на 22.10.2015 г.. В рамките на периода след 22.10.2015 г. (когато е
възобновен хода на преклузивния срок) до 22.04.2016 г. е изтекъл и срока по
отношение на онези от падежиралите вноски, за които спирането е било приложимо
– тези, дължими за периода 15.11.2014 г. – 15.11.2015 г., като до 22.04.2015 г.
пък срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е изтекъл по отношение на вноските с настъпил
до 22.10.2014 г. Падеж (тези за периода 15.07.2014 г. – 15.10.2014 г.).
Погасяването
на отговорността на поръчителя обуславя извод за неоснователност на предявените
спрямо „Р.И.“ АД установителни искове, тъй като
кредиторът е бездействал в рамките на 6-месечния срок да предяви иск/ове спрямо
главния длъжник – кредитополучателя „Е.Р.“ ЕАД. В този смисъл е без значение
какви наличности има поръчителят по платежните си сметки, тъй като
отговорността на същия е погасена, а от друга страна след изпадането на
длъжника в забава, кредиторът има правна възможност да претендира изпълнение от
поръчителя, но не е длъжен да стори това, поради което от липсата на предприети
действия по отношение на „Р.И.“ АД не биха могли да се правят релевантни правни
изводи.
За
пълнота на мотивите следва да се отбележи, че разпоредбата на § 5, ал. 3
ЗИДЗБН, ДВ, бр. 33 от 2019 г., в сила от 19.04.2019 г., не следва да се прилага.
Същата предвижда за времето от поставянето на "К.т.б." АД - в несъстоятелност,
под специален надзор до изтичането на 6-месечен срок от влизането в сила на
този закон по отношение на всички учредени от длъжници или от трети лица в
полза на банката обезпечения да не текат предвидените в съответните закони
срокове за тяхното действие.
Разпоредбата
на § 5, ал. 3 ЗИДЗБН с основание се критикува от доктрината, като съображенията
на В.П.и М.М., развити в материала „ЗАКОНЪТ ЗА
ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА ЗАКОНА ЗА БАНКОВАТА НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ (ДВ, бр. 22 от 2018
г.) И ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА НЕГОВИТЕ РАЗПОРЕДБИ С КОНСТИТУЦИЯТА“, сп. Норма, бр. 5
и 6 от 2018 г., настоящият състав напълно споделя и възпроизвежда в настоящото
решение в тяхната цялост.
Съгласно чл. 4, ал. 1 КРБ Република България
е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на
страната. Конституционният съд многократно се е произнасял за същността на
понятието „правова държава“ (Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8 от 2004 г. и
Решение № 7 от 2005 г. по к. д. № 1 от 2005 г.), като е приел, че в
"материален смисъл" правовата държава е държава на справедливостта, а
във "формален смисъл" е държава на правната сигурност, в която
съдържанието на правния ред е ясно и недвусмислено определено. Правната
сигурност, предвидимостта и стабилността са характеристики на правовата
държава, която изисква трайно и последователно като концепция законодателно
регулиране на обществените отношения (Решение № 3 от 2008 г. по к. д. № 3 от
2008 г.).
Принципът
на правовата държава е фундаментален принцип, изведен от Съда на Европейския
съюз, наред с принципа за правната сигурност (дело 122/78, Töpfer v. the
Commission (1978) ECR 1019, дело 74/74, CNTA v. the Commission (1975) ECR 533),
както и решение № 5 от 11 май 2017 г. по к. д. № 12 от 2016 г., като няма
съмнение, че този принцип е основополагащ елемент на правото на Европейския
съюз.
Производни
от принципа на правовата държава са принципът на правната сигурност,
предвидимост и стабилност, принципът за забрана на същинското обратно действие
на правните норми и принципът за закрила на законно придобити права, които са
несъвместими с обратното действие на закона. В случая, с § 5, ал. 3 ЗИДЗБН не
се преуреждат занапред заварени правоотношения, а е налице същинско обратно
действие на закона, което създава правна несигурност и непредвидимост.
Предвиденото
в § 5, ал. 3 ЗИДЗБН обратно действие (от момента на поставяне на „К.Т.Б.“ АД
(н) под специален надзор – 20.06.2014 г.) „възкресява“ обезпечителни
правоотношения погасени назад във времето преди приемане на правната норма,
което грубо застрашава правната сигурност.
Придаването
на обратно действие на гражданския закон е принципно възможно, но не като общо
правило, а по изключение и в защита на особено съществен обществен интерес. По
отношение на ретроактивните правни мерки СЕС е особено строг в преценката,
когато става въпрос за нарушено доверие в стабилността на правното положение на
засегнатите субекти, основано на експлицитно или имплицитно уверение
(индивидуализирано обвързване) от страна на институциите на ЕС. Съдът допуска
изключение от принципа само в случаите, когато целта, която трябва да бъде
постигната, го изисква, и когато легитимните интереси на засегнатите са
подходящо съобразени, каквато е неговата позиция по делото Racke, поддържана и
по други дела (дело 98/78, Racke v. Hauptzollamt Mainz (1979), пар. 20; дело
C-376/02, Stichting Goed Wonen v Staatssecretaris van Financiën, пар. 32 -
34).
Законодателните
разрешения от такъв тип трябва да са резултат от преценка за конфликта на ценностите
през призмата на пропорционалността. Така че за преценката на законодателното
разрешение относно хронологичния конфликт на законите (действието им във
времето), значение имат и такива обстоятелства, каквито са обществените
потребности от въвеждането на нови законодателни решения в дадена материя.
Подобни изисквания са развити и в практиката на СЕС (решение по дело Wachauf,
Hubert Wachauf v Federal Republic of Germany 5/88, [1989] ECR 2609).
Подобни
норми трябва да отчитат оправдания, преобладаващ обществен интерес, а при
вмешателство в определена правна сфера, това вмешателство следва да е
необходимо като наложено от повелителна и изключителна социална или друга
нужда, с голяма обществена значимост и да е пропорционално на преследваната
законна цел.
В
случая придаденото обратно действие цели единствено разширяване на
възможностите за попълване масата на несъстоятелността на „К.Т.Б.“ АД (н),
което като резултат е в полза само на определена категория лица – кредиторите
на масата и не се вписва в основните характеристики на правовата държава, още
повече, че липсва всякаква пропорционалност при засягането на правата на
субектите, предоставили обезпечения, погасени поради бездействието на
кредитора.
Предвидената
в чл. 5, ал. 5 от Конституцията възможност Народното събрание да придаде
обратно действие на закон не може да бъде упражнявана извън рамките, очертани
от конституционния принцип за правовата държава. Този принцип изисква
последователно законодателно регулиране на обществените отношения, поддаващи се
на трайна уредба (Решение № 3 от 2008 г. по к.д. № 3 от 2008 г.). Иманентно
присъщи на принципа на правовата държава са принципите за правната сигурност,
предвидимост и стабилност, принципът за забрана на обратното действие на правните
норми, както и принципът за закрила на законно придобити права (Решение № 4 от
11.03.2014 г. по к.д. № 12 от 2013 г.; Решение № 10 от 29.09.2016 г. по к.д. №
3 от 2016 г.; Решение № 12 от 11.11.2010 г. по к.д. № 15 от 2010 г.; Решение №
7 от 29.09.2009 г. по к.д. № 11 от 2009 г.; Решение № 7 от 19.06.2012 г. по
к.д. № 2 от 2012 г.).
Въведеното
с обратна сила възкръсване на погасени в резултат на изтекъл преклузивен срок
обезпечения водят до неблагоприятно засягане правната сфера на лицата, ползващи
се от последиците на изтеклия преклузивен срок, което сочи на незачитане на
правомерно придобити права. Този ефект може да бъде оправдан само с наличието
на особено важни обществени интереси, с оглед защитата на които тези придобити
права да не бъдат зачетени. А такива особено важни обществени интереси не са
налице.
В
решението си от 24.07.2014 г. по делото Azienda Agricola Silverfunghi S.A.S. и
други срещу Италия, Съдът по правата на човека признава нарушение на чл. 6 от
ЕКПЧ: "Дори да се приеме, че новият закон е необходим за попълването на
празноти в съществуващата правна уредба, необходимо е да се установи, че
общественият интерес, от който произтича прилагането му, е по-важен, отколкото
опасността от обратното действие на закона".
В
случая "висшият обществен интерес" е попълване масата на
несъстоятелността на определена банка. В тази връзка се поставят въпросите нима
общественият интерес е само защита на правата на ФГВБ и другите кредитори на
банката и представлява ли това "висш обществен интерес". Отрицателният
отговор е повече от очевиден.
С
Решение № 10 от 2009 г. Конституционният съд приема, че "принципът на
правовата държава изисква от законодателя да бъде последователен и предвидим.
Приеманите от него закони е необходимо да гарантират правната сигурност, в това
число като се зачитат придобитите съгласно закона права от страна на гражданите
и юридическите лица".
Създаденият
с § 5, ал. 3 ЗИДЗБН режим не се отнася към всички правни субекти, което води до
тяхното различно третиране. Привилегировани са „К.Т.Б.“ АД (н) и нейните
кредитори, за които единствено възникват права във връзка с попълване на масата
на несъстоятелността по силата на визираната разпоредба. Създаването на
привилегировано положение за определени субекти противоречи на принципите на
правовата държава и защото създава с нищо неоправдана привилегия, при това на
частноправни субекти (банката и кредиторите й).
Нормата
на §5, ал. 3 ЗИДЗБН се намира в противоречие и с принципа за недискриминация и
осигуряване на еднакви правни условия за стопанска дейност – чл. 6 и чл. 19 от Конституцията на Република България, тъй като длъжниците на банката-ищец се
третират нееднакво и значително по-неблагоприятно спрямо длъжниците на други
банки, опериращи на територията на страната. Длъжниците
на "К.т.б." АД - в несъстоятелност, включително предоставилите
обезпечения за чуждо задължение са принудени да търпят неоправдан мораториум на
сроковете, свързани с действието на обезпеченията, учредени в полза на банката.
Правна
норма, която стои в противоречие с основни правни принципи не следва да се
прилага от съда, поради което и настоящият състав счита поръчителството на „Р.И.“
АД като вид лично обезпечение за погасено, а възкресяването му по силата на §5,
ал.3 ЗИДЗБН – за противно на правния ред.
Необходимо
е да се отбележи, че с оглед извода на САС исковете за главница да са
процесуално допустими, защото сумата, предмет на частно гр. дело № 19517/2017
г. на СРС, 128 състав, била частично предявена (което не съответства на
изявленията на банката в депозираното заявление), то това заявление има
значение на предявен иск по смисъла на чл. 147, ал. 1 ЗЗД само за частта от
главницата, предмет на заявлението, но не и за незаявения остатък, съответно
плащанията по отношение на това „частично“ вземане не касаят настоящото
производство.
Частично основателни са исковете за установяване
дължимост на акцесорните вземания, елемент от същото правоотношение, но само по
отношение на кредитополучателя „Е.Р.“ ЕАД.
Договорът за
банков кредит е възмездна сделка. За ползването на предоставената парична сума,
кредитополучателят дължи заплащане на възнаграждение – лихва в размер на 9 %
годишно върху ползваната сума (т. 11 от договора), намалена до 8,25 % с анекс №
6/27.05.2013 г.. Така за периода 25.07.2014 г. - 25.01.2017 г. уговорената и
незаплатена възнаградителна лихва върху ползваната сума, съгласно заключението
на счетоводната експертиза възлиза на сумата 409691,01 евро, изчислена за
периода 25.07.2014 г. – 25.01.2017 г.. Този период обхваща 8 дни (18 -
25.01.2017 г.), за които възнаградителна лихва не се дължи, поради обявената
предсрочна изискуемост. Това изрично е прието в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 от
27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС, според което предсрочната
изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит,
уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право
на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл.
20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните.
Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от
приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки
за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона.
Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на
задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от
срочен в безсрочен. При настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред
действието на погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да
се връща на вноски.
Уговорената в договора лихва е възнаграждение за
предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора.
Предсрочната изискуемост има гаранционно - обезпечителна функция съгласно чл.
71 ЗЗД, независимо че съдържа и елемент на санкция. Изменението на договора
поради неизправност на заемополучателя има за последица загуба на
преимуществото на срока при погасяване на задължението (чл. 70, ал. 1 ЗЗД) за
длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди
първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява
добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което
уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на
предсрочната изискуемост, не се дължи.
Възнаградителната
лихва за 8 дни възлиза на сумата 4679,70 евро, определена по реда на чл. 162 ГПК и в съответствие с псоченото от вещото лице при разпита му в съдебно
заседание на 14.07.2020 г., с която сума задължението на кредитополучателя
следва да се намали.
От друга страна вземането за възнаградителна лихва е
периодично плащане, за което се прилага специалната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, на която ответникът „Е.Р.“ ЕАД изрично се позовава. Това означава, че
вземанията за възнаградителна лихва за период от 3 години назад от депозиране
на заявлението по чл. 417 ГПК (15.12.2017 г.), биха били погасени по давност,
но при отчитане на спирането на давностния срок по силата на чл. 17, ал. 3 ЗБН,
давността по отношение на тези акцесорни вземания е увеличена с 6 месеца и
поради това не е изтекла, включително и за вземанията за лихва за периода
25.07.2014 г. – 25.11.2014 г..
Това означава, че искът за възнаградителна лихва е
основателен до размера от 405011,31 евро и неоснователен за разликата до
предявения размер от 409691,01 евро.
Забавеното изпълнение на главното задължение за връщане
на главницата, считано от 15.07.2014 г. е юридическият факт пораждащ задължение
за кредитополучателя да престира възнаградителна лихва с надбавка от 10 пункта
– т. 14 от договора, която надбавка по своята характеристика представлява
неустойка, съответно дължи и мораторна неустойка върху забавената главница по
силата на т. 13 от договора.
Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет
задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена
(глобално или в процент) парична сума, като обезщетение за вредите от
неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да
бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането е необходимо да са
осъществени предпоставките: наличие на валидно главно задължение, договорено
акцесорно задължение за неустойка, което е действително и неизпълнение на
главното задължение.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г.,
Т. К., ІІ Т. О. На ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо
задължителна практика за съдилищата, е прието, че неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е
предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно
неизпълнение на договора, както в настоящия случай. Съгласно уговореното в
договора за периода на забавено изпълнение на главницата, се дължи наказателна
надбавка от 10 % годишно върху възнаградителната лихва, определена на годишна
база, което по същността си е неустойка, която за периода 25.02.2015 г. – 27.11.2017
г., съгласно заключението на вещото лице възлиза на сумата 739941,28 евро, поради
което този акцесорен установителен иск следва да бъде уважен до претендирания
размер, като възражението на „Е.Р.“ ЕАД вземането да е погасено по давност е
неоснователно по вече изложените съображения.
Лихвата, начислена за периода 27.11.2017 г. – 14.12.2017
г. е претендирана от ищеца като текуща, тъй като не е настъпило 25-то число на
месеца, към който момент съгласно договора се начислява възнаградителната
лихва, увеличена с надбавката от 10 %, но главницата за този период е
просрочена, поради което тази лихва не сочи на отлики с мораторната неустойка,
претендирана преди 27.11.2017 г.. Въпреки това съдът дължи произнасяне за
съществуването на субективно право в размера на сумата 23292,15 евро за периода 27.11.2017 г. – 14.12.2017 г., тъй
като следва да бъде установено съществуването на вземанията в обема и за периодите,
очертани в заявлението по чл. 417 ГПК и предявената искова молба.
Съгласно т. 11 от договора задължението за заплащане на
възнаградителна лихва е изискуемо от 25-то число на съответния месец, като
забавата в плащането на лихвите поражда акцесорно задължение за престиране на мораторна
неустойка от 10 % годишно – т. 14 от договора. С оглед възприетия извод за
дължимост на възнаградителна лихва, считано от 25.07.2014 г., което задължение
не е изпълнено, то в правната сфера на ответното дружество е породено и
задължение за заплащане на мораторна неустойка върху неизпълненото задължение
за заплащане на възнаградителна лихва, която за претендирания от кредитора период
22.01.2016 г. – 14.12.2017 г. възлиза на сумата 139612,85 евро, тъй като за
периода 18.01.2017 г. – 14.12.2017 г. главницата не включва сумата 4679,70
евро, поради което дължимата върху възнаградителната лихва мораторна
неустойка следва да бъде намалена със
сумата 430 евро. Така искът е основателен за сумата 139612,85 евро и за
разликата до претендирания размер от 140042,85 евро следва да бъде отхвърлен.
Това акцесорно задължение не е погасено по давност, както
неоснователно възразява ответникът „Е.Р.“ ЕАД, тъй като периодът на дължимостта
му е в рамките на 3 години назад от предявяване на заявлението, дори без
отчитане на спирането на давностния срок по силата на чл. 17, ал. 3 ЗБН.
Съгласно уговореното в т. 16, б. „б“ от договора за
банков кредит, кредитополучателят дължи комисионна за управление на кредита в
размер на 1 % върху остатъка на кредита, платима на 10-то число от месец юли
всяка следваща година от срока на действие на договора. С оглед приетото в
Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД да се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви, се налага извод, че по отношение на това парично
задължение приложима е специалната тригодишна давност, тъй като има периодичен
характер. Кредиторът претендира комисионно възнаграждение за периода 2012 г.
- 2016 г., като изискуемостта на вземането за 2012 г. е настъпила на
10.07.2013 г., съответно по отношение на това вземане на 10.01.2017 г. е
изтекла 3-годишната давност, включително при отчитане на установеното с чл. 17,
ал. 3 ЗБН спиране на давностния срок за периода 22.04.2015 г. – 22.10.2015 г..
Това означава, че дължими са комисионните за периода 2013 г. – 2016 г., които
възлизат на сумата 87274,86 евро (117228,37 евро, намалена със сумата 29953,51
евро, която е погасената по давност комисионна за 2012 г.), до който размер
този иск следва да бъде уважен, а за разликата до предявения размер от 117228,37 евро – отхвърлен.
Претендираното вземане от 45,91 евро, дефинирано от ищеца
като разноски по кредита не се установява да съществува. Ищецът не представя
доказателства да е извършил някакви разноски във връзка с кредита в рамките на
периода 03.06.2015 г. - 14.12.2017 г., които да възлизат на посочената
стойност.
Приетата за дължима от ответника „Е.Р.“ ЕАД главница от 2552564,01 евро, следва да се заплати заедно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК, по повод на което е било образувано частно гр.
дело № 87687/2017 г. на СРС, 65 състав – 12.12.2017 год. до окончателното й
погасяване – аргумент от чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на
ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство.
Предвид уважаването на установителните искове до размера
на сумата 7718492,32 лева при предявен размер от 7787159,79 лева, в полза на
ищеца следва да бъде присъдена сумата 49,56 лева – разноски за заповедното
производство, представляващи юрисконсултско възнаграждение. В производството по частно гр. дело № 87687/2017
г. на СРС, 65 състав ищецът „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност е представлявано от
юрисконсулт, затова и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК има право на присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, за което няма изискване да е реално заплатено и
по отношение на същото разрешението на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г.
на ВКС е неприложимо.
За
настоящото производство ищецът претендира присъждане на разноски, съгласно
представен списък по чл. 80 ГПК, като в производството е представляван както от
юрисконсулт, така и от адвокат, на който не се установява да е заплатено
адвокатско възнаграждение, затова съдът приема релевантните разноски на ищеца
да възлизат на сумата 875 лева, от която 425 лева – внесени депозити за вещо
лице и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева. Разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, действаща
към приключване на устните състезания редакция, предвижда в полза на юридически
лица или еднолични търговци да се присъжда и възнаграждение в размер, определен
от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Посочената разпоредба
предвижда, че заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на
извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по
предложение на НБПП. Приложимият чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната
помощ определя, че за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лева, като за защита по дела с материален
интерес, продължила повече от три съдебни заседания, или когато материалният
интерес е над 10000 лева, както в случая, възнаграждението може да бъде
увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер. Затова при така
действащата нормативна уредба ищецът има право на юрисконсултско възнаграждение
в максимален размер от 450 лева. От тези релевантни разноски в полза на
несъстоятелната банка следва да се присъдят разноски в размер на 867,28 лева.
Разноските се дължими само от ответника, по отношение на когото исковете са
уважени - „Е.Р.“ ЕАД.
С оглед
обстоятелството, че съгласно чл. 57, ал. 6 ЗБН дължимата държавна такса не се
събира предварително, то също само ответникът „Е.Р.“ ЕАД следва да бъде осъдено
да я заплати по сметка на СГС, пропорционално на уважената част от исковете.
Дължимата държавна такса е в размер на 4 % от размера на вземанията, но не
по-малко от 50 лева и възлиза на сумата 308739,69 лева, от която принципно би
се приспаднала заплатената държавна такса в заповедното производство, но тъй
като такава не е налице, то ответникът следва да я заплати в цялост по сметка
на исковия съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. От масата на несъстоятелността
пък следва да се събере държавната такса за отхвърлената част от исковете (68667,46
лева), която възлиза на сумата 2746,70 лева.
Ответниците
също претендират присъждане на разноски за производството, които включват
заплатено адвокатско възнаграждение, което ищецът неоснователно счита за
прекомерно. Намаляването на заплатеното адвокатско възнаграждение е допустимо
до минимално определения размер, съгласно чл. 36 ЗА. В чл. 36 ЗА се препраща
към НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, като в чл. 7, ал. 2, т. 6
от същата е предвидено адвокатското възнаграждение за процесуално
представителство при интерес от 1000000 лева до 10000000 лева (какъвто е в
настоящото производство) да е в размер на 21530 лева плюс 1 % за горницата над
1000000 лева. Така за предявените искове с цена в размер на 7787159,79 лева,
определеният по реда на Наредбата минимален размер на адвокатското
възнаграждение възлиза на сумата 89401,60 лева, поради което заплатено
възнаграждение от ответника „Р.И.“ АД в размер на 90000 лева е изцяло в рамките
на установения минимум и няма как да е прекомерно, поради което следва да му
бъде присъдено. Възнаграждението, заплатено от ответника „Е.Р.“ ЕАД пък включва
ДДС, което означава, че възлиза на сумата 107281,92 лева, поради което
заплатеното в размер на 108000 лева е незначително по-високо от установения
минимум и също не подлежи на намаляване, при отчитане на броя проведени съдебни
заседания и правната и фактическа сложност на спора. Това означава, че
отговорността за разноски следва да бъде разпределена при отчитане на реално
заплатените адвокатски възнаграждения, които не подлежат на намаляване. Така ответникът
„Р.И.“ АД има право на пълния размер на разноските за производството, а
ответникът „Е.Р.“ ЕАД доказва разноски в размер на общо 108725 лева, от които
следва да му бъдат заплатени 958,74 лева, пропорционално на отхвърлената част
от исковете.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА за установено по предявените от „К.Т.Б.“ АД – в
несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище ***, обективно, кумулативно и
пасивно субективно съединени искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК
във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД, че „Е.Р.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище ***, му дължи, въз основа на договор за банков
кредит от 09.07.2010 г. и анексите към него, сумата 2552564,01 евро - просрочена
главница за периода от 15.07.2014 г. до 14.12.2017 г., ведно със законната
лихва върху нея за периода от 15.12.2017 г. до окончателното й погасяване;
сумата 405011,31 евро - възнаградителна лихва върху редовна главница за периода
от 25.07.2014 г. до 17.01.2017 г.; сумата 739941,28 евро - просрочена лихва
върху просрочена главница за периода от 25.02.2015 г. до 27.11.2017 г.; сумата 21998,14
евро - текуща лихва върху просрочена главница за периода от 27.11.2017 г. до
14.12.2017 г.; сумата 139612,85 евро – неустойка върху възнаградителна лихва за
периода от 21.01.2016 г. до 14.12.2017 г., както и сумата 87274,86 евро –
дължими комисионни по кредита за периода 2013 г. - 2016 г., за които суми в
производството по частно гр. дело № 87687/2017 г. на СРС, 65 състав, е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване
дължимост на възнаградителна лихва за сумата над сумата 405011,31 евро до
предявения размер от 409691,01 евро, за мораторна неустойка върху
възнаградителната лихва над сумата 139612,85 евро до предявения размер от
140042,85 евро, за сумата над 87274,86 евро до предявения размер от 117228,37
евро, представляваща комисионна за 2012 г. и за сумата 45,91 евро – дължими
разноски по кредита за периода 03.06.2015 г. – 14.12.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ
всички искове, предявени срещу поръчителя „Р.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище ***.
ОСЪЖДА „Е.Р.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище ***, да заплати на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, със
седалище ***, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, сумата 867,28 лева (осемстотин
шестдесет и седем лева и двадесет и осем стотинки) – разноски за исковото
производство и сумата 49,56 лева
(четиридесет и девет лева и петдесет и шест стотинки) – разноски за
производството по частно гр. дело № 87687/2017 г. на СРС, 65 състав,
представляващи юрисконсултско възнаграждение, за която сума е издаден
изпълнителен лист.
ОСЪЖДА „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност,
ЕИК *******, със седалище ***, да заплати на „Е.Р.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 958,74 лева (деветстотин петдесет
и осем лева и седемдесет и четири стотинки) – разноски за производството.
ОСЪЖДА „Е.Р.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище:***, да заплати в полза на
бюджета на Софийски градски съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК вр. чл. 57, ал.
6 ЗБН, сумата 308739,69 лева (триста и осем хиляди седемстотин тридесет и девет
лева и шестдесет и девет стотинки) – държавна такса за производството.
ОСЪЖДА „К.Т.Б.“ АД – в
несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище ***,
да заплати в полза на бюджета на Софийски градски съд, на основание чл.
78, ал. 6 ГПК вр. чл. 57, ал. 6 ЗБН, сумата 2746,70 лева (две хиляди
седемстотин четиридесет и шест лева и седемдесет стотинки) – държавна такса за
отхвърлената част от исковете, която да се събере от масата на
несъстоятелността.
ОСЪЖДА „К.Т.Б.“ АД – в
несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище ***, да заплати на „Р.И.“ АД, ЕИК *******,
със седалище ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 90000 (деветдесет
хиляди) лева – разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: