РЕШЕНИЕ
№182
С., 20.09.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
С.СКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното заседание, проведено на пети октомври през две
хиляди и двадесетата година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Дарина
Николова сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 1319 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
П.Н.В. *** и
С.Л.В. ***, са предявили срещу Община С. иск за признаване за
установено по отношение на ответника на правото им на собственост върху
поземлен имот с идентификатор 03767.42.52 по одобрените кадастрална карта и
кадастрални регистри (КККР) на с. Б., Община С., с площ 397 кв. м., придобито
по наследство и давност.
Твърди се в исковата молба, че в
продължение на повече от 50 години до предявяване на иска процесният поземлен имот,
идентичен с имот пл. № 97 по плана на с. Б., се владеел последователно от Н.И.В.
(починал през 1969 г.) и сина му Л. Н.В. (починал през 2007 г.), който е баща
на ищеца С.Л.В. и дядо на ищеца П.Н.В., а впоследствие – и от ищците, поради
което към лично упражняваното от тях владение в продължение на 20 години
следвало да се присъедини и времето, в което Н. В. и Л. В. владяли
имота. Този имот бил ограден и в горепосочения период бил ползван от наследодателите
на ищците, а впоследствие и от тях самите и семействата им като овощна и
зеленчукова градина, като владението им през целия претендиран
период било спокойно, непрекъснато и несмущавано. Имотът не бил заявяван за
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ищците не притежавали документ за собственост
на имота и когато предприели действия за извършване на обстоятелствена проверка
от нотариус, установили, че за същия имот ответникът съставил акт за частна
общинска собственост № 15309 от 19.12.2016 г. С исковата молба този акт е
оспорен с твърдения, че е нищожен, тъй като не са били налице правни основания
за издаването му, поради което ищците са поискали съдът да го отмени.
В срока по чл. 131 от ГПК
ответникът е представил отговор на исковата молба, в който е оспорил иска и е
изразил становище за неговата неоснователност.
Твърди се в отговора на исковата
молба, че процесният имот не попада в границите на населеното място с. Б.,
поради което представлява земеделска земя по смисъла на чл. 2, т. 1 от ЗСПЗЗ.
Поради това са изложени доводи, че ищците би следвало да се легитимират като
собственици на имота на основание възстановяването му по административния ред,
предвиден в ЗСПЗЗ, който за този имот не е реализиран в тяхна полза. С оглед
статута на имота на земеделска земя ответникът твърди, че след колективизацията
на земята в България фактическата власт на ищеца върху имота не е могла да има
за правни последици придобиването му по давност и няма такива последици към
настоящия момент. Изложени са в отговора и твърдения, че фактическата власт на
ищците не се основава на писмено доказателство по смисъла на чл. 12, ал. 7 от
ЗСПЗЗ, а разписният лист към проекта за дворищна регулация на с. Б. не
представлява такова писмено доказателство.
Пред съда ищците се представляват
от пълномощника им адв. Емилия А.ова, която заявява,
че поддържа иска.
Ответникът се представлява от
пълномощника си юрк. П. Л., който заявява, че поддържа становището по иска,
изразено в отговора на исковата молба.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са субективно съединени
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 от ЗС.
Исковете са допустими. Правният
интерес у ищците от предявяването им и пасивната процесуална легитимация на
ответника по иска произтичат от обстоятелствата, че в исковата молба ищците
твърдят да са собственици на процесния поземлен имот
на посочените основания, а ответникът се легитимира като собственик на имота с
акт за частна общинска собственост. Тези обстоятелства очертават наличието на
спор между страните относно принадлежността на правото на собственост върху
имота.
Исковете са основателни.
Страните не спорят, а и се
потвърждава от представеното удостоверение за наследници, че ищецът С.Л.В. е
внук, а ищецът П.Н.В. – правнук на Н.И.В. (починал през 1969 г.). В
представения и неоспорен разписен лист към проекта за дворищна регулация на с. Б.
имот с № 97, представляващ нива, е записан на Н.И.В..
Според приетото и неоспорено
заключение на в. л. инж. К.Д. по назначената съдебно-техническа експертиза (СТЕ)
дворищно-регулационният план на с. Б. е одобрен през 1961 г. и имот № 97 към
проекта за дворищна регулация е идентичен с поземлен имот с настоящ
идентификатор 03767.52.42 по КККР на селото, с площ 397 кв. м., който
понастоящем е ограден с прозирна ограда и в него има овощни насаждения и лехи с
различни зеленчуци. Не се спори между страните, че имотът се намира извън
границите на регулационния план на селото.
От приобщените материали по
административна преписка, образувана в Поземлена комисия – С. (понастоящем Общинска
служба „Земеделие“ – С.) по заявление с вх. № 318Б/20.02.1992 г., подадено от Л.
Н.В. за възстановяване на право на собственост върху земеделски земи на
наследниците на Н.И.В. не се установява процесният поземлен имот, находящ се в местност с наименование „Гръбла“, да е
заявяван за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ – по тази преписка са заявени за
възстановяване земеделски земи, чиито посочени в заявлението площи и
местонахождение по местности не създават дори индиции
за възможна идентичност с процесния имот.
От детайлната и съвкупната
преценка на показанията на свидетелите П. Б. В. и А. В. се установява, че поне
от 60 години (откакто св. П. В. помни) до разпита на свидетелите през 2020 г.
първоначално Н.И.В., след смъртта му – синът му Л. Н.В., а след неговата смърт
– и двамата ищци, са осъществявали фактическа власт за себе си върху имот с
площ около 400 кв. м. в землището на с. Б. в местност с наименование „Гръбла“,
като го обработвали за свои нужди, отглеждайки овощни дървета и земеделски
култури. Имотът бил ограден от всички страни с телена мрежа на колове и
граничел с имоти на А.С.В., П. И. В. и А.Н., както и с път и река до пътя. Трети
лица не изявявали претенции към този имот. Свидетелите възпроизвеждат в
показанията си личните си възприятия за индивидуализацията на имота по местонахождение,
граници и площ, както и за упражняваната върху него фактическа власт, а и са
логични, безпротиворечиви и неопровергани от други
събрани доказателства, поради което съдът ги кредитира.
Съпоставката на свидетелските
показания с обстоятелствата, че в представеното и обсъдено по-горе извлечение
от разписния лист към плана на с. Б. от 1961 г. имот с № 97 е записан на Н.И.В.
(дядо на ищеца С.В. и прадядо на ищеца П. Н. В.), както и че съгласно
комбинираната скица към заключението по СТЕ този имот граничи с река, както и с
имоти с номера 94, 96 и 98, обосновава еднозначен извод, че свидетелските
показания се отнасят именно за процесния имот. Това е
така, защото свидетелите безпротиворечиво сочат
конкретни съседи на имота от всички страни, като за три от тези страни има явно
съвпадение между техните показания, записванията по разписния лист и
заключението по СТЕ. Макар разписният лист да не е представен по делото в
цялост, а като извадка, на ответника може да се противопостави обстоятелство,
което му е известно, а е служебно известно и на съда от друго производство със
сходен предмет – по гр. д. № 1006/2019 г. на РС – С., а именно – че имот с
номер 94 е записан на А.Н., а имот № 96 е записан на наследници на И.И.В., какъвто наследник е П. И. В., сочен от свидетелите в
настоящото производство като съсед на процесния имот.
При това положение и с оглед обстоятелството, че и двамата свидетели сочат, че
имотът граничи и с път и река до пътя, установяването на границите на имота от
поне три страни, е достатъчно съгласно трайната съдебна практика за извод, че
показанията на свидетелите се отнасят именно за процесния
имот. Нещо повече, свидетелите са единодушни, че от четвъртата страна съсед на
имота е А.С.В., а в разписния лист към плана на селото от 1961 г. имот с № 98,
който е четвъртият съседен имот на процесния, е
записан на С.И.В., т. е. съвършено логично е в показанията си те да сочат като
четвърти съсед актуалният собственик или владелец на имота А.С.В., за който
може да се направи извод, че е наследник на С.В.. Това, че този извод е с
вероятностен характер, е без значение за предмета на спора, при положение, че –
както вече се изтъкна – останалите три сочени от свидетелите граници/съседи на
имота, за който те дават показания, съвпадат с тези, които по делото са
установени по друг начин.
При тази доказателствена
съвкупност съдът приема, че Н.И.В. е владял имот № 97 по плана на с. Б.
(идентичен с поземлен имот с идентификатор 03767.42.52 по КККР на с. Б.) поне
от одобряване на плана през 1961 г. до смъртта си през 1969 г., а след смъртта
му синът му Л. Н.В. (баща на ищеца С.В. и дядо на ищеца П.В.) е продължил да
владее имота до смъртта си през 2007 г., като след неговата смърт владението
върху имота е продължило да бъде осъществявано от двамата ищци.
Ето защо съдът намира, че в продължение на поне
58 години от одобряването на плана на с. Б. през 1961 г. предявяване на
исковете в края на 2019 г. първоначално Н.И.В. е упражнявал фактическа власт за
себе си върху процесния имот, като на основание чл.
82 от ЗС след неговата смърт периодът на неговото владение е присъединен към владението
на сина му и негов наследник Л. В. върху същия имот, а след смъртта на Л. В.
така формираният до този момент общ период на владение върху имота е
присъединен към владението на ищците върху имота до предявяване на иска през
2019 г., и в този общ период това владение е било непрекъснато, явно и
несмущавано. Затова и на основание чл. 79, ал. 1 от ЗС ищците са придобили
правото на собственост върху имота по наследство и давност в равни дялове – по
1/2 идеална част за всеки от тях с оглед необорената и аналогично приложима
презумпция по чл. 30, ал. 2 от ЗС. Вярно е, че представените по делото
декларации с нотариално заверени подписи на останалите наследници на общия
наследодател Н.И.В., а именно декларациите на Г.Б.Ч.и Н. Б.Р.(като преки
наследници на дъщеря му М.Н.Р.) и на Л.Н.В.и Д. Н.В. (като преки наследници на Н.й
Л.В., който от своя страна е наследник на Л. Н.В. – син на Н.И.В.) изобщо не
обвързват съда за извод в чие имущество са настъпили последиците на давностното владение за придобиване на правото на
собственост върху имота, тъй като те са били предназначени за едно
неосъществено нотариално производство, а не за съдебен процес. Вярно е обаче и
друго – че подлежащата на формиране в настоящото исково съдебно производство
сила на пресъдено нещо между страните, а именно
ищците С.Л.В. и П.Н.В. – от една страна и ответника Община С. – от друга
страна, не може да обвърже неучаствалите в това исково производство други
наследници на Н. В. и ако те имат претенции за участие в съсобствеността върху
имота, могат да ги заявят срещу настоящите ищци в отделно исково производство,
без да може да им се противопостави отвод за сила на пресъдено
нещо.
Неоснователни са възраженията на
ответника, че с оглед статута на имота на земеделска земя по смисъла на чл. 2
от ЗСПЗЗ, обусловен от невключването на имота в границите на регулационния план
на с. Б., ищците не могат да се легитимират като негови собственици, без да е
проведена административната реституционна процедура по този закон, както и че
не може те, респ. наследодателите им, да го придобият по давност.
Актуалната съдебна практика е категорично
ориентирана към становището, че не всички земи, които се намират извън
регулационния план на населеното място, имат земеделски характер и подлежат на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ с решение на реституционния административен
орган с конститутивно действие относно обекта на
право на собственост и субектите, на които се възстановява това право. Ако
имотът е запазил селищния си характер, не е бил включен в блок на ТКЗС, не е
бил причислен към държавния поземлен фонд и не е бил физически или юридически
отнет от лицата, които го владеят като дворно място, той не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и не може да бъде
включен във фонда по чл. 19 от ЗСПЗЗ на земите, които подлежат на
възстановяване по реда на този закон, но са останали незаявени в законните
срокове. Ако лицето, което владее такъв имот, не притежава документ за
собственост, то може да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка
или да се позове на придобивна давност в съдебен процес, тъй като за такъв имот
не се е отнасяла забраната по чл. 86 от ЗС за придобиването му по давност,
включително и в редакцията на тази разпоредба до изменението й (обн. ДВ, бр.
31/1990 г.), доколкото върху него не е установено право на кооперативно
земеползване и не е одържавен. В този смисъл е решение № 249/04.07.2011 г. по
гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, І г. о. и посочените в него много други.
В конкретния случай към 1961 г., когато
е одобрен планът на с. Б., процесният имот е бил вписан в разписния лист към
този план, т. е. още тогава е имал селищен характер и не е губил този характер
впоследствие, което се потвърждава от безспорното обстоятелство, че имотът е до
регулацията на селото (вж. раздел ІІ от представеното приложение № 1 към раздел
ІІ.1 от протоколно решение № 1/04.07.2013 г. на комисията по чл. 19, ал. 2 от
ЗСПЗЗ – л. 50-51 от делото), винаги е бил ограден от всички страни и е ползван
като градина за задоволяване текущи нужди на ищците и наследодателите им. От
друга страна, не се установява имотът да е бил включен в блок на ТКЗС за
кооперативно земеползване, да е бил одържавен и причислен към държавния
поземлен фонд или да е бил фактически или юридически отнет от лицата, които са
го владяли, а установяването на което и да било от
тези обстоятелства е в тежест на ответника в настоящото производство. Това е
така, защото, след като ответникът оспорва възможността ищците да придобият
право на собственост върху имота по давност и се позовава на свое право на
собственост върху същия имот, за което е съставен акт за частна общинска
собственост № 15309 от 19.12.2016 г., поправен с акт № 17173 от 20.01.2020 г. и
щом от съдържанието на тези актове е видно, че са съставени поради включване на
имота във фонда от земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, респ. поради това, че имотът
представлява земеделска земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица
или държавата (чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ), то в тежест на ответника е да докаже
фактите и обстоятелствата, съставляващи това придобивно основание – че имотът е
бил част от кооперативното земеползване или е бил одържавен, или е бил отнет по
друг начин, и следователно е подлежал
на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но поради незаявяването му за възстановяване
в преклузивните срокове по този закон е станал общинска собственост на
основание чл. 19 от ЗСПЗЗ, респ. представлява земеделска земя, която не
принадлежи на физически лица, на юридически лица или на държавата по смисъла на
чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. В този смисъл е и извършеният доклад по делото, като
ответникът е ангажирал доказателства само относно спазване на административната
процедура за съставяне на акта за общинска собственост за процесния
имот, но не и за противопоставими на ищците обстоятелства
измежду посочените по-горе, които да съставляват материално-правно основание за
придобиване на право на собственост върху него от Община С..
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от
ЗСПЗЗ не е аргумент в полза на доводите на ответника, че на възстановяване по
реда на този закон подлежат всички земи извън границите на населените места
независимо дали са били включени или не са били включени в ТКЗС, ДЗС или други
образувани въз основа на тях селскостопански организации. Предпоставка за възстановяването на собствеността върху
земеделските земи е лишаването на собственика от правото му – чрез включване на
имотите в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска
организация, одържавяване на определени основания (чл. 10, ал. 2, 8 и 14 от ЗСПЗЗ),
безвъзмездно отстъпване на ТКЗС или на държавата (чл. 10, ал. 3 от ЗСПЗЗ),
неправомерно отнемане (чл. 10, ал. 4 от ЗСПЗЗ). Не е налице основание за
реституция, ако земята не е била обобществена. В тази връзка разпоредбата на
чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ следва да се разбира в смисъл, че собствеността подлежи
на възстановяване независимо от вида на
селскостопанската организация, в която е била включена земята, а не независимо
от това дали изобщо е била включвана в такава организация. В случай, че
собственикът не е бил отстранен физически от земята и не е загубил формално
правото си на собственост, реституцията не би имала предмет.
За пълнота следва да
се отбележи неотносимостта към предмета на делото на
възражението на ответника, че владението на ищците и праводателите
им върху процесния имот не се основава на някой от
документите по чл. 12, ал. 7 от ЗСПЗЗ, поради което те не са могли да го
придобият по давност. Тази разпоредба има съвсем друга цел, която може да се
определи като закрилна за реституционните права на
гражданите върху земеделски земи. Тя визира случаи, в които към момента на обобществяване на земеделските земи в България чрез включването им в ТКЗС, ДЗС или
други образувани въз основа на тях селскостопански организации дотогавашният им
владелец е осъществявал владение върху тях въз основа на някой от изброените
писмени документи, който не е могъл да го легитимира като собственик и към
същия този момент в полза на този владелец не е бил изтекъл срокът на придобивната давност. Така предназначението на разпоредбата
е от една страна да отрече на обобществяването на
земите ефект на прекъсване на владението върху тях, а от друга – да отрече
право на възстановяване на лицето, формално легитимиращо се като собственик на
земята към същия момент в евентуален спор за материално право по чл. 14, ал. 4
от ЗСПЗЗ. Очевидно е, че в случая доказателства за включване на процесния имот в блок за кооперативно земеползване
не се установява, а също така и искът не е с правно основание чл. 14, ал. 4 от
ЗСПЗЗ, доколкото ответникът твърди да се легитимира като собственик на имота на
основания, настъпили след обобществяването на земята
и след приключване на процеса по възстановяване на правото на собственост върху
нея по реда на ЗСПЗЗ.
По всички изложени
съображения възраженията на ответника срещу основателността на иска са
неоснователни, а исковете следва да бъдат уважени.
Независимо от този
изход на делото, искането на ищците за отмяна на съставения за процесния поземлен имот акт за частна общинска собственост
е неоснователно. На отмяна в исковото производство на основание чл. 537, ал. 2
от ГПК подлежат само актове, постановени в охранителни производства, уредени от
този кодекс. Актът за частна общинска собственост не е сред тях, поради което
не може да бъде отменен от съда в настоящото производство. Искането за отмяна
на този акт не е предмет на самостоятелен иск, а е направено за прилагане на
твърдяна законна последица от уважаване на иска, поради което не подлежи на
изрично отхвърляне с решението.
По разноските:
С оглед направеното от ищците
искане за присъждане на разноски и при този изход на делото, ответникът следва
да бъде осъден да им заплати сумата 940 лв. за разноски по делото, от които 50
лв. за внесена държавна такса по иска, 10 лв. за внесени държавни такси за издаване
на съдебни удостоверения, 180 лв. за внесен депозит за възнаграждение на вещо
лице по СТЕ и 700 лв. за платено адвокатско възнаграждение. Отговорността за
съдебни разноски не е солидарна, поради което ответникът следва да заплати на
всеки от ищците по половината от горепосочената сума, т. е. по 470 лв.
Възражението на пълномощника на
ответника за прекомерност на платеното от ищеца
адвокатско възнаграждение е основателно. Предмет на спора е право на
собственост върху недвижим имот, чиято данъчна оценка е 112,00 лв. (вж.
удостоверение на л. 21). Предвид твърденията в исковата молба за съвладение на имота от страна на ищците и по арг. от чл. 72 от ГПК, данъчната оценка на имота
представлява стойностно изражение на един защитим материален интерес, а не на
няколко такива според броя на ищците. С оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т.
1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
този материален интерес обуславя минимално адвокатско възнаграждение в размер 300,00
лв., но съгласно чл. 7, ал. 5 от същата наредба при иск по чл. 108 от ЗС
относно недвижим имот това минимално възнаграждение не може да е по-малко от
600,00 лв. От гледна точка на предмета на регулиране на тази наредба между
характера и обема на процесуалното представителство, защита и съдействие по установителния иск за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК
и по ревандикационния иск по чл. 108 от ЗС няма
съществена разлика, поради което чл. 7, ал. 5 от наредбата е приложим и към
настоящия случай. Делото не е с висока фактическа сложност и е разгледано в две
открити съдебни заседания, но възраженията на ответника срещу основателността
на иска определят негова правна сложност, която е по-висока от минималната. При
преценката на тази фактическа и правна сложност по делото, съпоставена със
стойността на материалния интерес, уговореното и заплатено от ищците адвокатско
възнаграждение в размер 800 лв., т. е. с 200 лв. (или с 33,33
%) над минималния му размер от 600 лв., е прекомерно и съдът следва да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, а именно 700,00 лв. – в размер
под уговорения и платен размер на възнаграждението съгласно представения
договор за правна защита и съдействие, но и над минималния размер на това
възнаграждение от 600 лв. съгласно чл. 7, ал. 5 от посочената наредба.
Воден от
гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗС по отношение на Община С.,
с адрес гр. С., ул. „М.“ № 34, че П.Н.В., ЕГН **********, с адрес *** и С.Л.В., ЕГН **********, с адрес ***, са
съсобственици на основание наследяване и придобивна
давност върху недвижим имот, находящ се в землището
на с. Б., Община С., в местността „Гръбла“, представляващ поземлен имот с
идентификатор 03767.42.52 по кадастралната карта и кадастралните регистри на
селото, целият с площ по скица 397 кв. м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори
03767.42.55, 03767.700.1, 03767.42.42 и 03767.42.45, при дялове за П.Н.В. и за С.Л.В.
– по 1/2 идеална част от правото на собственост върху имота за всеки от тях.
ОСЪЖДА Община
С., с адрес гр. С., ул. „М.“ № 34, да заплати на П.Н.В., ЕГН **********, с
адрес *** и на С.Л.В., ЕГН **********, с адрес ***, по 470,00 лв. на всеки от
тях поотделно за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред СОС в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: