Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 08.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, III
граждански състав,
в публично заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
СЪДИЯ:
РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Т.Т., като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 593 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е осъдителен иск от В.Д.М.
срещу Агенция „Пътна инфраструктура” с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 161,91 лв. (след извършено намаление на иска от 1000 лв.
на 161,91 лв.), представляваща обезщетение за лишаването ѝ без правно
основание от ползване за периода 08.08.2013 г. – 08.08.2018 г. на част от
съсобствен недвижим имот, а именно поземлен имот с идентификатор
№ 36110.20.506 по кадастралната карта и кадастралните регистри в землището на
с. Капитан Андреево, общ. Свиленград, местността „Голям чифлик”, с обща площ от
8851 кв. м., определено съобразно притежавана от ищцата 1/9 ид. ч. от него,
ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба –
08.08.2018 г., до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди,
че ищцата притежава по наследство 1/9 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор №
36110.20.506
по кадастралната карта и кадастралните регистри в землището на с. Капитан
Андреево, общ. Свиленград, с площ от 8851 кв. м., с начин на трайно ползване:
нива, четвърта категория, в местността „Голям чифлик”. Посочено е, че през 2011
г. било извършено отчуждаване на 7476 кв. м. от имота за изграждането на АМ
„Марица”. Съгласно чл. 21, ал. 3, т. 4 от Закона за пътищата проектът се
изпълнявал от ответника, който бил възложителят на строителните работи по
изграждането на обекта, а последните се осъществявали от изпълнител по силата
на сключен договор с ответника. Твърди се, че при строителството на
магистралата ответникът завзел фактически и голяма част от неотчуждената
територия. Поддържа, че от 2011 г. до момента била лишена от възможността да
ползва около 4251 кв. м. от съсобствения си имот, върху която се изграждала
магистралата. Посочено е също, че тази част от имота ѝ представлявала
странични насипи и прилежащ терен към магистралата. Твърди, че досега не била
получавала обезщетение за завземането на посочената част от съсобствения си
имот. Поради това претендира обезщетение съобразно квотата си в съсобствеността
за лишаване от ползване за периода 08.08.2013 г. – 08.08.2018 г. По тези
съображения моли да бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от ответника Агенция „Пътна инфраструктура”, в който
излага съображения за неоснователност на исковата претенция. Посочено е, че
частта от имота на ищцата, която била отчуждена и върху която била изградена АМ
„Марица”, била с площ от 7476 кв. м. От представената скица №
15-113713/22.02.2018 г. се установявало, че поземленият имот с идентификатор №
36110.20.506 се намирал извън трасето на магистралата, а допълнително усвоената
част, за която ищцата твърдяла, че е с площ 4251 кв. м., не била отразена. Също
така възразява, че претенцията била погасена по давност, тъй като искът бил
предявен след изтичане на петгодишния срок от започване строителството на
автомагистралата – 04.11.2011 г. Поддържа, че претенцията следвало да се насочи
към строителя на обекта – Сдружение „ПОР-ПСТ”. Ответникът счита, че в настоящия
случай не бил осъществен фактическият състав на разпоредбата на чл. 59 ЗЗД.
Възразява, че за него не било настъпило обогатяване. По изложените съображения
моли да бъде отхвърлен предявеният иск. При условията на евентуалност оспорва
иска по размер.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното
от фактическа страна:
Не е налице спор, а и от представените писмени
доказателства се установява, че ищцата В.Д.М. е съсобственик по наследство на
1/9 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № 36110.20.506 по кадастралната
карта и кадастралните регистри на с. Капитан Андреево, общ. Свиленград,
одобрени със Заповед № РД-18-106/13.12.2016 г. на изпълнителния директор на
АГКК, находящ се в местността „Голям чифлик”, с начин на трайно ползване: нива.
Не се спори и че през 2011 г. за изграждането на АМ „Марица” били отчуждени 7476
кв. м. от наследствения имот, като след отчуждаването били обособени два имота:
процесния с идентификатор № 36110.20.506 с площ от 8851 кв. м. и имот с
идентификатор № 36110.20.505 с площ от 175 кв. м.
От приетото като компетентно изготвено и неоспорено от
страните заключение на съдебно-техническата експертиза се изяснява, че част от
АМ „Марица” била предвидена по проект и изградена върху отчуждената площ от
7476 кв. м. от процесния имот. Експертът е изяснил, че върху отчуждената част
били изградени двупосочно пътно платно с две скоростни и една аварийна ленти за
всяка посока, северен и южен банкет, северна и южна отводнителни канавки до
банкетите, северозападен и южен откос на насипа, североизточен откос на изкопа,
част от тръбен водосток, северна и южна оградни мрежи. При извършения оглед и
геодезически измервания вещото лице е установило, че част от процесния поземлен
имот с площ от 4688 кв. м. била използвана като земеделска земя. Друга част с
площ от 761 кв. м. представлявала полски път, а трета част с площ от 3402 кв.
м. била използвана като депо за материали при изграждането на магистралата. При
огледа на същата тази част вещото лице е констатирало наличието на купчини
пръст, земни ями с частично иззета почва, нарушен ландшафт, остатъци от насипни
материали. В съдебно заседание експертът е изяснил, че тъй като по-голяма част
от магистралата в участъка до процесния имот била изградена в насип, то материалите,
използвани при строителството ѝ, временно били складирани върху имота на
ищцата, като след завършването на строителните дейности част от тях останали
там.
Съдът кредитира като безпристрастно и компетентно
изготвено и заключението на съдебно-икономическата експертиза, от което се
изяснява, че при определяне на средната наемна цена за исковия период вещото
лице е съобразило както средната наемна цена на земеделска земя и на земя с
лице към автомагистрала, така и обезщетението, определено на база на обичайно
засяваните полски култури в региона. При използване на тези три компонента
средната наемна цена за площта от 761 кв. м. (полския път) за периода
08.08.2013 г. – 08.08.2018 г. възлизала на 2162,95 лв., а по отношение на
площта от 3402 кв. м., използвана като депо за материали, била в размер на
9669,40 лв. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че при изключване на
обезщетението, наемната цена се определяла като средно аритметично между
другите два компонента. От това следва, че средната наемна цена за исковия
период за площта от 761 кв. м. е в размер на 2429,55 лв. (23,46 +
948,36)/2)Х5), а за площта от 3402 кв. м. (104,88 + 4239,57)/2)Х5) – в размер
на 10 861,15 лв.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Общата
хипотеза на неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице в случаите, когато
несобственик ползва недвижимия имот без правно основание за това, като по този
начин лишава собственика от възможността лично да си служи с него или да отдава
под наем имота и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи
факти – ползването без правно основание от несобственика-ответник на собствения
недвижим имот на ищеца, произтича обедняването на ищеца, което се изразява в
лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да
го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и
обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот. Размерът на
дължимото обезщетение се изчислява на база сумата, с която собственикът е
обеднял, тъй като не е реализирал ползата от принадлежащото му право на
собственост върху имота – наемната цена на този функционален тип имоти.
В
настоящия случай от събраните по делото доказателства се установява, че ищцата
е съсобственик на 1/9 ид. ч. от недвижим имот с идентификатор № 36110.20.506,
находящ се в землището на с. Капитан Андреево. Съдът, като съобрази, че
процесният имот е разположен в непосредствена близост до магистралата, чието
строителство е започнало през 2011 г., както и че при извършения оглед вещото
лице е установило наличието на насипни материали, приема, че през исковия
период ответникът е ползвал частта с площ от 3402 кв. м. от съсобствения на ищцата
имот като депо за съхранение на строителни материали. В тази насока съдът изцяло
споделя изводите на вещото лице по съдебно-техническата експертиза.
Обстоятелството, че магистралата в този участък е изградена в насип и наличието
на купчини пръст и насипни материали върху терена водят до единствения възможен
извод, че частта с площ от 3402 кв. м. е била използвана за съхранение на тези
материали. След изграждането на магистралата насипните материали не са били
извозени и са останали върху нивата на ищцата. Съгласно чл. 3, ал. 2 ЗП
автомагистралите са част от републиканската пътна мрежа, чието управление на
основание чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗП е възложено на ответника Агенция „Пътна
инфраструктура”. Според чл. 19, ал. 2 ЗП дейността по управление включва както
осигуряване на проекти и строителство на пътища, включително възлагане на
обществени поръчки и на концесии за тези дейности, така и организиране и контрол на
дейностите, свързани непосредствено с изграждането, ремонта и поддържането на
пътищата и осъществяване защитата на пътищата, включително на пътните съоръжения
и на принадлежностите на пътя. Като съобрази изложеното и твърденията на
страните, съдът приема, че именно ответникът Агенция „Пътна инфраструктура” е
възложител на дейността по строителството и отговаря за поддържането на АМ
„Марица”. Обстоятелството, че фактически изграждането е било осъществено от
трето лице-изпълнител на проекта е ирелевантно в настоящата хипотеза, доколкото
ответникът е този, който е възложил и контролирал осъществяването на дейността.
Подобно възражение би имало значение при предявяване на регресни права от
страна на ответника спрямо строителя. От това следва, че ответникът в
качеството му на възложител на проекта по изграждането на АМ „Марица” е
използвал посочената част с площ от 3402 кв. м. като депо за строителни
материали и след приключването на строителните дейности не е предприел действия
по извозването на останалите материали. Тъй като върху терена са складирани
насипни материали, ответникът е препятствал съсобствениците да си служат с
имота съгласно обичайното му предназначение. По тези съображения съдът приема,
че ответникът е използвал през периода 08.08.2013 г. – 08.08.2018 г. 3402 кв.
м. от процесния поземлен имот, като по този начин е лишил ищцата от
възможността да си служи с него съобразно правата си в съсобствеността.
Същевременно ответната страна не ангажира доказателства за наличието на правно
основание за завладяване на посочената част от поземления имот.
Предвид
всичко изложено, съдът счита, че фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД е изпълнен, като в случая обогатяването на ответника
се изразява в спестяване на разходи за заплащане на наем, а обедняването на
ищцата – в пропуснатите от нея наемоподобни доходи, които тя би получила при
отдаване под наем на имота. Поради това съдът намира, че ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищцата обезщетение за ползваната част от процесния имот
съобразно притежаваната от нея наследствена квота. В разглеждания случай ищцата
може да претендира само това, с което имуществото ѝ е намаляло, поради
което обезщетението по чл. 59 ЗЗД се определя като разлика между обедняването
на ищеца и обогатяването на ответника и тази разлика трябва да бъде определена
от съда с оглед на установените факти. Ето защо, размерът на обезщетението
следва да се определи на база на наема за процесния имот, като се вземе предвид
неговото предназначение на земеделска земя. С оглед изложеното, основателно се
явява възражението на процесуалния представител на ответника, че при формиране
на средната наемна цена не следва да се включва обезщетението, изчислено на
база обичайно засяваните култури в региона. В тази връзка безспорно се
установи, че съсобственият имот е земеделска земя, като не са ангажирани
доказателства ответникът да е реализирал добиви от него. Поради това, като
съобрази предназначението на поземления имот, заключението на съдебно-икономическата
експертиза и притежаваната от ищцата ид. ч., съдът намира, че дължимото
обезщетение за периода 08.08.2013 г. – 08.08.2018 г. за ползването на 1/9 ид.
ч. от 3402 кв. м. възлиза на 1206,79 лв. (1/9 Х 10 861,15 лв.). Именно с
тази сума, която ответникът би дължал като наем за процесния период, той се е
обогатил. Със същата сума ищцата е обедняла, тъй като не е могла да реализира
приходи в размер на наемната цена за обекта. С оглед принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес и доколкото ищцата претендира заплащане на сумата
от 161,91 лв., предявеният иск следва да бъде уважен именно до този размер. Тъй
като исковата ѝ претенция е изцяло уважена, съдът не следва да изследва
дали ответникът е използвал през исковия период частта с площ от 761 кв. м.,
представляваща преминаващ през имота полски път. Само за пълнота на изложението
съдът намира за необходимо да отбележи, че ищцата не установи при условията на
пълно и главно доказване, че тази част е била ползвана от ответника през целия
исков периода. Не са ангажирани категорични доказателства, че полският път е
изграден при строителството на магистралата, както и че след завършването
ѝ е продължил да бъде използван от ответната агенция.
Като
неоснователно съдът намира и заявеното от ответника възражение за погасителна
давност. Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишната давност се погасяват
всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Според разясненията,
дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, в
случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на
получаване на престацията. Исковата молба е подадена на 08.08.2018 г., а
периодът, за който се претендира и доказа вземането на ищцата, е от 08.08.2013
г. до 08.08.2018 г., т. е. в рамките на установения от закона давностен срок.
По
тези съображения съдът счита, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцата сумата от 161,91 лв., представляваща обезщетение за лишаването ѝ
без правно основание от ползване за периода 08.08.2013 г. – 08.08.2018 г. на 3402
кв. м. от съсобствения ѝ недвижим имот, изчислено съобразно притежаваната
от нея 1/9 ид. ч. от поземления имот, ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба – 08.08.2018 г., до окончателното
изплащане на вземането.
По
разноските:
Предвид
изхода на спора и направеното искане от ищцата за присъждане на разноски в общ
размер на 850 лв. (50 лв. – държавна такса, 400 лв. – адвокатско възнаграждение
и 400 лв. – депозити за вещи лица), съдът счита, че същото се явява основателно
за сумата от 137,62 лв. В този случай следва да се съобрази, че тези разноски
са сторени за първоначалната претенция в размер на 1000 лв. (преди намалението
ѝ), поради което ответникът Агенция „Пътна инфраструктура” ще следва да
заплати разноски съобразно уважената част от иска преди изменението му – арг.
чл. 78, ал. 4, вр. ал. 1 ГПК. В разглежданата хипотеза ищецът няма право на разноските, направени за
тази част, в която производството е било прекратено, доколкото при частично
прекратяване на делото разноски се дължат на ответника, ако е направил искане в
тази насока.
Така
мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Агенция „Пътна
инфраструктура”, гр. София, бул. „Македония” № 3, да заплати по иска с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на В.Д.М., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от
161,91 лв., представляваща обезщетение за лишаването ѝ без правно основание
от ползване за периода 08.08.2013 г. – 08.08.2018 г. на 3402 кв. м. от съсобствения
ѝ недвижим имот, а именно поземлен имот с идентификатор
№ 36110.20.506 по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Капитан
Андреево, общ. Свиленград, местността „Голям чифлик”, с обща площ от 8851 кв. м.,
определено съобразно притежаваната от нея 1/9 ид. ч., ведно със законната лихва
върху тази сума от подаване на исковата молба – 08.08.2018 г., до окончателното
изплащане на вземането, както и сумата от 137,62 лв., представляваща
сторени пред първата инстанция разноски.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: