Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№……………гр.
София, 07.10.2019
г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, IV-В състав, в открито съдебно заседание , проведено на шестнадесети
октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл. Съдия: Боряна Петрова
при участието на секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от съдия Зл. Чолева гр. дело № 15644 по
описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл.
273 от ГПК.
С
решение № ІІІ-144-12341 от 25.05.2017г., постановено по гр.дело № 79176/ 2015г.
на СРС, 144 състав, З. „Л.и.“ АД е
осъдено да заплати , на основание чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ на Д.З.Щ. , сумата
от 9 750,00лв. – частичен иск от 50 000,00лв., като обезщетение за
неимуществени вреди – болки и страдания,
претърпяни в резултат на ПТП от 29.10.2015г., настъпило в с.Кочево по
ул.“1-ва“ пред дом № 24 по вина на застрахования при ответника по застраховка
„Гражданска отговорност“ водач на лек автомобил „Фиат Пунто“ с рег.№ *******, ведно
със законната лихва от датата на настъпване на вредите- 29.10.2015г. - до
окончателното изплащане. С решението
предявеният частичен иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ е отхвърлен за разликата
над уважения размер от 9 750,00лв.- до пълния предявен размер от
20 000,00лв., претендиран като част от общата сума от 50 000,00лв. С
решението З. „Л.и.“ АД е осъдено да заплати на адв.П. Д.С.– К.- сумата от
981,00лв. /с ДДС/- адвокатско възнаграждение, на основание чл.78,ал.1 от ГПК,
вр. с чл.38,ал.2, вр. с ал.1,т.2 от ЗА. С решението З. „Л.и.“ АД е осъдено да заплати по сметка на
СРС сумата от 390,00лв.- държавна такса, както и сумата от 100,00лв.- разноски
по делото, на основание чл.78,ал.6 от ГПК. От своя страна Д.З.Щ. е осъден да
заплати З. „Л.и.“ АД – сумата от 202,47лв.- разноски по делото, на основание
чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението се
обжалва от двете страни по делото.
Въззивникът - ищец Д.З.Щ., обжалва
първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от него
частичен иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ - за разликата над уважения размер от
9 750,00лв.- до пълния заявен размер от 20 000,00лв., претендиран
като част от общата сума от 50 000,00лв. Поддържа доводи, че определеният
от първата инстанция размер на дължимото му обезщетение не съответства на
доказаните претърпяни от него неимуществени вреди, като е силно занижен и е в
противоречие с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Заявява възражение за неправилност на извода
на първата инстанция , с който е прието,
че от негова страна е съпричинен вредоносният резултат в размер на 35%, като
твърди, че такова съпричиняване не се установява от доказателствата по делото. Твърди, че вредоносният резултат е причинен
изцяло по вина на водача на автомобила, застрахован при ответника, като този
факт се установява от приетата по делото САТЕ и показанията на свидетеля З.Ж..
С изложените доводи въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на
първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и вместо него-
постановяването на друго, с което предявеният частичен иск да бъде уважен в
пълния му заявен размер от 20 000,00лв. Претендира присъждане на
направените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение на
пълномощника му по реда на чл.38,ал.2 от ЗА, с включен ДДС.
Въззивникът- ответник З. „Л.и.“ АД атакува
с подадена насрещна въззивна жалба в срока по чл.263,ал.2 от ГПК,
първоинстанционното решение в частта, с която предявеният частичен иск по
чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ е уважен за разликата над дължимата според ответника
сума от 6 000,00лв.- до размера на сумата от 9 750,00лв. Възразява, че присъденият от първата
инстанция размер на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от ищеца
от 9 750,00лв. е прекомерен и не съответства на принципа за справедливост
по чл.52 от ЗЗД. Счита, че ищецът има
много по-голям принос за настъпването на вредоносния резултат от приетия от първата инстанция в размер на
35%. На последно място поддържа, че по
делото не е доказано наличието на причинно –следствена връзка между всички
твърдяни от ишеца увреждания и процесното ПТП, както и че не е доказан фактът,
че в резултат на ПТП ищецът се е намирал в състояние, в което да разчита
единствено на помощта на своите близки и то за посочения в исковата молба
прекалено дълъг период от време. Ето защо, въззивникът –ответник заявява искане
за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната от него част и вместо
него – постановяването на друго, с което предявеният частичен иск да бъде
отхвърлен за разликата над сумата от 6 000,00лв.- до размера на сумата от
9 750,00лв. Заявява искане за присъждане на направените по делото
разноски.
По всяка една от
двете въззивни жалби е постъпил писмен отговор от насрещната страна, с който е
заявено становище за неоснователност на жалбата , подадена от другата страна.
Софийски градски съд, като взе предвид
становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното:
При
извършената проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивните жалби, от които е ограничен съгласно нормата на чл. 269, предл. 2
от ГПК.
Първоинстанционният
съд е сезиран с частичен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./
- за сумата от 20 000,00лв. претендирана като част от общата сума от
50 000,00лв. - обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП, за
което се твърди, че е причинено по вина
на водача на лек автомобил, чиято „Гражданска отговорност“ е застрахована при
ответника.
С
първоинстанционното решение в необжалваната и влязла в сила част предявеният
частичен иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./
е уважен за сумата от 6 000,00лв. Настоящият съдебен състав зачита
по реда на чл.297, вр. с чл.298,ал.1 от ГПК силата на пресъдено нещо на
първоинстанционното решение във влязлата му в сила част, с която е установено
наличието на предпоставките по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ за ангажиране отговорността
на ответника, а именно : виновното и
противоправно деяние на водача на лекия
автомобил „Фиат Пунто“ с рег.№ РВ 4417КР, в резултат на което е
реализирано процесното ПТП,
неимуществените вреди, претърпени от ищеца и причинно-следствената връзка между
деянието и вредите, както и наличието на валидна застраховка „Гражданската
отговорност“ на водача на автомобила, причинил процесното ПТП при ответното
дружество.
Правният спор
между страните в настоящото въззивно производство, с оглед доводите заявени от страните с
подадените от тях въззивни жалби , е относно наличието или липсата на
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца и евентуалния процент
на това съпричиняване- в случай, че бъде прието наличието на такова; както и относно размера на дължимото на ищеца обезщетение
за претърпените неимуществени вреди, съгласно принципа за справедливост,
установен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
По първия спорен
въпрос относно наличието или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на ищеца: Настоящият съдебен състав приема, че по делото е доказано
наличието на съпричиняване на неимуществените вреди от страна на самия ищец,
произтичащо от извършените от него нарушения на нормите на чл.113,ал.2, вр. с
ал.1,т.1 от ЗДв.П и чл.114,ал.1,т.1 от ЗДв.П. Правилно и обосновано от първата инстанция е
прието, че от събраните по делото писмени доказателства : констативният
протокол за ПТП с пострадали лица № 91/15 от 29.10.2015г. и Акта за установяване на административно
нарушение № 1220/ / 14.11.2015г., се
установява, че ищецът е предприел
внезапно пресичане на платното за движение, по което се е движил застрахованият
при ответника автомобил, който е бил с включени фарове и по тази причина и
предвид времето на настъпване на ПТП е могъл да бъде забелязан своевременно от
ищеца, съгласно неоспореното заключение на САТЕ от 29.11.2016г., но ищецът не
се е съобразил с приближаването му. Тези факти се потвърждават и от показанията
на св.Д.П., така и от показанията на свидетеля на самия ищец- св.З.Ж.. Неоснователно
е възражението на въззивника-ищеца, че след като от показанията на св.Ж.се
установява, че той е бил ударен при обръщането му с цел да пресече платното за
движение, е бил в невъзможност да възприеме приближаването на автомобила, поради
което и от негова страна не е извършено нарушението
на чл.113,ал.2,вр. с ал.1,т.1 от ЗДв.П. Дори да се
приеме за доказан по делото фактът, че ищецът е бил с позиция на тялото,
посочена от него, това не го освобождава от изпълнение на задължението задължението по чл.113,ал.2, вр. с ал.1,т.1
от ЗДв.П, като това задължение е следвало да бъде изпълнено от ищеца преди
стъпване на платното за движение. От събраните по делото гласни
доказателства се установява, че към момента на удара от автомобила ищецът се е
намирал на платното за движение, поради което за него в предходен момент –
преди стъпване на платното за движение, вече е било възникнало задължението по чл.113,ал.2,вр. с
ал.1,т.1 от ЗДв.П- да се съобрази с приближаващият процесен автомобил, който
съгласно експертното заключение е бил видим с оглед времето, в което е
настъпило ПТП и предвид факта, че автомобилът е бил с включени фарове. В случай
, че от ищеца бе изпълнено задължението по чл.113,ал.2,вр. с ал.1,т.1 от ЗдвП,
както е ако не бе предприел внезапното пресичане на платното за движение в
нарушение на чл.114,т.1 от ЗДвП, съдът
приема, че настъпването на ПТП и вредоносните последици от него щяха да бъдат
предотвратени. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че е доказан
приносът на ищеца за настъпването на вредоносните последици за него от
процесното ПТП, като счита, че правилно от първата инстанция приносът на ищеца
е определен в размер на 35%. Настоящият съдебен състав приема, че водачът на
застрахования при ответника автомобил има по-голям принос за настъпване на ПТП
– в размер на 65%, доколкото от неоспореното заключение на СТЕ се установява,
че автомобилът се е движил по прав участък
и с оглед доказаната скорост на движение – от 30-40 км./ч , /призната и
от самия виновен водач, разпитан като свидетел по делото /св.Д.П./, водачът на
автомобила е могъл своевременно да забележи ищеца, който
се е намирал на платното за движение и е следвало да намали скоростта и при
необходимост – да спре с оглед възникналата опасност на платното за движение,
каквато безспорно представлява намиращият се на него човек-ищецът. От водача на застрахования при ответника
автомобил, обаче, не е изпълнено
задължението по чл.20,ал.2, изр.2 от ЗДвП- той не е намалил скоростта и не е бил в
готовност да спре, при възприемането на ищеца, като съществена потенциална опасност,
намираща се на платното за движение, както и
задължението по чл.116 от ЗдвП. Ето защо, настоящият съдебен състав приема,
че приносът на водача на процесния автомобил, чиято Гражданска отговорност е
застрахована при ответника, е по-голям
от този на ищеца за настъпването на вредоностните за ищеца последици от ПТП.
По втория спорен между страните въпрос относно
размера на дължимото на ищеца обезщетение. Настоящият съдебен състав приема, че
определеното от първата инстанция обезщетение за претърпяните от ищеца
неимуществени вреди в размер на 15 000,00лв. не съответства на принципа за справедливост, установен с нормата
на чл.52 от ЗЗД. Настоящата инстанция приема, че дължимото на ищеца обезщетение
е в размера, претендиран от него с предявения частичен иск – от
20 000,00лв., по следните съображения:
При определяне на
този размер на обезщетението, настоящият съдебен състав зачита, че в резултат на процесното ПТП на ищеца са
причинени множество физически травми: контузия на главата със сътресение на
мозъка, контузия на гръдния кош и корема, счупване на Х и ХІ леви ребра ,
разкъсно-контузна рана на главата, както и контузия на дясната тазобедрена става. Отчита, с оглед тежестта на травмите, че на
ищеца е проведено болнично лечение, след приключване на което лечението му е
продължило в домашни условия. Зачита, че
в резултат на счупванията на ребрата ищецът е търпял силни болки в първите две
седмици след ПТП, като е продължил да търпи такива с по-малка степен на
интензивност в рамките на 6 месеца /съгласно показанията на св.Стоянова/- факт
, неотчетен от първата инстанция, макар относно него показанията на свидетеля
да са кредитирани правилно от първата инстанция, както и зачита
обстоятелството, че ищецът и ще продължава да търпи болки при промяна на
времето в продължение на година - две- до три години, /съгласно уточнението на
вещото лице, направено в съдебното заседание на 25.04.2017г./. Следва да бъде
отчетен доказания със СМЕ факт, че в резултат на счупването на ребрата ищецът е
имал затруднение на движението на снагата за около 20-25 до 30 дни. Отделно от това от заключението на СМЕ се
установява, че за отзвучаване последиците от контузията на главата с мозъчно
сътресение на ищеца са били необходими около месец- до два месеца период от време, както и факта, че макар разкъсно-контузната
рана на главата да е зараснала за около 12 дни – от нея е останал белег с траен
характер- за цял живот, а останалите увреждания са преминали до две седмици.
Съдът отчита и доказаната с показанията на св.Стоянова, психологическа травма,
преживяна от ищеца- стрес, страх от коли – обстоятелство, което също не е взето
предвид от първоинстанционния съд, макар относно него показанията на свидетеля
да са кредитирани правилно от СРС. При зачитане на вида , тежестта и броя на причинените на ищеца травми, различния по
продължителност период от време, през
което той е търпял болки и страдания в резултат на различните физически травми,
като най-продължителен е този , свързан с травмата на ребрата, фактът, че ще продължава при определени условия да
продължава да търпи болки от счупването на ребрата /до 1-2 или 3 години след
датата на инцидента- факт, който не е отчетен от първата инстанция/, наличието
на останал траен белег от раната на главата, възрастта на ищеца, приема, че в
съответствие с принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД, дължимото на ищеца обезщетение за претърпяните от него неимуществени вреди
възлиза на сумата от 20 000,00лв. Това обезщетение следва да бъде намалено, на
основание чл.51,ал.2 от ЗЗД, с приетия процент на съпричиняване от 35% и като
последица от това, настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск се
явява основателен до размера на сумата от 13 000,00лв. За разликата над
тази сума- до пълния предявен размер от 20 000,00лв. предявеният частичен
иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ следва да се отхвърли. Като последица от това-
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която предявеният
частичен иск е отхвърлен за разликата над сумата от 9 750,00лв. до размера
на сумата от 13 000,00лв. и вместо него- постановено друго, с което искът
за тази разлика да бъде уважен. При тази хипотеза- напълно неоснователна се
явява подадената от въззивника-ответник жалба срещу решението на първата
инстанция в частта, с която искът е уважен за разликата над сумата от
6 000,00лв. до размера на сумата от 9 750,00лв. В останалата
обжалвана от ищеца част, с която частичният иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ е
отхвърлен за разликата над дължимата сума от
13 000,00лв.- до пълния предявен размер от 20 000,00лв. –
решението на първата инстанция също следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
на ищеца срещу решението в тази отхвърлителна част- оставена без уважение, като
неоснователна.
По разноските по делото:
При горния изход на
делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК , ищецът има право на разноски
съразмерно на уважената част от иска за адвокатско възнаграждение, което се
дължи на процесуалния му представител по чл.38,ал.2 от ЗА в размер на
1 176,00лв. /с включен ДДС/, поради което ответникът следва да бъде осъден
да заплати допълнително сумата от 195,00лв. над присъдената с обжалваното
решение сума от 981,00лв. / с ДДС/. За въззивното производство на ищеца се
дължат разноски, съразмерно с уважената част от жалбата за адвокатско
възнаграждение, което следва да се присъди на процесуалния представител на
ищеца, на основание чл38,ал.2 от ЗА в размер на 457,50лв.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответникът има
правото на разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете от 138,25лв.-
за първата инстанция, включващи депозит за вещи лица, депозит за свидетел и
такса за съд.удостоверение, поради което за разликата над тази дължима сума- до
пълния присъден размер от 202,47лв., първоинстанционното решение следва да бъде
отменено. За въззивното производство ответникът има право само на разноски,
направени във връзка със защитата срещу жалбата на ищеца и съразмерно на
отхвърлената част на тази жалба. Доказателства за реално извършени такива
разноски от ответника не са ангажирани, поради което и съдът приема, че такива
не му се следват. По подадената от
ответника насрещна въззивна жалба – разноски не му се дължат , поради
неоснователността на тази жалба.
На основание чл.78,ал.6 от ГПК ответникът дължи по сметка на
СРС възнаграждение за вещи лица, съразмерно на уважената част от исковете от 195,00лв.,
поради което следва да бъде осъден да
заплати допълнително сумата от 95,00лв. над сумата от 100,00лв., за която е
осъден с решението на СРС, както и държавна такса в размер на 520,00лв., поради
което дължи допълнително сумата от 130,00лв.- по сметка на СРС, над сумата от 390,00лв.,
за която е осъден с обжалваното решение. Съответно- ответникът дължи по сметка на СГС сума от 65,00лв.- държавна
такса, съразмерна на уважената част от жалбата на ищеца.
Воден от горните мотиви,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № ІІІ-144-12341
от 25.05.2017г., постановено по гр.дело № 79176/ 2015г. на СРС, 144 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от Д.З.Щ. срещу З. „Л.и.“ АС , частичен иск с правно основание
чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ за сумата от 20 000,00лв. , претендирана като
част от общата сума от 50 000,00лв. - за разликата над сумата от 9 750,00лв.
– до размера на сумата от 13 000,00лв., обезщетение за неимуществени вреди
– болки и страдания, претърпяни в
резултат на ПТП от 29.10.2015г., настъпило в с.Кочево по ул.“1-ва“ пред дом №
24 по вина на застрахования при ответника по застраховка „Гражданска
отговорност“ водач на лек автомобил „Фиат Пунто“ с рег.№ *******, ведно със
законната лихва от датата на настъпване на вредите- 29.10.2015г. - до
окончателното изплащане, както и в
частта, с която Д.З.Щ. е осъден да заплати З. „Л.и.“ АД – разликата над
дължимата сума от 138,25лв.- до пълния размер на присъдената сума от 202,47лв.-
разноски по делото, на основание чл.78,ал.3 от ГПК, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:.
ОСЪЖДА З.
„Л.и.“ АД да заплати , на основание чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ на Д.З.Щ. - разликата над сумата от
9 750,00лв. – до размера на сумата от 13 000,00лв., по предявен
частичен иск за 20 000,00лв., претендирани като част от общата сума от
50 000,00лв.- обезщетение за
неимуществени вреди – болки и страдания,
претърпяни в резултат на ПТП от 29.10.2015г., настъпило в с.Кочево по
ул.“1-ва“ пред дом № 24 по вина на застрахования при ответника по застраховка
„Гражданска отговорност“ водач на лек автомобил „Фиат Пунто“ с рег.№ *******, ведно
със законната лихва от датата на настъпване на вредите- 29.10.2015г. - до
окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ ІІІ-144-12341 от 25.05.2017г., постановено по гр.дело № 79176/ 2015г. на СРС,
144 състав, в останалата обжалвана част,
с която З. „Л.и.“ АД е осъдено да
заплати , на основание чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ на Д.З.Щ. , разликата над
сумата от 6 000,00лв.- до размера на сумата от 9 750,00лв. като
обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпяни в резултат на ПТП от 29.10.2015г.,
настъпило в с.Кочево по ул.“1-ва“ пред дом № 24 по вина на застрахования при
ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ водач на лек автомобил „Фиат
Пунто“ с рег.№ *******, ведно със законната лихва от датата на настъпване на
вредите- 29.10.2015г. - до окончателното изплащане, в частта, с която предявеният частичен иск по чл.226,ал.1 от КЗ
/отм./ е отхвърлен за разликата над размера на сумата от 13 000,00лв. - до
пълния предявен размер от 20 000,00лв., претендиран като част от общата
сума от 50 000,00лв., в частта, с
която З. „Л.и.“ АД е осъдено да заплати на адв.П. Д.С.– К.- сумата от 981,00лв.
/с ДДС/- адвокатско възнаграждение, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, вр. с
чл.38,ал.2, вр. с ал.1,т.2 от ЗА, в частта,
с която З. „Л.и.“ АД е осъдено да
заплати по сметка на СРС сумата от 390,00лв.- държавна такса, както и сумата от
100,00лв.- разноски по делото, на основание чл.78,ал.6 от ГПК, както и в частта, с която Д.З.Щ. е
осъден да заплати З. „Л.и.“ АД – сумата от 138,25лв.- разноски по делото, на
основание чл.78,ал.3 от ГПК.
В останалата част, с която частичният иск по чл.226,ал.1
от КЗ /отм./ е уважен за сумата от 6 000,00лв., като необжалвано,
първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА З.
„Л.и.“ АД да заплати на адв.П. Д.С.- К.
в качеството й на процесуален представител на ищеца Д.З.Щ.- сумата от
195,00лв.- допълнително дължимо адвокатско възнаграждение за първата инстанция,
както и сумата от 457,50лв.- адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция,
на основание чл.38,ал.2, вр. с ал.1,т.2 от
ЗА и чл.78,ал.1 от ГПК
ОСЪЖДА
З. „Л.и.“ АД да заплати по сметка на СРС : сумата от 95,00лв.- допълнително
дължим депозит за вещи лица и сумата от
130,00лв.- допълнително дължима държавна такса по иска, а по сметка на СГС –
сумата от 65,00лв.- дължима държавна такса по жалбата на ищеца, на основание
чл.78,ал.6 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.