гр. София , 27.06.2019
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, II-Б ВЪЗЗИВЕН
СЪСТАВ,
в публичното заседание на десети юни през две хиляди и деветнадесета година , в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Снежана
Апостолова, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.д. № 16254
по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл.
от ГПК.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск
с правно основание чл.200 от КТ, предявен от Т.Ц.Т. срещу „И.Ф.“ ЕООД. Ищецът
твърди, че се е намирал в трудово правоотношение с ответника, като заемал
длъжността „заварчик“, когато на 17.10.2017 г. по време на изпълнение на
служебните си задължения, при слизане от стелаж и вследствие на подхлъзване
паднал от 3 метра височина, при което получил телесно увреждане, изразяващо се
в счупване на дясната петна кост, като е търпял болки и страдания от
увреждането на здравето и емоционален стрес. Твърди, че е претърпял две
медицински интервенции, след което му било предписано медикаментозно лечение и
спазване на щадящ режим. Поддържа се, че през периода на провежданото лечение
ищецът е изпитвал постоянна интензивна болка. Твърди се, че полученото
вследствие на злополуката увреждане е довело до трайно затруднение в движението
на десния крак за период от около 3 месеца, като в началния етап от
възстановителния период е следвало да спазва щадящ, постелен режим, да не натоварва
по никакъв начин увредения крак, както и да разчита на чужда помощ и помощни
средства за придвижването си. Сочи се, че в следоперативните периоди, ищецът не
е бил в състояние да се обслужва сам и за задоволяване на ежедневните си
потребности е следвало да разчита на близките си. Посочва
се, че злополуката била призната за трудова с разпореждане на НОИ №
21300/27.10.2017 г. Претендира се
заплащането на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., ведно
със законната лихва от 17.10.2017 г.
С отговора на
исковата молба ответникът оспорва исковете. Не оспорва наличието на визираната
в исковата молба трудова злополука. Оспорва като прекомерен и завишен размера
на претенцията за неимуществени вреди. Прави възражение за съпричиняване от
страна на ищеца, който не е използвал осигурената му стълба, за да се качва и
слиза от стелажа, с което е станал единствена причина за реализиране на
процесната злополука.
СРС е уважил
иска за неимуществени вреди в размер на 16 000 лв., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 17.10.2017 г., като е отхвърлил иска за разликата
над уважения размер от 16 000 лева до пълния предявен размер от
40 000 лева.
Срещу
първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от „И.ф.“ ЕООД. Жалбоподателят
атакува решението в частта, в която е осъден да заплати обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 16 000 лв. Жалбоподателят акцентира отново на
това, че размерът на претенцията за неимуществени вреди е прекомерен и завишен.
Поддържа и възражението си, че при определяне размера на обезщетение следва да
бъде взето предвид факта, че работникът е допринесъл за настъпването на
трудовата злополука и е станал единствена причина за нейното реализиране, тъй
като не е използвал осигурената му стълба, за да се качва и слиза от стелажа,
за което обстоятелство вината е изцяло негова. Посочва се, че от разпита на
свидетеля Ч.В.се установява по делото, че на обекта е бил проведен инструктаж
за безопасност на труда и на всички работници е разяснено, че трябва да
внимават, да се пазят и да използват личните си предпазни средства.
Т.Ц.Т. е подал
насрещна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която искът му за
неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 16 000 лв. до сумата от 25 000
лв. В тази връзка се посочва, че лечението на ищеца е било свързано с болничен
престой и извършването на две кръвни операции, в това число поставяне на
метална плака и винтове. Поддържа се, че ищецът е мъж в напреднала
предпенсионна възраст, поради което възстановяването на същия след претърпяната
трудова злополука продължава по-дълго във времето.
Всяка от
страните оспорва жалбата на другата страна.
Пред СГС не са
събрани нови доказателства.
След преценка
доводите на страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата, с която
е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл.269,
изр. второ от ГПК въззивният съд следва да отговори на повдигнатите във
въззивните жалби въпроси. Пред настоящия съдебен състав не се спори, че е
налице твърдяната трудова злополука, както и претърпените от нея вреди. Спори
се относно наличието на съпричиняване и неговия размер, както и какъв е
справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди.
На първо място,
съдът следва да прецени дали е налице извършено съпричиняване от страна на Т.Ц.Т.
за злополуката и в какъв размер.
Съгласно
разпоредбата на чл. 201 ал. 2 от КТ отговорността на работодателя може да се
намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал
груба небрежност. Наложилата се понастоящем съдебна практика (обективирана
напр. в решение № 21/12.03.2018 г. по гр. дело № 1459/2017 г. на ВКС, ГК, III ГО
и визираните в него решения на ВКС) приема, че за разлика от компенсацията по
чл.51, ал.2 от ЗЗД, която не предпоставя вина на пострадалия за съпричиняването
на вредата, в трудовоправния режим прилагането на компенсацията предпоставя
виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането. Приема се,
че правнорелевантна е не всяка форма на вината, а само грубата небрежност. Не
всяко нарушение на правилата за здравословни и безопасни условия на труд
представлява нарушение с груба небрежност, а само онова, при което работникът
не е положил грижа, каквато и най-небрежният работник би положил в подобна
обстановка. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното
отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е
неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би
положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни
условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва
работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните
правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване не може да доведе до
намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на
отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната
груба небрежност - при неполагане на дължимата грижа, която би положил и
най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия, при
проявена от работника липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване
на основни технологични правила и правила за безопасност.
В случая по
делото се установява от събраните доказателства, че за извършване на трудовите
задължения на работниците на процесния обект са били предоставени стълби, които
да използват при изпълнение на трудовите си задължения, както и че при
процесната злополука ищецът Т. не е използвал такава. Горните обстоятелства
сами по себе си не са достатъчни, за да се приеме, че от страна на работника е
допусната груба небрежност, довела до настъпване на процесния инцидент. По
делото не се установява по несъмнен начин Т. да е бил изрично уведомен под
формата на инструктаж по безопасност на труда или под друга форма, че за
извършване на трудовите си задължения следва да използва единствено
предоставените от работодателя стълби, които имат качествата и предназначението
да го предпазят от подхлъзване и падане и по тази причина следва да бъдат използвани.
Показанията на свидетеля Ч.В.по този въпрос са твърде общи и неконкретизирани и
от тях не може да се направи обоснован извод какъв инструктаж е бил направен
конкретно на Т.. Така изложеното формира извод в настоящия съдебен състав, че
при осъществяването на инцидента жалбоподателят-ищец не е действал при
условията на груба небрежност като не е използвал осигурените му от
работодателя стълби. Нещо повече - същият въобще не е действал виновно, тъй
като не е съзнавал неправомерността на поведението си.
По изложените
съображения въззивният съд приема, че в случая не са налице предпоставките на
чл. 201, ал. 2 от КТ за намаляване отговорността на работодателя поради
съпричиняване от ищеца.
На следващо
място, съдът, съгласно задълженията си по чл.269, изр. второ от ГПК, следва да
отговори на въпроса на какъв размер
възлиза справедливото обезщетение за претърпените от Т.Т. неимуществени
вреди. По делото се установява по несъмнен начин от представената медицинска
документация, от показанията на свидетелката Р.Т.и от заключението на
съдебномедицинската експертиза, че в резултат на счупването на дясната петна
кост Т.Т. е изпитвал болки, които са били с по-голям интензитет през първите 15
дни след инцидента. Жалбоподателят-ищец е претърпял две операции – първата на
18.10.2017 г. за почистване на некротични ръбове и отстраняване на инфектиран
хематом и втора – на 28.10.2017 г., при която е опериран с метална плака. След
изписването си от болничното заведение на 01.11.2017 г., ищецът е ходил 3
месеца с патерици, за да не натоварва десния си крак. Непосредствено след
операциите Т. се нуждаел от чужда помощ за обслужването си. Ищецът е търпял
болки и страдания в резултат на процесната злополука около 6 месеца след
нейното реализиране. В резултат на полученото счупване, ищецът ще усеща болки
при по-голямо натоварване и при промяна на времето, като не се очаква от
претърпяната травма да се получат патологични увреждания на дясната пета.
Като взе предвид
тежестта на получената травма, наложилите се две оперативни намеси, характера и
продължителността на болките и страданията, продължителността на
възстановителния период, трайните последици за здравето на Т., ограниченията и
затрудненията, които той е имал и продължава да изпитва, възрастта на
пострадалия към момента на реализиране на инцидента (58 г.), икономическото
състояние в страната и жизнения стандарт, въззивният съд намира за справедливо
обезщетяването му със сума в размер на 16
000 лв.
Предвид всички
изложени по-горе съображения обжалваното първоинстанционно решение следва да
бъде потвърдено, а подадените срещу него въззивни жалби оставени без уважение.
По отношение на разноските:
При този изход
на спора право на разноски имат и двете страни в производството, които
своевременно са направили искания за присъждането на такива, като са
представили и доказателства за извършването им.
На основание чл.
273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „И.Ф.“ ЕООД следва да
бъде осъдено да заплати в полза на адвокат Я.Д.Д. сумата от 499,20 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
На основание чл.
273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК Т.Ц.Т. следва да бъде осъден да заплати в полза
на „И.Ф.“ ЕООД сумата от 576,00 лева, представляваща разноски за държавна такса
и адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Предвид
изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 43437 от 10.09.2018 г.
постановено по гр. д. № 4319/2018 г. по описа на СРС, ГО, 79 състав.
ОСЪЖДА „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ********със седалище и
адрес на управление:*** да заплати на адвокат Я.Д.Д., ЕГН ********** на
основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3
от Закон за адвокатурата сумата от 499,20 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА Т.Ц.Т., ЕГН ********** с адрес: *** да
заплати на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:*** на
основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 576,00 лева,
представляваща разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.