РЕШЕНИЕ
№ 739
гр. Кюстендил, 23.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XX-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Преслава Кр. Дякова
при участието на секретаря ВЕСЕЛА Б. ДАНЧЕВА
като разгледа докладваното от Преслава Кр. Дякова Гражданско дело №
20251520100733 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от К. Б. А., ЕГН **********, с адрес: гр.
***, ул. „***“ № **, ет. *, ап. *, против „Стик Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, с която е предявен за разглеждане
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, вр. чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните,
че сключеният между тях договор за потребителски кредит № ***г. е нищожен поради
противоречие със закона.
В исковата молба се твърди, че на ******** г. ищецът сключил договор за
потребителски кредит № *** със „Стик Кредит“ АД, като страните се договорили
отпуснатият заем да бъде в размер на 2900.00 лева. В чл. 19, ал. 1 от договора било
уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни от получаване на заемната сума да
осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на заемодателя за връщане на всички погасителни вноски, разходи и
неустойки, или неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на „Стик Кредит“ АД всички задължения на заемателя по
договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е
получила писмено искане за заплащане на тези задължения. Описано било, че срокът на
валидност на банковата гаранция е най-малко 30 дни след падежа да последната вноска.
Посочено било, че третото лице /поръчител/ подлежало на предварителна проверка от
страна на заемодателя и следвало да отговаря кумулативно минимум на следните условия:
навършена възраст – 21 години; минимален осигурителен брутен доход: 1500.00 лева;
валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател – минимум 6
месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; да не е
поръчител по съществуващ кредит в която и да е банка или небанкова институция; служебна
бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад. В чл. 29, ал. 1 от договора било
договорено, че при неизпълнение на задължението по чл. 19 заемателят дължал неустойка в
размер на 0,9% от стойността на отпуснатия кредит за всеки ден, през който не е
предоставено обезпечение, или 3677.46 лева. Посочената неустойка била начислена на
ищцата, тъй като същата не изпълнила в срок задължението си за предоставяне на
обезпечение. Срокът на договора бил 24 месеца, фиксираният годишен лихвен процент -
1
36,00%, а годишният процент на разходите /ГПР/ - 28,32%.
Излагат се съображения, че за действителността на договора съдът следвало да следи
и служебно. Сочи се, че заемодателят е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството имало правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът бил физическо
лице, което при сключване на договора действало именно като такова, т. е. страните имали
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем представлявал такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на
специалния закон – ЗПК.
Поддържа се, че процесният договор бил нищожен /недействителен/ на основание чл.
22, вр. чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В нарушение на императивните правила ГПР в договора
бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на
ГПР по кредита било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр.
чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, чл. 2 и 4 ЗПК. В подобна ситуация не можело да се счете, че
потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които
могат да имат отражение върху обхвата на задължението му.
На следващо място, излагат се съображения, че в договора за кредит бил налице
грешно посочен ГПР, действителният такъв бил различен.
Твърди се, че клаузата на чл. 19 от договора възлагала в тежест за заемателя да
осигури едно измежду следните обезпечения: одобрено от заемодателя физическо лице –
поръчител или банкова гаранция, като при неизпълнение на това задължение била
предвидена неустойка, начислена пропорционално към вноските по кредита. От една страна,
била изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител,
съгласно всички изисквания, посочени в договора. От друга страна, в ЗПК било уредено
задължение на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка – да откаже сключването на такъв. Клаузата, предвиждаща заплащане на
неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, била в пряко противоречие с
преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана и в ЗПК. Замисълът на
изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както изрично било
посочено и в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора. Въпреки
това, на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът
е отпуснат, като, ако не стори това, дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Отделно от това, неустойката за неизпълнение на
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за
неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване.
Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава на потребител
кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което
обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно същите вреди се
обезщетявали и с лихвата по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на лихва за забава и
неустойка за забава било недопустимо. Твърди се, че клаузата за неустойка била изцяло
неравноправна и поради това нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като
задължавала потребителя за заплати неустойка в необосновано висок размер.
Посочва се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответникът не е включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка,
която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата,
която се плащала периодично, поради което и е следвало да бъде част от ГПР. При условие,
че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв е щял да надвиши посочения в
договора размер от 28,32%. Ето защо, било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, водещо
до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Грешното
посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по
2
смисъла на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респ. целият договор да се обяви за недействителен
на основание чл. 22 ГПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на ЗЗП и приложимото европейско законодателство, доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел.
По изложените съображения се иска от съда да признае за установено в отношенията
между К. Б. А. и „Стик Кредит“ АД, че сключеният между тях договор за потребителски
кредит № *** г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК поради противоречие със закона. Представя доказателства, прави
доказателствени искания. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Стик Кредит“
АД, с който се изразява становище, че предявените искове са неоснователни.
Не оспорва сключването на договор за потребителски кредит № *** г. между „Стик
Кредит“ АД /кредитодател/ и К. Б. А. /кредитополучател/ с посоченото в исковата молба
съдържание. Излагат се съображения, че процесният договор за паричен заем е действителен
и е в пълно съответствие с изискванията на 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК,
както и с тези на ЗПФУР, по реда на който е сключен.
Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски
формуляр /СЕФ/ ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира
същият, а именно от посочените в чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. При нормативно определен
лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67,15% и ГПР, определен в
процесния договор в размер на 28,32%, било видно, че в случая ГПР не надхвърлял пет пъти
размера на законната лихва за забава, поради което и не било налице нарушение на чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
Твърди се, че в случая уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана при
изчисляването на ГПР. Посочва, че кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била
проявление на свободата на договаряне, като в случая била договорена като плащане,
дължимо в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение след
сключването на договора. Изначално било невъзможно същата да бъде включена в ГПР.
Посочва се, че начинът на формиране размера на неустойката бил ясно описан в
договора за кредит и изцяло в полза на потребителя същата била разсрочена на вноски. Ясно
било посочено и, че неустойката е дължима само в случай на непредоставяне на обезпечение
и само за периода, през който кредитът не е обезпечен. При така формулираните клаузи, от
съдържанието на договора ставало ясно, че потребителят е бил уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя, което оборвало и
твърдението за заблуждаваща търговска практика.
Оспорват се и наведените доводи за нищожност на неустоечната клауза. Съгласно чл.
11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителско кредитиране е съобразена
със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията
на страните. Процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, като същият е
разполагал с 14-дневен срок да се откаже от договора по реда на чл. 29 ЗПК. Уговорена била
и възможност на потребителя да предостави обезпечение на по-късен етап, при което
неустойката спирала да се начислява. Не на последно място, условията за предоставяне на
обезпечение били напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка.
На самостоятелно основание, всички доводи на ищеца за нищожност на договора и
отделните му клаузи се опровергавали от факта, че в периода 2022 г. – 2024 г. същият
сключил 14 договора за кредит, съдържащи уговорка за заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение.
По тези и останалите подробно изложени в отговора на исковата молба съображения
се иска предявеният иск да бъде отхвърлен. Представя доказателства, възразява срещу
доказателственото искане на ищеца за допускане на експертиза. Претендират се и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
3
Не се спори между страните, а и се установява от представените по делото
доказателства, че на 24.10.2024 г. е сключен договор за потребителски кредит № ***, по
силата на който ответникът „Стик Кредит“ АД /като заемодател/ е предоставил на ищцата К.
Б. А. /като заемател/ сума в размер на 2900.00 лева, която е следвало да бъде издължена на
24 месечни вноски, при ГЛП 36,00% и ГПР 28,32%.
Видно от чл.19, ал. 1 от представения /и неоспорен от страните/ договор за кредит, в
него е предвидено, че в случай, че страните са уговорили обезпечение, потребителят следва
в тридневен срок от сключване на договора за осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство или да предостави банкова гаранция
на кредитора, като е посочено, че двата вида обезпечение следва да отговарят на
изискванията, посочени в ОУ и следва да се одобрят от кредитора. При неизпълнение на
посоченото условие, съгласно чл.29 от договора, кредиторът начислява неустойка в размер
на 0,9 % от стойността на усвоената сума, на ден, докато обезпечение не се предостави.
Видно от представения погасителен план, неустойката се плаща заедно с вноските по
кредита.
Не се спори и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК е обявено за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че размерът на уговорената неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение по кредита не е включен като разход при
изчисляване на ГПР.
Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищеца и
ответното дружество е възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен
заем с посоченото по-горе съдържание. Сключеният със „Стик Кредит“ АД договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, респ. § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП поради което се ползва с потребителската закрила на ЗЗП /чл. 143 и сл. от ЗЗП/
срещу неравноправно договаряне, за което съдът следи служебно.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя. При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона
с разпоредбата на чл. 22 ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да се съобрази и нормата
на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно
съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат
своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация
относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде
сключен договорът за кредит. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде
възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит,
този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. С
оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, ще е налице не
само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза,
4
а именно дали посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 28,32%
отговаря на действително приложимия между страните ГПР. Твърденията са, че уговорената
в договора за кредит неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да бъде включена
в ГПР, тъй като представлява разход по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В този смисъл е и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО. Съгласно §1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
В случая неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски
кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, тъй като тя е била изначално известна на
кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит,
включена е в погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително
условие за сключване на сделката, дължи се ежедневно и представлява част от
погасителната вноска. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално
допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на
договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението
за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в тридневен срок от
сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за вземанията по
договора, което да отговаря на подробно описани многобройни изисквания или да бъде
учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва да разполага със средства в
общ размер от главницата, лихвата и неустойката по договора. Така формулирана
неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за
кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита.
Следователно, макар формално процесният договор за паричен заем да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри на ГПР не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10(2) на Директива 2008/48 /ЕО, е нарушена поради
некоректното посочване на ГПР, в който не е включена посочената неустойка за
подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, а е следвало да бъде сторено това.
Прибавянето към ГПР на сумата за непредоставено обезпечение несъмнено води до
надвишаване на ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а от там до нищожност на основание чл.
19, ал. 5 ЗПК. Целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договора – чл. 22 ЗПК. Предвид изложеното се налага извод, че договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва посочване на действителния процент на ГПР. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и
не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на
5
договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Ето защо, съдът приема, че предявеният иск за прогласяване нищожността на
Договор за потребителски кредит № *** г., сключен между ищеца и ответника „Стик
Кредит“ АД, е основателен и следва да бъде уважен.
Относно разноските: На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени сторените по делото разноски. Видно от данните по делото ищецът е
сторил разноски в размер на 303,58 лв. за внесена държавна такса и 1058,00 лв. за
адвокатско възнаграждение /съгласно представен договор за правна защита и съдействие от
17.03.2025г./. Ответникът е направил своевременно възражение за прекомерност на
уговореното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно. Предвид
липсата на фактическа и правна сложност на делото, приключването му в рамките на едно
съдебно заседание, проведено без участието на страните, защитавания материален интерес и
конкретно проявената процесуална активност по делото, съдът намира, че съответно на тези
обективни критерии е адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., до който размер
следва да се намали адвокатското възнаграждение. За да достигне до този извод съдът
съобрази и задължителните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по
съединени дела C-427/16 и C-428/16 и Решение на СЕС по дело C-438/22, както и
обстоятелството, че се касае за искове, част от заведени голям брой еднотипни дела, по които
има формирана трайна съдебна практика.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, вр. чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради противоречие със закона, договор за потребителски
кредит № *** г., сключен между К. Б. А., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № **,
ет. *, ап. *, и „Стик Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Стик Кредит“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати на К. Б.
А., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № **, ет. *, ап. *, сумата от 703,58 лева,
представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Кюстендил в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
6