Решение по дело №11376/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4879
Дата: 2 юли 2019 г. (в сила от 2 юли 2019 г.)
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20181100511376
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 август 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   02.07.2019г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА Т.

                                                            Мл. съдия АНЕТА ИЛЧЕВА

 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Т. гр.дело № 11376 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 427929 от 12.06.2018г. по гр.д. № 81017/2017г. Софийски районен съд, 71 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „С.В.” АД, ЕИК *******, срещу С.Д.Т., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата 2 028.06 лв. за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води в периода 16.10.2008г. - 24.05.2017г. по партида с клиентски номер *******, за имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******, ведно със законната лихва от 03.08.2017г. до окончателното плащане, и сумата 1 259.52 лв. - лихва за забава върху главното вземане, изтекла в периода 16.11.2008г. - 24.05.2017г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 53463/2017г. на СРС, 71 състав.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „С.В.” АД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност –съществено нарушение на съдопроизводствените правила, обусловило и материална незаконосъобразност на решението. Неправилно СРС приел, че не е доказано да съществуват договорни правоотношения между страните. Ответницата в срока по чл. 131 ГПК не депозирала писмен отговор, като едва в откритото съдебно заседание оспорила исковете по основание и размер, вкл. качеството си на потребител. Предвид неподаването на отговор, неправилно първостепенният съд приел, че това обстоятелство е спорно между страните, след като по силата на чл. 133 ГПК възможността на ответницата да оспори предявения иск и обстоятелствата, на които се основава, била преклудирана. Отделно от това, районният съд не указал на страните съобразно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, вкл. не указал на ищеца, че не сочи доказателства за твърдяното облигационно правоотношение между страните. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна С.Д.Т. не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 028.06 лв. - главница, представляваща цена на доставена питейна вода и предоставени услуги по отвеждане и пречистване на отпадъчни води в периода 16.10.2008г. - 24.05.2017г. в имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******, клиентски номер *******, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 259.52 лв. - лихва за забава върху главницата за периода 16.11.2008г. - 24.05.2017г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 03.08.2017г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 53463/2017 г. на СРС, 71 състав.

В срока по чл. 131 ГПК ответницата не е депозирала писмен отговор. В проведеното открито съдебно заседание в първата инстанция неин процесуален представител е оспорил предявените искове по основание и размер, вкл. че ответницата е била в процесния период потребител на В и К услуги. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите са допустими. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата решението е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи /обн. ДВ бр. 88/08.10.2004г./, потребители на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради - етажна собственост. Според легалната дефиниция в § 1, т. 2 ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги /обн. ДВ бр. 18/25.02.2005г./, „потребители“ са юридически или физически лица - собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги, и юридически или физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост.

Съгласно чл. 40 от Наредба № 4 от 14.09.2004г., услугите В и К се заплащат по цени, определени по реда на ЗРВКУ, като при неспазване на сроковете за плащане на изразходваното количество вода, определени в общите условия на договорите, се заплаща законна лихва по реда на чл. 86, ал. 2  ЗЗД. Съгласно чл. 32 от същата наредба, услугите В и К се заплащат въз основа на измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната система на оператора, отчетено чрез монтираните водомери на всяко водопроводно отклонение. За сгради - етажна собственост или за водопроводно отклонение с повече от един потребител изразходваното количество вода се заплаща въз основа на измереното количество, отчетено по общия водомер на водопроводното отклонение за определен период от време. Отчитането на водомерите се извършва, като се прави първи отчет на общия водомер, а след това се отчитат индивидуалните водомери. Отчитането на общия водомер се извършва в присъствието на представител на потребителите. Датата и часът на отчитане на общия водомер и на индивидуалните водомери се обявяват с писмено съобщение, поставено на подходящо място в сградата, в срок не по-кратък от три работни дни преди деня на отчитането.

В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е ангажирал доказателства както ответницата да е била в процесния период потребител на В и К услуги, така и на същата да реално да са предоставяни такива услуги, количеството доставена питейна вода и стойността на услугите по отвеждане и пречистване на отпадни води. Поради това предявеният главен иск е неоснователен, съответно неоснователен е и акцесорният иск за лихви за забава.

Доводите в жалбата въззивният съд намира за неоснователни. Неподаването на отговор от ответника, респ. подаването на такъв след срока не освобождава ищеца от процесуалното му задължение съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК да докаже, и то при условията на пълно и главно доказване, правопораждащите вземането му факти, след като няма признание на иска, респ. отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване факти с доклада по делото. Липсата на изразено становище по предявения иск от ответника не е равнозначна на признаване на иска, респ. на определени факти от значение за спорното право. В този смисъл е и трайната практика на ВКС /решение № 27 от 16.04.2014г. по т.д. № 1893/2013г., ТК, ІІ ТО, решение № 67 от 06.07.2010г. по т.д. № 898/2009г., ТК, І ТО и др./ - неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не лишава ответника от възможност да оспори исковете, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК и от задължението да установи правнорелевантните факти, на които основава исковата си претенция.

Поради това, макар в случая ответницата да не е депозирала отговор на исковата молба, а е оспорила исковете в първото съдебно заседание, това не отменя задължението на ищеца да проведе доказване на предпоставките за възникване на паричното му вземане, вкл. твърдението за наличие на договорно правоотношение между страните по договор за предоставяне на В и К услуги. Тежестта да докаже този факт изрично му е указана от СРС с доклада по делото, но ищецът не е предприел никакви процесуални действия във връзка с дадените указания. С исковата молба е искал да се отдели като безспорен този факт, но процесуалните предпоставки за това не са били налице – не е налице признание на този факт от ответницата, нито съвпадащи твърдения на страните. Поради това правилно с атакуваното решение СРС е приел, че наличието на договорни отношения между страните не е безспорен факт, а предвид недоказването му от ищеца е приложил неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест, като е приел недоказания факт за неосъществил се. Атакуваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

При този изход, разноски на въззивника не се следват, а от въззиваемата не се претендират, поради което съдът не се произнася по разноските.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 427929 от 12.06.2018г., постановено по гр.д. № 81017/2017г. на Софийски районен съд, 71 състав.

 Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.                     

 

 

 

                                                                                             2.