МОТИВИ:
Против подсъдимия Р.Л.К. *** е предявено обвинение за това, че в периода от
16,20 часа на 07.02.2020 г. до 17,37 часа на 11.02.2020 г. в гр.Хасково при
условията на продължавано престъпление на шест пъти използвал платежен
инструмент – дебитна карта „Мастъркард“ с № ********,
издадена от „Юробанк България АД“ без съгласие на титуляра К.В.Т., както следва:
-
На 07.02.2020 г. в 16.20.13 часа
чрез АТМ-устройство: банкомат с № D0052601, собственост на „Банка
ДСК АД“ и намиращ се в гр.Хасково, ул.“Дунав“ № 1А, извършил неуспешна
транзакция за теглене на парична сума в размер на 300 лева;
-
На 07.02.2020 г. в 16.20.27 часа
от АТМ-устройство: банкомат с № D0052601, собственост на „Банка
ДСК АД“ и находящ се в гр.Хасково, ул.“Дунав“ 1А,
изтеглил сумата 300 лева;
-
На 08.02.2020 г. в 17.09.47 часа
от АТМ-устройство: банкомат с № D0052601, собственост на „Банка
ДСК АД“ и находящ се в гр.Хасково, ул.“Дунав“ 1А,
изтеглил сумата 400 лева;
-
На 08.02.2020 г. в 17.11.23 часа от
АТМ-устройство: банкомат с № D0052601, собственост на „Банка
ДСК АД“ и находящ се в гр.Хасково, ул.“Дунав“ 1А,
изтеглил сумата 400 лева;
-
На 11.02.2020 г. в 17.35.51 часа от
АТМ-устройство: банкомат с № D0052601, собственост на „Банка
ДСК АД“ и находящ се в гр.Хасково, ул.“Дунав“ 1А,
изтеглил сумата 400 лева и на 11.02.2020 г. в 17.37.26 часа от АТМ-устройство:
банкомат с № D0052601, собственост на „Банка ДСК АД“ и находящ се в гр.Хасково, ул.“Дунав“ 1А, изтеглил сумата 330
лева, като общият размер на изтеглените парични суми е 1830 лева и деянието не
съставлява по-тежко престъпление – престъпление по поради което и на основание чл.249 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК.
Подсъдимият
разбира в какво е обвинен, дава обяснения
и се признава за виновен. В самопризнания си той изцяло подкрепя фактите,
изложени в обвинителния акт и заявява, че не желае събирането на
доказателствата, посочени от прокурора, за установяване на тези факти. Така
направените от подсъдимия изявления съдът прие за изпълняващи уредената в
разпоредбата на чл.371 т.2 от НПК хипотеза, позволяваща провеждането на
съкратено съдебно следствие, поради което искането за разглеждане на делото по реда на глава
ХХVІІ от НПК беше уважено и съдебното следствие беше проведено по посочените
диференцирани правила.
Съдът
като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното:
През 2020
година подсъдимият Р.К. ***. Регистрираният му постоянен и настоящ адрес ***. К.
обаче фактически не обитавал нито това жилище, нито имал друго постоянно местоживеене
– често сменял местата, на които пребивавал, в това число и жилищните
помещения, които наемал. Именно по повод
наемане на жилище подсъдимият се запознал с пострадалата К.В.Т.. Това станало
през 2017 година, когато той заживял в част от собствения й имот на ул.“********“
№ **, в който пребивавал около година. Между двамата се установили близки
приятелски отношения, които продължили и до 2020 година. През месец юни на тази
година подсъдимият решил да посети футболен мач в гр.София, но тъй като не *****,
а и нямал други доходи, не разполагал с необходимите му средства за планираното
пътуване. Затова решил да поиска заем от познатата си К.Т. и на 06.02.2020 г.
отишъл до жилището й. При проведения между двамата разговор К. не споделил
истинската причина за заема, от който се нуждаел и за който помолил
пострадалата, а вместо това заявил, че възнамерява да пътува до гр.София, за да продаде наследствен
имот. Т. се съгласила да услужи на К. с поисканата от него сума в размер на 100
лева, но не разполагала с толкова пари у себе си. Съобщила това на подсъдимия и двамата уговорили среща на
следващия ден, когато Т. трябвало да изтегли чрез банкомат пари от собствената
си сметка, открита в „Юробанк България АД“, за
разплащанията от която й била издаден дебитна карта „Мастъркард“.
Съгласно уговореното, на 07.02.2020 година двамата се срещнали пред сградата на банковия клон. Там Т.
извадила от чантата си своята дебитна карта и отделно записания на лист пин-код
и ги предала на подсъдимия с молба той да извърши транзакцията. К. поставил
картата в устройството, въвел кода и изтеглил сумата 100 лева, която дал на Т.,
а тя след като преброила парите, ги предоставила на подсъдимия. След това
прибрала картата и листа в единия от джобовете на чантата си. При извършеното
теглене на парите подсъдимият запомнил цифровата последователност на пин-кода,
забелязал в коя част от дамската си чанта Т. поставя дебитната си карта, а от
генерираната след транзакцията разписка научил каква е наличността по сметката.
Още тогава той взел решение отново да посети дома на Т., да вземе без нейно
знание дебитната й карта и да изтегли пари от сметката. Така още в следобедните
часове на същия ден – 07.02.2020 година, той отново посетил дома на
пострадалата под предлог, че желае да я види и да поговори с нея. Използвайки
момент, в който Т. излязла от стаята, в която двамата се намирали и в която
върху нощно шкафче била поставена дамската й чанта, подсъдимият успял да вземе
дебитната карта от вътрешността на чантата, като веднага след това напуснал
жилището и се отправил към ул.“*****“ № ** в гр.Хасково, където в района на
хранителен магазин било поставено АТМ-устройство с № D0052601, собственост на „Банка ДСК АД“. Чрез
него и чрез използване на картата К. в 16:20:13 ч направил опит да изтегли
пари, но поради въведен погрешен пин-код транзакцията не била реализирана. В
16:20:27 ч. чрез въвеждане вече на верен
код подсъдимият изтегли сумата 300 лева. Веднага след това той се върнал в дома
на Т., където незабелязано от нея успял да остави дебитната карта на мястото,
от което я взел.
На 08.02.2020 година
подсъдимият решил да повтори стореното в предния ден. В изпълнение на това
решение той пак посетил дома на Т. под същия предлог – желание да я види, и
отново използвайки отсъствието й от стаята успял да се сдобие с дебитната
карта, след което напуснал жилището и се отправил към същия банкомат, в който в
17:09:47 часа поставил картата, въвел верен пин-код и изтеглил сумата 400 лева.
Малко след това – в 17:11:23 часа, подсъдимият извършил и втора успешна
транзакция, в резултат на която получил отново сумата 400 лева. Както и в
предходния ден, той се върнал в жилището на Т. и поставил картата в чантата й,
без тя да забележи действията му. Използвайки описания вече подход, подсъдимият
успял да изтегли пари от сметката на Т. и на 11.02.2020 г. Като съобщил на Т.,
че намерението си да й гостува, в този ден К. за пореден път отишъл в жилището
й, в което влезнал докато пострадалата била на двора. И този път взел от
чантата й дебитната карта и се отправил към ул.“****“ № ** и намиращото се там
АТМ-устройство с № D0052601,
собственост на „Банка ДСК АД“, в което в 17:35:51 часа поставил картата, въвел
кода и получил сумата 400 лева. Повторил операцията и изтеглил още 330 лева. По-късно
се върнал в дома на Т. и оставил картата в чантата й.
На 24.02.2020 година К.Т. решила
да изтегли пари от сметката си в „Юробанк България
АД“ чрез използване на банкомат № РВ241001, намиращ се в гр.Хасково на ул.“*****“
№ **. Тя не успяла да осъществи исканата транзакция, тъй като било генерирано
съобщение за недостатъчна наличност. Това озадачило пострадалата, която още преди
това забелязала, че картата и листа с пин-кода се намират в чантата й на място,
различно от обичайното. При извършената в банката-издател на картата справка Т.
била уведомена за извършените на 07.02.2020, 08.02.2020 и 11.02.2020 г.
тегления от сметката й и то от банкомат, който тя никога не била използвала.
Пострадалата веднага се свързала по телефона с подсъдимия, който признал, че е
изтеглил парите и обещал да ги върне. Така на 15.09.2020 година той превел на Т.
чрез пощенски запис сумата от 20 лева.
Така изложената фактическа
обстановка се установява от показанията на разпитаните по делото свидетели и писмените доказателствени
средства, събрани в хода на досъдебното производство. Тя не се оспорва и от подсъдимия,
който признава всички факти, изложени в обстоятелствената част и заявява, че не
желае за тях да бъдат събирани доказателства в хода на съдебното следствие.
Последното изявление, както и констатацията, че самопризнанието на К. се
подкрепя от всички документирани по делото доказателствени
източници обуслови вида на съдебното производство, което протече по правилата
на глава ХХVІІ от НПК, както и обема на доказателствената
основа, рамкирана от събраните в досъдебната фаза доказателства – показанията
на пострадалата К.Т. и на свидетеля Ц.Д.(последните производни на първите),
както и писмените доказателствени средства, приложени
в досието. Съдът не откри поводи за съмнения в достоверността на представените
от свидетелката Т. сведения, както заради вътрешната им устойчивост,
хронологична подреденост и житейски-логическа издържаност, така и заради
кореспонденцията им с писмената информация, предоставена чрез справка от „Юробанк България АД“, в която по време и място са изложени
регистрираните транзакции чрез АТМ-устройство за разплащания /теглене/ от
сметката на свидетелката. Последните писмени данни са в пълен унисон с разказа
на Т. за осъщественото теглене на сумата
от 100 лева, за което тя потвърждава своето съгласие, както и с твърдението, че
ползваният от нея банкомат е този, поставен на ул.“******“ № ** – устройството,
регистрирано в информационната система като АТМ-апарат за транзакциите,
предхождащи и следващи тези, които са били реализирани на инкриминираните дати.
Всъщност дадените от подсъдимия обяснения почти изцяло се припокриват както с
посоченото писмено доказателствено средство, така и
със свидетелския разказ на Т., а за различията, които все пак са налице
/относно броя на случаите, при които дебитната карта е била ползвана и относно
общия размер на получената сума/ самият К. има своята версия – възможно било
тези случаи /т.е. дни/ да са били повече от двата, описани в детайли от него и
вероятността той да е забравил някои от тях. Установеното обаче чрез писмената
справка място и устройство, за което Т. е категорична, че никога не е
използвала като средство за транзакции от сметката си, но което пък подсъдимият
точно описва като зона на своята дейност, са достатъчно убедително
доказателство за това, че всички отчетени чрез това устройство банкови операции
са извършени именно от подсъдимия. Потвърждение на този извод безспорно е и
съдържанието на проведения на 24.02.2020 година разговор между Т. и К., в който
той не само не е отрекъл, но и ясно е признал, че е изтеглил от сметката парите
и е изразил готовност за тяхното връщане. Добавен към всички това, обясненият
от подсъдимия начин, по който той се е сдобивал с държането на картата,
потвърден и в показанията на пострадалата, прави авторството несъмнено и
категорично установено по делото. Така подкрепено от доказателствата, събрани в
хода на досъдебното производство, самопризнанието на подсъдимия е не само
валидна основа за приложения диференциран процесуален ред, но и годен доказателствен елемент на съвкупността от доказателствени източници, обезпечаващи в достатъчна степен
извода за виновност.
Установени на следващо
място по делото са всички обективни признаци на инкриминираното поведение, за
да бъде то квалифицирано по предложения от прокурора престъпен състав. Отнетата
и използваната от подсъдимия дебитна карта представлява „платежен инструмент“
по смисъла на чл.93 т.24 от НК, тъй като тя е вещественото средство, което
позволява преобразуването /прехвърлянето/ на паричната стойност по откритата
банкова сметка ***институция специално устройство, чиято употреба води до автоматизирано
извършване на банкова операция с помощта на мрежова връзка със съответен
софтуер. Безспорно в случая използването на този платежен инструмент е станало
без съгласието и без знанието на титуляра на
банковата сметка, респ. на лицето-титуляр на платежния инструмент, тъй като
всички описани по-горе транзакции /с изключение на първата, при която К. е бил
придружен от Т./ подсъдимият е предприел и финализирал
без съгласието на пострадалата, без нейното знание, без да е налице
уведомяване. В тази насока показанията на Т. са последователни, еднопосочни и
без всякакво колебание относно факта, че е дала съгласието си К. да използва
банковата й карта само сутринта на 07.02.2020 година, когато го е придружила до
банкомата на „Юробанк България АД на ул.“******“ № **
и не е давала съгласие, защото такова не е било поискано, за тегленията в 16,20 часа на 07.02.2020 г., както и тези от
08.02. и 11.02.2020 година. Напротив – използвайки създадените с Т. приятелски
отношения и гласуваното му от последната доверие, а и проявявайки находчивост,
подсъдимият на три пъти е успял да вземе дебитната карта и листа със записания
пин-код и умело отново да ги върне на мястото, на което са били съхранявани от Т.,
така че действията му да останат незабелязани. Ето защо, с извършеното подсъдимият е осъществил
признаците на престъпния състав по чл.249 ал.1 от НК – на 07.02.2020 г.,
08.02.2020 г. и 11.02.2020 г. е използвал платежен инструмент без съгласието на
титуляра му, като това не съставлява по-тежко
престъпление. Цялостното поведение следва да бъде квалифицирано като
продължавано престъплението, заради осъществените общо шест на брой отделни
деяния, свързани в субективен и обективен аспект по начин че всяко следващо да се
явява продължение на предходното, а всички те да осъществяват признаците на
един престъпен състав. От субективна страна престъплението е извършено при
условията на пряк умисъл – подсъдимият безспорно е съзнавал обществената
опасност на извършеното и е целял настъпването на престъпния резултат, като е
имал субективни представи за всички обективни елементи на своята дейност. Ето
защо, съдът го призна за виновен в извършване на престъпление по чл.249 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК.
За престъплението по чл.249
ал.1 от НК законът предвижда наказание „лишаване от свобода за срок от две до
осем години и глоба до двойния размер на получената сума”. Индивидуализацията на наказателната
отговорност изисква коментар на установените по делото смекчаващи и отекчаващи вината на подсъдимия факти. Р.К. не е осъждан, но
има недобра характеристика, сочеща чести случаи на противообществени прояви,
които обуславят извод за завишена, макар и в минимални нива, обществена
опасност на дееца. В аспекта на
обществената опасност на самото деяние е наложително да бъдат отчетени, както
стойността на отнетото от банковата сметка, така и механизма за постигане на
престъпната цел – използване на доверието
и майчинската грижа на възрастна жена, а и проява на хитрост, чрез която е било
забавено установяването на намалената парична наличност по сметката, от която
са били извършени инкриминираните операции. Въпреки признанието на фактите по обвинението
и заявената готовност за репариране на вредите, подсъдимият не е предприел
такива действия, които да сочат, че намерението му за връщане на взетото е
сериозно, още повече че трайната му безработица и сегашното пребиваване в
общинска институция от социален тип поставят немалки съмнения относно
изпълнението на даденото обещание. От
друга страна обаче и отново в аспекта на естеството на самото престъпление, не
може да бъде пренебрегнат фактът, че извършеното е било, и то в немалка степен,
улеснено от поведението на самата пострадала, която е проявила небрежност при
боравенето и съхранението на предоставения й от банката платежен инструмент и
грубо е нарушила указанието да не го предоставя на друго лице, както и да не
съобщава на никого кода за достъп до банковата сметка. А в аспекта на
обществената опасност на самия деец следва да бъде взето предвид това, че той е
признал своето деяние и това е станало още преди образуването на наказателното
производство – в проведения разговор с пострадалата, при който не е отрекъл
извършените банкови операции и е изразил готовност да възстанови парите. Това
отношение към извършеното не е било променено и след повдигане на обвинението,
когато в дадените пред досъдебния орган обяснения К. подробно е разказал за
използвания от него механизъм за снабдяване с платежния документ, за устройството,
което е ползвал при реализацията на банковите операции, както и за
приблизителния размер на сумите, които е получил. Тази последователност в отношението към
стореното безспорно е улеснила разследването и значително е спомогнала за
разкриването на обективната истина, а и за срочното приключване на делото. Затова
последните две обстоятелства в съчетание с необремененото съдебно минало на
подсъдимия, съдът оцени не само като надделяващи над отекчаващите,
но и като многобройни смекчаващи вината факти, които налагат приложение на
уредените в чл.55 от НК правила при индивидуализацията на наказателната
отговорност. В случая приложимо е правилото на чл.55 ал.1 т.1 от НК – за
престъплението по чл.249 ал.1 от НК законът предвижда наказание „лишаване от
свобода за срок от две до осем години и глоба“, но този най-нисък размер се
явява несъразмерно тежък, защото не е съответен нито на характера на
извършеното, нито на обществената опасност на подсъдимия. Затова съдът определи
наказанието „лишаване от свобода“ под
визирания в закона минимум, като прецени, че срок от една година е достатъчен,
за да въздейства предупредително и превъзпитателно спрямо К., а в същото време като съответен на тежестта
на престъплението е в състояние да постигне и своя генерален превантивен ефект.
Липсата на минали осъждания постави и въпроса за необходимостта така отмереното
наказание да бъде изтърпяно. Отрицателният отговор на този въпрос беше
обусловен както от наличието на положителните и абсолютни предпоставки в
разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, така и от липсата на необходимост подсъдимият
да бъде изолиран от обществото, за да преосмисли социалните си нагласи и пренастрои поведението си от неглижиращо
и накърняващо обществения ред и правата на другите в съблюдаващо нормативно
наложените правила. Не само навременното признание за стореното и
демонстрираната последователност на тази позиция, но и изразеното (според съда
искрено, макар и трудно постижимо)
намерение за връщане на отнетата сума, са показател, че условното наказание в
случая напълно импонира на прогнозата за поправяне на осъдения. Ето защо, съдът
прие, че наложеното наказание „лишаване от свобода за срок от една година“ не
се налага да бъде изтърпяно, за да бъдат постигнати преследваните от закона
санкционни цели и затова го отложи с
изпитателен срок от три години.
Съдът не наложи
кумулативното и по-леко наказание „глоба“, което се предвижда в санкционната
част на наказателната норма. В тази връзка освен наличието на многобройни
смекчаващи вината факти, съдът отчете и социалното и имуществено положение на
подсъдимия. Той, както вече се посочи, от дълго време не работи и няма
постоянен и ясно установен по делото източник на доходи. Представената по
делото декларация сочи липса на имущество и наличие на задължение за издръжка
към ненавършило пълнолетие дете. Подсъдимият не разполага и с жилищен имот,
нещо повече – фактически няма адрес, на който трайно или продължително да
пребивава. Както самият той заявява пред съда, в момента е настанен в социален
дом, а твърдението му, че възнамерява да продаде наследствени ниви, чрез което
да се сдобие с определена парична сума, очевидно не може да бъде прието без
резерви, доколкото имущество от такова естество не е отразено в горепосочената декларация. Всичко това
мотивира съда да приеме, че К. е трайно безработен, без доходи и дом, отговарящ
на условията за социално подпомагане. При това положение наказанието глоба
освен че би накърнило възможността му за собствена издръжка, би засегнало
издръжката на непълнолетното дете и в крайна сметка би се превърнало в ненужда
репресия, която вместо да засили респектиращото въздействиие
на наказателната санкция, би предизвикала ефект, обратен на така търсения. По
тази причина съдът реши да приложи възможността, уредена в чл.55 ал.3 от НК и
да не наложи по-лекото наказание „глоба“.
Що касае предявения от
пострадалата граждански иск за сумата от 2 100 лева, представляваща
обезщетение за причинените от престъплението имуществени вреди, съдът установи
следното: Тази претенция е основателна, защото безспорно са налице
предпоставките, за да бъде ангажирана деликтната
отговорност на подсъдимия. Признаването му за виновен в извършване на
престъплението по чл.249 ал.1 от НК сочи противоправността
на поведението и наличието на вина (във формата на умисъл), както и
настъпването на вреда, несъмнено явила се пряк и непосредствен резултат от незаконното
използване на платежния документ, позволило получаване на имотна облага от
дееца, респ. намаляване на имуществото на пострадалата. На основание чл.45 ал.1
от ЗЗД и поради установените предпоставки на тази норма подсъдимият дължи
възмездяване на причинената вреда. Размерът на последната е тъждествен на инкриминараната сума, тъй като именно такава е стойността
на паричните средства, с която е намалял патримониума
на ищцата посредством поведението, чиято противоправност
беше установена. Този размер е 1830 лева и до него искът за репариране на
вредите се явява основателен. Претенцията на пострадалата надхвърля тази сума,
към която се добавят и други неблагоприятни за имуществото й последици, в това
число и размера на предоставения паричен заем от 100 лева. Тези други последици
не са предмет на наказателния процес, поради което и разглеждането им не може
да стане в неговите рамки. Доколкото обаче отпуснатият заем от Т. на К. е
предмет на обвинителния акт, то съдът отчете това обстоятелство и го прие за
доказано, а в аспекта на гражданската отговорност прие, че предприетото от
подсъдимия плащане на сумата от 20 лева е послужило за погасяване на по-старото
от възникналите две задължения – договорно и деликтно,
поради което не приспадна платеното от дължимото обезщетение за вреди. Искът за
сумата над предметния на наказателното производство размер от 1 830 лева
като неоснователен се отхвърли. Подсъдимият
беше осъден да заплати в полза на държавата и по сметката на Окръжен
съд-Хасково държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, чиято
стойност възлиза на 73,20 лева.
Така мотивиран,
съдът постанови присъдата си.
Председател: