Решение по дело №987/2024 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.95 и следващите от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по жалба на Й. Ж. Ч. с [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], ет.3, ап.7 срещу решение за отказ № **********/10.05.2024 г. на старши инспектор по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърдено с решение № 46/28.05.2024 г. на директора на ТД на НАП [населено място]. Прави искане да се приеме жалбата за основателна и да се отмени оспореното решение, като незаконосъобразно. В съдебно заседание се явява лично, ангажира доказателства и прави искане да се уважи жалбата. Представя писмена защита.

Ответникът – Старши инспектор по приходите при ТД на НАП [населено място] – Г. Т. С., редовно уведомен, в съдебно заседание се явява лично, изразява становище за неоснователност на жалбата и прави искане да бъде оставена без уважение. Представя писмено становище.

Административен съд - Бургас, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

С вх.№**********/24.04.2024г. Й. Ч. е подала искане до ТД на НАП Бургас за издаване на удостоверение за местно лице (л.69 от делото). В част I от искането е посочено, че адресът на лицето е [населено място], [улица], ап.7, като удостоверението следва да послужи за 2023 г., в Нидерландия. В част II от искането е отразено, че през 2022 г. в периода от 10.10.2022 г. до 31.12.2022 г. тя пребивава общо 83 дни в Нидерландия, през 2023 г. от 01.01.2023 г. до 24.07.2023 г. пребивава общо 205 дни и в периода от 18.09.2022 г. до 31.12.2023 г. пребивава общо 105 дни. Отбелязано е, че няма съпруг, деца (семейство), които живеят в България, разполага с постоянно жилище и с недвижимо имущество на територията на страната, както и не притежава такива в чужбина. Осъществява трудова/професионална/стопанска дейност в чужбина и не осъществява такава в България. През 2023 г., годината за която е нужно удостоверението не е трайно установена в България и не е изпратена в чужбина от българската държава или български работодател.

С искане изх.№ **********/1336/25.04.2024 г. от задълженото лице е изискано предоставяне на документи и информация (л.59 от делото), в частност доказателства свързани с пребиваването в Република България - данни за използвани банкови карти за банкови преводи; документи, отразяващи плащания за услуги оказани на територията на Република България, както и заплатени комунални услуги – ток, вода, телефон, интернет за всеки месец от пребиваването в страната; копия на самолетни билет, автобусни билети или други; справка за задграничните пътувания от Паспортна служба при ОДМВР Бургас за периода от 01.01.2022 г. до 25.04.2024 г.

С решение изх. **********/10.05.2024 г. издадено от старши инспектор по приходите при ТД на НАП [населено място] е постановен отказ за издаване на удостоверение за местно лице за 2023г. (л.30 от делото). В мотивите на решението е прието, че въпреки предоставените с вх.№ 94-Й-47/09.05.2024 г. документи и информация, липсват достатъчно данни за извършване на преценка на критериите за местно лице за 2023 г. Счетено е, че не е налице нито един от критериите, предвидени в чл.4 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), въз основа на които може да се определи едно лице като местно за данъчни цели, а именно: -лицето не е пребивавало повече от 183 дни във всеки дванадесетмесечен период; -центърът на жизнените интереси на лицето не се намира в България; -лицето не е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организация, от български предприятия. Посочено е, че по аргумент от чл.5 от ЗДДФЛ лицата, които не са местни се определят като чуждестранни за целите на закона.

Решението е изпратено до Й. Ч. по електронен път на 13.05.2024 г. (л.31 от делото) и е обжалвано пред директора на ТД на НАП Бургас с жалба вх.№ 94-Й-49-11/21.05.2024 г. (л.26 от делото).

С решение № 46/27.05.2024 г. на директора на ТД на НАП [населено място], на основание чл.94 от ДОПК жалбата е оставена без уважение и отказът е потвърден (л.23-25 от делото). В решението е прието, че критериите, изброени в чл.4, ал.4 на ЗДДФЛ не се разглеждат изолирано един от друг, а се анализират в тяхната съвкупност за да се направи точна преценка дали България е държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Посочено е, че установените факти и обстоятелства не доказват, че центърът на жизнените интереси на Й. Ч. е на територията на страната, както и че същата е била повече от 183 дни извън България, а именно през периодите от 01.01.2023 г. до 02.07.2023 г. и от 14.09.2023 г. до 31.12.2023 г. - общо 292 дни. Посочено е още, че освен преимущественият период на пребиваване в Нидерландия се отчитат и икономическите интереси на лицето, съсредоточени изцяло в тази страна, а наличието на имот и автомобил на територията на РБългария са преценени с инцидентен характер и несвързани с жизнените интереси на лицето за периода, както и е отчетено осъществяване на трудова, стопанска и професионална дейност упражнявана периодично в Нидерландия.

Решението е връчено на 31.05.2024 г. лично на Й. Ч., видно от оформената разписка към него(л.25 гръб от делото).

Със жалба вх.№ 94-Й-49#9/07.06.2024 г. (л.4 от делото), решение изх. **********/10.05.2024 г. е обжалвано по съдебен ред, като жалбата е подадена в срока по чл.95 от ДОПК.

При така изложените фактически данни, които се подкрепят от приложените по делото писмени доказателства съдът достигна до следните правни изводи:

Издаването на поискания от жалбоподателя документ – удостоверение за местно лице, представлява административно обслужване по смисъла на глава ХІІ ДОПК и съгласно разпоредбата на чл.88, ал.1 от ДОПК се извършва чрез издаване на документи от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения.

Съгласно чл.89, ал.1 от ДОПК искането за издаване на документа е отправено от заинтересувано лице и до компетентната териториална данъчна дирекция, която е тази по постоянния му адрес.

За удовлетворяване на така направеното искане е необходимо титулярът на документа, чието издаване е заявено, да отговаря на нормативно установените условия, за да бъде определен като местно физическо лице за България за годината, за която следва да се отнася документът, в случая според заявлението за 2023 г.

Съгласно чл.4 от подписаната между Република България и К. Н. С. за избягване на двойното данъчно облагане, следва да се съобразят нормативните предпоставки, при които едно физическо лице ще подлежи на облагане с данъци в България, за да може при прилагане на възприетия от СИДДО критерий да се определи като местно за България.

За нуждите и целите на закона чл.4, ал.1 от ЗДДФЛ регламентира критериите, според които едно физическо лице може се определи като местно, без оглед на неговото гражданство, а именно: 1.което има постоянен адрес в България, или 2.което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период, или 3.което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или 4.чийто център на жизнени интереси се намира в България. Съгласно ал.4, за целите на ал.1, т.4 центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си. Съгласно ал.5, не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната.

Използването от законодателя на съюза „или“ сочи, че е достатъчно наличието на която и да било от регламентираните в четири отделни точки предпоставки, за да може физическото лице да се определи като местно за България и на основание чл.6 от ЗДДФЛ да е носител на задължението за данъци за придобитите през съответната година доходи от източници в България и в чужбина.

В случая жалбоподателя е посочил в искането си до органа по приходите, че през 2023 г. е пребивавала в Нидерландия общо 310 дни, както следва за времето от 01.01.2023 г. до 24.07.2023 г. – 205 дни и за времето от 18.09.2023 г. до 31.12.2023 г. – 105 дни, от което следва че за 2023 г. тя не отговаря на условието да бъде определена като местно лице на основание чл.4, ал.1, т.2 от ЗДДФЛ, тъй като пребиваването й в България през тази година не надхвърля 183 дни и по аргумент от декларираното в искането й, тя се е намирала в страната единствено в периода 25.07.2023 г. – 17.09.2023 г.

Отново според изрично посоченото от нея в искането до органа по приходите, през 2023 г. тя не е била изпратена в чужбина от българската държава или от български работодател, поради което не е налице и предпоставката да бъде определена като местно лице по смисъла на чл.4, ал.1, т.3 от ЗДДФЛ.

Й. Ч. за да бъде определена като местно лице по смисъла на чл.4, ал.1, т.1 ЗДДФЛ, е нужно наред с доказания пред приходната администрация факт, че е имала постоянен адрес в България, да отговаря и на допълнително зададеното с чл.4, ал.5 от ЗДДФЛ изискване центърът на жизнените й интереси през този период да се е намирал в страната, съгласно установените с чл.4, ал.4 от ЗДДФЛ комплексни критерии.

Съгласно чл.4, ал.4 от ЗДДФЛ за целите на ал.1, т.4 центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си. Анализът на цитираната норма сочи, че статусът на местно лице на България се определя за цялата календарна /данъчна/ година и не зависи от гражданството на лицето, а дефинирането на едно физическо лице като местно или чуждестранно е обуславящо за определяне на данъчните му задължения.

Местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина, а чуждестранните физически лица – само за придобити доходи от източници в Република България, съгласно чл.6 и чл.7 от ЗДДФЛ.

Кога една държава упражнява суверенното си право да облага местно физическо лице, което е обект на данъчна дискреция и на друга държава е въпрос на споразумение между страните, обективирано в съответен международен договор, който след ратификация, обнародване и влизане в сила се ползва с примат по отношение на разпоредбите, които са различни от тези в националния закон, в този смисъл е и нормата на чл.75 от ЗДДФЛ.

В случая, приложима е Спогодбата между Република България и К. Н. за избягване на двойното данъчно облагане с данъци на доходите и предотвратяване на отклонението и заобикалянето на данъчно облагане (СИДДО), ратифицираната със закон, приет на 14.01.2021 г., публикуван в ДВ бр.7/26.01.2021 г., в сила от 31.07.2021 г.

Съгласно чл.4, т.1 от СИДДО, за целите на тази Спогодба терминът „местно лице на едната договаряща държава“ означава всяко лице, което съгласно законодателството на тази държава подлежи на данъчно облагане в нея поради своето местожителство, местопребиваване, място на учредяване, място на управление или всеки друг критерий от подобно естество, като също включва тази държава и всяко нейно политическо подразделение или орган на местна власт. Съгласно чл.4, т.4, б.“а“ от СИДДО, когато въз основа на разпоредбите на ал.1 едно физическо лице е местно лице на двете договарящи държави, тогава неговото положение се определя, както следва: а) то се счита за местно лице само на държавата, в която разполага с постоянно жилище; ако то разполага с постоянно жилище в двете държави, то се счита за местно лице само на държавата, с която има по-тесни лични и икономически връзки (център на жизнени интереси);

От жалбоподателя са представени договор за временно жилищно помещение (договор за наем) сключен на 07.10.2022 г. и договор за ползване/наем сключен на 18.09.2023 г., от които се установява, че през 2023 г. тя е разполагала с постоянно жилище и К. Н.. Това е така, доколкото под „постоянно жилище“ по смисъла на СИДДО не следва да се разбира само и единствено собствено жилище, а всяка форма на жилище, което е на разположение на лицето през цялото време и то го ползва като свой дом, без значение основанието, на което се ползва - собствено, наето, на друг член на семейството и др., и което не се ползва за кратко време. Ето защо, след като жалбоподателя е разполагал през 2023 г. с постоянно жилище и в двете държави (В България – собствено, а в Нидерландия – наето), наличието на собствено жилище в България не е определящо при установяване на центъра на жизнените й интереси.

В случая следва да намери приложение нормата на чл.4, т.4, б.“а“ от СИДДО и за да се определи центърът на жизнени интереси на жалбоподателя, трябва да се изследват местонахождението на семейството му, собствеността на лицето, мястото, на което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, мястото, от което управлява собствеността си, да се преценят семейните и обществените връзки на лицето, неговите ангажименти – политически, културни и др. дейности, съгласно чл.4, ал.4 от ЗДДФЛ.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че след като роднините и приятелите й живеят в страната, това обуславя трайна връзка. В ЗДДФЛ липсва легална дефиниция на понятието „семейство“, като според чл.22а от ЗДДФЛ, регламентиращ данъчно облекчение за млади семейства, под „жилище на семейството“ се разбира жилище на съпрузи. Според § 1 от ДР на Семейния кодекс „семейно жилище“ е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца. Фактическото съпружеско съжителство, както и съжителството с роднини и техните деца, се обхваща от по-широкото понятие „домакинство“, съгласно легалното определение дадено в §1 т.2 от ДР на ДОПК, според което „Домакинство" включва съпрузите, лицата, живеещи във фактическо съпружеско съжителство, както и техните деца и роднини, ако живеят при тях. Ето защо и предвид безспорните по делото факти, че Й. Ч. не е [семейно положение] и няма деца, следва да се приеме, че тя няма семейство нито в страната, нито в чужбина, според понятието за семейство в националното законодателство. В този смисъл наличието на близки роднини в страната не води до извода за наличието на семейни връзки, още повече, че по делото не се твърди и не се установява тя да живее при роднините си, за да се приеме, че са част от едно домакинство.

На следващо място, наличието на открита в страната банкова сметка в Централна кооперативна банка, също не установява, че жизнените интереси на жалбоподателя са трайно свързани със страната. В този смисъл от представеното по делото банково извлечение се установява, че посредством тази сметка се извършва основно мобилно банкиране, като се заплащат сметки за консумирана ел.енергия и телефонни услуги, извършвани са дарения и подаръци, като само през месеците в които е пребивавала в България са извършвани картови плащания. Съответно, постъпленията по банковата сметка са лично от жалбоподателя, с посочено основание „захранване на сметка“, като по тази банкова сметка не са получавани трудови и други приравнени на тях възнаграждения. Ето защо наличието на банкова сметка в страната, съобразно извършваните с нея плащания не са относими към критерия управление на имуществото, който да обоснове център на жизнени интереси на жалбоподателя в страната. Нито в българското законодателство, нито в международен договор или спогодба, по които Република България е страна, се съдържа изискване за откриване на банкова сметка в страната, в която лицето преимуществено пребивава, поради което нейното наличие само по себе си не би могло да установи център на жизнените интереси в страната, още повече, че както беше посочено вече, плащанията на ел.енергия и телефонни услуги е извършвано в чужбина, което представлява пряко доказателство, че е пребивавала в чужбина, и косвено такова, че нейния център на жизнени интереси през процесния период не се намира в България.

Така изложеното се отнася и до наличието на сключен договор за предоставяне на телефонни услуги от български мобилен оператор, доколкото тяхното използване не е свързано със задължително пребиваване в страната. В този смисъл, телефонните услуги са ползвани от жалбоподателя и докато е пребивавал в Нидерландия през 2023 г., за което са плащани и начислените такси.

Наличието на лично МПС, също не доказва, че центърът на жизнените й интереси се намира в страната. Видно от представената разписка за електронна винетка (л.57 от делото), жалбоподателя е закупил срочна винетка на 03.07.2023 г., валидна от тази дата до 02.10.2023 г., тоест тя е била валидна за период от време през по-голямата част от които Й. Ч. е пребивавала в страната, като през останалото време или не е ползвала колата или тя е била ползвана в Нидерландия, за което не съществува законова пречка, въпреки българската регистрация на МПС. В този смисъл видно от представеното удостоверение рег.№ 251000-9837/07.05.2024 г. издадено от началник сектор „Български документи за самоличност (л.35 от делото), жалбоподателя е напуснал страната през ГПКК К. Ш. на 06.10.2022 г. и е влязла в страната през същото ГКПП на 03.07.2023 г., съответно напуснала е страната на 13.09.2023 г. и се е върнала в страната на 30.03.2024 г., като няма пречка това да е сторено с личното МПС.

В случая жалбоподателя пребивава трайно извън територията на Република България с цел да работи, за което са представени множество трудови договори сключвани в периода 2019 г. -2024 г., като последният сключен договор е за периода 18.09.2023 г. до 24.03.2024 г. В този смисъл видно от представените справки Й. Ч. не се осигурява социално, съответно липсват данни да се е осигурявала здравно в страната през десет месеца от 2023 г., като тя е избрала личен лекар едва на 01.08.2023 г., като не са посочени данни за предишен общопрактикуващ лекар, съгласно представената регистрационна форма за постоянен избор на общопрактикуващ лекар (л.55 от делото).

С оглед на изложеното, следва да се приеме, че в случая не се установяват по-тесни лични и икономически връзки на Й. Ч. с Република България през 2023 г. по смисъла на чл.4, ал.4 от ЗДДФЛ, напротив налице са обективни данни, че лицето е пребивавало преимуществено в чужбина, където е живяло и работило, поради което не може да се приеме, че неговият център на жизнени интереси се намира в България. Това води и до изключването на възможността за определянето й за 2023 г. като местно за страната лице по смисъла на чл.4, ал.1, т.4, във връзка с ал.5 от ЗДДФЛ.

С оглед на изложеното, административният орган като е отказал на жалбоподателя да издаде удостоверение за местно лице за 2023 г., е постановил законосъобразен административен акт и подадената срещу него жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Мотивиран от горното, Административен съд гр.Бургас, Х-ти състав

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Й. Ж. Ч. с [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], ет.3, ап.7 срещу решение за отказ № **********/10.05.2024 г. на старши инспектор по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърдено с решение № 46/28.05.2024 г. на директора на ТД на НАП [населено място].

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.