Р Е Ш Е Н И Е №260161
06.11.2023 г., гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XIІ-ти гр. състав, в
открито съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди
двадесет и трета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при секретаря Катя
Грудева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 13804/2020 г. по описа
на същия съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исково производство.
Иск на
М.Д.Д., ЕГН **********,***, да бъде осъдено ответното дружество „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28 ет. 2 офис 40 - 46, да заплати на ищеца сума, дадена при
начална липса на основание – недействителен договор за потребителски кредит
между страните, или нищожна или
недействителни отделна клаузи за
неустойка по същия, с правно основание чл. 55 ал. 1, предл. 2 от ЗЗД.
Твърденията в исковата молба са, че между
страните бил сключен договор за потребителски кредит № ******** от дата
18.03.2016 г.. По силата на договора, Д. получила назаем сума от 700 лева,
които се задължила да върне ведно с възнаградителна лихва от 821.79 лева за
целия период на договора, при фиксиран годишен лихвен процент от 40 % и годишен
процент на разходите от 47.83 % Договорено било и задължение на Д. да представи
обезпечение на вземанията на кредитора си (чл. 4 от договора), като при
неизпълнение на това задължение , тя се задължила да плати неустойка в общ размер от 707.94 лева ,
разсрочена като част от вноските , по 78.66 лева към всяка такава.
Д. престирала всичко, което дължи на
кредитора си, в частност, платила неустойката в пълен размер, след като
обезпечение не било представено.
Изложени са обаче доводи, че договора е
недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит, тъй като
са нарушени императивните правила на чл.
10 и чл. 11 от същия закон. Твърди се също така, че е нищожна клаузата, с която
е предвидена неустойка при непредставено обезпечение, недействителна на
основанието по чл. 21 от ЗПК, тъй като с нея са създадени задължения, с които
ще бъде надвишена горната граница на годишния процент на разходите. Релевирани
са също така и доводи, че неустоечната
клауза противоречи на материалния закон
( на чл. 33 от ЗПК), който забранява обезщетение на кредитора в размер ,
различен от този на законната лихва. Затова искането до съда е, да се осъди ответното дружество да заплати на
ищеца сумата от 707.94 лева- платена при липса на основание неустойка по
договора , ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба
– 23.10.2020г. до окончателното изплащане на вземането, и разноските по спора.
Ответникът оспорва иска като недопустим и неоснователен. Искът се оспорва като
неоснователен, тъй като в договора за кредит отсъствали пороци. Направено е
и възражение за плащане, тъй като между
страните била подписана спогодба, с която ищецът се задължил да се откаже от
настоящия иск, срещу което получила насрещната престация по спогодбата. Моли се
исковете да бъдат отхвърлени и да се присъдят направените по делото разноски.
Допустим като осъдителен иск с правно основание в чл. 55 ал.
1 предл. второ от ЗЗД. По отношение на
допустимостта следва да се отбележи също така, че наличието на процесуалните
предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск се преценява от съда
към датата на подаването на исковата молба. Настъпването на нови факти от
значение за изхода на спора не може да доведе до недопустимост на претенцията,
тя се преценява от съда по съществото на спора по смисъла на чл. 235 от ГПК. Последващата спогодба между
страните за отказ от иска не води до недопустимост на исковата претенция сама
по себе си, тъй като такова процесуално действие ищецът не е предприел.
По същество, съдът приема за доказани
следните факти:
По сключването на договора не се спори,
представено е и копие от него на л. 17 от делото.
Не се спори също така, че Д. е платила по
договора сумата от 707.94 лева неустойка, след като обезпечение не е било
представено.
Установява се от приложеното на л. 52 от
делото копие, че на дата 18.06.2020г. между страните е било сключено споразумение,
според което ответното дружество се задължило да възстанови сумата от общо 3000
лева, съставляващи надплатени от Д. суми по общо седем договора за кредит,
между които и процесния такъв.
На л. 77 от делото фигурира и разходен касов ордер , от
който личи , че сумата от 3000 лева е изплатена на ищеца.
В хипотезата на чл. 55 от Закона за
задълженията и договорите , следва ищеца да докаже имущественото разместване
между страните, а ответника – наличието на основание за това разместване. Сключването на договора между страните не е
спорно , представено и е копие от същия на л. 17 и следващите от делото;
установява се от представената от ответника справка на л.12 от
делото, на която и ищеца се позовава, че
неустойката за непредставено обезпечение е платена до размер от 707.94 лева. , като в този
смисъл е и заключението на вещото лице. Макар
и изходящ от страната частен документ, с тази справка ответникът – издател признава неизгодния за
него в хипотеза по чл. 55 от ЗЗД факт на получаването на сумата, при което
съдът следва да кредитира справката и
нейното съдържание и да приеме, че имуществено разместване между страните има.
На
следващо място , съдът следва да прецени дали договора между страните е годно основание за
имуществено разместване по смисъла на чл. 55 от ЗЗД. Основания за общата му недействителност
според чл. 22 от ЗПК не се намериха, но е недействителна - нищожна – клаузата на чл.4 ал. 2 от същия,
която предвижда неустойка при непредставяне на обезпечение на вземанията на
кредитора по договора, тъй като противоречи на добрите нрави; липсата на
представени обезпечения е безспорен факт.
С оглед дадените от ВКС в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК критерий, следва да се каже , че тази неустойка не разполага с присъщите
си функции. Тя не обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито не биха
могли да настъпят само заради неизпълнението на задължението на ответника да
представи обезпечение. Пак по същата причина, неустойката няма възстановителна
функция, а прилагането й като санкция не може да обоснове законосъобразност,
доколкото паричния й еквивалент е значителен, почти три четвърти части от
главницата. Изводът на съда е , че плащането на сумата по тази неустойка е
самоцелно, а оттам – тази клауза противоречи на добрите нрави. Тази клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите – тя води до значително неравновесие между
договорените права на страните, като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по
договора. Няма данни тази клауза да е индивидуално договорена, ищецът не
доказва такива преговори , следователно тази клауза е нищожна и на основанието
по чл. 146 от ЗЗП.
Или, за Д. е възникнало вземане за суми,
платени на неосъществено основание - по
недействителна ( нищожна ) договорна клауза, до размера на платеното, 707.94 лева.
Възражението за пълно плащане сумите обаче
съдът намира да е основателно.
Най- напред, по сключването на
споразумението от дата 18.06.2020г. между страните не се спори. Изрично в
самото споразумение между страните е отбелязано, че се плащат „недължимо
платени „ от Д. суми по процесния
договор. Твърдяно е това споразумение да
е унищожаемо поради сключването му при крайна нужда и при явно неизгодни за ищеца
условия , но съдът е отхвърлил този иск, а други пороци на споразумението не се
релевират в настоящия процес и съдът следва да зачете последиците му, като
приеме плащането на сумата за осъществен
факт.
По делото фигурира и заверено от страната копие от разходен касов
ордер, от което личи плащането на сумата от 3000 лева; ордера е издаден на
датата, на която е сключено споразумението между страните, при което
удостоверява изпълнението на задължението на ответното дружество да плати
съобразно договореното в споразумението. Ищецът не оспорва твърдението за
получаването на сумата от 3000 лева, нито годността на ордера в качеството му на доказателство. Съдът го кредитира и
приема ответното дружество да е доказало факта на плащането. Платената сума
надхвърля претендираната, тоест плащането е пълно и точно и е погасила
задължението на ответното дружество да
върне получените без основание суми.
Или , по делото има основателно правопогасяващо
възражение , притезанието на Д. по чл.
55 ал. 1 от ЗЗД е погасено чрез плащане и искът следва да бъде отхвърлен.
Разноските по иска се присъждат в тежест на ищеца; съдът присъжда
единствено възнаграждение на юрисконсулт на ответното дружество в минимален
размер към датата на подаването на отговора на исковата молба, съобразно чл. 78
ал. 8 от ГПК.
Воден
от изложеното и на основание чл. 235 от
ГПК, съдът
Р Е Ш И:
Отхвърля иска на М.Д.Д., ЕГН **********,***,
да бъде осъдено ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28 ет. 2
офис 40 - 46, да заплати на ищеца сумата от 707.94 лева, дадена на
неосъществено основание – недействителна
клауза на чл.4 ал. 2 от договор за потребителски кредит между страните № ************
от дата 18.03.2016 г., като неоснователен .
Осъжда
М.Д.Д., ЕГН **********,***, да заплати
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28 ет. 2 офис 40 - 46, сумата от 100 лева
разноски по делото ( възнаграждение на юрисконсулт).
Решението
подлежи на обжалване пред ПОС с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването
му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ