Р Е Ш
Е Н И
Е № 101
гр.
Пловдив, 24.03.2020 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в открито заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа
докладваното от съдията Костадинова в.т.
дело № 70/2020 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 404 от 02.08.2019
година, постановено по т. дело № 338/2018 година по описа на Окръжен съд –
Стара Загора е осъдено ЗД „Б. И.“ АД, ЕИК …, със седалище и адрес на
управление:***, р-н Л., бул. „Д. Б." №…, да заплати на С.И.Д., ЕГН **********,***, със съдебен адрес:***,
офис …, чрез адв.Ж.З.,***, сумата от 75 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в счупване на
кости на тазовия пръстен - горното рамо на лявата срамна кост, имащо характера
на средна телесна повреда и довело до детеродна неспособност, както и преживени
душевни болки и страдания - силен стрес и страх, в резултат на претърпяното от
нея ПТП на 19.02.2018г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано
от 01.06.2018г. - датата на предявяване на писмена застрахователна претенция от
увреденото лице, до окончателното
изплащане на сумата. Предявеният
иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 75 000 лв. до претендирания размер от
90 000 лв. е
отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Със
същото решение е осъдено ЗД „Б. И.“ АД да заплати на С.И.Д. сумата от 4500 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди - заплатени разходи за специализиран транспорт от УМБАЛ „С. А.“ АД, гр. С., до гр. С. З. и стойността на причинените вреди по л.а. „С. И.“ с peг. № …, които са в пряка причинно-следствена връзка с
претърпяното от нея ПТП на 19.02.2018г., ведно със законната лихва върху
обезщетението, считано от 01.06.2018г. - датата на предявяване на писмена
застрахователна претенция от увреденото лице до окончателното изплащане на
сумата.
Осъдено
е ЗД „Б. И.“ АД да заплати на С.И.Д. направените по делото разноски в размер на
3 360 лева съразмерно с уважената част от исковете.
Осъдена е С.И.Д. ***” АД
направените по делото разноски в размер на 640
лева съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Осъдено е ЗД „Б. И.” АД да
заплати в бюджета на съдебната власт държавна такса в размер на 3180 лева,
както и 1380 лева направени по делото разноски за експертизи, съразмерно с
уважената част от исковете.
С определение № 1589 от 21.11.2019
година, постановено по делото в
производство по чл. 248 от ГПК, е оставено без уважение искането на ЗД „Б. И.”
АД за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
Срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част досежно обезщетението
за неимуществени вреди за разликата над
10 000 лева до 75 000 лева е подадена въззивна жалба от ЗД „Б. И.” АД. Оплакванията са за незаконосъобразност на решението в тази му част. Твърди,
че изводите на съда за вида на причинените неимуществени вреди на ищцата са необосновани,
не кореспондират със събраните по делото
доказателства. Поддържа се, че от
доказателствата е видно, че на ищцата е причинена само фисура в областта на
горното рамо на лявата пубисна кост, а не фрактура на тази кост и че няма данни за „детеродна неспособност”.
Оплакването е, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е
необосновано завишен с оглед претърпените от ищецата неимуществени вреди,
установени по делото. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и
постановяване на ново по същество, с което да се отхърли предявеният иск в тази
част / с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размера над
10000 лева, ведно със законната лихва/, както и да се присъдят на жалбоподателя
разноски и адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции съобразно
изхода на спора.
Срещу въззивната жалба е подаден
писмен отговор от ищцата в първоинстанционното производство С.Д. чрез процесуалния ѝ представтиел
адвокат Ж.З.. Становището е за неоснователност на въззивната жалба. В писмения отговор и в проведеното по делото
открито съдебно заседание се поддържа, че по делото са събрани доказателства, с
които е установено, че на ищцата е причинена фрактура на горното рамо на лявата пубисна кост, довела
до трайно затрудняване на движението на
левия долен крайник и че това увреждане
е причинило невъзможност да роди по
естествен път, което е детеродна неспособност. При тези увреждания и свързаните
с тях болки и страдания за продължителен период от време, наред с установените по делото отражения
върху психическото състояние на ищцата, определеният размер на обезщетението за
неимуществени вреди бил справедлив.
Искането е за потвърждаване на решението в обжалваната част и за
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Съдът, съобразявайки доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице имащо
правен интерес да обжалва, а именно от ответника по предявения иск срещу
решението в осъдителната му част частично. При подаването на въззивната жалба е спазен срока по чл. 259 от ГПК.
Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо.
По същество съдът намира
следното:
С представените по делото и
неоспорени от ответника писмени доказателства, по-конкретно с представените на стр. 35-38 от първоинстанционното дело доказателства,
сред които и молба, доставена на ответника на 01.06.2018 година, се установява, че ищцата С.И.Д. е сезирала ответното дружество с претенция за заплащане на обезщетение за претърпените
от нея неимуществени и имуществени вреди
при ПТП, станало на 19.02.2018 година,
заведена е щета № …. Претенцията е основана на съществуващата
застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника за автомобила, с който е
причинено ПТП – застрахователна полица …. Безспорно е между страните, а и от представеното
писмо / стр. 39/ се установява, че до заплащане на обезщетение от
застрахователя по застрахователната претенция
на ищцата по реда, предвиден в чл. 380
от КЗ не се е стигнало, поради несъгласие
на ищцата с предложения размер на обезщетението – 3000 лева. При положение, че ищцата не е получила сума от застрахователя по заведената от нея застрахователна претенция, предявеният пред
съда иск е допустим съгласно изискванията на чл. 498 ал. 3 предложение трето от КЗ.
По отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена от посоченото във
въззивната жалба, освен когато става
дума за приложение на императивна правна норма или когато съдът следи служебно
за интересите на някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. /
Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на
ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе само по въведените
с въззивната жалба оплаквания, посочени
по- горе. Те се свеждат до това какви неимуществени вреди, за които претендира
ищцата, са реално претърпени от нея при
процесното ПТП по вид, интензитет и продължителност и са установени със събраните доказателства, респ.
какъв е справедливият размер на обезщетението за претендираните и установени
неимуществени вреди.
Между страните са безспорни, а и
от събраните по делото доказателства се установяват следните обстоятелства, имащи
значение за ангажиране на отговорността на застрахователя по предявения срещу
него пряк иск:
Първото от тях е наличието на
валидна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с ответното дружество за автомобила, с който
е причинено ПТП, станало на 19.02.2018 година, а именно автомобил марка Т. С. с рег. №
…, управляван от А. Х. С.
Изключителната вина на А. Х. С.
за настъпване на ПТП, при което е пострадала ищцата, не се оспорва от ответното
застрахователно дружество, в процеса не са въведени и не са установени обстоятелства за съпричиняване от страна на
пострадалата. Срещу виновния водач А. Х.
С. е образувано наказателно производство от общ характер – НОХ дело № 538/2018
година по описа на Районен съд – И. Наказателното производство е приключило със
споразумение по чл. 381 от НПК, с което на обвиняемия А. С. е наложено
наказание за извършеното от него престъпление по чл. 343, ал. 3, предложение
второ, алт. 1, буква „а”, вр. Ал. 1, вр. чл.342, ал. 1, пр. 3 от НК, а именно за
нарушаване на правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2,пр. 1 и 3 от
ЗДП и причиняване по непредпазливост на средни телесни повреди на повече от едно лица, сред които и С.И.Д., за която е
прието, че ѝ е причинено счупване на кости на тазовия пръстен – горното
рамо на лявата срамна кост, довело на трайно затрудняване на движението на
левия долен крайник за повече от 30 дни.
Съгласно разпоредбата на чл. 300
от ГПК присъдата, респ. споразумението, одобрено по реда на чл. 382 ал. 7 от НПК са задължителни за гражданския съд, който разглежда гражданските последици
относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността
на дееца.
Първият спорен въпрос между страните
в процеса, въведен и с въззивната жалба, е дали при ПТП на ищцата е причинено счупване
на горното рамо на лявата срамна кост, или само фисура /спукване/. Следва да се
отбележи, че в хода на наказателното производство, с одобреното споразумение,
водачът е признат за виновен за причинена средна телесна повреда на ищцата,
изразяваща се именно в счупване на горното рамо на лявата срамна кост, довело
до трайно затрудняване на движението на левия долен крайник за повече от 30 дни.
Отделен е въпросът, че със
събраните от първоинстанционния съд и неоспорени от страните доказателства е
установено по категоричен начин, че става дума за счупване, а не за фисура на
костта.
Неоснователни са твърденията на
ответника, които се поддържат и във въззивната жалба, че от епикризата,
издадена от Клиниката по ортопедия и травматология при УМБАЛ „С. А.” – град С.
за проведеното болнично лечение на ищцата за периода от 19.02.2018 година до
01.03.2018 година се установявало, че става дума за фисура
в областта на горното рамо на лявата пубисна кос. Тази епикриза е
приложена като доказателство на стр. 29 от първоинстанционното дело. В
епикризата е вписана окончателна диагноза: фрактура пелвис, счупване на
ацетабулума, закрито. От данните в епикризата е видно, че е извършено закрито
наместване на фрактура на тазови кости без вътрешна фиксация – оперативно
лечение под анестезия.
Отразеното в епикризата се
потвърждава и от приетата по делото, неоспорена и неопровергана с други доказателства съдебно-медицинска
експертиза. В заключението на вещото лице
доктор П. е посочено, че при ПТП на ищцата е причинено счупване на таза в
срамната област в ляво, за което е
проведено оперативно лечение, изразяващо се в закрито, безкръвно наместване. От
данните по делото е установено, че болничният престой на ищцата, свързан с това
счупване, е продължил от 19.02.2018 година до 01.03.2018 година, когато е
извършено транспортирането ѝ със
специализиран автомобил до родния ѝ град С. З. Пълният оздравителен
период според вещото лице за такъв вид счупване е два-три месеца.
Конкретните негативни изживявания
на ищцата, свързани с установеното по делото счупване на тазовата кост, са
установени от разпитаните по делото свидетели П. М. и Б. Д.. Съдът възприема показанията
на тези свидетели, независимо от обстоятелството, че са дадени от мъжа, с
когото ищцата съжителства и който е баща
на детето ѝ и от нейната майка.
Показанията на тези свидетели се подкрепят от останалите събрани по делото
доказателства, не са опровергани по какъвто и да е начин. От свидетелските
показания е видно, че по време на болничния
си престой ищцата е изпитвала силни физически болки, тъй като поради
бременността даването на обезболяващи средства е било силно ограничено. Освен
това поради залежаването ищцата е получила рани по гърба и седалището си. Освен
физическите болки ищцата била и много притеснена както дали ще може да проходи,
така и заради бебето, непрекъснато плачела, не спяла по цели нощи, като не можела да приема и успокоителни
лекарства заради състоянието си. След изписването от болница и транспортирането
на ищцата с линейка в дома ѝ в град
С. З. тя останала на легло около два месеца, през които се налагало да
бъде пренасяна със стол за посещенията при ортопед и гинеколог. Прохождането на
ищцата ставало бавно и трудно, тъй като се страхувала, изпитвала силни болки и
притеснения, а и поради нарастващата ѝ бременност. Едва на третия месец
след ПТП с помощта на рехабилитатор ищцата започнала да се придвижва с
патерици. Според свидетелите и до момента ищцата не била възстановена напълно,
изпитвала болки.
Безспорно е, а и от представените
писмени доказателства е видно, че към момента на ПТП ищцата е била
бременна в пети лунарен месец, първа
бременност. ПТП не е дало отражение на плода, но още на 08.03.2018 година, след
изписването на ищцата от болница заради счупването на таза, ѝ е дадена
препоръка за раждане по оперативен път чрез цезарово сечение – амбулаторен лист
на стр. 30 от първоинстанционното дело. В обясненията на вещото лице Пасев, дадени в съдебно заседание на
18.04.2019 година е посочено, че при счупване на таза, настъпило в период до
три години преди раждане, раждането задължително се извършва чрез цезарово
сечение. От епикризите на стр. 32 и 33 се установява, че на 06.07.2018 година
ищцата е родила с цезарово сечение доносено бебе. За категоричното лекарско
решение ищцата да роди с цезарово сечение говорят и разпитаните по делото
свидетели, посочени по-горе. Свидетелят М. установява, че преди ПТП ищцата и
той били взели решение за раждане по
естествен път, мотивирано от по-краткия възстановителен процес, което обаче
станало невъзможно след ПТП.
В тази насока е и приетата по делото и неоспорена
съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещото лице д-р Д. Д., според която
фрактурата на срамната кост не позволява
раждане по естествен път, защото е най-важният елемент от тазовия пръстен на
изхода на таза. Вещото лице е посочило, че след ПТП при ищцата може да се говори
за детеродна неспособност, която се дефинира в учебника по съдебна медицина
като невъзможност да се зачене, да се износи и да се роди по естествен път.
Освен описаното до тук, ПТП се е
отразило и на психическото състояние на ищцата. Разпитаните по делото свидетели
установяват, че до раждането ищцата е била много притеснена и непрекъснато
плачела, освен заради болките и заради притесненията дали всичко ще е наред с
бебето. Освен това дългата социална изолация поради невъзможността да се
придвижва не ѝ се отразила добре. След раждането, и до момента ищцата не
била възстановена напълно психически, страхувала се, отказвала да се вози отзад
в автомобил, станала по-нервна, променила отношението към близките си хора,
плачела по най-дребни поводи.
В подкрепа на тези показания е и
приетата по делото съдебно-психологическа експертиза, изготвена от психолога К.
Я. и неоспорена от страните. В експертизата е посочено, че ПТП се е отразило на
психичното състояние на ищцата, довело е до висока невротизация на личността, много висока тревожност и
емоционална лабилност. Вещото лице е установило кумулативен стрес вследствие на преживения инцидент и
фрустрация, породена от продължителното лечение на физическите травми, като е
посочило, че е налице симптоматика на посттравматично стресово разстройство.
Посочено е също, че негативните изживявания и стрес не са отшумели напълно,
поради което на ищцата се препоръчва професионална психотерапевтична помощ и
подкрепа.
При определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява вида на установените по делото и описани по-горе травми – физически и психически, интензитета и
продължителността на болките и страданията, които безспорно са значителни и поради обстоятелството, че към момента на ПТП
ищцата е била бременна. Това е наложило ограничения в провежданото лечение,
довело е до по-големи от обикновените болки и до забавяне в оздравителния
процес и в прохождането, причинило е на
ищцата и допълнителни притеснения,
свързани със състоянието на бебето и с невъзможността оздравителния процес да е
пълноценен. С оглед на това съдът
намира, че определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за
неимуществени вреди от 75 000 лева е справедлив по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и е
съобразен и с икономическите условия в страната към момента на настъпване
на ПТП. При определяне на този размер на
обезщетението е съобразена и безспорно установената
по делото детеродна неспособност на ищцата, изразяваща се в невъзможността ѝ
да роди дете по естествен път. В случая става дума за преценка на гражданските
последици от деянието и няма пречка при
въведени в исковата молба обстоятелства в хода на настоящия процес да се
събират доказателства и да се приеме за установено наличието и на други
причинени на ищцата неимуществени вреди, освен тези, посочени в споразумението
по чл. 381 от НПК. Обстоятелството, че в наказателното производство не е
повдигнато обвинение и не е наложено наказание на прекия причинител на вредата
за причиняване на тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128 ал. 2 от НК не прегражда възможността за
пострадалата да иска обезщетение и за тези вреди, което тя е сторила. Необходимо
е при условията на пълно и главно
доказване в настоящия процес да бъдат
установени всички предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност на
прекия причинител, респ. на неговия застраховател – вреда, противоправно
поведение и причинна връзка между това противоправно поведение и вредата. Със
събраните по делото и подробно обсъдени по-горе доказателства тези предпоставки
са установени. Установено е, че при ищцата става дума за детеродна
неспособност, изразяваща се в невъзможността да роди по естествен път детето
си, дължаща се на счупването на тазовата
ѝ кост при ПТП, за което виновен е водачът на застрахования при ответника
лек автомобил А. Х. С.
По изложените съображения съдът
намира, че следва да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част.
ЗД „Б. И.”
АД е обжалвало с частна жалба постановеното в
производството по чл. 248 от ГПК определение № 1589 от 21.11.2019 година, с
което е оставено без уважение искането му
за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Искането е за отмяна на обжалваното определение и постановяване на ново по
същество, с което да се измени решението в частта за разноските, като се намали
размера на разноските на ищцата за адвокатско възнаграждение и се увеличат
разноските на ответника за адвокатско възнаграждение.
В
писмения отговор срещу частната жалба, подаден от адвокат З. като пълномощник
на С.И.Д., е изразено становище за нейната неоснователност.
Частната жалба е процесуално
допустима.
По същество съдът намира
следното:
Общата цена на предявените по
делото пред първата инстанция искове за имуществени и неимуществени вреди е
94500 лева. Исковете са уважени за общо 79500 лева, от които 75000 лева
обезщетение за неимуществени вреди и 4500 лева обезщетение за имуществени
вреди. При тази цена на исковете минималният размер на адвокатското
възнаграждение, определен съгласно чл. 7, ал. 2,т.4 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 3365 лева.
Пред първата инстанция ищцата е претендирала
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лева и е представила
доказателства за реалното им заплащане.
Ответникът също е представил
списък на разноските и доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 4000 лева. В списъка по чл. 80
от ГПК / стр. 63/ се твърди и са представени доказателства за регистрация по
ЗДДС на адвокат М. Г. Представен е и договор за правна защита и съдействие,
сключен от ЗД „Б. И.” АД с адвокат М. Г.,
който впоследствие е упълномощил друг адвокат – А.И..
Възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение по чл. 78
ал. 5 от ГПК е направено в преклузивния срок по чл. 80 от ГПК – до приключване
на последното открито съдебно заседание пред първата инстанция от процесуалните
представители и на двете страни / стр. 98 и стр. 133/.
С първоинстанционното решение
възраженията за прекомерност не са уважени, като съобразявайки уважената и
отхвърлена част от исковете, съдът е присъдил на ищцата адвокатско
възнаграждение 3360 лева / при дължимо такова 3365,08 лева/. На ответника са
присъдени 640 лева адвокатско възнаграждение/ при дължимо 634,92 лева съобразно
изхода на спора/.
С молба вх. № 11688/16.09.2019
година ответникът е поискал изменение на решението в частта за разноските, като
присъденото му адвокатско възнаграждение се увеличи на 980 лева, а това на ищцата
се намали на 2780 лева. Това искане е мотивирано с приложение на
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
ответникът е посочил, че съгласно цитираната разпоредба той има право на възнаграждение
в размер на 830 лева плюс 3% за горницата над 10 000 лева върху отхвърлената
част от исковете / в размер на 15 000 лева/. От друга страна според него ищцата
имала право на възнаграждение в размер на 830 лева плюс 3% за горницата над 10000 лева за уважената част от исковете в
общ размер на 79500 лева.
Искането на ответника за
изменение на решението в частта за разноските е неоснователно, респ.
първоинстанционното определение, с което това искане е оставено без уважение, е
правилно и законосъобразно. Размерът на заплатеното адвокатско възнаграждение се договаря свободно между страните. Съдът
може да го промени само в хипотезата на чл. 78 ал. 5 от ГПК – при прекомерност
с оглед цената на иска и минималните размери на
адвокатските възнаграждения по Наредба № 1. В случая и двете страни са
договорили и заплатили реално адвокатски възнаграждения от по 4000 лева.
Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че адвокатските възнаграждения не
са прекомерно завишени при минимален размер от 3365 лева по Наредба № 1 и с
оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. При разпределяне
на отговорността за дължимите разноски съдът
съобразява от една страна реално договореното и заплатено възнаграждение /което
може да намали само в хипотезата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, обсъдена по-горе/, а
от друга - уважената, респ. отхвърлена
част от исковете. По този начин е действал първоинстанционния съд и неговото
решение в частта за разноските, както и определението по чл. 248 от ГПК са
правилни.
Ето защо съдът намира, че следва да потвърди
определението по чл. 248 от ГПК, постановено от първоинстанционния съд.
За въззивната инстанция право на
разноски с оглед изхода на спора
има само С.Д. – ответник по въззивната и
частна жалба. Представени са договори за правна защита и съдействие, от които е видно, че са
договорени и реално заплатени 2500 лева адвокатско възнаграждение за защита по
въззивната жалба и 200 лева адвокатско възнаграждение за защита по частната
жалба. С молба вх. № 1955/09.03.2020
година от ЗД „Б. И.” АД е направено възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ответницата по жалбите – въззивна и частна. Съдът
намира
за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение
от 2500 лева за защита по въззивната жалба. При обжалваем интерес от 65 000
лева / разликата от 10000 лева до 75000 лева/ минималният размер на
адвокатското възнаграждение, определен по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е 2780 лева, а
претендираното такова е под този размер – 2500 лева.
По отношение на адвокатското възнаграждение за защита по
подадената частна жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК, е приложима
разпоредбата на чл. 11 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, която предвижда минимален размер от 200 лева, колкото са
заплатени на процесуалния представител на ответницата и се претендират като
разноски за производството по делото, поради което и за тях възражението за
прекомерност е неоснователно.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 404 от 02.08.2019
година, постановено по т. дело № 338/2018 година по описа на Окръжен съд –
Стара Загора, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1589 от 21.11.2019 година, постановено по т. дело № 338/2018
година по описа на Окръжен съд – Стара Загора в производство по чл. 248 от ГПК.
ОСЪЖДА ЗД „Б. И.“ АД, ЕИК …, със седалище и адрес на управление:***, р-н Л., бул. „Д. Б.” №…, да заплати на С.И.Д., ЕГН **********,***, със съдебен адрес:***,
офис …, чрез адв.Ж.З.,***, направените пред въззивната
инстанция разноски в общ размер на 2700 лева, включващ 2500 лева адвокатско
възнаграждение по въззивната жалба и 200 лева адвокатско възнаграждение по
частната жалба.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните, а в частта, имаща характер на
определение по чл. 248 ал. 3 от ГПК – в едноседмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.