Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,………..
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В състав в публично съдебно
заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МЛ. СЪДИЯ БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря Донка Шулева, като
разгледа докладваното от младши съдия Бошнакова в. гр. дело № 11306 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
Обазувано
е по въззивна жалба на „З.Д.Е.“ АД срещу решение № 75013/22.04.2020
г., постановено по гр. дело № 50117/2018 г. по описа на СРС, в частта, в което
жалбоподателят е осъден на основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да плати на ищеца „Застрахователно акционерно дружество А.“ АД сумата от
1307,50 лева, представляваща неплатената част от регресно вземане за платено
обезщетение за нанесени по застрахован при „ЗАД А.“ АД по имуществена
застраховка „Каско“ лек автомобил „БМВ Х3“ с рег. № ******* имуществени вреди,
претърпени вследствие на ПТП, настъпило на 05.11.2013 г. в подземния паркинг на
ул. „*********в гр. София по вина на водача на лек автомобил „Опел Инсигния“ с
рег. №********– застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност за автомобилистите“ при
ответника „З.Е.“ АД, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 30.07.2018 г., до окончателното плащане на сумата.
В жалбата се
излагат доводи, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила, както и че същото е необосновано. Поддържа се, че
районният съд неправилно е интерпретирал събраните по делото доказателства, в
резултат на което е приел за установени фактически обстоятелства, които не
кореспондират с доказателствената маса. Според жалбоподателя механизмът на
настъпване на ПТП не е изяснен по делото, тъй като вещото лице не е отговорило
на въпроса дали към момента на удара и двете процесни МПС са били в движение.
Моли въззивната инстанция да отмени постановеното решение в обжалваната част и
да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения срещу ответника иск.
Претендира се сторените по делото разноски.
Въззиваемата страна-ищец „ЗАД А.“ АД не
е подала отговор на въззивна жалба.
Софийски градски съд,
след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена от активно легитимирана страна в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно
компетентен съд, поради е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до
изложените във въззивната жалба доводи, като може да приложи и императивна
правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни правни
норми. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно правилата на
чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон. Пред настоящата инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които
да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа
обстановка. Ето защо втората инстанция следва да разгледа доводите на
въззивника-ответник във връзка с правилността на обжалваното решение.
Разгледана по същество,
въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предпоставките
за възникване на регресното право на застрахователя по имуществено застраховане
срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“
на причинителя на имуществени вреди (делинквента) изисква кумулативното
осъществяване на следните предпоставки: 1) наличие на действително
застрахователно правоотношение между увредения и ищеца по имуществена
застраховка; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно
основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите
да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение;
3) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно
обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ и 4) към момента на
настъпване на застрахователното събитие (ПТП) между делинквента и
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ да е съществувало
действително правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”.
В настоящото производство страните
не спорят относно наличието на следните факти: съществуването към датата на
процесното ПТП на валиден договор за имуществена застраховка „Автокаско“,
сключен между ищеца и собственика на увреденото МПС, наличието към този момент
и на валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност за автомобилистите“, сключен между ответника и водача на увреждащия автомобил; плащането от
страна на ищеца на застрахователното обезщетение в размер на 2615 лева.
Безспорно се явява по делото и обстоятелството, че с обща
регресна покана № Л-13904/27.12.2013 г. „ЗАД А.“ АД е поканило „З.Е.“ АД да плати сумата от 2630
лева. На 15.01.2014 г. поканата е получена от въззивника-ответник,
който е признал претенцията за
частично основателна, извършил е прихващане за сумата от 1322,50 лева, като не
е платил претендираният остатък в размер на 1307,50 лева.
В производството пред СГС спорен се явява
въпроса относно механизма на настъпване на ПТП, респ. да е налице съпричиняване
на вредоносния резултат. Съгласно съставения двустранен констативен протокол от
05.11.2013 г. процесното ПТП е реализирано в подземен паркинг, находящ се на ул. „Рачо ********, гр. София, при тръгване на
водача на лек автомобил марка „Опел“,
модел „Инсигния“ с рег. №********, който се удря в
паркирано/в спряло състояние лек автомобил марка „БМВ“, модел „Х3“ с рег. № *******. Според практиката на
ВКС, обективирана в Определение № 467/29.07.2009 г. по т. дело № 424/2009 г. на
ВКС, ТК, II ТО, ако протоколът за
ПТП е подписан от участниците в ПТП (какъвто е и настоящият случай), същият се
ползва с материална доказателствена сила за неизгодните факти, чието настъпване
е удостоверено с подписа на страните, поради което доказателствена тежест за
установяване, че механизмът на ПТП е различен от удостоверения в протокола, се
носи от ответника по иска, който в случая е ангажирал гласни доказателствени
средства – показанията на водача на увреждащия лек автомобил, както и писмени
доказателства - декларация от 05.11.2013 г., подписана от същия водач. В хода
на съдебното дирене пред първата инстанция свидетелката М.М.(водач на лекия
автомобил с рег. № *******) споделя, че не помни
дали преди момента на удара другото МПС е било в движение, като изрично
заявява, че непосредствено преди сблъсъка е чула другият водач да подава звуков
сигнал, т.е. липса ясен спомен относно поведението на водача на увреденото МПС непосредствено
преди реализираното на удара между двата автомобила, в частност дали и той е бил
привел в движение увредения лек автомобил. Съдът не може да приеме за
достоверни твърденията на свидетелката, отразени в попълнената от нея декларация
от 05.11.2013 г., доколкото те не се подкрепят от нито един от останалите
събрани по делото доказателствени източници – двустранния протокол, нейните
показания, депозирани пред районния съд, както и декларация от 05.11.2013 г.,
подписана от другия участник в ПТП, в която е посочено, че към момента на сблъсъка
МПС с рег. № ******* е било паркирано.
Втората
инстанция намира за изяснен механизма на настъпване на ПТП. Ударът между
процесните МПС е реализиран в резултат на противоправното поведение на водача
на лекия автомобил с рег. № *******, който при движение в посочения по-горе
участник е нарушил правилата на разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗДвП,
установяваща задължение за водача на МПС за безопасно извършване на маневра
„движение назад“. На следващо място, в заключението на вещото лице по САТЕ
изрично е посочено, че нанесените щети по лекия автомобил с рег. № ******* са
вследствие на реализираното ПТП, т.е. налице е причинно-следствена връзка между
поведението на водача на лекия автомобил с рег. №********и настъпилите вреди.
Стойността, необходима за възстановяване на процесното МПС с рег. № *******, възлиза на 2615 лева
(платени от ищеца, от които претендираното регресно вземане е в размер на 1307,50 лева).
По
отношение на субективната страна от фактическия състав на деликта нормата на
чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за вина във всички случаи на
непозволено увреждане, която в случая не е оборена от въззивника-ответник. По
делото не са събрани достатъчно по обем доказателства, въз основа на които да
се обоснове извод за принос от страна на водача на лекия автомобил с рег. № ******* за настъпване на имуществени
вреди. В двустранния констативен протокол е отразено, че увреденото МПС е било
в спряно състояние, а вещото лице в открито съдебно заседание на 18.12.2019 г.
категорично заявява, че заключението му относно причините за настъпване на ПТП не
би се променило и в случай, че и лекият автомобил с рег. № ******* е бил в движение. Ето защо съдът
приема, че по делото не са събрани категорични доказателства, установяващи
наличие на принос от страна на водача на увреденото МПС за настъпване на
вредоносния резултат. Точно обратното - по делото има данни (показанията на
свидетелката М.), че същият е опитал да предотврати удара, като е подал звуков
сигнал, което действие е съобразено с нормата на чл. 30 от ЗДвП.
Предвид
гореизложените съображения настоящият съдебен
състав намира,
че предявеният иск се явява доказан по
основание и размер, поради което счита решението в обжалваната му част за правилно и като такова следва
да бъде потвърдено, а въззивната жалба – отхвърлена поради нейната неоснователност.
По
разноските:
С оглед изхода на
делото разноски за въззивното производство
на въззивника-ответник не се дължат, а
въззиваемата страна-ищец не претендира такива.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 75013/22.04.2020 г., постановено по
гр. дело № 50117/2018 г. по описа на СРС в обжалваната му част.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.