РЕШЕНИЕ
№ 303
гр. Перник, 10.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА
КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ Г. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА Въззивно
гражданско дело № 20221700500344 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ ”,
чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба подадена от ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост - 3“, бл. 1, бул. „Александър Малинов“ №51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20
чрез: адв. д-р Е. Ц. от *** адвокатска колегия, с личен номер от Единния регистър на
адвокатите ***, с кантора на адрес: *** Срещу: Решение № 357/11.04.2022 г. по гр. д.
№ 20211720105293 на Районен съд Перник. С атакуваното Решение ПРС е
ПРОГЛАСИЛ НИЩОЖНОСТ НА Договор за потребителски кредит № *** от ***
сключен между А. Е. Д. ЕГН ********** *** Чрез адв.пълн. М. М. ПлАК и
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ „ЕООД с ЕИК ********* гр.София ул.Ал.Малинов 51 вх.А
ет.9 ап. офис 20 като сключен при неспазване нормите на чл.26 ал.1 ЗЗД поради това,
че е сключен при неспазване на чл.11 и чл.19 ал4 ЗПК вр. чл.22 ЗПК както и чл.68 е
чл.143 ал.1 и чл.147 ЗЗП, КАТО Е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ЕООД да заплати на А. Е. Д. ЕГН ********** *** сума в размер на 72
лева - д.такса - като разноски по делото, осъдил е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 38 ЗА ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД да заплати на адв. М. В. М. ПлАК, сума в
размер 350 лева, разноски за оказаната безплатна правна помощ, съразмерно на
1
уважената част от исковете.
С жалбата първоинстанционното решение се оспорва изцяло, като неправилно,
необосновано и не кореспондиращо със събраните по делото доказателства, поради
което се моли да бъде отменено.
В подадената въззивна жалба се излагат доводи, че решаващият състав правилно е
приел, че между ищеца и ответното дружество е сключен договор за потребителски
кредит, както и че същият не е нищожен поради липса на волеизявление от страна на
ищеца, поради нарушение на предписаната от закона форма или поради размер на
шрифта, по-малък от законоустановения. Погрешни според въззивника обаче са обаче
изводите за нищожност на договора, изложени в обжалваното решение.
Съображенията в жалбата за това са следните: че не е правилен и извода на съда, че
годишният лихвен процент на разходите по кредита (ГПР), посочен в договора, не
съответства на действителните разходи.Съгласно посочената от съда разпоредба на чл.
11, ал, 1, т. 10 от ЗПК, в договора за кредит следва да бъде посочен ГПР, както и общия
размер на дължимата сума от потребителя към кредитодателя. Формирането на ГПР е
императивно установено, като същият се изчислява съгласно посочената в Приложение
№1 към ЗПК формула. Законът не поставя условие да бъде включена тази формула в
договора за кредит, а само изчисленият съгласно нейните правила ГПР, съответно
сумата по договора за кредит, която потребителят се задължава да заплати.
Следователно липсата на детайлно описване на начина, по който е формиран ГПР не е
нарушение на ЗПК, нито това води до недействителност на договора за кредит.
Посочено е, че формулата за изчисление на ГПР включва като елементи при
изчисляване единствено главница, ливхи, разходи по кредита, погасителни вноски.
Съгласно nap. 1 от ДР на ЗПК, общите разходи по кредита включват известните на
кредитодателя суми по допълнителни услуги, чието сключване е задължително
условие за отпускане на кредита. Както било установено по делото, потребителят е
можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с
поръчителство от избрани от него физически лица. Следователно, сключване на
договор за поръчителство с „Фератум Банк“ (Малта), не е задължително условие при
отпускане на кредита, обратно на приетото от съда. С оглед изложеното,
кредитодателят не само не е бил длъжен да включи сумата, уговорена между
потребителя и трето лице в договора за поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно
nap. 1 от ДР на ЗПК не е имал право на това. В допълнение следвало да се посочи, че
тази сума не е била известна на кредитодателя, доколкото се уговаря между
потребителя и трето за кредитното правоотношение лице, т.е. отново не отговаря на
предпоставките за включване в общите разходи по кредита по смисъла на nap. 1 от ДР
на ЗПК, а и с оглед житейската и правна логика. Обратно на изводите на съда,
включването на клаузата за обезпечение чрез Фератум Банк (Малта) в чл. 5 от
Договора за кредит е посочено, че е следствие от направения от ищеца избор в рамките
на преддоговорните отношения между страните. Ищецът е избрал да кандидатства за
кредит с опцията задължението му за връщане на отпуснатия кредит да бъде
2
обезпечена по определен начин, който избор е отразен в предложения му договор.
Това обаче не означавало, че кредитодателят има информация относно условията, при
които ищецът и третото лице (поръчител), ще постигнат споразумение, съответно не е
ясно уговореното между тях възнаграждение.Следователно се твърди, че не е налице и
нарушение на чл. 10, ал. 2 от ЗПК, съответно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Съгласно
посочените разпоредби, кредиторът не може да изисква от потребителя такси, които не
са уговорени в договора за кредит по вид и размер. В процесния случай кредиторът не
е изисквал подобни такси, доколкото възнаграждението по договора за поръчителство
не се уговаря, нито се дължи на дружеството, отпуснало кредита. Ответникът не знае и
не е уведомяван за възнаграждението, дължимо от ищеца към поръчителя, поради
което е обективно невъзможно да включи тази сума в ГПР. Изводът на съда в обратния
смисъл е произволен, като за това не са събрани никакви доказателства в хода на
съдебното дирене. Такова възнаграждение можело и да не се дължи въобще, ако
потребителят предостави обезпечение чрез поръчителство от физически лица. В
същото време, следвайки логиката на решаващия състав, ако потребителят обезпечи
договора за кредит чрез поръчителство от физическо лице (свой роднина), като
уговори с това физическо лице дължимо възнаграадение в размер, в пъти по-голям от
този на кредита, то тази сума също трябва да бъде включена в ГПР. При това
положение ГПР винаги ще бъде по-голям от максимално допустимия съгласно чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, т.е. стопанска дейност по отпускане на кредити от небанкови финансови
институции не може да съществува поначало, тъй като всеки договор за кредит би бил
недействителен по волята на кредитополучателя и поръчителя. В допълнение, в
посочения пример отново не е възможно за кредитодателя да узнае размерана
уговореното възнаграждение между потребителя и поръчителя, още по-малко преди
сключване на договора за кредит с оглед изчисляване на ГПР. Относно липсата на
неравноправност на клаузата за обезпечение по смисъла на ЗЗП, съответно липса на
заобикаляне на закона чрез уговаряне на задължение за обезпечаване връщането на
отпуснатите кредитни средства.
Моли се ПОС да приеме, че уговарянето на задължение за обезпечаване на
отпуснат кредит, поето доброволно от едната страна, не нарушава закона и не
представлява неравноправна клауза, особено при условията на пазарна икономика. На
първо място, е отбелязано, че ищецът е получил информация за условията на договора
и задължението му да обезпечи отпуснатия кредит. При предоставяне на малки
потребителски кредити, какъвто е предмета на дейност на ответника, в не малка част от
случаите същите не биват изплатени в срок. Последващото водене на заповедно,
исково, съответно изпълнително производство, не само носи нови разходи и удължава
срока, през който кредитора не може да се ползва от паричните средства, но не
гарантира пълното удовлетворяване на вземането. Именно поради тази причина, в
договорените между страните условия на договора за кредит, е включено задължение
за обезпечаване на отпуснатата сума. Въпросната клауза следва да бъде преценявана
при съобразяване на баланса между правата и интересите на кредитора и на
3
кредитополучателя по договор за потребителски кредит, вземайки предвид рисковете
за дружествата, предоставящи малки потребителски кредити. В противен случай,
липсата на механизъм за допълнителна гаранция за връщане на отпусканите кредитни
средства би довела до изчезване на този пазарен сектор, съответно до липса на такъв
тип микрокредитиране въобще. Следователно включване в договора за кредит на
задължение за обезпечаване на неговото връщане е напълно законосъобразна уговорка
между страните. Като се отчете, че обезпечаването може да стане по различен начин, а
не само чрез сключване на договор за гаранция (например с лично поръчителство),
може да се направи извод, че горепосоченото задължение не цели заобикаляне на
императивните разпоредби на ЗПК.
В допълнение е отбелязано, че възнаграждението по договора за гаранция, е
заплатено в полза на трето по спора лице. „Фератум България“ ЕООД не се е
обогатило от платените суми, свързани с договора за гаранция. Това означавало не
само, че не е налице намерение за заобикаляне на закона от страна на ответника, но и
че при потвърждаване на постановеното съдебно решение, ищецът би се обогатил без
правно основание за сметка на ответника. Неправилни според въззивника са правните
изводи на решаващия състав досежно основанието за нищожност, на което се е
позовал, за да обяви договора за нищожен. Съдът приема, че договорът за гаранция е
нищожен поради противоречие с добрите нрави, което впоследствие преценява за
основание за нищожност на целия договор за кредит, съответно нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. В обжалваното решение се сочи, че изобщо не е анализиран
въпросът какво повеляват добрите нрави в подобна ситуация и кое точно морално
правило е нарушено в процесния казус (както приема трайната съдебна практика).
Поемането на задължение за даване на обезпечение със сигурност не противоречало на
добрите нрави, както и изпълнението на това задължение по начин, избран от ищеца.
В мотивите на решението е прието, че договорът е нищожен на основание
противоречие с добрите нрави, а са цитирани разпоредби от ЗПК, които се твърди, че
са нарушени. По този начин не ставало ясно кое основание за нищожност всъщност се
приема за настъпило от съда. Както е известно, нарушението на добрите нрави и
нарушението на императивни законови норми са две самостоятелни основания за
нищожност. Поради това е налице е вътрешно противоречие в мотивите на решението,
което води до неговата необоснованост.
На следващо място се излага, че погрешно в обжалваното решение се извършва
едно отъждествяване на заемодателя по Договор за кредит („Фератум България“
ЕООД) и поръчителя „Фератум Банк“ ЕАД (Малта). Доколкото ставало въпрос за два
различни правни субекта, дори да се приеме, че договорът за поръчителство е
нищожен, то той не можел да повлияе на договора за кредит. Евентуалната липса на
задължение по договора за поръчителство от страна на ищеца към трето за кредитното
правоотношение лице не можел да влече отпадане на правото на кредитодателя да
получи възнаграждение за предоставените парични средства. Пороци в акцесорното
4
правоотношение нямат за последица опорочаване на главното. Въз основа на
гореизложеното се моли ПОС да постанови решение, с което да отмени обжалваното
решение и да постановите друго, с което да отхвърли предявените искове като
неоснователни. Моли се съдът да присъди на „Фератум България“ ЕООД направените
по делото в първа и втора инстанция разноски.
В законноустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК
въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва въззивната
жалба. Излага подробни доводи и моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Прилага съдебна практика на Окръжни
съдилища от различни съдебни райони по сходни казуси.
При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна проверка,
съдът с определението си за насрочване на делото е установил, че жалбата е допустима
(по съдържание е въззивна жалба, подадена против подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт, в срока по чл. 259 ГПК, от процесуално легитимирана страна, имаща
правен интерес от обжалването) и е съобразена с изискванията за редовност по чл. 260
и 261 ГПК.
Във въззивната жалба страната не са е позовала и не е направила обосновано и
конкретно оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения, изразяващо се в
неизготвен, непълен или неточен доклад, неразпределена доказателствена тежест и
недаване на указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, поради което за въззивния съд не
възниква задължение да се произнесе служебно, тъй като за допуснати от първата
инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не
следи служебно - чл. 269, изр. 2 ГПК /т. 1 и т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
С въззивната жалба, не са поискани събиране на нови доказателства във
въззивното производство за факти, които са от значение за спора и представляват
нововъзникнали или новооткрити обстоятелства по смисъла на чл.266, ал. 2 ГПК, или
такива, за чието доказване не е било допуснато от първоинстанционния съд събирането
на доказателства поради процесуални нарушения във връзка с неправилно тълкуване и
прилагане на процесуална норма по допускане на доказателства по смисъла на чл. 266,
ал. 3 ГПК, поради което за въззивния съд не възниква задължение да се произнесе
служебно с определението по чл. 267 ГПК. С оглед на изложеното съдът е насрочил
делото за разглеждане в открито съдебно заседание.
В проведеното по делото открито съдебно заседание, за Дружеството
жалбоподател се явява адв. Г. М.,, който по същество поддържа жалбата и моли за
срок за писмени бележки, като в указания такъв е представил такива, в които доразвива
доводите си и моли решението на бъде отменено.
А. Д. редовно призована, не се явява. По делото е постъпило писмено
становище от нейния пълномощник адв. М. М., с която моли да се даде ход на делото в
негово отсъствие. Поддържа депозирания отговор и оспорва въззивната жалба.
Представя списък на разноските, има възражения по доклада на съда, че същият е
подал писмен отговор по делото което не отбелязано, а в останалата част молбата има
характер на писмена защита /като докладът е допълнен предвид постъпилия
действително в срок отговор на насрещната страна/.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от
ГПК, Пернишкият окръжен съд, приема за установено следното :
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима - подадена е от
5
активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния
срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество. Пернишкият окръжен съд,
служебно намира, че обжалваното решение се явява валидно и процесуално
допустимо.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност
на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.
Изхождайки от изложеното във въззивната жалба, от доводите на противната страна,
както и от материалите по делото, Пернишкият окръжен съд намира следното :
Не се спори по делото, а и видно от приложените писмени доказателства се
установява, че А. Е. Д. ЕГН ********** *** е сключила с „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ
„ЕООД с ЕИК ********* гр.София ул.Ал.МАлинов 51 вх.А ет.9 ап. офис 20 Договор
за потребителски кредит № *** от *** за сумата в размер 1450 лева.
Кредитът следвало да бъде възстановен на 12 броя вноски, съгласно погасителен
план, неразделна част от Договора, и първа падежна дата 15.08.2020 като обща сума за
връщане - 1783.50лв. представляваща : 1450лв. главница, лихва 333.50лв. при лихвен
%- 23 %, ГПР 49.11
Искало се е от ПРС да обяви за нищожен Договор за потребителски кредит №
*** от *** на основание чл.26 ал.1 ЗЗД поради това, че е сключен при неспазване на
чл.11 лчл.19 ал4 ЗПК вр. чл.22 ЗПК както и чл.68 е чл.143 ал.1 и чл.147 ЗЗП
А при условията на евентуалност - че клаузата на чл.5 от Договор за
потребителски кредит № *** от *** е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД и
поради това, че е сключена при неспазване нормите на чл.10 а чл.11 и чл.19 ал.3 ЗПК и
вр.чл.22 ЗПК както и по чл.68 е чл.143 ал.1 и чл.147 ЗЗП
С решението си ПРС е уважил иска, като в мотивната част на същото, съдът е
посочил, че от представения по делото Договор, по който страните не спорят относно
сключването му и конкретните му разпоредби, се установявало, че между страните е
налице облигационна връзка по договор за кредит и съгласие за връщане на сумата,
вкл. нейното олихвяване. Видно от Договора за потребителски кредит от ***, съдът е
посочил, че на ответника е отпуснат кредит в размер 1450 лева, което се установява и
от изслушаното ССчЕ по делото пред ПРС.
Кредитът е следвало да бъде възстановен на 12 броя вноски, съгласно
погасителен план, неразделна част от Договора, и първа падежна дата 15.08.2020 като
обща сума за връщане - 1783.50лв. представляваща : 1450лв. главница, лихва 333.50лв.
при лихвен %- 23 %, ГПР 49.11 лв Към Договора е представен погасителен план, в
който е описана всяка една от месечните вноски с наглед пример за формирането като
сбор от главница и възнаградителна лихва.
По делото е прието заключение по СТЕ, неоспорено от страните, което съдът
кредитирал изцяло като обосновано, обективно и компетентно изготвено, отговарящо
на всички поставени задачи, като видно от заключението на същото то се установява, и
че при сключване на договора дружеството е предоставило на кредитополучателя-
стандартен формуляр като преддоговорна информация, договорът за кредит и общите
условия на Дружеството, като сумата не се спори и се установява и от заключението,
6
че е била преведена на лицето.
Районен съд Перник е посочил, че е бил сезиран с главен иск за прогласяване
нищожност на сключен между страните Договор за потребителски кредит № *** от ***
с ответника в размер 1450 лева на основание чл.26 ал.1 ЗЗД поради това, че е сключен
при неспазване на чл.11 ,чл.19 ал4 ЗПК вр. чл.22 ЗПК както и чл.68 е чл.143 ал.1 и
чл.147 ЗЗП и евентуален иск - че клаузата на чл.5 от Договор за потребителски кредит
№ *** от *** е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД и поради това, че е
сключена при неспазване нормите на чл.10 а чл.11 и чл.19 ал.3 ЗПК и вр.чл.22 ЗПК
както и по чл.68 е чл.143 ал.1 и чл.147 ЗЗП. Съдът е уважил главния иск, като е
прогласил нищожност на договора на посоченото основание, като в правните си
аргументи е застъпил, че в тежест на ищеца е в условията на пълно и главно доказване
да установи, че процесната сума е заплатена от него и е получена от ответника, а той
следва да установи основанието да задържи търсената като платена сума.
ПРС е приел, че страните са обвързани от Договора, които е валидно сключени е
породил присъщите си правни последици, защото съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител,
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка
от страните по договора. Съдът приел, че договорът за кредит е сключен под формата
на електронен документ, същият, ведно с допълнителните споразумения и Общите
условия към него, са представени по делото на хартиен носител на основание чл. 184,
ал. 1 ГПК и че процесният договор представлява електронен документ, който не е
подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕУУ Независимо че
електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис, не се
ползва с формална доказателствена сила, последното не е тъждествено на пълна липса
на волеизявление и не може да бъде игнорирано, в който смисъл е практиката на ВКС,
формирана с Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о. и Определение
№ 169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о. В посочената практика се приема, че
„принципно представянето на документ върху който липсва подпис на издателя му
предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат
установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му“.
В процесния случай във формулярите е попълнена информация, която
логически е свързана единствено с ищеца - три имена, ЕГН, постоянен и настоящ
адрес, имейл, мобилен телефон. От съвкупната преценка на доказателствата съдът
приема, че ищецът е преминал през формата за кандидатстване и сам е попълнил
своите данни с цел да получи кредит.
Съдът е посочил, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишния процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно
параграф 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В конкретния случай се установило според първата инстанция, че осигуряването
7
на обезпечение е задължително условие за сключването на Договора (каквото и трябва
да бъде), но чл. 3.2 от общите условия предвижда три алтернативи за
кредитополучателят, като същият е свободен в своя избор.
Обстоятелството, че е избрал ползване на услуга от „професионален поръчител“,
работещ тясно с ответника не обосновавала според съда твърдението на ищеца, че това
задължение трябва да бъде включено в ГПР, защото при евентуален избор на някоя от
другите две възможности - поръчители, която не носи разход в общия случай или
банкова гаранция (която неминиемо е свързана с разход, то тези разноски за
кредитополучателя не биха били включени в ГПР. Ето защо този съд приема, че дали
дадена услуга следва да бъде включена в ГПР подлежи на анализ и преценка дали е
свободно избрана от страната, поради което невключването на възнаграждението за
поръчител в ГПР по конкретния Договор не е нарушение и не води до неговата
недействителност.
Настоящият състав приел, че този договор е нищожна сделка поради
противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД, доколкото хипотезата може да се
приравни на договор, при който насрещната престация е до такава степен
нееквивалентна на заплатеното, че практически може да се счете, че престация липсва.
За да възприеме това становище, съдът се съобрази с правната доктрина и трайната и
непротиворечива практика на ВКС.Като критерий в съдебната практика е възприета
изключително голямата разлика в престациите - Решение № 615 от 15.10.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1208/2009 г. на III Г. О. на ВКС, решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д.
№ 485 по описа за 2010 г. на I Г. О. на ВКС, Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВкС по гр.
д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК.
В настоящия случай съдът заключил, че се касае именно за такава драстично
изразена липса на еквивалентност при наличието на така уговорено възнаграждение,
първо защото отговорността на поръчителя може изобщо да не бъде ангажирана и
второ, същият разполага с регресни правата по чл. 143 и чл. 146 ЗЗД (установи се по
делото, че е налице и договор за поръчителство), като същият може да се суброгира в
правата на удовлетворения кредитор съгласно чл. 429, ал. 1 ГПК.Ето защо сумата по
договора за поръчителство / услуга следвало да бъде отнесена към задълженията по
Договора, а не към договора за поръчителство.Следователно, разпоредбата на чл.11
ал.1 т.10 ЗПК е била нарушена тъй като това представлявала разход, който се включва
в общия разход по основния договор. С тези доводи, съдът приел, че процесният
Договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр.чл.22 ЗПК
вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 ЗПК поради което предявеният иск се явява основателен
и доказан.
Предвид така приетото от фактическа страна, Пернишкият окръжен съд намира за
установено от правна страна следното :
Настоящият състав намира, че решението на първоинстанционния съд е
правилно и следва да бъде потвърдено.
В чл. 143 на ЗЗП е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в
договор с потребител. Там изрично е посочено, че за такава се счита всяка уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, а различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 19 точки на разпоредбата. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
8
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл.
13а, т. 9 от ДР на ЗЗП . Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според
Директива 93/13/ЕИО не се счита за индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе
на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи,
че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от
договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената
тежест да установи този факт. Също така в тежест на ответната страна е да докаже, че е
било изпълнено изискването чл. 10. (1) ЗПК, договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договора. По делото се твърди, че договора е бил сключен по електронен път. От
представената разпечатка на хартиен носител, може да се направи извод, че договора е
формуляр, който видно от изложените параметри, е бил подписан от ищцата при
предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне
на поръчители /гаранти/, както и дължимото се възнаграждение по сключен договор за
поръчителство, като тази клауза е част от договора за потребителски кредит. Наред с
това ищцата не е била запозната с начина на формиране на ГПР и ГЛП като разходи по
кредита. В общите условия не е посочено как се изчисляват приложимия лихвен
проценти ГПР по ДПК във връзка изискванията на ЗПК. Посоченото не дава основание
да се приеме, че ищцата е била наясно с начина на формиране на дължимото към
кредитора възнаграждение, като не е имала възможност да влияе върху съдържанието
на договора, като този извод може да се направи от гореизложеното. Не се установи с
ищцата да е бил съгласуван и индивидуално уговорен размерът на възнаградителната
лихва, поради което съдът приема за установено, че е бил налице страндартизиран
9
бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от самия ответник.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В този смисъл, като не е включил възнаграждението за поръчителя, в
общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на
закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради
което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишния процент
на разходите, са нищожни, т. е. не съществуват по договора. И тъй като не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК.
Настоящият състав счита също, че споразумението за осигуряването или
сключване на договор за поръчителство, следва да се счита за нищожно на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави. Посочените в
сключения договор изисквания към ответника за предоставяне на обезпечение
надминават целта на обезпечението на задължението, като съображенията са следните.
В договора са поставени на практика задължения за ответника за обезпечения на
вземането, което автоматично води до сключването на допълнителна сделка по
договора за допълнителни услуги. Подобни клаузи са увреждащи страната и сключени
при нарушение на правилата на ЗПК. Посоченият договор за поръчителство всъщност
е част от ДПК, макар и оформен като отделна сделка. По този начин се цели
заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, забраняващо ГПР да бъде по -
голям от петкратния размер на законната лихва. Посочената гаранционна сделка на
практика води до заобикаляне на разпоредбата на закона, което е довело до оскъпяване
на кредита, които съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да се включат в ГПР, но това
не е сторено в нарушение на закона.
Видно от допълнителното заключение на вещото лице изчисления ГПР, е в
нарушение изискването на чл. 11 от ЗПК. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в
посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези
обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
10
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на
разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни
елементи обаче, както бе посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не
става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдеши.
доколкото е предвидена дължимост и на възнаграждение за поръчителство. Не става
ясно и защо има разлика в процентите на ГЛП и ГПР от 10%. доколкото ответната
страна заявява, че в процента на ГПР не е включено възнаграждението за
поръчителство. Т.е не става ясно, какво е включено в процента на ГПР. че то да е с 10%
от този на ГЛП. някакви други ли разходи, или път нещо друго, можем само да гадаем.
Следователно, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите,
така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по
разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Наред с това, Договор № *** за предоставяне на потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК.
В чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК е предвидено, че в договора трябва да се съдържат
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В нашият случаи няма видно от заключението на съд- счетоводната
експертиза пред първата инстанция такъв не е представен на лицето при сключване на
договора, макар и вопследствие такъв да има в кориците на делото, представен от
Дружеството, погасителен план, който да отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Доколкото в Договор № *** за предоставяне на потребителски кредит, е предвидена
дължимостта на договорна лихва, както и такса поръчителство, същите е следвало да
бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Това не
е сторено то кредитодагеля, а единствено и само се е задоволил с посочване на обща
дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Това
създава невъзможност за подзащитнага ми да разбере заплащаните от нея вноски по
погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база.
Посоченото се явява още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за
паричен заем.
Решаващият извод на съда за уважаване на главния иск е правилен.
За обосноваването му районният съд е изложил изчерпателни и аналитични мотиви,
11
поради което настоящия състав препраща към тях, на основание чл.272 ГПК.
По оплакванията във въззивната жалба:
За да бъде даден отговор на въпроса дали договорът е нищожен,
поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава
шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“, сред които е и чл. 22, съгласно който когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от
ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит е недействителен, на
първо място, като неотговарящ на изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, тъй като
преддоговорната информация, самия договор и погасителния плано са изготвени на
шрифт с размер 9.5, като такъв е не е бил предоставен на лицето към момента на
сключване на договора. Законовото изискване е те да са с минимален размер 12.
Горепосоченото е установено от експертно заключение, срещу което въззивникът не е
възразил, нито е поискал изготвяне на повторна експертиза. Настоящия състав намира
за неоснователно направеното в жалбата оплакване, досежно приложението на чл.10,
ал.1 ЗПК, респ., не възприема даденото от въззивника тълкуване, че всички
изисквания, посочени в тази разпоредба следва да са в кумулативна даденост.
Разпоредбата е ясна и недвусмислена и съдържа изброяване на изискванията, на които
следва да отговаря договорът за потребителски кредит, а именно „той се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт -
не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора“.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора-чл.22. Неоснователно е и оплакването, че съдът
неправилно е приел, че таксата за гарант следва да се включи в ГПР. Според
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В § 1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална
дефиниция за "Обща сума, дължима от потребителя" и това е сборът от общия размер
на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. В договора като обща сума,
която следва да бъде върната е посочена сумата 1783.50лв. представляваща : 1450лв.
главница, лихва 333.50лв. при лихвен %- 23 %, ГПР 49.11. Посочено е, че ГПР е
49.11%, но не е ясно същия от какво се формира. В общата сума не е включено
допълнителното плащане по договор за гаранция. Според чл.5 от договора заемът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank банк на кредитора, за
което кредитополучателя заплаща вноски в горепосочения., която сума не е включена в
12
ГПР. С включването й, ГПР се променя /виж заключението на икономическата
експертиза/. Тази сума несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход
във връзка с предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. Предвид това,
оплакването в жалбата за неправилност на този извод на първостепенния съд се явява
неоснователно. С оглед това, настоящият състав на съда намира, че при сключването
на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноски за
гаранция по договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за
потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително
уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.
По тези съображения, настоящиья състав намира, че въззивната жалба е
неоснователна, а обжалваното решение-правилно, поради което то следва да бъде
потвърдено.
С оглед изложеното въззивната жалба се явява неоснователна, поради което
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Разноски
С оглед изхода по делото дружеството жалбоподател следва да бъде осъдено да
заплати на адвокат М. В. М., пълномощник на А. Е. Д. ЕГН **********, с адрес ***
сумата от 350лв. за оказаната от него безплатна правна помощ и процесуално
представителство на А. Е. Д. ЕГН ********** в производството пред Пернишкия
окръжен съд, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата, вр. с чл. 7, ал.2, т.2 от
Наредбата на минималните размери на адвокатските възнагреждания, сумата 300лв. за
оказаната от него безплатна правна помощ и процесуално представителство на
жалбоподателката в производството пред Пернишкия окръжен съд.
Водим от гореизложеното и в същия смисъл, съдът
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 357/11.04.2022 г. постановено по гр. д. № 5293 на Районен
съд Перник по описа за 2021 г.
Осъжда ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ „ЕООД с ЕИК ********* гр.София
ул.Ал.Малинов 51 вх.А ет.9 ап. офис 20 , да заплати на адв.М. В. М., пълномощник на
А. Е. Д. ЕГН **********, с адрес *** сумата от 350лв. за оказаната от него безплатна
правна помощ и процесуално представителство на А. Е. Д. ЕГН ********** в
производството пред Пернишкия окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
13
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14