№ 667
гр. Пловдив, 23.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20245300500885 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Община Пловдив против Решение №
5077/15.12.2023г., пост. по гр.д.№ 15592/2022, ПРС, с което уволнението на Н. Д. И.,
извършено със Заповед № 617/01.09.2022 от Г.Н., ръководител СУ АП на Община
Пловдив, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на осн. чл.
325, ал. 1, т. 4 от КТ, със завършването на определената работа, е признато за
незаконно и е отменено; Н. Д. И. е възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност „***“ към Община Пловдив; Община Пловдив е осъдена да заплати на Н. Д.
И. следните суми: 5727,54лв. – обезщетение на осн. чл. 225, ал. 1 от КТ за това, че е
останал без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 01.09.2022 г. –
01.03.2023 г ., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.10.2022г. до
окончателното й изплащане.
Жалбоподателят Община Пловдив е останал недоволен от така постановеното
решение, като счита същото за неправилно, необосновано и постановено в нарушение
на материалния закон. Развива доводите си, че съдът не е обсъдил предпоставката за
съществуването на трудовия договор – тристранното споразумение между страните, в
който е признато правото на ползвателя на услугата да откаже същата без да е
необходимо да излага каквито и да е съображения. Счита, че доколкото трудовия
договор е обусловен от съществуването на тристранното споразумение, то с отказа от
услугата отпада и предмета на самия договор. Позовава се и на разпоредбите на
Наредба № РД-07-7/2019 за включване в механизма „лична помощ“. Поддържа, че по
делото се доказва постъпило заявление от ползвателя на лична помощ, че не желае да
ползва услугите на асистента, поради което и е налице отпадане на необходимостта от
извършване на работата, за която работникът е бил нает. Счита, че трудовият договор
следва да се разглежда в единство с тристранното споразумение, като по този начин
1
ясно и конкретно се дефинира както вида, така и обема и времето за изпълнение на
работата. Поради това поддържа, че договорът не е за неопределено време, а за срока
за направлението за лична помощ. Сочи и че в това правоотношение е необходимо да
се отчетат личните права на ползвателя на услугата. Счита и че доколкото работникът
е знаел за желанието на ползвателя на услугата да прекрати ползването й, то не следва
строго формалистично да се прилагат разпоредбите на КТ, които не отчитат
спецификата на конкретния договор. Посочва и , че съдът не е обсъдил в решението си
възраженията на ответника , направени в отговора на исковата молба. Счита, че
трудовият договор е прекратен правилно- поради завършване на определената работа,
като в този случай не се дължи и предизвестие. Моли за отмяна на обжалваното
решение и за отхвърляне на предявените искове. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата страна Н. Д. И. е подал отговор на въззивната жалба, в който я
оспорва. Поддържа , че в първото съдебно заседание изрично е заявил, че счита
трудовият договор за срочен. Поддържа, обаче, че е незаконосъобразно прекратен, т.к.
посоченото правно основание за прекратяване е неправилно и незаконосъобразно.
Развива доводи, че е безпределно ясно, че обжалваната заповед е тази от 01.09.2022г.
Посочва и че още с исковата молба е заявил, че признава правото на ползвателя на
услугата да се откаже от нея и че това е записано и в тристанното споразумение.
Счита, обаче, че за да е законосъобразна заповедта за прекратяване на ТПО, то същата
е следвало да бъде издадена на някое от основанията по чл.328, ал.1 от КТ. Счита, че
работодателят не е спазил духа на закона, т.к. в противен случай би бил обвързан с
договорките по т.11 от ТД№612/30.06.2022г. и чл.9, ал.6 от тристранното
споразумение, като целта е била спестяването на една брутна заплата за неспазено
предизвестие. Счита постановеното решение за правилно и законосъобразно и моли за
потвърждаването му. Претендира разноски по реда на чл.38 от ЗА.
Постъпила е частна жалба от Н. Д. И. против Определение № 2986/08.03.2024г.,
постановено по същото дело, с което е оставена без уважение молбата му за изменение
на решението в частта за разноските. Изложени са оплаквания от забавяне на
производството. Изложени са и доводи за приложение на НМРАВ по отношение на
определеното възнаграждение на пълномощника по реда на чл.38 от ЗА.
Постъпил е отговор на жалбата от ответната страна Община Пловдив, в който се
поддържа правилност на обжалвания съдебен акт. Развиват се доводи, че
процесуалното представителство е осъществено само в първото съдебно заседание от
общо 5 проведени, като в останалите случаи ищецът се е защитавал сам. Моли за
потвърждаване на определението.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ответник, останал недоволен от постановеното решение, откъм съдържание е редовна,
поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на иска, с който е
бил сезиран. При това положение следва да се приеме, че решението е валидно и
допустимо.
2
В рамките на първоинстанционното производство е прекратен един от
обективно съединените искове за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на
задължение на работодателя по предходен договор и това определение е
стабилизирано.
Предявеният иск е за признаване на уволнението на работник за
незаконосъобразно и отмяната му, както и за възстановяване на работника на заеманата
длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на
незаконното уволнение – искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ.
Предмет на въззивното обжалване е цялото решение, с което са уважени исковете. За
да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че извършеното
уволнение на служителя е незаконно, поради това, че всъщност трудовият договор е
бил безсрочен поради липса на конкретизация на вида, обема и количеството работа,
което не позволило да се установи кога работата е завършена. Това изключвало
настъпването на основанията, визирани в чл.325, ал.1, т.4 от КТ, а именно –
завършване на работата, за която е нает работника, поради което и извършеното на
това основание уволнение се явява незаконно и е отменено. С отмяната на уволнението
съдът е разгледал и кумулативно съединените искове, като е приел, че работникът
следва да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, както и че е
останал без работа за исковия период, поради което и му се дължи обезщетение в
присъдения размер.
По така предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ доказателствената тежест е за
работодателя, който следва да докаже, че законосъобразно е упражнил правото си на
уволнение, като в конкретния случай следва да установи, че е налице завършване на
работата, за която е нает работника, т.е. че са настъпили предпоставките на чл.325,
ал.1, т.4 от КТ и трудовото правоотношение е прекратено законосъобразно.
От фактическа страна не се спори по факта, че страните са се намирали в
трудови правоотношения, възникнали на основание Трудов договор № 612/30.06.2022г.
и прекратени със Заповед № 617/01.09.2022г. Същите са приложени по делото. От
съдържанието на представеният трудов договор се установява, че работникът е
назначен на длъжност „ ***“ и че е уговорен срок – за извършване на определена
работа – подкрепа на потребителя В. Н.ва И., не по-късно от 01.02.2025г., като
правилно е посочено и пр. осн. - чл.68,ал.1, т.2 от КТ. В съдебното производство е
приложено и Тристранно споразумение № ТД-627/217.06.2022г. между общ. Пловдив ,
като доставчик на лична помощ, Н. И., като ***, В. И., ползвател, като в същото е
уговорен срок на предоставяне на лична помощ – до 01.02.2025г. В р.III, чл.9, ал.5 от
споразумението е уговорено, че същото може да бъде прекратено … „по искане на
ползвателя до доставчика на личната помощ“. От така посочените клаузи в договора и
тристранното споразумение се установява, че трудовото правоотношение между Н. И.
и Община Пловдив е срочно, с определяем срок – до завършване на определена работа,
но не по-късно от 01.02.2025г. Възложената работа е на „***“ на конкретно лице, като
според съда е пропуск в договора липсата на позоваване на тристранното
споразумение между страните, респ. кога може да се приеме, че работата е изпълнена
преди крайния срок. Настоящата инстанция не споделя изводите на
първоинстанционния съд относно това, че в договора не е посочено в какво се състои
работата, от което следвало, че договорът е за неопределено време. Напротив – в
процесния договор изрично е записано, че длъжността на която се назначава
служителят е „***“ на конкретно посочено лице и че предварително му е връчена
длъжностна характеристика. При това положение не може да се приеме, че е неясна
трудовата функция, която се възлага на служителя, както и че не е ясна работата, която
следва да бъде извършена. Посочен е и краен срок на изпълнение – 2025г. С оглед на
тези факти, съдът намира, че е неправилен извода, че процесният трудов договор е
3
безсрочен. Напротив – той има срок на действие – извършване на определената работа,
но не по-късно от посочения краен срок.
Оспорваната заповед за уволнение е издадена на пр. осн. чл.325, ал.1, т.4 от КТ,
а като причини за прекратяване на трудовия договор е записано „завършване на
определената работа“. Така изготвена заповедта остава немотивирана, според
настоящата инстанция, т.к. нито за работника, нито за съда става ясно защо
работодателят приема, че работата е завършена. Очевидно е, че заповедта е издадена
много преди крайния срок за завършване на работата, посочен в трудовия договор,
поради което не може да бъде прието, че срокът за приключване на ТПО е настъпил.
Други данни и изложени мотиви в заповедта няма. От нея не става ясно защо
работодателят приема, че възложената работа е изпълнена и то точно към този момент.
Тези неясноти и пропуски правят заповедта за прекратяване на ТПО немотивирана.
Безпротиворечива е практиката на съдилищата, установена с оглед
разясненията в редица решения на ВКС / виж напр. Р№ 346/ 23.07.2010г., гр.д.№
468/2009г., IV г. о., Р№ 46/04.07.2011г., гр. д. № 16/2010 г., IV г.о. и др./, че във всички
случаи на прекратяване на трудовото правоотношение следва да бъде посочено ясно и
недвусмислено основанието, на което се извършва това прекратяване. Това е
необходимо както с оглед защитата на работника, така и за проверка на
законосъобразността на самата заповед. При съдебна проверка за законосъобразно
упражняване на правото на уволнение в процеса се изследва именно посоченото
основание, като е недопустимо заповедта да бъде разширявана, допълвана или
уточнявана в рамките на съдебното производство. Няма законова пречка мотивите в
заповедта да се изчерпват и с цитиране на правната норма, но само когато няма
никаква друга нужда от излагане на допълнителни факти, послужили за формиране
волята на работодателя. Необходимо е от съдържанието на тази заповед да се направи
категоричен извод за фактите въз основа на които работодателят е приел, че е
настъпило основанието за прекратяване на ТПО. Съдът следва да извърши проверка
само относно осъществяване на фактите, посочени като част от правното основание ,
въз основа на което работадятелят е упражнил правото си на уволнение. Само в такава
хипотеза може да се извърши и проверката за законосъобразно упражняване на
правото на уволнение на работодателя.
В настоящият случай в уволнителната заповед липсва посочване на
фактическото основание , което според работодателя води до прекратяване на
трудовото правоотношение. Доколкото в трудовия договор е посочена единствено
трудовата функция – „***“ на В. И. и срок за изпълнение на работата – до 01.02.2025г.,
то от уволнителната заповед е неясно защо много преди изтичане на крайния срок
работодателят приема, че работата е изпълнена. В трудовия договор не е отразено, че
трудовата функция се свързва с тристранното споразумение между страните. Едва в
съдебното производство работодателят представяйки доказателства, че ползвателя на
услугата В. И. се е отказала от услугите на назначения ***, се позовава на това
основание. Тези факти биха могли да бъдат основание за прекратяване на трудовото
правоотношение ако, от една страна, в самия трудов договор бе вписано, че трудовите
задължения се основават на тристранното споразумение между работодателя и
работника и ползвателя на услугата, а от друга – в заповедта за прекратяване на ТПО
бе вписано като основание – постъпилото заявление за отказ от слугата. Последният
факт се изнася едва в исковото производство, а както вече бе коментирано е
недопустимо заповедта за уволнение да бъде допълвана в съдебното производство.
Допустимо е причините за уволнение да бъдат посочени и в друг документ, към който
препраща заповедта, стига той да е известен на работника или служителя. В настоящия
случай подобно препращане не е налице. Съдебният контрол върху законосъобразното
упражняване на правото на уволнение следва да бъде осъществен само върху
4
издадената заповед с изложените в нея факти и мотиви. В случая посочени факти и
мотиви в уволнителната заповед липсват, липсва и препращане към друг документ, в
който същите да са изложени, поради което и тя се явява немотивирана. Това е
съществен порок на уволнителната заповед , като той води до нейната
незаконосъобразност.
По тези съображения съдът намира, че процесната заповед за прекратяване на
ТПО е незаконосъобразна, като издадена в нарушение на изискванията за
мотивираност, поради което и следва да бъде отменена.
С уважаване на главния иск по чл.344, ал.1, т.1 от ГПК за отмяна на уволнение
като незаконосъобразно се установяват предпоставките за уважаване на кумулативния
иск по чл.344, ал.1, т.2 от КТ – за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност.
По отношение на иска по чл.344, ал.1, т.3 от КТ – за заплащане на обезщетение
за оставане без работа поради незаконното уволнение се установява и първата
предпоставка – наличие на незаконно уволнение. Останалите два елемента – оставане
без работа и размерът на обезщетението, не са оспорени , поради което и съдът няма да
излага самостоятелни съображения по тях , а ще препрати към мотивите на
първоинстанционния съд на осн. чл.272 от ГПК.
Предвид изложеното, първоинстанционното решение като постановено при
същия краен резултат следва да бъде потвърдено.
По частната жалба.
С обжалваното определение по чл.248 от ГПК първоинстанционния съд е
отказал да измени решението в частта за разноските, като присъди по-висок размер
адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца Н. И. – адв. В. И., над вече
определеното такова от 500лв.
Съдът намира, че определеният размер на осн. чл38 от ЗА на адвокатското
възнаграждение е справедлив и отговаря както на фактическата и правна сложност на
конкретното дело, така и на обема на извършената работа. Съдът не е обвързан с
посочените минимални размери в Н1/2004МРАВ с оглед най-новата практиката на
СЕС – Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22, в което е прието, че националният
съд е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба относно
минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед противоречието й с
чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС. Доколкото следва да се изхожда от принципа
за заплащане на възнаграждение на положения труд, то приложимите критерии в
случая са именно фактическата и правна сложност на делото и обема на положения
труд. Именно от тези критерии е изхождал и първоинстанционния съд, поради което
постановения отказ за завишаване на определеното възнаграждение като правилен и
законосъобразен следва да бъде потвърден.
По разноските
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на процесуалния
представител на въззиваемия Н. И. – адв. В. И., сумата от 500лв. на осн. чл.38 от ЗА за
оказана безплатна правна помощ и съдействие във въззивното производство.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5077/15.12.2023г., пост. по гр.д.№ 15592/2022, ПРС.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 2986/08.03.2024г.,, пост. по гр.д.№
5
15592/2022, ПРС.
ОСЪЖДА Община Пловдив, ЕИК ********* да заплати на адв. В. С. И., ЕГН
**********, сумата от 500лв. за осъществена правна помощ и съдействие на осн. чл.38
от ЗА на Н. Д. И. във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6