№ 2133
гр. София, 02.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100508715 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20102261 от 22.04.2021 г. по гр.д. № 50994/2020 г.
Софийски районен съд, 144 състав осъдил СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ
„СВ. К.О.“ на основание чл. 225, ал. 3 КТ да заплати на СТ. ИВ. ВЛ., ЕГН
**********, сумата 5 490 лева, представляваща обезщетение за недопускане
до работа, на която е възстановен с влязло в сила решение по гр. дело №
5060/2006 г. на Софийски районен съд, 63 състав, за периода 01.01.2020 г.-
30.09.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
исковата молба - 20.10.2020 г., до окончателното плащане. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 800 лева –
разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника СОФИЙСКИ
УНИВЕРСИТЕТ „СВ. К.О.“, който го обжалва изцяло с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон и
необоснованост. Първоинстанционният съд не взел предвид, че ответникът
изпълнил задължението си да предложи на ищеца работа в Университета,
въпреки че длъжността „научен сътрудник І степен“ към Лаборатория по
1
политически мениджмънт – Философски факултет – СУ, която той заемал
преди уволнението и на която бил възстановен със съдебно решение, вече не
съществувала. С решение на Академичен съвет на СУ от 23.06.2004 г.
(Протокол № 11) Лаборатория по политически мениджмънт – Философски
факултет била закрита. С писмо изх. № 94-С-4 от 09.07.2009 г. на ректора на
СУ ищецът бил поканен да заеме длъжност „научен сътрудник І степен“ във
Филиална библиотека на същия факултет. Не отговаряло на истината, че
работодателят не е създал условия на служителя да изпълнява работата, на
която е възстановен. Работодателят изпълнил задължението си, като
предложил на лицето да изпълнява длъжност в същия факултет, предвид
невъзможността да предложи същата длъжност, заемана преди уволнението.
Въпреки това ищецът отказал да заеме предложената длъжност. Ищецът не
представил и никакви доказателства, че в процесния период 01.01.2020 г. –
30.09.2020 г. работодателят противоправно не го е допускал до работа.
Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него
постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Не претендира
разноски.
Въззиваемата страна СТ. ИВ. ВЛ. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1
ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък
по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав
намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а по същество е правилно по следните
съображения:
2
С исковата молба съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл. 225, ал. 3 КТ за сумата 5 490 лв., представляваща обезщетение за
недопускане до работата, на която ищецът е възстановен с влязло в сила
решение по гр. дело № 5060/2006 г. на Софийски районен съд, 63 състав, за
периода 01.01.2020 г.- 30.09.2020 г. Претендирана е и законната лихва,
считано от подаване на исковата молба в съда на 20.10.2020 г. до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявения иск с възражения, поддържани и във
въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно разпоредбата на чл. 345, ал. 1 КТ, при възстановяване на
работника или служителя на предишната му работа от съда той може да я
заеме, ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за
възстановяване се яви на работа, освен ако този срок не бъде спазен по
уважителни причини. Според чл. 225, ал. 3 КТ, когато незаконно уволненият
работник или служител бъде възстановен на работа и след явяването му в
предприятието, за да заеме работата, на която е възстановен, не бъде допуснат
да я изпълнява, работодателят дължи обезщетение на работника или
служителя в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на
явяването му до действителното му допускане до работа.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение
№ 2/12.12.2013 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГК на ВКС, отговорността на
работодателя по чл. 225, ал. 3 КТ е договорна, произтичаща от неизпълнение
на трудово задължение по възстановеното трудово правоотношение (чл. 127,
ал. 1 КТ), като съгласно чл. 228, ал. 1 КТ обезщетението се определя на базата
на последното месечно брутно трудово възнаграждение на работника или
служителя, получено преди незаконното уволнение, което не може да бъде
по-малко от размера на установената за страната минимална работна заплата
за периода на недопускането.
С оглед посочената нормативната уредба, при иск с правно основание
чл. 225, ал. 3 КТ следва да са налице кумулативно дадените в закона
предпоставки - работникът да е възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност с влязло в сила решение, да се е явил в предприятието, за да
започне работа в срока по чл. 345, ал. 1 КТ, както и да не е бил допуснат от
3
работодателя да изпълнява работата, на която е възстановен.
Съгласно константната практика на ВКС (решение № 60209 от
04.01.2022 г. по гр. д. № 319/2021 г., ІІІ ГО и цитираните в него решение №
518 по гр. д. № 374/2009 г. на ІV ГО, решение № 298 по гр. д. № 3972/2008 г.
на І ГО, решение № 245/2010 г. по гр. д. № 1048/2009 г. на ІІ ГО, решение №
145/2011 г. по гр. д. № 1186/2010 г. на ІІІ ГО, решение № 913/2009 г. по гр. д.
№ 4080/2008 г. на ІV ГО, решение № 518/2010 г. по гр. д № 374/2009 г. на ІV
ГО), в случаи на вече съдебно ангажирана отговорност на работодател да
обезщети свой работник или служител при недопускане до работа за
предходен период, напълно достатъчно е в срока по чл. 345 КТ работникът
или служителят дори и един единствен път да е посетил предприятието и да е
изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение.
Еднократното му явяване е достатъчно, за да се счете, че той е изпълнил
своето задължение и да постави работодателя пред необходимостта да реши -
дали да допусне до работа незаконно уволнения от него работник или като
откаже - да извърши правонарушение, вредите от което което следва да
обезщети. От момента на явяването му на работа и незаконното му
недопускане от страна на работодателя, работникът или служителят има
право на съответното обезщетение. Еднократно заявената и манифестирана
готовност от страна на работника в срока по чл. 345 КТ е част от
правопораждащия правото фактически състав при всеки иск, основан на
недопускане до работа по чл. 225, ал. 3 КТ, независимо дали е първи или
последващ. Последващо искът се предявява, когато нарушението продължава,
реално допускане до работа не е настъпило след осъждането на работодателя
да плати обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Основанието за обезщетение
по чл. 225, ал. 3 КТ не е темпорално ограничено и съществува до
отстраняване на правонарушението от работодателя с действително
допускане до работа. Правото на обезщетение съществува и може да бъде
реализирано по исков ред, докато не настъпи или допуск до реално
изпълнение на работата, или прекратяване на трудовото правоотношение.
Докато нарушението продължава, работодателят ще дължи обезщетение и то
може да се претендира с иск, на практика последователно заведени искове за
определени периоди. При последващ иск за период, следващ този по влязлото
в сила осъдително решение, искът по чл. 225, ал. 3 КТ се основава на
продължаващото правонарушение, а фактът кога и как същото е виновно
4
извършено от лица, представляващи работодателя, вече е съдебно установен
правнорелевантен факт. Това е фактът на явяване на ищеца в предприятието,
за да заеме работата на която е възстановен в срока по чл. 345 КТ, съответно
фактът на недопускането му до работното място и връзката между тях -
еднократно и в този момент. Обстоятелствата се обхващат от обективните
предели на силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила съдебно
решение по присъдено за определен период обезщетение, след като са
обусловили началната дата на неговата дължимост. Решението има
правоустановяващо, както и преклудиращо действие за възраженията на
ответника в последващ процес относно тези факти.
Възстановяването на незаконно уволнения работник на предишната
работа се извършва с влязло в сила решение. То възстановява трудовото
правоотношение занапред във вида, в който е съществувало към незаконното
уволнение - както би съществувало, ако работникът не беше уволнен (чл. 345,
ал. 1, чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ). Ако междувременно длъжността е съкратена и
работникът не може реално да я изпълнява занапред, работодателят следва да
прекрати възстановеното трудово правоотношение на това основание. Тогава
работникът няма право на обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Ако обаче
работодателят не прекрати трудовото правоотношение и не допуска
работника да я изпълнява с обяснението, че длъжността не съществува, той
действа недобросъвестно - не отчита значимата за правоотношението промяна
в структурата си, държи работника в неуредено положение и му дължи
обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ (решение № 314 от 19.11.2012 г. по гр. д.
№ 307/2012 г., ІІІ ГО на ВКС и цитираната в него друга практика).
В случая не е било спорно и се установява, че между страните е
съществувало безсрочно трудово правоотношение, по което ищeцът е
изпълнявал при ответника длъжността „научен сътрудник І степен“ към
Лаборатория по политически мениджмънт – Философски факултет на СУ.
Със заповед № РД-22-4159/23.12.2004 г. на ректора на СУ ищецът е
уволнен на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Уволнението, извършено с тази
заповед е било отменено като незаконно и ищецът е бил възстановен на
заеманата преди уволнението длъжност с решение по гр.д. № 1005/2005 г. на
СРС, 65 състав.
Със заповед № РД-22-342/14.02.2006 г. трудовото правоотношение с
5
ищеца е било прекратено на основание чл. 325, т. 2 КТ, считано от 15.11.2005
г. С влязло в сила решение по гр. д. № 5060/2006 г. на СРС, 63 състав е
отменена заповед № РД-22-342/14.02.2006 г. и ищецът е възстановен на
предишната му работа на длъжността „научен сътрудник І степен“ към
Лаборатория по политически мениджмънт – Философски факултет на СУ.
С уведомление по чл. 345 КТ от 19.01.2009 г. ищецът е уведомен, че в
двуседмичен срок от получаването следва да се яви на работа, за да заеме
предишната си длъжност. С молба с вх. № 94-С-4/26.01.2009 г. ищецът
уведомил ответника, че на посочената дата се явява на работа в срока по чл.
345, ал. 1 от КТ и поискал да му бъде осигурена възможност да изпълнява
трудовите си задължения по длъжността, на която е възстановен, като в
случай че не може да се осъществи това веднага, ищецът поискал да бъде
уведомен кога да се яви на работа.
На 15.05.2009 г. ищецът изпратил до ответника нова молба с вх. № 94-
С- 4, в която посочил, че до 15.05.2009 г. не му е била осигурена възможност
да изпълнява трудовите си задължения по длъжността, на която е бил
възстановен, и поискал повторно да му бъде осигурена такава възможност.
С писмо изх. № 94-С-4/09.07.2009 г. ответникът уведомил ищеца, че
може да се яви на работа в СУ, считано от 13.07.2009 г. на длъжността
„научен сътрудник І степен“ при Философски факултет /Филиална
библиотека
В отговор, с писмо вх. № 94-С-4/15.07.2009 г. ищецът заявил, че не
приема предложението, тъй като образователната и научната му
квалификация се различава от предложената му работа. Отново поискал да му
бъде осигурена възможност да изпълнява трудовите си задължения на
длъжността, на която е възстановен от съда.
Видно от приетите съдебни решения (л. 46 – 84 от делото на СРС), по
предявени последователно девет иска по чл. 225, ал. 3 КТ ответникът е бил
осъден да заплати на ищеца обезщетение за недопускане до работа в периода
26.01.2009 г. – 31.12.2019 г.
С оглед така установеното, предявеният иск, с който се претендира
обезщетение за периода 01.01.2020 г. – 30.09.2020 г. е основателен. Ищецът е
бил възстановен от съда на заеманата от него преди уволнението със заповед
№ РД-22-342/14.02.2006 г. длъжност - „научен сътрудник І степен“ към
6
Лаборатория по политически мениджмънт – Философски факултет на СУ;
Фактът, че същият се е явил на работа в срока по чл. 345 КТ да заеме
длъжността, се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо
още на първото решение, с което ответникът е бил осъден да заплати
обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ, а се установява по несъмнен начин и в
настоящото производство; При доказателствена тежест за ответника съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, и въпреки дадените му от районния съд
указания с доклада по делото, същият не е ангажирал доказателства, че в
процесния период е допуснал ищеца да заеме длъжността, на която е
възстановен със съдебното решение.
Както беше посочено, в случаите, когато към момента на
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност последната вече не
съществува и работникът/служителят не може реално да я изпълнява след
възстановяването, работодателят следва да прекрати възстановеното
правоотношение на това основание. В случая не се твърди и няма
доказателства за прекратяване на трудовото правоотношение между страните,
поради което същото продължава да съществува и като не изпълнява
съдебното решение за възстановяване на работа, ответникът действа
недобросъвестно и дължи обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ.
Във връзка с доводите в жалбата, че на ищеца било предложено да
заеме друга длъжност, което той отказал следва да се посочи, че това
предложение не съставлява изпълнение на задължението на работодателя да
допусне служителя да изпълнява длъжността, на която е възстановен. Нито
работодателят е длъжен да отправя подобно предложение, нито
работникът/служителят е длъжен да приеме отправено му такова – по
същество това би представлявало изменение на трудовото правоотношение, за
което чл. 119 КТ изисква взаимно съгласие на страните.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените са в размер на
800 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
29.06.2021 г.
7
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20102261 от 22.04.2021 г., постановено
по гр.д. № 50994/2020 г. на Софийски районен съд, 144 състав.
ОСЪЖДА СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. К.О.“, гр. София, бул.
„****, да заплати на СТ. ИВ. ВЛ., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „****, на
основание чл. 78 ГПК сумата 800.00 лв. (осемстотин лева), представляваща
разноски за въззивното производство. Решението подлежи на касационно
обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8