№ 1409
гр. София, 04.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Кристина Филипова
Даниела Христова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно гражданско дело
№ 20231000501215 по описа за 2023 година
С решение № 1 от 03.01.2023 г., поправено с решение № 349 от
06.06.2023г. и двете постановени по гр. д. № 575 по опис на Окръжен съд
София, Прокуратурата на Република България с адрес гр. София, бул.
„Витоша“ № 2, е осъдена да заплати на А. В. И. с ЕГН **********, сумата от
15 500 лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди
причинени като пряка и непосредствена последица от незаконосъобразно
повдигнато обвинение в извършване на престъпления по чл. 242, ал. 2, пр. 1,
вр. чл. 18, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, и по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4,
вр. чл. 20, ал. 2 от НК, на основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, ведно със
законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска
26.06.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.
86 от ЗЗД и е отхвърлил иска за разликата над присъдената сума до пълния
предявен размер от 66500 лв., ведно с претенцията на законна лихва от датата
на предявяване на иска - 26.06.2020 г, до окончателното изплащане на
задължението и претенцията за мораторно обезщетение върху присъдената
сума за периода от 09.02.2018г. до 25.06.2020г.
Със същото решение е присъдено обезщетение за нанесени имуществени
вреди от същото деяние в размер на 8121.67 лева и е отхвърлена претенцията
1
за разликата над тази сума до претендираните 8514 лева.
Във въззивното производство се поддържат две въззивни жалба, първата
от ответника - Прокуратурата на Р България, която е обжалвала решението в
осъдителната част и втората от ищеца А. В. И., който е обжалвал решението в
отхвърлителната част - за неимуществени вреди до 40 000 лева, а за
имуществени до пълния размер на предявения иск. Двете страни обосновават
оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в съответните
обжалвани части и ги поддържат в проведеното открито съдебно заседание.
Процесуалният представител на ищеца претендира и„ за присъждане на
допълнително обезщетение за имуществени вреди до размер от 40 000 лева и
на адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 от ЗА. За разликата над 40
000 до претендираните 66 500 решенията постановени от първата инстанция
са влезли в законна сила /т.е. за разликата над 40 000 до претендираните 66
500 лева по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди.
Съдът в съответствие с правомощията на въззивната инстанция, очертани
в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, приема че обжалваното решение е валидно
и допустимо, а относно неговата правилност и обоснованост, съобрази
следното:
Предявен е осъдителен иск за сумата от 75014 лева, от които 66 500 лева
са претендирани като обезщетение за нанесени неимуществени вреди, а 8514
лева са претендирани като имуществени вреди, настъпили като пряка и
непосредствена последица от на противоправно деяние с правно основание
чл. 2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ. Претендирана е и законна лихва върху тази сума,
считано от датата на предявяване на иска 15.08.2023г. до окончателното
изплащане на задължението и мораторна лихва в размер на законната,
дължима за периода от 09.02.2018 г. до 25.06.2020 г.
В исковата молба ищецът А. В. И. излага, че на 10.02.2018 г. е бил
привлечен към наказателна отговорност за престъпление, което не е
извършил и във връзка с това обвинение е предаден на съд, а съдът го е
оправдал с присъда, влязла в законна сила на 10.06.2020 г.
Ответната страна оспорва исковете по размер. Счита, че разследването е
продължило в разумен срок от две години и четири месеца.
Страните, не спорят пред въззивния съд по фактите изложени в исковата
молба, които се установяват от представените писмени доказателства, които
се съдържат в НОХД 347/2018 г. по опис на Окръжен съд – София, ВНДОХ
№ 788/2019 г. по опис на САС, НД № 65 по опис на ВКС, ВНДОХ №
2
474/2020 г. по опис на САС и НД 39/2021 г. по опис на ВКС.
Не е спорно, че в периода на съдебното производство е взета мярка за
неотклонение „задържане под стража“, която е продължила за период от
03.10.2019 г. до 10.06.2020 г.
Спорно пред въззивния съд е дали първата инстанция правилно е
преценила вредите, които са нанесени в следствие на незаконното обвинение,
проведеното по него разследване и поддържане на обвинението, до влизане в
сила на оправдателната присъда. Спорно е също, дали вредите са оценени
обосновано спрямо събраните по делото доказателства.
Видно от решението, което се обжалва в него е извършен подробен
анализ на съдебна практика, която няма задължителен характер и не
освобождава съда от задължението да изложи фактите, които приема за
установени и възоснова на тях да определи справедливо обезщетение.
Вредите, които всеки субект на незаконно обвинение понася са
индивидуални с оглед неговата личност, социален статус, образование,
професия, семейна среда, личен морал, задължения към непълнолетни и
възходящи и т.н. Унифицирането на определени обезщетителни размери само
по критерия – правна квалификация на незаконното обвинение, не може да
обоснове справедлив размер на претендираното обезщетение и е в
противоречие с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Затова е необходимо въззиния съд като инстанция по същество да изложи
самостоятелни мотиви относно оценката на събраните по делото
доказателства свързани с размера на присъденото обезщетение и да обоснове
справедлив размер.
От събраните в исковото производство доказателства се установява, че
ищецът не е осъждан преди да бъде привлечен към наказателна отговорност
по обвинението, за което е признат за виновен – справка за съдимост от
12.02.2018 г. приложена в досъдебното производство. Прокуратурата е
поискала от съда да наложи марка за неотклонение „задържане под стража“,
но съдът е оставил без уважение това искане /протокол от 13.02.2018 г. по
ЧНД № 74/2018 г. по опис на СОС/. Наложил е марка за неотклонение
„домашен арест“. Същата е обжалвана, но потвърдена от САС по ВЧНД №
232/2018 г. В хода на досъдебното производство с постановление от
26.02.2018 г. на Прокуратурата на Р България – Окръжна прокуратура София
е наложена забрана за напускане на пределите на Р България по чл. 68, ал.1 от
НПК. С протоколно определение от 01.10.2019 г. на САС по ВНОХ дело №
3
788/2019г. предвид редовното призоваване на подсъдимия – призовка връчена
лично на 02.08.2019 г., но неявяването му в съдебно заседание на
01.10.2023г., марката за неотклонение е изменена в най-тежка - "задържане
под стража" и е изпълнена без оказана съпротива. Подсъдимият е намерен на
адреса, на която живее. Приведен е в затвора в гр. София. в деня следващ
задържането му – 03.10.2019 г. Видно от трудов договор № 1161 от
29.08.2019 г. той е назначен на длъжността „работник – товаро-разтоварна
дейност, сортировач“ с месечно възнаграждение в размер на 562 лева, но
считано от задържането му под стража от 03.10.2019 г. е бил в обективна
невъзможност да изпълнява задълженията си по този договор. Изменението
на марката за неотклонение е инициирано по протест на Прокуратурата
срещу оправдателна присъда постановена от първата инстанция. От това
следва, че първопричината за наложените ограничителни мерки е
инициираното от ответника производство, което обосновава и отговорността
му за вредите понесени от ищеца. Процесуалното бездействие на
обвиняемия/подсъдим е само повод да бъде изменена марката му да
неотклонение в най-тежка – задържане под стража.
Ищецът е с чисто съдебно минало и към настоящия момент. Израствал е в
семена среда, която му е дала добро възпитание. След обвинението, а и
предвид престоя в затвора в гр. София, характерът му се е променил, бил
уплашен, самотен, засрамен пред близките си, пред приятелите си и пред
целия град. Прекъснал работа поради невъзможността да изпълнява
задълженията си, предвид наложената му мярка за неотклонението „домашен
арест“ , а в последствие и задържане под стража. Имал приятелка, с която се
разделили, като според свидетелските показания на неговия баща, причината
за раздялата е отражението на обвинението в психиката на ищеца, съответно
несигурността за неговото бъдеще.
Съдът кредитира показанията на свидетелите И. – баща на ищеца и Р. –
близък приятел от детска възраст, които са непротиворечиви помежду си и от
тях се установява, че след като прекъснал работа поради невъзможността
обективно да изпълнява задълженията си, станал резервиран към всички, плах
и притеснителен.
Видно от съдържанието на протокол от съдебно заседание, проведено на
29.10.2019 г. по ВНОХД № 788/2019 г. , подсъдимият И. е дал разяснение за
причината, поради която не могъл да се яви в съдебното заседание насрочено
за 01.10.2019 г. и е уверил съда, че не е имал намерение за се укрива, защото е
бил адреса и не го е напускал, сключил е трудов договор и го е представил.
4
Въпреки, че осъдителната присъда постановена в това производство е била
отложена с изпитателен срок, прокуратурата не е поискала изменение на
марката за неотклонение от задържане под стража в по-лека.
Ищецът е останал в ареста и съм момента на касационното производство
и е призован от Затвора – гр. София за заседанието проведено на 21.02.2020 г.
В това производство е поддържана тезата, която е излагана от подсъдимия
И. в течение на цялото наказателно производство, че не е знаел за
съдържанието на автомобила, в който е бил само пътник; не е провеждал
разговор с митническия служител; не е признавал вина, а напротив още в
началото е заявил „не знам за никаква марихуана и не ме интересува“.
С решение № 32 от 14.05.2020 г. поставено по наказателно дело №
65/2020 г. е отменена осъдителната присада на въззивния съд поради
допуснати процесуални нарушения свързани с оценката на доказателствата и
делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен
съд. При новото разглеждане на делото, Прокуратурата е поддържала
обвинението.
След отмяната на осъдителната присъда на САС, защитата на подсъдимия
е поискала изменение на марката за неотклонение в по-лека. Прокуратурата е
дала отрицателно становище относно основателността на това искане, което
не е обосновано с липсата на осъдителна присъда. С протоколно определение
от съдебно заседание по ВНДОХ № 474/2020 г. по опис на САС, проведено на
10.06.2020 г., съдът е отменил марката за неотклонение и е оставил
подсъдимия без мярка за неотклонение. На същата дата е потвърдил
оправдателната присъда на първата инстанция по отношение на ищеца в
настоящото производство.
Въпреки оправдателната присъда Прокуратурата не е снела
ограничителната марка за не напускане пределите на страна, което е станало
повод, ищецът сам да инициира искане пред касационния съд, който с
определение от 11.02.2021 г. му е разрешил да напуска пределите на страна
за период от 01.02.2021 г. до 01.08.2021 г.
С решение № 54 от 30.03.2021г. по КНДОХ № 39/2021 г. е оставена в
сила въззивната присада № 9 от 10.06.2020 г. постановена по ВНОХД
№474/2020 г. на Софийски апелативен съд.
При тази фактическа установеност е без значение по чия инициатива е
взета мярката за неотклонение „задържане под стража“, след като това е
станало във въззивно производство образувано по протест на Прокуратурата,
5
която поддържа обвинението, а то от своя страна, предполага
ограничителните мерки, който винаги са свързани с висящността на
обвинението. Не е от значение и процесуалната пасивност на ищеца да
представи доказателства за обективна невъзможност да се яви на деня,
определен за провеждане на открито съдебно заседание, след като той не е
предприемал действие да се укрие и е съществувала обективна пречка да не
се яви в заседанието. Не следва да се отчита като съпричиняване не
упражняването на процесуални права – искане за изменение на марка за
неотклонение, не внасяне на размера на парична гаранция и т.н. Същността
на марката за неотклонение „задържане под стража“ е да гарантира
изпълнението на евентуалната осъдителна присъда и да възпрепятства
подсъдимия да се укрие или да извърши действия, с които може да повлияе на
разследването. Не са били налице нито една от причините за тази марка,
макар и да е правилно наложена от съда поради неявяване на подсъдимия.
Непосредствено след налагането на марката, прокуратурата е имала
възможност да прецени налице ли са горните предпоставки, подсъдимия да
търпи тази мярка и да поиска от съда изменение, което не е сторила. Освен
това е поддържала обвинението при липсата на доказателства за умисъл у
подсъдимия в извършване на престъпление и при липса на самопризнания.
За разлика от пасивното процесуално поведение на подсъдимия да
упражнява права, което не може да се приема като съпричиняване, пасивното
процесуално поведение на Прокуратурата да отмени своя марка или да поска
отмяна от съда наложена марка, когато отпаднат предпоставките при
налагането им или изобщо не са били налице, винаги е противоправно деяние.
При определяне размера на справедливо обезщетение,
първоинстанционният съд е възприел подхода на сравнителен анализ на
съдебната практика като ориентир за определения размер от 15 500 лева.
Настоящият съд приема, че анализа на съдебната практика е ориентир за
определяне на размера, но само досежно вътрешното убеждение на съда,
свързано със справедливостта спрямо аналогичните случаи. Този анализ
обаче не може да обоснове справедливост на присъденото обезщетение ако
остане изолиран от конкретните факти. Те са останали не обсъдени от
първата инстанция или по-точно само споменати, без да са изследвани във
взаимовръзката с отражението, което имат като негатив върху психиката и
живота на пострадалия от незаконното обвинение.
Настоящият въззивен съд, като съобрази възрастта на ищеца към датата
на повдигане на обвинението, чистото му съдебно минало - тогава и сега,
6
продължителността на незаконно поддържаното обвинение в период от
10.02.2018 г. до 30.03.2021г. /към тази дата са отпаднали всички мерки на
процесуална принуда наложени по повод на обвинението/, последиците от
него в това число и промените в характера, нагласите и поведението на
ищеца, промените настъпили в следствие на незаконното задържане под
стража и взетата мярка за не напускане пределите на страната,
неблагополучията в личния му живот, обосновани от наличието на обвинение
в извършване на тежко умишлено престъпление и незаконността на
обвинението, произтичаща от повдигане на обвинение за извършване на две
престъпления, които са с правна квалификация в съотношение на обща към
специална и при частична непълна конкуренция /ТР № 1/2015 г. на ОСНК на
ВКС/ и при липсата на доказателства за съизвършителство между двамата
обвиняеми/, приема, че справедлив е размера от 20 000 /двадесет хиляди/
лева, с които се обезщетяват в пълен обем гореописаните неимуществени
вреди пърпени от подсъдимия в периода от повдиган на обвинението до
приключване на наказателното производство с влязла в законна сила
оправдателна присъда.
По въззивната жалба на ищеца относно отхвърлена претенцията на
имуществени вреди за разликата над 8121.67 лева до претендираните 8514
лева и въззивната жалба на ответника срещу присъдените 8121.67 лева,
настоящият въззивен съд констатира следното: Предмет на исковото
производство е и претенция за имуществени вреди в общ размер от 8121.67
лева, от които 1200 лева представляващи разход за платено адвокатско
възнаграждение, а остатъка сбор от пропуснатите ползи от неполучено
трудово възнаграждение, което е прекратено поради невъзможността на
ищеца да престира труд поради наложената малка за неотклонение.
Първата инстанция е приела, че от писмено доказателство – трудов
договор, представен в наказателното производство и регистриран в
инспекцията по труда, се установява наличието на трудово правоотношение,
по силата на което ищецът е поел задължение да полага труд срещу
възнаграждение.
Видно от Трудов договор № 325 от 24.11.2017 г. прекратен със заповед №
08 от 21.02.2018 г., ищецът е получавал месечно възнаграждение в размер на
МРЗ в размер на 470 лева. Видно от трудов договор № 1161 от 29.08.2019 г.
той е назначен на длъжността „работник – товаро-разтоварна дейност,
сортировач“ с месечно възнаграждение в размер на 562 лева., но считано от
задържането му под стража от 03.10.2019 г. е бил в обективна невъзможност
7
да изпълнява задълженията си. Съдът не е ползвал специални знания за
определяне размера на трудовото възнаграждение и настоящата
инстанция приема, че такива не са необходими, когато е уговорено трудово
възнаграждение в размер на минималното определено с нормативен акт на
МС. От представената справка за регистрирани трудови договори е видно, че
ищецът е свързан с наглата да престира труд срещу заплащане и това
поведение е следствие от домашната среда, в която е израснал. В периода от
налагане на марката за неотклонение „домашен арест“ до отпадане на всички
негативи и ограничения свързани с незаконното обвинение, ищецът не е
могъл да полага труд срещу заплащане. В този период, минималната работна
заплата се е променяла в съответствие с решения на МС, като следва: през
2018 г. МРЗ е в размер на 510 лева /ПМС № 316/20.12.2017 г./, през 2019 г.
МРЗ е в размер на 560 лева – ПМС № 320/20.12.2018 г. , през 2020 г. МРЗ е в
размер на 610 лева – ПМС № 350/19.12.2019 г. и през 2021 г. МРЗ е в размер
на 650 лева – ПМС № 331 от 26.11.2020 г.
Периода на незаконното обвинение е от 10.02.2018 г. до 30.03.2021 г.,
когато отпадат и всички административни ограничения свързани с него. Този
период е от общо 38 месеца, от които 11 месеца през 2018 г. с минимално
възнаграждение от 5610 лева, 12 месеца през 2019 г. с минимално
възнаграждение в размер на 7720 лева, 12 месеца през 2010 г. с минимално
възнаграждение в размер на 7300 лева, и три месеца от 2012г. с минимално
възнаграждение от 1950 лева. Първоинстанционният съд е приел, че доказани
са вредите в размер на 470 лева месечно в периода от 24.02.2018 г. до
17.05.2019 г. , в който ищецът е бил под домашен арест, но е пропуснал да
обсъди втори трудов договор, който е представен в наказателното
производство пред въззивния съд.
От мотивите към решението се установява още, че липсва съображения
на първата инстанция относно претенцията от 1200 лева, включена в общия
размера на обезщетението за имуществени вреди, нанесени от
необходимостта да заплати адвокатско възнаграждение за осъществената от
адвокат защита в наказателното производство. Претенцията за имуществени
вреди, според петитума на иска е за присъждане на 1200 лева обезщетение за
разход за възнаграждение на адвокат в наказателното производство и
обезщетение за периода от 24.02.2018 г. до 17.05.2019 г. за сумата от 470
лева месечно е разна на 8514 лева. Към тази сума следва да се прибави
разходът извършен за възнаграждение на адвокат от 1200 лева или общо 9 714
лева, от които ищецът претендира 8514 лева и претенцията следва да бъде
8
изцяло уважена, след отмяна на отхвърлителния диспозитив на обжалваното
решение в тази част.
По право погасяващото възражение на ответника за изтекла погасителна
давност, обосновано в писмения отговор и във въззивната жалба, което се
отнася до претенцията за лихва и по възражението за неправилно определен
начален момент на същото задължение, съдът приема следното:
Всички суми в полза на ищеца са присъдени със законна лихва от
26.06.2020 г. – датата на предявяване на иска, до окончателното им
изплащане. В тази част решението не е обжалвано като неправилно. Спорът
пред въззивния съд се отнеса до обезщетение за законна лихва в периода от
09.02.2018 г. до 25.06.2020 г. и се заключава от една страна до
основателността на тази претенция и от друга страна до погасяването и по
давност. При възражения за неоснователност и погасяване по давност, съдът
е длъжен да изложи мотиви първо по основателността и размера и после по
право погасяващото възражение. В решението на първата инстанция, съдът е
приел, че в съответствие с т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по гр.д. №
3/2004 г. ОСГК на ВКС , правото на обезщетение възниква от влизане в сила
на оправдателната присъда. Приел е, че оправдателната присъда за ищеца е
влязла в законна сила на 26.06.2020 г.
Оправдателната въззивна присъда № 9 от 10.06.2020 г. по ВНД №
474/2020 г. по опис на САС е влязла в законна сила на 30.03.2021 г. Вярно е,
че лисва протест на прокурора и такъв не е предмет на касационното
производство н.д. № 39/2021 г., но предвид обвинението в съизвършителство
с осъденото лице, ищецът е имал качеството на подсъдим и в касационното
производство независимо, че то е инициирано само по жалба на осъденото
лице. Съвсем отделен е въпроса, може ли съдът да влоши положението на
този подсъдим при липсата на протест на прокурора. Макар и отрицателен
отговорът на този въпрос се отнася до предмета на делото и допустимите
последици от решението на касационната инстанция, а не до страните във
фазата на съдебното производство и съответно влизането в сила на
присъдата. Мораторната лихва е основателна с начален момент от
30.03.2021г. и тригодишната погасителна давност е прекъсната с предявяване
на иска на 15.08.2022г., затова възражението за изтекла погасителна давност е
изцяло неоснователно.
Доколкото началният момент на задължението за мораторна лихва не
предхожда крайния, от който са настъпили имуществени вреди, то и по
отношение на тях е основателна претенцията за лихва в размер на законната,
9
считано от влизане в сила на оправдателната присъда – 30.03.2021г.
С оглед изхода от въззивното обжалване, на пр. представител на ищеца
– жалбоподател, следва да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38 от ЗА определен по реда на чл. 7, ал.2 т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение в редакцията на
изм. и доп. В ДВ бр. 88 от 04.11.2022г.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1 от 03.01.2023 г., поправено с решение № 349 от
06.06.2023г. и двете постановени по гр. д. № 575 по опис на Окръжен съд
София, Прокуратурата на Република България с адрес гр. София, бул.
„Витоша“ № 2, в следните части:
в частта, в която са отхвърлени претенциите на А. В. И. с ЕГН
**********, за разликата над присъдените 15 500 лева до 20 000 лева,
представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди;
в частта за разликата над присъдените 8121.67 лева до претендираните
8514 лева,
причинени като пряка и непосредствена последица от незаконосъобразно
повдигнато обвинение в извършване на престъпления по чл. 242, ал. 2, пр. 1,
вр. чл. 18, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, и по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4,
вр. чл. 20, ал. 2 от НК, на основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и
в частта, в която е присъдено обезщетение за законна лихва върху всички
присъдени главници за периода от 26.06.2020 г. до 30.03.2021г., на основание
чл. 86 от ЗЗД
и вместо тях ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България с адрес гр. София,
бул. „Витоша“ № 2 ДА ЗАПЛАТИ на А. В. И. с ЕГН **********,
- допълнително обезщетение за нанесени неимуществени вреди в размер
на още 4 500 /четири хиляди и петстотин/ лева над присъдените с решението
на първата инстанция 15 500 лева /общо 20 000 лева/ и
- допълнително обезщетение за нанесени имуществени вреди на в
размер на още 392.33 /триста деветдесет и два точка тридесет и три/ лева,
над присъдените с решението на първата инстанция 8121.67 лева /общо 8514
10
лева/,
ведно със законна лихва върху допълнително присъдените обезщетения
за периода от 30.03.2021 г. до окончателното изпащане на задължението, на
основание чл. 2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ вр. Чл. 86 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ претенцията за законна лихва върху всички присъдени
суми /20 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди и 8514 лева –
обезщетение за имуществени вреди/, за периода от 26.06.2020 г. до
30.03.2021г. , на основание чл. 86 от ЗЗД
ПОТВЪРЖДАВА обжалваните решения в частта, в която е отхвърлена
претенцията за неимуществени вреди в размер над присъдените 20 000 лева
до претендираните с въззивната жалба 40 00 лева, ведно със законна лихва за
периода от от 26.06.2020 г. до окончателното изплащане на задължението
Решенията на първата инстанция в частта, в която е отхвърлената
претенция за неимуществени вреди за разликата над 40 000 лева до цената на
предявения иск от 65 500 лева и за законна лихва от 26.06.2020 г. до
окончателното изплащане на тази разлика са влезли в законна сила след
изтичане на срока за въвзивно обжалване и не са предмет на настоящото
въззивно производство.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България с адрес гр. София,
бул. „Витоша“ № 2 ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Р. И. Н. сумата от 789.23
/седемстотин осемдесет и девет точка двадесет и три/ лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за осъществено във въззивната инстанция
процесуално представителство на ищеца А. В. И. с ЕГН **********, на
основание чл. 38 от ЗА и чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис от настоящия
съдебен акт на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11