Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІV а въззивен състав, в открито съдебно
заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при
участието на секретар Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия
Дончева в. гр. дело № 8878 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Инициирано е с въззивна жалба,
подадена от пълномощник на ищеца Ж.М.С., срещу решение № 336600 от 12.02.2018
г. по гр. дело № 8111/2015 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение,
73-ти състав, с което са отхвърлени, предявени срещу ответника „Г.“ АД
обективно кумулативно съединени искове по чл. 128, т. 2 от КТ, по чл. 224, ал.
1 от КТ и по чл. 86, ал. 1 от КТ. В полза на ответника са присъдени разноски.
В
жалбата са наведени доводи за неправилност на атакувания съдебен акт,
изразяваща се в допуснато нарушение на закона, съществено процесуално нарушение
и необоснованост.
На първо място, жалбоподателят
поддържа, че районният съд е квалифицирал неправилно предявената искова
претенция за разликата до пълния размер на уговореното ежемесечно
възнаграждение за работа в Република Косово за периода от 01.06.2013 г. до
15.08.2014 г., която следвало да е във връзка с Наредба за трудовите и
осигурителните отношения на българските граждани, изпратени на работа в чужбина
от български работодатели (Наредбата). Този подзаконов нормативен акт не бил
взет предвид при постановяване на решението на първата инстанция. Освен
това, съдът квалифицирал неправилно и искът за дължима разлика до пълния
предявен размер на следващото се възнаграждение за ползваните 18 работни дни
платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ, като правилната правна
квалификация според страната е чл. 177 от КТ. Твърди се, че спорен по делото в
въпросът дали уговорените в т. 2.4. и в т. 2.5.1. от трудов договор № 71 от
15.06.2012 г. възнаграждения, посочени като основно и допълнително, всъщност
представляват две части от едно основно възнаграждение – едната платима в лева,
а другата – в евро (каквато възможност се твърди да е предвидена в чл. 7 и чл.
8, ал. 2 от Наредбата) или само левовата част има характер на основно
възнаграждение, а евровата част е допълнително такова.
Според жалбоподателя, договореното
между страните по трудовия договор допълнително възнаграждение в действителност
представлява основно такова, тъй като именно такава била волята на страните по
трудовото правоотношение. В подкрепа се изтъква, че по-високият размер на
уговореното като допълнително възнаграждение, сам по себе си, навежда към
извод, че всъщност се касае за основно възнаграждение. Още повече, че
първоначално ищецът заемал длъжност „технически ръководител на обект в Косово“,
а впоследствие – със споразумение от 20.08.2012 г., считано от 01.09.2012 г. е
заел длъжността „началник строителен обект Съдебна палата – гр. Прищина,
Република Косово – ЛОТ 2”. Твърди се, че именно във връзка с повишаването в
длъжност на ищеца, съответно промяната в обема и характера на трудовите
функции, между него и работодателя е уговорен по-висок размер на валутната част
от основно месечното възнаграждение за работа в Косово – от 1800 евро на 2400
евро.
Жалбоподателят поддържа, че между
страните действително било договорено допълнително възнаграждение в размер от
1000 лева по споразумение от 20.08.2012 г. към трудовия договор, което се
дължало за всеки месец, но било уговорено като платимо еднократно - при въвеждане
на обекта в експлоатация, съобразно финансовите условия и срок по договора.
Твърди се, че районният съд е
формирал необоснован извод относно естеството на договореното възнаграждение, тъй
като при тълкуване на договора не е изследвал действителната обща воля на
страните. За изясняване на въпроса от страна на ищеца било направено искане за
допускане до разпит на свидетели, което неправилно било оставено без уважение,
тъй като с разпита на свидетели се целяло именно установяването на
действителната воля на страните по договора.
В нарушение на материалния закон
районният съд е приел, че направеното със споразумения от 01.06.2013 г. и от
26.02.2014 г. изменение на клаузата на т. 4 от споразумение от 20.08.2012 г. е
действително, като не разгледал всички възражения на ищеца в тази насока, а и
не взел предвид обстоятелството, че в случая приложима е горепосочената
Наредба. Твърди се, че каузите на т. 4 от споразумения от 01.06.2013 г. и от
26.02.2014 г. са недействителни поради противоречие със закона и по-конкретно с
чл. 247, ал. 1 и ал. 2 от КТ, с чл. 4, ал. 2 от Наредба за структурата и организацията
на работата и с чл. 8, ал. 1 и ал. 4 от КТ. Освен това, тези клаузи били в противоречие
с добрите нрави и водели до заобикаляне на закона. Поддържа се, че е налице
недобросъвестно поведение от страна на работодателя, с което работникът е
поставен в икономическо неизгодно положение.
С жалбата е направено искане за
допускане до разпит на свидетели за изясняване каква е била действителната воля
на страните при сключване на трудовия договор с оглед клаузата, сочеща
определеното в евро възнаграждение като допълнително, което искане е оставено
без уважение с определение на съда от 02.08.2018 г.
В законоустановения срок е подаден
писмен отговор на въззивната жалба от пълномощник на насрещната страна „Г.“ АД,
в който са изложени съображения за неоснователност на подадената въззивна
жалба. Според въззиваемият, основаният иск предявен от Ж.С. е с правна
квалификация чл. 128, т. 2 от КТ. Изразява се становище за това, че изменението
на клаузата на т. 4 от допълнително споразумение от 20.08.2012 г. е
действително и касае допълнително възнаграждение в размер от 480 евро, представляващо
бонус, уговарянето на който е съобразено със закона, както и че намаляването на
трудовото възнаграждение също не противоречи на закона, тъй като е извършено по
взаимно съгласие на страните, за което за налице писмено доказателство.
Направено е искане за потвърждаване на първоинстанционното решение и за
присъждане в полза на въззиваемата страна на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на
императивни правни норми.
С оглед на това, като взе предвид
доводите на страните, събраните по делото доказателства и въз основа на закона,
съдът приема за установено следното от фактическа страна:
По повод искова молба на Ж.М.С.,
срещу „Г.“ АД е образувано гр. дело № 8111/2015 г. на Софийски районен съд,
Гражданско отделение, 73-ти състав.
С исковата молба ищецът твърди, че
по силата на трудов договор № 71 от 15.06.2012 г. в периода от 18.06.2012 г. до
01.10.2014 г. между него и ответното дружество е съществувало трудово
правоотношение, по което Ж.С. заемал длъжността „технически ръководител“ на
обект в Косово. Между страните било договорено основно месечно възнаграждение в
размер от 770 лева и допълнително възнаграждение в размер от 1800 евро, платими
от 5-то до 15-то число на месеца, следващ този, за който се дължат. С
допълнително споразумение от 20.08.2012 г. към трудовия договор, страните
постигнали съгласие за това, че считано от 01.09.2012 г. Ж.С. заема длъжността „началник
строителен обект Съдебна палата – гр. Прищина, Република Косово – ЛОТ 2“, като
е уговорен по-висок размер на допълнителното месечно възнаграждение, от 1800
евро на 2400 евро. Освен това се твърди, че между страните по трудовия договор
е постигнато съгласие, че при въвеждане на обекта в експлоатация в договорения
срок и при липса на наложени от възложителя санкции, на ищеца ще бъде заплатено
допълнително възнаграждение в размер от 1000 лева за всеки месец. Ищецът
твърди, че в периода от 18.06.2012 г. до 15.08.2014 г. е изпълнявал
добросъвестно задълженията си на обекта на работодателя, както и че на
14.08.2014 г. е получил обходен лист в удостоверение, че няма задължения към
работодателя, след което се прибрал в Република България и считано от
16.08.2014 г. е използвал платен годишен отпуск в размер от 18 дни.
За времето, в което ищецът е работил
на обекта в Република Косово, същият твърди да е получавал редовно и
своевременно договореното основано месечно възнаграждение в размер от 770 лева,
а допълнителното възнаграждение от 2400 евро било изплащане редовно и в пълен
размер до месец май 2013 г., включително, а след този месец, за периода
01.06.2013 г. до 15.08.2014 г., служителят е получавал допълнително
възнаграждение в намален размер от 1920 евро на месец, т. е. с 480 евро
по-малко от дължимото в размер от 2400 евро. Ето защо се твърди, че ответникът
дължи на ищеца разликата от 480 евро на месец за периода от 01.06.2013 г. до
15.08.2014 г., която не му била изплатена. Ищецът твърди, че за периода на
работата му на обекта в Косово, определеното в левове възнаграждение е получавано
по разплащателна сметка в левове, а това, което било определено в евро било
получавано по картова разплащателна сметка в евро. Твърди се, че използваният,
считано от 16.08.2014 г. платен годишен отпуск бил заплатен на ищеца от
работодателя, но на база основаното възнаграждение в размер от 770 лева и въз
основа на допълнителното такова в размер от 1920 евро, а не на база договорения
размер от 2400 евро, с оглед на което се претендира, че ответникът дължи на
ищеца разликата между 2400 лева и 1920 лева възлизаща в размер от 432 евро общо
за 18 дни платен годишен отпуск.
С оглед договорения с трудовия
договор падеж на задълженията на работодателя, свързани с изплащане на
трудовото възнаграждение се твърди, че ответникът е в забава относно дължимите
на ищеца суми, за което следва да му заплати 726.38 евро за периода от падежа
на всяко брутно трудово възнаграждение до датата на исковата молба.
Иска се осъждане на ответното
дружество да заплати на ищеца следните суми: 1. 6971 евро, представляваща
разлика от 480 евро на месец до пълния уговорен размер от 2400 евро на
допълнителното възнаграждение за периода от 01.06.2013 г. до 15.08.2014 г.; 2.
432 евро, представляваща разлика до пълния размер на следващото се
възнаграждение за ползваните 18 работни дни платен годишен отпуск, изчислено на
база основно възнаграждение в размер от 770 лева и допълнително възнаграждение
в размер от 2400 евро; 3. 726.38 евро, представляваща общ размер на обезщетение
за забава върху общата сума на дължимото възнаграждение, считано от падежа на
всяко брутно възнаграждение до датата на исковата молба. Направено е искане за
присъждане на законната лихва върху претендираните суми, както и на разноски.
Към исковата молба са представени
следните документи, прието като писмени доказателства по делото: трудов договор
№ 71 от 15.06.2012 г. /л. 6-7/, допълнително споразумение от 20.08.2012 г. към
трудов договор № 71 от 15.06.2012 г. /л. 8/; обходен лист /л. 9/ от 14.08.2014
г.; заповед за прекратяване на трудов договор на английски език /л. 10/ и
заповед № 105 от 29.09.2014 г. за прекратяване на трудов договор /л. 11/.
От представеният трудов договор, сключен
между Ж.М.С. и „Г.“ АД, се установява, че считано от 18.06.2012 г. Ж.С. заема
длъжността „технически ръководител на обект в Косово“ при работодателя „Г.“ АД,
като договорът е със срок до завършване на обект „Съдебна палата – гр. Прищина,
Република Косово“ и е уговорен тримесечен изпитателен срок в полза на
работодателя, считано от 18.06.2012 г. Съгласно т. 2.4. от договора, страните
са постигнали съгласие за това, че основното месечно трудово възнаграждение е в
размер от 770 лева, а в т. 2.5.1. е договорено допълнително възнаграждение за работа
на обект в Р. Косово – 1800 евро, които възнаграждение следва да се изплащат от
5 до 15 число на месеца, следващ отчетния период;
Съгласно представеното допълнително
споразумение от 20.08.2012 г., считано от 01.09.2012 г. служителят заема
длъжността „началник строителен обект „Съдебна палата – Прищина“ и получава
допълнително месечно възнаграждение за работа в Косово в размер на 2400 евро. В
т. 5 от допълнителното споразумение е договорено още еднократно допълнително
възнаграждение в размер от 1000 лева за всеки месец, платимо наведнъж при
въвеждане на обекта в експлоатация в договорения срок и при липса на санкции,
наложени от възложителя, а в т. 6 от споразумението е договорено, че последното
възнаграждение не се изплаща в случай, че трудовият договор бъде прекратен
преди въвеждане на обекта в експлоатация, на основание: чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие на страните; чл. 326 от КТ – по инициатива на
служителя; чл. 330, ал. 1 и ал. 2, т. 6 от КТ – при дисциплинарно уволнение,
както и че при наложени санкции от възложителя, допълнителното възнаграждение
по т. 5 също не се изплаща.
Видно от представения обходен лист
е, че към 14.08.2014 г. Ж.С., заемащ длъжност „технически ръководител“ на обект
„Съдебна палата – Прищина, Косово“, няма финансови, логистични и други
задължения към „Г.“ АД – клон Косово.
Съгласно заповед № 105 от 29.09.2014 г. трудовото
правоотношение между Ж.С. и „Г.“ АД е прекратено на основание чл. 325, ал. 1,
т. 4 от КТ, поради завършване на определена работа, считано от 01.10.2014 г.,
която е връчена на служителя на 30.09.2014 г.
В законоустановения срок е подаден
писмен отговор на исковата молба, подаден от пълномощник на ответника „Г.“ АД,
с който твърденията на ищеца за дължимост на посочените в исковата молба суми
се оспорват изцяло.
От страна на ответника не се оспорва, че
в периода от 18.06.2012 г. до 01.10.2014 г. между страните по делото е било
налице трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № 71 от
15.06.2012 г., по който първоначално ищецът бил назначен на длъжността
„технически ръководител“, а впоследствие бил преназначен на длъжност „началник
на строителния обект“ по силата на допълнително споразумение от 20.08.2012 г.,
с което било договорено и по-високо допълнително месечно възнаграждение в
размер на 2400 евро.
В допълнение на признатите факти,
ответникът твърди, че са се осъществили и други, а именно, че впоследствие
между страните били сключени други две допълнителни споразумения – от
01.06.2013 г. и от 26.02.2014 г., по силата на които, считано от 01.06.2013 г.
размерът на допълнителното възнаграждение за работа е намалено до сумата от
1900 евро. Твърди се, че претендираната от ищеца разлика мевду 1920 евро и 2400
евро, равняваща се на 480 евро за всеки месец за периода считано от 01.06.2013
г. до 01.10.2014 г. не е дължима, тъй като не са се осъществили условията по
договора, представляващи предпоставки за заплащането й на работника.
Твърди се, че с допълнително
споразумение от 01.06.2013 г. страните постигнали съгласие за промени относно
характера, размера и начина на плащане на допълнителното възнаграждение за
работа в Косово, считано от 01.06.2013 г. Съгласно допълнителното споразумение
на служителя по договора се следвало допълнително възнаграждение в размер от
1920 евро, което се изплаща всеки месец, както и допълнително възнаграждение в
размер от 480 евро за всеки работен месец, считано от 01.05.2013 г., което се
изплаща наведнъж – след приключване на обект „Съдебна палата – Прищина,Република
Косово“ и то при осъществяване едновременно на следните условия: завършване до
30.10.2013 г. на площадковата инфраструктира и сградите, в т. ч. АС, ел.
инсталации, слаботокови инсталации, ВуК част, ОВиК част, които следвало да
бъдат изпитани и работещи; завършване до 30.11.2013 г. на геотермално поле,
вертикална планировка и предаване на обекта на възложителя; завършване до
01.04.2014 г. на благоустройство, асфалтови настилки по улици и паркинг,
озеленяване на прилежащи територии; разходите за периода от 25.05.2013 г. да не
надхвърлят 17 250 000 евро.
Впоследствие, с допълнително
споразумение от 26.02.2014 г. страните по трудовия договор постигнали съгласие
за това, че след приключване на обекта от страна на работодателя ще бъде
заплатено наведнъж допълнителното възнаграждение от по 480 лева за всеки месец,
считано от 01.05.2013 г. и то при осъществяване на следните условия: завършване
до 20.04.2014 г. на площадкова инфраструктура и сгради, в т. ч. АС, ел.
инсталации, слаботокови инсталации, ВуК част, ОВиК част, които следвало да
бъдат изпитани и работещи; завършване до 30.05.2014 г. на благоустройство,
асфалтови настилки по улици и паркинг, озеленяване на прилежащи територии;
разходите за периода от 21.05.2013 г. до 30.05.2014 г. да не надхвърлят бюджетната
стойност в размер от 17 250 000 евро.
В обобщение на изложеното се сочи, че
със споразумение от 01.06.2013 г. размерът на допълнителното възнаграждение,
дължимо всеки месец е намален на 1920 лева, както и че разликата от тази сума
до сумата от 2400 евро, възлизаща в размер от 480 евро се заплаща всеки месец,
но при едновременно осъществяване на условия, свързани със завършване на обекта
в определен срок, както и с размера на направените до този момент разходи,
които условия се твърди, че не са се осъществили в действителността, тъй като
етапите от обекта не били завършени в срок, а и заложеният бюджет от
17 250 000 евро за периода от 21.05.2013 г. до 30.05.2014 г. е
значително завишен. Поради това, ответникът поддържа, че претендираната за периода
от 01.06.2013 г. до 15.08.2014 г. сума то 6971 евро не се дължи на ищеца и се
претендира без основание за това.
По отношение исковата претенция за
сумата от 432 евро, ответникът изразява становище, че същата не се дължи поради
две причини:
1. тъй като съгласно Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, при определяне размера на
възнаграждението за платен годишен отпуск се вземат предвид допълнителни
трудови възнаграждения, договорени в трудовия договор, които имат постоянен
характер;
2. предпоставките за заплащане на
допълнителното възнаграждение в по-висок размер, т. е. на разликата между 2400
евро и 1920 евро не били възникнали.
Относно иска за заплащане на обезщетение
за забава се твърди неоснователност, която е обусловена от неоснователността на
главните искови претенции.
Иска се постановяване на решение, с
което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Представени са следните
документи, приети като писмени доказателства по делото: допълнително
споразумение от 01.06.2013 г. към трудов договор № 71 от 15.06.2012 г. /л.
20-21/ и допълнително споразумение от 26.02.2014 г. към трудов договор № 71 от
15.06.2012 г. /л. 22-23/.
От сключеното на 01.06.2013 г.
допълнително споразумение се установява, че същото е подписано от страните по
трудовия договор, както и че с него те са постигнали съгласие за това, че
считано от 01.06.2013 г. от работодателя се дължи заплащане на допълнително
възнаграждение за работа в размер от 1920 евро, изплащано всеки месец, както и
че за всеки отработен месец, считано от 01.05.2013 г. се дължи заплащане на
допълнително възнаграждение в размер от 480 евро, но при едновременно
осъществяване на следните условия: завършване до 30.10.2013 г. на площадковата
инфраструктира и сградите, в т. ч. АС, ел. инсталации, слаботокови инсталации,
ВуК част, ОВиК част, които следвало да бъдат изпитани и работещи; завършване до
30.11.2013 г. на геотермално поле, вертикална планировка и предаване на обекта
на възложителя; завършване до 01.04.2014 г. на благоустройство, асфалтови
настилки по улици и паркинг, озеленяване на прилежащи територии; разходите за
периода от 25.05.2013 г. да не надхвърлят 17 250 000 евро.
От представеното допълнително
споразумение от 26.02.2014 г. се установява, че същото е подписано от страните
по трудовия договор, които са постигнали съгласие за това, че считано от
26.02.2014 г. на работника се дължи заплащане на допълнително възнаграждение в
размер от 1920 лева, изплащано всеки месец, както и допълнително възнаграждение
в размер от 480 евро, което се дължи, считано от 01.05.2013 г., но ще се
изплати наведнъж и при едновременно осъществяване на следните условия: завършване
до 20.04.2014 г. на площадковата инфраструктира и сградите, в т. ч. АС, ел.
инсталации, слаботокови инсталации, ВиК част, ОВиК част, както и геотермално
поле, които следвало да бъдат изпитани и работещи; завършване до 30.05.2014 г.
на благоустройство, асфалтови настилки по улици и паркинг, озеленяване на
прилежащи територии; разходите за периода от 21.05.2013 г. до 30.05.2014 г. да
не надхвърлят 17 250 000 евро.
С определение на районния съд от
19.11.2015 г. представените от страните писмени доказателства са допуснати и по
инициатива на ищеца е допусната съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), която да
даде отговор на поставени в исковата молба задачи.
На 17.02.2016 г. по делото е депозирана
ССчЕ /л. 31-42/, заключението на която съдът кредитира, тъй като същото е
резултат на изключително обстоен и задълбочен анализ, както на намиращите се по
делото доказателства, така и на документи, намиращи се при ответното дружество.
Съгласно заключението на вещото лице, за
периода от 01.06.2013 г. до 31.08.2014 г. на Ж.С. е начислено брутно трудово
възнаграждение в размер от 15 338.40 лева, както и допълнително трудово
възнаграждение за работа в Косово в размер от 31 972 евро. През периода не
е начислявано възнаграждение в размер от 480 евро месечно. Изплатените трудови
възнаграждения за в размери: 2934.89 лева – трудово възнаграждение и 32640 евро
– трудово възнаграждение за работа в Косово.
Вещото лице е уточнило, че сумата на
платеното възнаграждение надвишава с 668 евро начисленото допълнително
възнаграждение за работа в Косово, поради обстоятелството, че във фишовете за
месец юни 2013 г. и септември 2013 г. не е начислено допълнително възнаграждение
за работа в Косово за ползвания платен годишен отпуск, пълният размер на което
е платен при изплащане на възнаграждението в Косово. Допълнително трудово
възнаграждение в размер от 480 евро в периода от 01.06.2013 г. до 31.08.2014 г.
не е изплащано. Според заключението, сумата от 691.20 евро не е включена във
фиша за начисленото възнаграждение за 11 дни за месец септември 2014 г. и върху
нея не са начислявани осигурителни вноски и данък. С отчитане на тази сума,
брутният размер на възнаграждението за ползван платен годишен отпуск за 11 дни
е 565.94 евро, като след начисляване на дължимите осигурителни вноски и
отчитане на извършени плащания, сумата за плащане в евро е 331.29 евро.
На 19.02.2016 г. по делото е депозирано
становище от процесуалния представиел на ищеца, в което се твърди, че в т. 2.4.
и в т. 2.5.1. от трудовия договор са определени възнаграждения като „основно“ и
„допълнително“, както и че в действителност и двете представляват две части на
основно възнаграждение – в лева и в евро. В подкрепа на твърдението, че определеното
като допълнително възнаграждение в действителност е основно е посочено, че
размерът на същото значително надвишава посоченото като основно възнаграждение
от 770 лева, в какъвто размер то не е съответно на длъжността, която ищецът
заемал, а именно технически ръководител, а по-късно и началник обект.
Поддържа се, че определено в две части –
левова и еврова, трудовото възнаграждение е съответно и на дадената в чл. 4,
ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, във
връзка с чл. 8, ал. 2 от посочената по-горе Наредба.
Освен горното, в становището на ищеца се
твърди, че клаузите на допълнителни споразумения от 01.06.2013 г. и от
26.02.2014 г. към трудовия договор са недействителни, тъй като се касае за
отказ от дължимо трудово възнаграждение на икономически по-слабата страна в
правоотношението – работника. Освен това се твърди противоречие с чл. 270, ал. 2
от КТ, с чл. 4, ал. 2 от Наредба за структурата и организацията на работната
заплата, забраняваща замяна на част от основаната заплата с допълнителни и други
възнаграждения и плащания, както и на чл. 247 от КТ.
Поддържа се, че с обективираните в
допълнителните споразумения изменения в трудовото правоотношение се заобикаля
закона, тъй като се постига забранен резултат – служителят се лишава от сигурност в плащането на възнаграждение, а и
тези клаузи са израз на недобросъвестно осъществяване на правата и задълженията
от страна на работодателя.
С молба от 22.04.2016 г., подадена от
процесуален представител на ищеца е направено изявление за изменение на
исковете чрез намаляване на техния размер, както следва: искът за заплащане на разликата от 6971 евро,
представляваща разлика от 480 евро на месец до пълния уговорен размер от 2400
евро на допълнителното възнаграждение за периода от 01.06.2013 г. до 15.08.2014
г. се намалява в размер на 6264 евро, която сума представлява разликата от дължимото
допълнително възнаграждение и това, което е действителност е платено за периода
от 01.06.2013 г. до 15.08.2014 г. в размер от 432 лева за всеки месец.; 2. Искът
за сумата от 432 евро, представляваща разлика до пълния размер на следващото се
възнаграждение за ползваните 18 работни дни платен годишен отпуск, изчислено на
база основно възнаграждение в размер от 770 лева и допълнително възнаграждение
в размер от 2400 евро се намалява за сумата от 331.29 евро; 3. Искът за сумата
от 726.38 евро, представляваща общ размер на обезщетение за забава върху общата
сума на дължимото възнаграждение, считано от падежа на всяко брутно възнаграждение
до датата на исковата молба се намалява за сумата от 672 евро. Така направеното
изменение е допуснато от районния съд с определение от 22.04.2016 г.,
постановено в открито съдебно заседание, в което делото е обявено за решаване.
С решение от 12.02.2018 г. районният съд
е отхвърлил изцяло исковите претенции като е приел, че се касае за искове по
чл. 128, т. 2 от КТ, по чл. 224, ал. 1 от КТ и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За да отхвърли иска по чл. 128, т. 2 от КТ съдът е приел за неоснователна претендираната като неплатена част от трудово
възнаграждение от ищеца сума от 6264 лева за периода от 01.06.2013 г. до 15.08.2014
г., поради това, че не са се осъществили договорените между страните условия,
представляващи предпоставки за възникване на вземането на ищеца и страна по
трудовото правоотношение.
Районният съд е формирал извод за това,
че основното трудово възнаграждение по договора е в размер от 770 лева, а считано
от 01.06.2013 г. е определено допълнително възнаграждение в размер от 1920
лева. Според мотивите на съдебното решение, страните по трудовия договор са
договорили още едно допълнително възнаграждение, а именно в размер от 480 евро
за всеки отработен месец, считано от 01.05.2013 г., което да се заплати
наведнъж – след приключване на обекта, при наличие на предвидените в
споразумението условия.
По довода на ищеца за недействителност
на направените със споразумение от 01.06.2013 г. и от 26.02.2014 г. изменения в
т. 4 от допълнително споразумение от 20.08.2012 г. съдът е приел, че подобни
изменения са допустими от закона съобразно чл. 119 от КТ и чл. 13, ал. 1, т. 1
от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, доколкото тези
разпоредби допускат договарянето на допълнително възнаграждение, а и страните
са договорили конкретен размер и условия, при които такова възнаграждение да се
дължи.
Районният съд е приел, че в случая няма
нарушение на чл. 270, ал.2 от КТ, тъй като тази разпоредба, предвиждаща
възможност за страните да договорят срок за изплащане на възнаграждението е
диспозитивна, както и че няма нарушение на чл. 4, ал. 2 от Наредба за
структурата и организацията на работната заплата, защото страните изрично са
договорили допълнително трудово възнаграждение.
По отношение на исковата претенция за
заплащане на разликата между дължимото възнаграждение и платеното такова за
периода от 18 дни, считано от 16.08.2014 г., съдът е приел, че се касае за иск
по чл. 224, ал. 1 от КТ, който е неоснователен. Изводът за неоснователност е
мотивиран с това, че допълнителното възнаграждение в размер от 480 евро на
месец не е част от брутното трудово възнаграждение, защото не е с постоянен
характер съобразно чл. 17 от Наредба за структурата и организацията на
работната заплата, поради което тази сума не е част от сумата, върху която
следва да бъде определяно възнаграждението, платимо по време на ползван платен
годишен отпуск.
С оглед извода за неоснователност на
главните искове, районният съд е приел неоснователност и на акцесорния иск по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава.
Въззивният съд, като взе предвид
изводимата от гореописаните доказателства фактическа обстановка и съобразно
закона, приема за установено следното:
Предявени са искове по чл.
128, т. 2 от КТ, по чл. 177, ал. 1 от КТ и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Между страните по делото не се спори
относно това, че в периода от 18.06.2012 г. до 01.10.2014 г. помежду им е
съществувало срочно трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 71
от 15.06.2012 г., по силата на който работникът Ж.С. заема длъжността
„технически ръководител“ на обект „Съдебна палата – гр. Прищина, Косово“ при
работодателя „Г.“ АД. Не се спори за това, че за времето на работа по трудовия
договор от страна на работодателя е заплащано ежемесечно възнаграждение,
определено в договора като основно в размер от 770 лева, както и че до месец
май 2013 г., включително е било заплащано посочено в договора като допълнително
месечно възнаграждение в размер от 2400 евро. Безспорно е, че след месец май
2013 г. работодателят е продължил да заплаща основаното възнаграждение в размер
от 770 лева, а допълнителното било заплащано в размер от 1920 евро.
На първо място, спорът между страните е концентириран
върху въпроса дължи ли се по силата на сключения трудов договор и допълнителни
споразумения към него допълнително възнаграждение за периода от 01.06.2013 г.
до 01.10.2014 г. в размер от по 480 евро на месец, извън уговореното
допълнително възнаграждение от 1920 евро.
На второ място, спорен е въпросът за
действителността на допълнителните споразумения от 01.06.2013 г. и от
26.02.2014 г., по силата на които допълнителното възнаграждение е намалено в
размер от 1920 евро, а заплащането на разликата между 1920 евро до 2400 евро,
възлизаща в размер от 480 евро на месец е поставено под условие, че строителния
обект се завърши в определени срокове и при определени финансови параметри.
На трето място, спорно между страните е
твърдението на ищеца, че договореното в трудовия договор и допълнителни
споразумения към него допълнително трудово възнаграждение, всъщност по
естеството си представлява част от основно трудово възнаграждение.
От така изведените спорни въпроси
следва, че в тежест на ищеца е доказването на това, че в действителността са се
реализирали предвидените в допълнителните споразумения от 01.06.2013 г. и от
26.02.2014 г. факти, представляващи условия за възникване вземането на
работника в размер от по 480 евро на месец, представляващо допълнително трудово
възнаграждение. Съобразно чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на
ищеца е и установяването на фактите, въз основа на които твърди, че сключените
на 01.06.2013 г. и на 26.02.2014 г. допълнителни споразумения към трудовия
договор са недействителни, както и че уговореното като допълнително
възнаграждение по трудовия договор по естеството си представлява основно
трудово възнаграждение.
Съгласно чл. 128, т. 2 от КТ
работодателят е длъжен да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената
работа.
В чл. 119 от КТ законът изрично
регламентира начина за изменение на трудовото правоотношение, като въвежда
задължителна писмена форма за изразяване на съгласието на двете страни по
трудовия договор, т. е. става дума за предвидена форма за действителност на
споразумението, с което се внасят изменения в правата и задълженията на
страните по трудовия договор. С оглед на това, изменението на трудовото правоотношение,
включително относно възнаграждението може да се извърши само при взаимно
съгласие на страните, което следва да е изразено писмено.
В практиката на върховната съдебна
инстанция[1]
е разяснено, че изменението на клаузи от трудовия договор може да бъде само
изрично чрез съвпадащи волеизявления на страните за конкретната клауза, а
съобразно чл. 119 от КТ то може да бъде извършено само в писмена форма, което
отговаря и на общото изискване за писмена форма на трудовия договор. Съдържанието
на трудовия договор може да се изменя по взаимно съгласие на страните, като предмет
на изменение може да бъде всяка договорна клауза, а самото изменение може да се
изрази в отмяна на договорна клауза, в допълване с нова клауза или в промяна на
съществуваща клауза.
В конкретния случай, от събраните по
делото доказателства се установява, че с трудов договор от 15.06.2012 г.
страните са договорили възнаграждение в размер от 770 лева, изрично дефинирано
като основно, както и допълнително възнаграждение в размер от 1800 евро, които
възнаграждения следва да се изплащат ежемесечно на работника.
Със споразумение от 20.08.2012 г.
страните са изменили две от клаузите на трудовия договор – тази относно
длъжността, която работникът заема и тази относно размера на допълнителното
месечно възнаграждение, което считано от 01.09.2012 г. е 2400 евро. Ищецът не
оспорва, че до 01.06.2013 г. работодателят му е заплащал основно възнаграждение
в размер от 770 лева и допълнително такова в размер от 2400 евро.
С последващо споразумение от 01.06.2013
г. страните са изменили единствено клаузата на трудовия договор относно
допълнителното възнаграждение, като са постигнали съгласие, че считано от 01.06.2013
г. работодателят дължи заплащане на ежемесечно допълнително възнаграждение в
размер от 1920 евро, а за всеки отработен месец дължи заплащане на сумата от
480 евро, която също представлява допълнително възнаграждение, но плащането на
което е уговорено да се извърши наведнъж, при едновременно изпълнение на
изрично посочени в споразумението условия.
Със споразумение от 26.02.2012 г.
страните отново са изменили единствено клаузата на трудовия договор, касаеща
допълнителното възнаграждение и то само в частта, в която са уговорени
условията, при сбъдване на които в тежест на работодателя възниква задължение
за заплащане на сумата, равняваща се на сбора от 480 евро за всеки отработен
месец.
По правната си природа промяната на
съдържанието на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, представлява
сключване на нов договор между същите страни, като тази промяна действа от
момента на постигане на съгласието за нея и съответно от този момент престава
да действа постигнатата предходна договорка, която е изменена с новата[2].
Ето защо, по силата на горепосочените споразумения, след 01.06.2013 г. в
ежемесечна тежест на работодателя е единствено заплащането на основно трудово
възнаграждение в размер от 770 лева и на допълнително възнаграждение в размер
от 1920 евро. Заплащането на разликата от 1920 евро до първоначално договорения
размер на допълнително възнаграждение от 2400 евро, възлизаща в размер на 480
евро за периода от 01.06.2013 г. до 15.08.2014 г. е поставено под условие, че в
действителността се осъществят в кумулативна даденост точно определени факти,
свързани с постигане на конкретни параметри при изграждане на строителния обект
във времето и с оглед неговата обща финансова
реализация.
Ищецът твърди, че от страна на
работодателя е налице неизпълнение, изразяващо се в неплащане на сумата,
равняваща се на сбора от договорените допълнителни възнаграждения от по 432 евро
за всеки месец, считано от 01.06.2013 г. до 15.08.2014 г., с оглед на което и съобразно
чл. 154, ал. 1 от ГПК именно в негова тежест е да докаже реализирането на
договорените между страните условия (предпоставки) за дължимост на допълнително
възнаграждение в размер от по 432 евро, за всеки месец. При положение, че по
делото липсват доказателства в тази насока, а и сбъдването на условията се
оспорва от страна на ответника, то не може да се приеме, че са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на сумата
от 6264 евро, представляваща неплатена част от дължимото допълнително трудово
възнаграждение на работника, тъй като не се установява такова задължение да е
възникнало.
Доводите на жалбоподателя за това, че
изменението на клаузите на трудовия договор, направено със споразумение от
01.06.2013 г. и със споразумение от 26.02.2014 г. е недействително не може да
се сподели. Както бе посочено, в правната доктрина е установено разбирането[3],
че своята правна природа, промяната в съдържанието на трудовото правоотношение
по взаимно съгласие на страните представлява договор между страните, с който те
изменят определени елементи от съдържанието на трудовото правоотношение. С
оглед на това приложима и към допълнителното споразумение, в което тази промяна
е обективирана е писмената форма за действителност, което следва от изискването
за спазването й при учредяване на трудовото правоотношение, поради което и
установяване съдържанието на направените изменения е недопустимо да се извърши
посредством гласни доказателства, както се претендира от жалбоподателя.
Формата за действителност на измененията
в трудовия договор е писмена, като изменението може да касае всяка част на
трудовия договор, включително възнаграждението. В конкретния случай тази форма
за действителност е била спазена, като допълнителните споразумения към трудовия
договор са подписани от двете страни, с което е удостоверено съгласието им за
внасяне на съответни изменения в неговото съдържание. Предвид възприетото
разбиране относно естеството на трудовия договор, допълнителните споразумения
към него, с които страните за договорили внасяне на изменения по отношение на
някои от елементите му следва да съответстват на изискванията за
действителност, на които следва да отговаря самият трудов договор, а именно да
не са в противоречие със закона и да не го заобикалят.
В конкретния случай не може да става
дума за противоречие със закона при разглеждане на допълнителните споразумения
от 01.06.2013 г. и от 26.02.2014 г., тъй като договорените изменения касаят
единствено размера на допълнителното трудово възнаграждение и начина и
условията за плащането му, което не е в противоречие с императивни правни
норми. Освен това, както трудовият договор, така и допълнителните споразумения
към него са подписани от работника, което обстоятелство не се оспорва от негова
страна. Не може да се възприеме и становище за заобикаляне на закона
посредством сключените споразумения, тъй като с договорените изменения в
трудовия договор не се цели постигането на забранен от закона резултат, тъй
като от волята на страните по договора зависи дали ще се заплаща, при какви
условия и в какъв размер допълнително трудово възнаграждение. Освен горното, не
може да се приеме, че измененията на трудовия договор са в противоречие и с
добрите нрави, каквото становище се поддържа от жалбоподателя. Поради всичко това,
доводите за недействителност на горепосочените допълнителни споразумения не
могат да се споделят от въззивния съд.
По отношение конкретните доводи за
противоречие на споразуменията с разпоредби на КТ и такива на подзаконови
нормативни актове, настоящият съдебен състав намира мотивите на районния съд за
достатъчно пълни и ясни, поради което ги споделя и на основание чл. 272 от ГПК
препраща към тях, поради липса на необходимост да бъдат възпроизвеждани повторно
във въззивното решение.
При положение, че както в трудовия
договор, така и в допълнителните споразумения към него, формата за
действителност на които е писмена, страните изрично са посочили кое
възнаграждение се счита основно и кое допълнително, доводът на жалбоподателя,
че в действителност волята на страните е била друга, а именно, че се касае до
две части – левова и еврова на едно основно възнаграждение е неприемлив. Това е
така, тъй като изводът за това дали страните са постигнали съгласие за
заплащане на допълнително трудово възнаграждение, при какви условия и в какъв
размер следва от обективираното в писмена форма съгласие за това, каквото в
случая е налице. Не може да се сподели, че се касае до отказ от права на
икономически по-слабата в правоотношението страна, тъй като става въпрос за
изменение в права и задължения на страните по договора, видът и обемът на които
зависят от постигнатото между страните съгласие. По делото няма каквито и да е
данни за това, допълнителните споразумения да са подписани от работника под
натиск от страна на работодателя, а и подобно твърдение не се навежда от страна
на ищеца и въззивник по делото. При положение, че посочените твърдения на
жалбоподателя не се подкрепят от събраните по делото доказателства, въззивният
съд не може да сподели становището на ищеца за тяхната основателност.
В обобщение на изложеното, предявеният
на основание чл. 128, т. 2 от КТ иск е неоснователен, тъй като от събраните по
делото доказателства не се установява в тежест на работодателя да е възникнало
задължение да заплати на работника сумата от 6264 лева, представляваща сбор от допълнително
възнаграждение от 432 евро за всеки месец в периода от 01.06.2013 г. до
01.10.2014 г.
Основателността на втория иск за
заплащане на разликата между платеното и дължимо възнаграждение за период от 18
дни, считано от 16.08.2014 г. е предопределена от установяване на фактите,
относими и към предмета на първата искова претенция, доколкото плащането на възнаграждение
за времето на платения годишен отпуск е регламентирано в чл. 177 от КТ, а
съгласно този текст за времето на
платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя
възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател
среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец,
предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е
отработил най-малко 10 работни дни.
Във връзка
с правната квалификация на този иск, съдът споделя становището на страните,
съгласно които правилната квалификация на иска е по чл. 177 от КТ, а не по чл.
224, ал. 1 от КТ, доколкото в случая се претендира възнаграждение, дължимо за
период, през който работникът е ползвал платен годишен отпуск, а не обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск. Независимо от това, изводът на
първоинстанционния съд за неоснователност на исковата претенция изцяло се
споделя, тъй като по делото не се доказва твърдението на ищеца за това, че в
тежест на работодателя е възникнало задължението за заплащане на допълнително
трудово възнаграждение за всеки месец в размер от по 432 евро, считано от
01.06.2013 г. до прекратяването на трудовото правоотношение. Единственото
допълнително трудово възнаграждение, дължимо от работодателя е било в размер от
1800 евро за всеки месец от сключването на договора до 01.09.2012 г., както и
от 1920 евро за всеки месец от 01.09.2012 г. до прекратяването на договора.
Извън това, съществуването на други задължения за заплащане на допълнително
трудово възнаграждение в тежест на работодателя не се доказа, а по въпроса за
размера на основното трудово възнаграждение и за това, че същото е било изцяло
и своевременно плащано на работника, между страните по делото не се спори. В
допълнение, между страните не се спори, че за периода на ползвания платен
годишен отпуск работодателят е платил на работника възнаграждение,
представляващо съответна на дните част от основното трудово възнаграждение в
размер от 770 лева и съответна част от допълнително трудово възнаграждение в
размер от 1920 евро. С оглед на това, вторият кумулативно съединен иск също се
явява неоснователен.
Изводът за
неоснователност на иска по чл. 128, т. 2 от КТ и на този по чл. 177 от КТ
предопределя неоснователност и на предявения на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
иск, тъй като обезщетение за забава би било дължимо единствено при наличие на
главен дълг и изпадане на длъжника по него в забава спрямо кредитора, каквито
предпоставки в настоящия случай не се установяват.
Предвид
гореизложените съображения на съда, сочещи цялостна неоснователност на
въззивната жалба и в съответствие с чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски във
въззивното производство има въззиваемата страна „Г.” АД, от процесуалния
представител на която е направено съответно за присъждането на разноски искане.
При това положение, въззивникът Ж.С. следва да бъде осъден на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК да заплати на „Г.” АД сумата от 300 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, размерът на което е
определен съобразно фактическата и правна сложност на делото и извършените във
въззивното производство процесуални действия.
По тези мотиви, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 336600 от
12.02.2018 г. по гр. дело № 8111/2015 г. на Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 73-ти състав.
ОСЪЖДА Ж.М.С., ЕГН: **********, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на „Г.” АД, ЕИК: ********, сумата от 300 /триста/ лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство по
делото.
Решението
може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните с касационна
жалба пред Върховен касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.