Р
Е Ш Е Н И Е № 260284
/ 11.3.2021г.
гр.
П., 11.03.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на четвърти март, две хиляди двадесет и първа
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Даниела Асенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 5601
по описа на ПРС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова
молба на И.С.В. *** АД. Ищецът твърди, че в полза на ответника е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ ***г.
на Районен съд П., по силата на която тя и Т.А.С.(починала на ***г.) са осъдени
солидарно да заплатят на „Топлофикация-П.“ АД суми в размер на 2160,17 лева –
главница за потребена топлинна енергия за периода 01.12.2004 г. - 30.04.2009г.,
ведно със законната лихва върху сумата считано от 25.02.2010 г. до
окончателното изплащане на вземането; 645,60 лева - законна лихва за забава за
периода от 30.06.2004 г. до 23.11.2009 г. Твърди, че на ***г., въз основа на
гореописаната заповед за изпълнение и издаден изпълнителен лист е образувано
и.д.№ ***г. по описа на ЧСИ С.Б., р-н на действие Окръжен съд П.. Твърди, че по
изпълнителното дело не са извършвани действия по изпълнение, както и че то е
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Излага съображения по същество на спора,
като намира, че издадената заповед за изпълнение не се ползва със сила на
пресъдено нещо (доколкото не е провеждано исково производство), поради което
погасителната давност за вземането по заповедта е кратка - три години. Позовава
се на т. 14 и т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по т.д.
№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, според която новата погасителната давност за
вземанията, предмет на изпълнителното производство започва да тече от
последното валидно изпълнително действие, като сочи за такова депозираната
молба за образуване на изпълнително дело – ***г.
С оглед на изложеното моли съда да
признае за установено, че сумата 2160,17 лева - главница за потребена топлинна
енергия за периода 01.12.2004 г. - 30.04.2009г., ведно със законната лихва
върху сумата считано от 25.02.2010 г. до окончателното изплащане на вземането;
645,60 лева - законна лихва за забава за периода от 30.06.2004 г. до 23.11.2009
г., както и съдебните разноски в размер на 154,17 лева не могат да бъдат предмет на принудително
изпълнение, поради погасяването им по давност.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок.
Намира предявените искове за допустими, но неоснователни. Поддържа, че
погасителната давност е била прекъсвана многократно в рамките на образуваното
изпълнително дело, което все още е висящо, а при действието на Постановление №
3/18.11.1980 г. е спряла да тече до отмяната му на 26.06.2015 г.с Тълкувателно
решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Намира,
че вземането, удостоверено във влязлата в сила заповед за изпълнение се
погасява с обща пет годишна давност, а не кратка такава.
С оглед на изложеното моли съда да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски и прави възражение за
прекомерност на разноските за процесуално представителство на насрещната страна
по спора.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за защита
срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на
този отрицателен установителен иск е оспорване съществуването на изпълняемото
право, въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено
нещо и водещи до погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя
или на отговорността на длъжника.
Между страните не е спорно, а от
приобщеното копие от изп.д. № ***г. по описа на ЧСИ С.Б. се установява, че
същото е образувано по молба на взискателя „Топлофикация П.“ АД за принудително
събиране на вземанията му срещу ищеца в настоящото производство – И.С.В., както
и трето за процеса лице – Т.А.С.(починала на ***г., видно от представеното
удостоверение за наследници). Вземанията са дължими при условията на солидарна
отговорност и са обективирани в изпълнителен лист от 22.04.2010 г., издаден по
ч.гр.д. № ***г. по описа на РС П. въз основа на влязла в сила Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
Наличието на изпълнителен титул и висящо
изпълнително дело, образувано срещу ищеца по искане на взискателя „Топлофикация
– П.“ АД за събиране на процесните вземания, свидетелства за правния интерес на
ищеца от предявяване на отрицателните установителни искове. В настоящия случай
ищецът оспорва вземанията, като се позовава на нов факт – погасителна давност,
изтекла след издаване на процесния изпълнителен лист.
В хипотеза на предявен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи
единствено правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната
страна е да установи че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в
конкретния случай настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на
давността за вземането.
По силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и
разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва
при предприемането на кое
да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ –
поискано от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител. Видно
от приобщеното копие от изп.д. № ***г.,
Между страните не е спорно, че въз основа
на изп. лист от 22.04.2010 г., издаден по ч.гр.д. № ***г. по описа на РС П.
срещу ответното дружество е образувало изп. д. № ***г. по описа на ЧСИ С.Б.. В
молбата за образуване от ***г. взискателят е поискал извършването на справки
относно имущественото състояние на длъжниците, както и извършването на
конкретни изпълнителни действия – налагане на възбрана, както и налагане запор
върху трудово възнаграждение и пенсия. Ето защо с молбата за образуване
надлежно е прекъсната погасителната давност за процесните вземания.
След образуване на изпълнителното
производство съдебният изпълнител е уведомил НАП за започналото принудително
изпълнение и е изискал от НАП информация относно имущественото състояние на
двете длъжници. ПДИ на длъжника е връчена на 06.01.2012 г. чрез залепване на
уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК.
Едва на 27.04.2015 г. взискателят
„Топлофикация П.“ АД е депозирал молба за извършване на справки за
имущественото състояние на длъжниците и налагане на запор върху вземанията им
за пенсия или трудово възнаграждение.
Видно от отбелязването върху гърба на
изпълнителния титул, съдебният изпълнител с постановление от 23.11.2020 г. е
констатирал, че са налице предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за прекратяване
на производството.
При бездействие на кредитора в период от
две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“.
Прекратителното основание на изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex
lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без
да е необходим допълнителен юридически факт. Постановлението на съдебния
изпълнител единствено констатира осъществяването на предвидените в закона
материални предпоставки – в продължение на две години взискателят да не е
поискал извършването на изпълнителни действия. В този случай новата давност е
започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително
действие, т.е. извършено преди да са били налице предпоставките по чл. 433, т.
8 ГПК.
В молбата за
образуване от ***г. ответникът е поискал прилагането на конкретни изпълнителни
способи. След тази дата не е доказано същият да е поискал извършването на
каквито и да е изпълнителни действия (такива са поискани едва през 2015 г.),
поради което съдът приема, че към 02.09.2013 г. производството се явява
прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Към този
момент е било в сила ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което давност не тече по
време на висящо изпълнително производство, като с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015
г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно,
че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното
ППВС. Към настоящия момент е налице противоречива практика и висящо
тълкувателно дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на
ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по
изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. До постановяването на
решение по новообразуваното т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият
съдебен състав следва да се съобразява с разрешението, застъпено в Решение №
170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната
на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото тълкуване на правната норма
започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия
тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
При така
даденото тълкуване следва, че нова давност за процесните вземания е започнала
да тече от 02.09.2013 г., след прекратяване на изпълнителното дело по
право.
За приложимия
давностен срок съдът следи служебно при направено позоваване на изтекла
давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като началната
редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от
1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и
държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е
бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното
производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед
за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че
молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие
(арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не
е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни
изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като
преки основания за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в
заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от
издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се
установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително
основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в
сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила
съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в
отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства
оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства,
които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се
снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното
със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на
извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК,
аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т.
5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по
отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното
основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно
дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила
заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е
ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на
влезли в сила решения.
Същевременно
вземането за периодични плащания, установено с решение, постановено по реда на
чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се
погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се
погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е
подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от
процесуалното поведение на длъжника.
Наред с
изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от
15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:
„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК
няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за
изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен
смисъл са и редица други актове на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., Определение № 443 от 30.07.2015 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.).
По изложените
съображения съдът намира, че погасителната давност за вземането е общата
5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай.
При така
установената правна и фактическа обстановка съдът намира, че считано от 02.09.2013
г., петгодишната давност за процесните вземания е изтекла на 02.09.2018 г., а с
това – и преди образуване на настоящото производство по искова молба от 21.10.2020
г. Следователно отрицателните
установителни искове са основателни и
следва да бъдат уважени така, както са предявени.
По
разноските:
При този изход от спора на основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати сторените от ищеца разноски – държавна
такса в размер на 118,40 лв., както и адвокатско възнаграждение в размер на 450
лв. Своевременно заявеното от отоветника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на адвокатския хонорар на ищцовата страна се явява неоснователно,
доколкото уговореното между ищцата и процесуалния ѝ представител
възнаграждение надхвърля с пренебрежима стойност (12 лв.) минималния размер,
съгласно относимата редакция на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В светлината на гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от И.С.В., ЕГН **********, с адрес ***,
чрез адв. А.А.,***, срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. П., ж. к. „Мошино“, ТЕЦ „Република“,
представлявано от Изпълнителния директор инж. ***– чрез юрисконсулт Е.М.,
искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че в
полза на „Топлофикация П.“ АД не
съществува изискуемо вземане спрямо И.С.В. за сумата от 2160,17 лева – главница за потребена топлинна енергия за
периода 01.12.2004 г. - 30.04.2009г., ведно със законната лихва върху сумата
считано от 25.02.2010 г. до окончателното изплащане на вземането; 645,60 лева - законна лихва за забава за периода от 30.06.2004 г. до 23.11.2009 г.,
както и сумата от 154,17 лева – разноски по ч.гр.д. № ***г. по описа на РС
П., за които суми е издаден изпълнителен лист от 22.04.2010 г., въз основа на
влязла в сила Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № ***г.
по описа на Районен съд П., поради
погасяването им по давност.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“ АД, ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на И.С.В., ЕГН ********** сумата от 568,40
лева – разноски пред Районен съд П. в исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд
П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________