№ 12656
гр. София, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110149626 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД.
Ищцата М. Т. М. твърди, че на 15.11.2022 г. сключила с ответното дружество
договор за паричен заем № **, по силата на който получила сумата от 1500 лв. при фиксиран
годишен лихвен процент от 40,47 %, без да бил посочен ГПР. Твърди се, че към договора
бил сключен и договор за допълнителни услуги, по силата на който ищцата следвало да
заплати възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 1592,16 лв. Развива доводи, че
договорът за заем е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не
съдържал посочване на действителния лихвен процент и условията за прилагане на
възнаградителната лихва, а посоченият фиксиран лихвен процент от 40,47% бил
заблуждаващ, защото потребителят имал задължение да заплати възнаграждение и за
допълнителни услуги, което представлявало скрита възнаградителна лихва и следвало да се
включи към лихвения процент. Бил нарушен и чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, тъй като в
съдържанието на договора не бил включен размерът на лихвения процент на ден. Твърди, че
не му били предоставяни и не бил подписвал общи условия, с което се нарушавал чл. 11, ал.
2 ЗПК. Навежда съображения, че с уговорения фиксиран годишен лихвен процент се
накърнявали добрите нрави, тъй като се надвишавал трикратният размер на законната лихва.
Посочва, че уговорката за възнаградителна лихва била нищожна и като неравноправна, тъй
като потребителят бил заблуден за действителната финансова тежест, която поема. В тази
връзка поддържа, че кредиторът в нарушение на принципите на добросъвестността и
справедливостта не е уведомил потребителя за реалния размер на възнаградителната лихва.
На следващо място, ищцата поддържа, че уговорката от договора, предвиждаща
заплащането на възнаграждение за допълнителни услуги, била нищожна, поради нарушение
1
на нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Било налице и противоречие с добрите нрави, тъй като се
нарушавали принципите за еквивалентност, справедливост и добросъвестност, доколкото
отпуснатият кредит бил в размер на 1500 лв., а задължението за допълнителни услуги - в
размер на 1592,16 лв. Развиват се доводи, че с уговорката за възнаграждение за
допълнителни услуги се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като пакетът от
допълнителни услуги представлявал разходи по кредита, които следвало да бъдат включени
в ГПР, но това не било сторено, за да не се надвиши законоустановеният размер на този
процент. Навеждат се съображения за неравноправност на посочената уговорка, тъй като
осигурявала скрито допълнително възнаграждение за кредитора в нарушение на забраната за
неоснователно обогатяване. Подробно се аргументира, че клаузата не е индивидуално
уговорена, както и че е неприложим чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Цитира разпоредби от правото на
Европейския съюз и практика на СЕС във връзка с ГПР. Ищцата посочва, че е заплатила
главницата по договора за кредит, като ответникът продължавал да претендира вземания за
възнаградителна лихва и допълнителни услуги. Счита, че последните са недължими на
основание чл. 23 ЗПК. Ето защо ищцата моли съда да постанови решение, с което да
прогласи за нищожен договор за паричен заем № ** от 15.11.2022 г., а в условията на
евентуалност - да признае за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от
1592,16 лв., представляваща възнаграждение за допълнителни услуги, поради нищожност на
клаузите, предвиждащи заплащането на такова възнаграждение. Претендира разноски.
Ответникът „Микро кредит“ АД не е подал отговор на исковата молба. В хода на
делото заявява, че оспорва иска. Сочи, че дори договорът за допълнителни услуги да бъде
счетен за недействителен, договорът за заем не е такъв. Дори ГПР да е над 50%, счита, че е
налице частична недействителност и договорът е валиден до 50 %. Моли за отхвърляне на
иска. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По общите факти
По делото е безспорно, че ищцата на 15.11.2022 г. е сключила с ответното дружество
договор за паричен заем № **, по силата на който е получила сумата от 1500 лв. при
фиксиран годишен лихвен процент от 40,47 %; че към договора е сключен и договор за
допълнителни услуги, по силата на който ищцата следва да заплати възнаграждение за
допълнителни услуги в размер на 1592,16 лв.
По предмета на делото и по съединяването на исковете
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
2
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с
която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни
пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна.
Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение
или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно
редовна. Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да
наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по
същността си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато
съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че
могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се
предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време,
специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава
допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля
правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни
права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване
нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск
за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество
„нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на
иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни
последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези
последици. Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще
изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната
сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява
3
нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на
порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от
предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото
правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо
ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на
пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество
„нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната
сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество,
съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно
исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В.
Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В:
Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т.
4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва,
че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността
й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договорите, а за признаване нищожността на договорите. Този иск при това не е
отрицателен установителен иск, а положителен.
С оглед изложеното по-горе, предявени са три кумулативно съединени положителни
установителни искове – за прогласяване нищожността на договора на основание
противоречие на закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Всеки
порок на договора е основание на самостоятелен иск. Съдът дължи разглеждането на всички
искове, съединени кумулативно.
По първия предявен иск е по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – противоречие на закона
Основанието на този иск е нарушаване на императивна материалноправна норма. В
случая искът е основателен. В договора не е ясно посочен за потребителя действителния
размер на годишния процент на разходите. Съгласно принципните положения в практиката
на СЕС за изчисляване на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14
Radlinger и Radlingerová, ГПК отразява разпределеното по години глобално съотношение
между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в българското право от § 1, т.
3 ЗПК като предоставената на потребителя (т.е. изхарчена в негова полза и по негово
4
желание) парична сума, и „общия разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т.
1 ЗПК представлява сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото решение на СЕС,
че посочването на един разход по кредита (нещо, което потребителят не получава, а плаща)
като част от общия размер винаги води до изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е
стойност в знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част
от числителя. От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т. 90 от
цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и т. 51 от Решение от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България, че правилното посочване на ГПР в
договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните
оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C-714/22
изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да
се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да
поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него („общият
размер“ на кредита според понятието по-горе).
Тъкмо такава е процесната хипотеза. В договора за заем е посочено на потребителя,
че ГПК е 40,47%, но тази стойност е изчислена при главница от 1500 лв., получена от
потребителя, и възнаградителна лихва от 348,72 лв. В действителност обаче потребителят е
длъжен да връща, съгласно погасителния план, на части и разсрочена такса от пакет
допълнителни услуги „разглеждане до минути“ от по 132,68 лв. във всяка вноска. Тези
допълнителни услуги, които между другото няма доказателства потребителят изобщо да е
ползвал, са посочени в договор за допълнителни услуги към процесния договор за заем, с
който е неразривно свързан, както по датата на сключване и по препращане (per relationem),
така и поради факта, че самият ответник е посочил в погасителния план, на л. 10 от делото,
че плащанията са по „договора за заем“, а не по договор за допълнителни услуги.
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по кредита на
елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПК представляват такива, винаги води до определяне на
неправилен размер на ГПР, а оттам – и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПК във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца
само онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПК. Предявеният иск по чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД следва да бъде уважен.
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – заобикаляне на закона
В тежест на доказване по така предявения иск за ищцата е обстоятелството, че при
сключването на договора страните са целели постигането на забранен от закона резултат –
възможност за реалното уговаряне на ГПК над 50 %, против забраната на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
От факта, че ГПР в процесния договор е посочен в размер от 40,47%, близо до максималния
размер от 50, а допълнителните услуги са посочени другаде и съдът прави извода именно за
това, че търговецът кредитодател е целял такова заобикаляне на императивна правна норма,
5
а потребителят е знаел за това.
И този иск подлежи на уважаване.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – накърняване на добрите
нрави
Твърди се противоречие на добрите нрави поради факта, че възнаградителната лихва
е уговорена в размер повече от три пъти законната лихва за забава, поради нееквивалентност
на престациите и поради възползване положението на по-слаба страна. Законната лихва за
периода на действие на договора е около 181 лв., а възнаградителната лихва около два пъти
повече – 348 лв. Същевременно, нееквивалентността на престациите става очебийна, ако се
съобрази и вноската за допълнители услуги, които общо са около 1940 лв., т.е. общо повече
от 10 пъти законната лихва за забава. Значителната фрапантна нееквивалентност на
престациите, особено в отношенията търговец потребител, обосновава накърняване на
добрите нрави.
И този иск следва да се уважи.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, която е сторила разноски от
77,64 лв. за държавна такса и 400 лв. за депозит за вещо лице, общо 477,64 лв.
Адв. П. И. П., представлявала безплатно ищцата, претендира възнаграждение от
ответника по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите на безплатно представителство от адвокат по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-
нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Както е посочено в договора за правна защита и съдействие и в чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
хонорарите са съобразени с минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са
установени в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на
Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а
не по възражение, каквото напр. е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува
в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже
да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, §
1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
6
орГ.зация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право
да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 5500 лв. Това
възнаграждение е приблизително колкото чистият месечен доход на съдия в СРС, където е
разгледан спорът (ако трудът на адвоката се оценява значително над съдийския, има
опасност съдиите да напускат работа, за да станат адвокати; ако трудът на адвоката се
оценява доста под съдийския, има опасност редица способни адвокати да напускат
адвокатурата, за да стават съдии – и в двата случая интересите на правосъдието ще страдат).
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 76,39 лв./час. Адвокат, който работи
повече, би заслужавал и по-високо възнаграждение, но липсата на работа не следва да е в
тежест на клиента, респ. насрещната страна, като адвокатът би могъл през това време да
извършва и друга платена и незабранена за него дейност. Така брутната ставка, до която
възнаграждението при безплатното представителство не е прекомерно, възлиза на 76,39
лв./час. По-голямо възнаграждение би създало предпоставки за ограничаване възможността
за навлизане в адвокатската професия на млади и неопитни, но образовани и мотивирани
адвокати, а също така би довело до дъмпинг на адвокатски услуги спрямо адвокати, които
припечелват от търсене на клиенти, които заплащат реално хонорар – все нежелани
резултати от правото на ЕС по защита на конкуренцията и вътрешния пазар на услуги.
Доколкото делото е типово, с ниска фактическа и правна сложност и адвокатът не е
губил време за явяване в заседание, съдът намира, че трудът му се изчерпва до 4 часа – 1 час
7
за консултация за клиента, 2,5 часа за изготвяне на исковата молба и депозирането й и 1 час
за изготвяне на молба становище, общо 4,5 часа. Възнаграждението е 4,5х76,39=343,76 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявените от М. Т. М. , ЕГН **********, против „Микро
кредит“ АД, ЕИК *********, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3
ЗЗД нищожността на договор за паричен заем № ** от 15.11.2022 г., поради противоречие на
закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Микро кредит“ АД, ЕИК *********, да заплати на М. Т. М. , ЕГН
**********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 477,64 лв., разноски, сторени по делото.
ОСЪЖДА „Микро кредит“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. П. И. П.,
адвокат от Хасковската адвокатска колегия, личен № **, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от
343,76 лв., възнаграждение за безплатно представителство на М. Т. М., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8