Р Е
Ш Е Н И Е
№ 1742
гр. Пловдив, 27.09.2021 год.
В И М Е ТО Н
А Н А Р О Д А
Административен съд – Пловдив, XVIII състав, в публично съдебно заседание на първи септември две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при секретаря РУМЯНА АГАЛАРЕВА и с участието на прокурора
ГЕОРГИ ГЕШЕВ, като разгледа докладваното от председателя адм. дело № 1706 по описа на съда за 2021г.,за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е по реда на чл.203, ал.1 от АПК, във вр. чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Предявен е иск от Д.С.С., ЕГН **********,***, чрез адв. А.Б. ***
по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ за обезщетение в размер на 300.00 лева. Излагат се
обстоятелства за претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат от отменено
като незаконосъобразно наказателно постановление /НП/ №
17-1030-008972/03.01.2018г., издадено от
началник група сектор „Пътна полиция“, към ОД на МВР – Пловдив, което е отменено
с влязло в сила решение № 660/18.04.2018 г., постановено по АНД № 1270/2018 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, XXVI състав и изразяващи
се в заплатени съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в съдебното
производство пред РС – Пловдив, ведно със законната лихва от датата на влизане
на решението в сила – 11.05.2018 г. до окончателното й заплащане.
В исковата си молба ищеца излага обстоятелства, че
след издаване на НП № 17-1030-008972/03.01.2018 г., същото е обжалвано пред
Районен съд Пловдив, по която жалба е образувано АНД № 1270/2018 г.
по описа на съда, като с решението си, последният е отменил обжалваното НП.
Решението не е обжалвано от ответника, видно от приложените по делото
материали, и е влязло в законна сила на 11.05.2018 г. В съдебното производство
ищецът е направил разноски за хонорар на процесуалния си представител в размер
на 300 лева, които е заплатил при подписване на договора за правна защита и
съдействие на 04.01.2018г.. Твърди, че със заплатеното в производството по обжалване на
наказателното постановление възнаграждение за адвокат е претърпял имуществена
вреда в общ размер на 300 лева, които са в пряка връзка с неправомерните
действия на служители на ответника по издаване на порочен административен акт –
наказателно постановление, който акт е отменен от съда като незаконосъобразен. В с.з.
процесуалния представител на ищеца поддържа предявения иск на изложените в него
основания. Моли, да се уважи исковата претенция, ведно със законната лихва от
датата на влизане в сила на съдебното решение – 11.05.2018 г. до окончателното
й изплащане, както и да се присъдят сторените по делото съдебно-деловодни
разноски, които да бъдат платени на ищеца. Иска също така от съда да осъди ответника
да заплати адвокатско възнаграждение за безплатната правна помощ.
Ответникът, редовно призован, не изпраща представител.
В представен писмен отговор по делото оспорва изцяло претенцията по основание и
по размер. Излага подробни съображения, защо счита иска за недопустим и неоснователен.
Твърд, че посочените разходи от ищеца не са вреда и липсва причинна връзка
между тях и отменения незаконосъобразен акт, същите се дължат изцяло на
неговото поведение. В алтернатива се оспорва размера на претенцията на адвокатското
възнаграждение до минималния размер. Претендира се присъждане на разноски и се
иска намаляване на адвокатското възнаграждение до минималния по Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава
заключение за основателност на иска. Сочи, че исковата претенция е доказана от
събраните доказателства – ищецът е направил разход за обжалване на
наказателното постановление и решението ебило отменено.
Съдът, като взе предвид становищата на страните
и прецени на събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:
От представените по делото
писмени доказателства включително и от приложеното по делото нахд №
1270/2018 г. по описа на РС - Пловди се установява, че на Д.С.С., ЕГН **********,
е издадено наказателно постановление № 17-1030-008972 от дата 03.01.2018 г. на
ОД на МВР – Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с което на основание чл.53 от ЗАНН
и чл.175 ал.3 предл.1 от ЗДвП е наложена глоба в размер на 200 лева и лишаване
от право да управлява МПС за шест месеца за извършено нарушение на чл.140 ал.1
от ЗДвП. Ищецът е обжалвал наказателното постановление пред районния
съд, който с решение № 660/18.04.2018 г. по АНД №1270/2018 г. го е отменил
поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, коеот е довело
до ограничаване правото на защита на жалбоподателя да разбере за какво е бил
наказан. Решението на районния съд не е обжалвано пред
Административен съд – Пловдив и е влязло в законна сила на 11.05.2018 г., видно
от приложените по делото съобщения за изготвеното решение. В производството
пред районния съд ищецът е бил защитаван от адвокат /посочен и в протокола/,
приложен по делото е договор за правна защита и съдействие, както и пълномощно,
подписано от С., които обстоятелства безспорно и категорично установяват, че Д.
С. е упълномощил адвокат за процесуално представителство пред Районен съд -
Пловдив.
При така установената фактическа обстановка, на база
събраните доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, съдът прие
следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл.203 от АПК гражданите и
юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени
им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни
органи и длъжностни лица. В случая се претендират вреди в резултат на отменено
с влязъл в сила съдебен акт незаконосъобразно наказателно постановление на ОД
на МВР - Пловдив, сектор „Пътна полиция“. Ищец е адресатът на отмененото
наказателно постановление. Ответникът – ОД на МВР – Пловдив. Исковете за
отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконосъобразен акт на
администрацията, са редовно предявени от надлежна страна, в хипотезата на
чл.204 ал.1 от АПК, срещу субект по чл.205 от АПК. Исковата молба е предявена
пред родово и местно компетентен съд - Административен съд - Пловдив, съгласно
Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. по ТД 2/2014 г. на ОСГК на ВКС и
Първа и Втора колегия на ВАС, чл.7 от ЗОДОВ и чл.133 ал.5 от АПК, доколкото
настоящия адрес на ищеца е в гр. Пловдив. Според чл.203 ал.1 от глава ХІ на АПК исковете за
обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и
длъжностни лица се разглеждат по реда на тази глава. Съгласно чл.203 ал.2 от АПК за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат
разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.
Нормата на чл.1 от ЗОДОВ регламентира, че държавата и общините отговарят за
вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение
на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда, установен в
АПК. Основателността на иск с правно основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ предполага
кумулативното наличие на следните предпоставки: незаконосъобразен акт, действие
или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата при или по повод
изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда
/претърпяна загуба или пропусната полза/ от такъв административен акт или от
незаконно действие или бездействие; пряка и непосредствена причинна връзка
между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда.
Липсата на който и да било от елементите на този фактически състав препятства
реализирането на отговорността на държавата по посочения ред. Макар със ЗОДОВ
да се създава сравнително облекчен режим за ангажиране на отговорността на
държавата и общините за вредите, причинени при изпълнение на административна
дейност, доказателствената тежест за установяване на изброените по-горе
предпоставки за ангажиране на отговорността, е изцяло на ищеца.
В разглеждания случай безспорно се установява, че
издаденият от администрацията акт, чийто адресат е ищеца, е отменен като
незаконосъобразен с влязло в сила съдебно решение. По мотивите на т.1 от
цитираното по-горе Тълкувателно постановление № 2/19.05.2015 г., съдът приема,
че издаването на процесното наказателно постановление е последица от
изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена
административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в
рамките на административната им правосубектност. Изпълнението на тези
задължения по своето съдържание представлява административна дейност, и в този
смисъл, наказателното постановление представлява властнически акт, издаден от
административен орган и, въпреки че поражда наказателно-правни последици, е
резултат от санкционираща административна дейност. Т.е. доказана е първата от
визираните по-горе предпоставки - отменен като незаконосъобразен акт на
държавен орган, издаден при упражняване на административна дейност. При това
положение съдът дължи произнасяне по наличието или липсата на
останалите материалноправни предпоставки за ангажиране на
отговорността на държавата за причинени вреди по реда на ЗОДОВ, като следва да
се разгледа исковате претенция така, както е заявена от ищеца. Както се каза
по-горе, в настоящия случай тази претенция касае репарирането на
имуществени вреди, за които следва да се докаже тяхното действително
настъпване и причинно-следствената връзка с незаконосъобразното наказателно
постановление. Безспорно е, че
е било издадено незаконосъобразно и неправилно наказателно постановление, което
е било отменен при оспорването му пред съда. В резултат на това, като пряка и
непосредствена последица са възникнали имуществени вреди в патримониума на
ищеца – претърпени загуби под формата на заплатено адвокатско възнаграждение за
обжалването му. С ТР № 1/15.03.2017 г. на ОС на съдиите от Първа и Втора колегия на ВАС, постановено по т. дело № 2/2016г. е прието, че при предявени пред
административните съдилища искове по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от
незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от този закон. В това
решение се сочи също, че производството е исково и ищецът разполага с доказателствената
тежест по закон да докаже иска си. Настоящият съдебен състав намира, че безспорно е
доказано наличието на реално причинена вреда, изразяваща се
в заплатено адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на наказателното постановление пред РС – Пловдив: - правната защита на ищеца в
съдебното производство по АНД № 1270/2018 г. по описа на РС - Пловдив, е осъществена от адвокат, като са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение - договор за правна защита и съдействие и пълномощно. Т. е., в това производство е
представен изискуемия по чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата договор между
адвоката и клиента, доказващ възмездността на положения от адвоката труд.
Отразеното в протокола от съдебното заседание, че адвокатът се явява по силата на
представеното пълномощно, установява редовно
упълномощаване и плащане на адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция.
Тълкувателните постановления и тълкувателните решения
са задължителни и обвързващи за съдилищата. Ето защо следва да се приеме, че
ищецът е претърпял имуществени вреди, в размер на платеното адвокатско
възнаграждение – 300 лв., по повод
обжалването на отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление.
Тези вреди са пряка и непосредствена последица от издаденото наказателно
постановление, защото, именно неговата незаконосъобразност е станала причина
ищецът да направи разноски за правна защита и съдействие, за да се защити срещу
този увреждащ правата му санкционен административен акт. Направените от
страната разноски за адвокатско възнаграждение са пряка и непосредствена
последица от увреждане по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ, защото те произтичат от
отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление. В съдебната
практика, свързана с произнасяне на съдилищата по направените разноски е
възприето, че отразяването в договора за правна защита и съдействие на
договореното адвокатско възнаграждение като заплатено съставлява достатъчно
доказателство за реално заплащане на същото, респ. основание за присъждането
му. Заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение от 300.00 лв. е в минималния
предвиден размер за защита по административнонаказателни дела. Затова
предявеният на основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ иск за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на 300.00 лв. е основателен и доказан и следва да се
уважи.
В този смисъл са неоснователни възраженията на
ответната страна за недопустимост и основателност на иска. С оглед изложените
до тук фактически и правни съображения, ще следва да се приеме, че този
фактически състав е осъществен в пълнота в конкретния случай. В процеса по
оспорване на наказателното постановление, Д.С. фактически е заплатил сумата от
300.00 лв., за да си осигури необходимата, квалифицирана правна помощ.
Упълномощеният от него адв.Б. е изготвил жалбата и е взел участие в насроченото
съдебно заседание, като е предприел съответните процесуални действия в защита
на доверителя си. Обжалваното наказателно постановление е било отменено с
влязло в сила съдебно решение. В резултат на издаването на незаконосъобразното
наказателно постановление (отменено по съответния ред), за ищеца са настъпили конкретни
имуществени вреди. Искът за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на
300.00лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в производството
по АНД № 1270/2018 г. по описа на Районен съд е доказан по основание и размер и
като такъв ще следва да бъде уважен.
Необходимо е, с оглед възраженията на ответната
страна, да се добави, че заплатеното от С. адвокатско възнаграждение, като
размер на сумата, в пълнота отговаря на критериите по чл. 3, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, относно изискването да е
„обосновано и справедливо“, т. е., съразмерно на осъществената правна защита и
съдействие. Присъждането му полза на ищеца, очевидно ще обезщети страната за
действително понесените от нея вреди от причиненото ѝ от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството.
Все в тази насока, следва да се съобрази, че според
чл.18,ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (действалата към момента редакция ДВ, бр. 28 от 2014 г.), за
процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни
постановления, в които административното наказание е под формата на глоба,
имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението
се определя по правилата на чл.7 ал.2, върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв.
Респективно, съобразно действащата към момента
редакция на чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.( ДВ, бр. 45 от 2020
г., в сила от 15.05.2020 г.), ако административното наказание е под формата на
глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение,
възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на
санкцията, съответно обезщетението. В случая, наложеното административно
наказание е било глоба в размер на 200.00лв. При това положение, съобразно
правилото на чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., минималния размер на
адвокатското възнаграждение е 300.00лв., т. е. равно на това, заплатено от С..
Само за сведение, съдът намира за необходимо да
посочи, че в Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016
г., ОСС, I и II колегия, всъщност е пояснено следното : „… Възражението по
чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар при
несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото и
възможността на съда да го намали до минималния такъв, определен от наредбата
по чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата, е действително една от възможностите
на страната, в случая държавата, да защити правата си и да не позволи на
ответната страна да бъде присъден хонорар, несъответстващ на критериите на този
член от закона – „справедлив и обоснован“. Делата за обезщетения по чл.1 ал.1
от ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото
материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички
относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви
доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички
допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено
увреждане не е и не може да се превърне обаче, в средство за неоснователно
обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и
съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на
обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36 ал.2 от Закона за
адвокатурата - да е „обоснован и справедлив“, т.е. да е съразмерен на
извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително
понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган непозволено
увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е
от страните в производството ….“.
Няма никаква причина, даденото от висшия по степен
административен съд тълкуване да не бъде споделено изцяло.
Според чл.36
ал.2 от Закона за адвокатурата, размерът на възнаграждението се определя в
договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения
в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Очевидно, предвиденият в наредба на Висшия адвокатски
съвет размер на адвокатското възнаграждение за съответния вид работа е един от
критериите при извършване на преценка, дали размерът на конкретното адвокатско
възнаграждение е „справедлив и обоснован“.
Впрочем, в случая същността на правния спор не следва
да бъде измествана изцяло и единствено по отношение на естеството и характера
на действително осъществената правно помощ от адвоката. Не това е предмет на
текущия правен спор, а действително претърпените от ищеца вреди, които са пряка
и непосредствена последица от незаконосъобразното наказателно постановление и
наложеното с него административно наказание. Степента и размерът на засегнатия
с него интерес е определящ при формирането на извод за „справедлив и обоснован“
размер на адвокатското възнаграждение за търсената и получена процесуална
защита. Пряк аргумент в тази насока е цитираното правило на чл.18 ал.2 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. в действащата понастоящем редакция.
Като доказана и основателна по изложените до тук
съображения се явява и акцесорната претенция на ищеца, да се присъди
обезщетение за забавено плащане на паричното задължение от 300,00лв. в размер
на законната лихва. Ищецът претендира
лихва за времето от датата на увреждането 11.05.2018г. /датата на
влизане в сила на решението на Районен съд Пловдив/, до окончателното ѝ изплащане. В случая съгласно съдебната
практика, изразена
последователно в Решение №15973/19.12.2018 г. по адм.д.№8875/2018 г. на ВАС;
Решение №13065/29.10.2018 г. по адм.д.№8399/2017 г. на ВАС; Решение
№12894/24.10.2018 г. по адм.д.№8483/2017 г. на ВАС и др. искането за
присъждане на законната лихва върху сумата от 300 лв., следва да стане от
датата на предявяване на исковата молба- 24.06.2021г., до окончателното й изплащане, а не от датата
на отмяна на административният правораздавателен акт.
В настоящето производство се претендира и заплащане на
разноски, а именно 10.00 лева държавна такса и адвокатско възнаграждение на
основание чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата. Приложено е делото
адвокатско пълномощно за предоставена безплатна правна помощ на основание
договор за правна защита и съдействие от 23.06.2021г.. Правото на адвоката да
окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл.38 ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната
страна дължи разноски, съгласно чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата,
адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско
възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда
на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да
представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който
да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл.38 ал.1
т. 2 от Закона за адвокатурата, като не се нуждае от доказване обстоятелството,
че клиентът е материално затруднено лице. В този смисъл следва да се посочи и как
е уреден този въпрос в съдебната практика. Липсата на писмен договор между
адвоката и представляваното от него лице не е пречка да бъде удостоверено в
процеса постигнато съгласие, че учредената с пълномощното процесуална
представителна власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно, като договарянето
на осъществяваната правна помощ като безплатна следва да бъде установено от
данните по делото. Прието е, че изявленията за наличие на конкретно основание
за оказване на безплатна помощ по чл.38 ал.1 от ЗАдв обвързват съда и той не
дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза - достатъчно за
уважаването на искането по чл.38 ал.2 от ЗАдв е, правна помощ по делото да е
осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл.36 ал.2 от ЗАдв; заявление, че предоставената правна
помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го
опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата
на чл.78 от ГПК. С оглед на това е прието, че липсата на договор за правна
помощ и уговорена в него безплатно предоставяна такава, не препятства
упражняването на правото по чл.38 ал.2 ЗА, тъй като принципът на чл.36 ал.1 от ЗАдв
е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за
разлика от хипотезата на чл.36 ал.3 от ЗАдв, се определя от съда по императивната
разпоредба на чл.38 ал.2 от ЗАдв в рамките на предвидения в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така
изложените съображения за предпоставките на фактическия състав на чл.38 ал.2 от
ЗАдв, при които на адвоката, оказал безплатна правна помощ, се присъжда
адвокатско възнаграждение и при липса на договор за правна помощ, съответстват
на задължителната практика на ВКС - Определение № 515/02.10.2015 г. на
тричленен състав на Първо ТО по ч. гр. д. № 2340/2015 г., в което е прието, че
за уважаване на искането по чл.38 ал.2 от ЗАдв е достатъчно по делото да е била
осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер
на възнаграждението по чл.36 ал.2 от ЗАдв; заявление, че предоставената правна
помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го
опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата
на чл.78 ГПК.
В случая обаче, наличен е договор за правна помощ и съдействие,
както и изрично изявление, че същата е предоставена безплатно. С оглед на това,
както и на обстоятелството, че размерът на адвокатското възнаграждение се
договаря, както и предоставянето на безплатна правна помощ, в сключен между
клиент и адвокат договор за адвокатска услуга, а не в представеното по делото
пълномощно, следва да се приеме, че на процесуалния представител на ищеца се
дължи възнаграждение, съобразно разпоредбата на чл.38 ал.2 от ЗАдв.. По въпроса,
необходимо ли е да бъдат събрани по надлежния ред доказателства в
производството относно твърдението на процесуалния представител на страната за
нейната материална затрудненост, за да бъде уважено искането за присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв, както и по въпроса
коя от страните в процеса носи доказателствената тежест да установи наличието
или липсата на материална затрудненост на страната, за която се твърди, че е
получила безплатна адвокатска помощ, даваща основание за искането на
процесуалния представител на тази страна да иска присъждане на възнаграждение
по реда на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл.38 ал.1 т.2 от
същия закон, задължителна практика на ВКС не е налице. Тричленни състави на ВКС
са постановявали по конкретни дела в производство по чл.274ал.2 от ГПК или в
производство по чл.290 и следв. от ГПК при разрешаване на спора за разноските
по същество, като разрешението е давано съответно и с оглед конкретните данни
по тях. В този смисъл съдът приема, че преценката за наличие на материална
затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв следва да бъде направена с оглед
конкретните данни по делото, като при липса на спор между страните достатъчно
доказателство за осъществяване на основанията по чл.38 ал.1 т.1-3 от ЗАдв за
безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по
договора за правна помощ, респективно изявлението на представляваната страна
или нейния процесуален представител, ако такъв договор не е представен.
Противната страна в производството, която по правилата на чл.78 ГПК следва да
заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да
оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл.248 ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за
разноските, като носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне
на безплатна адвокатска помощ не са налице.
Съображенията за това са следните:
В хипотезата на чл.78 ал.1 от ГПК ответникът, а в
хипотезата на чл.78, ал.3 ГПК ищецът, следва да заплатят на другата страна
направените по делото разноски, но само ако е установено, че такива са били
направени. Ако страната, която има право да получи направените по делото
разноски не е направила такива за възнаграждение за представлявалия я адвокат,
такива разноски могат да бъдат присъдени само в изрично предвидените в чл.38 от
ЗАдв хипотези. Ако наличието на съответната хипотеза по чл.38 от ЗАдв не се
оспорва, съдът следва да присъди на процесуалния представител съответното
възнаграждение, като достатъчно доказателство за осъществявано безплатно
процесуално представителство представляват изричните съвпадащи волеизявления на
страните по упълномощителната сделка, доколкото законът не установява изискване
за писмена форма за действителност на договора за адвокатска услуга. Както е
прието в постановеното по реда на чл.274 ал.3 ГПК Определение № 515/02.10.2015 г.
по ч. т. д. №2340/2015 г. на тричленен състав на Първо ТО /която теза
настоящият състав напълно споделя/, договарянето на осъществяваната от адвоката
правна помощ като безплатна не се презюмира и следва да бъде установено от
данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за оказване
на безплатна помощ по чл.38 ал.1 от ЗАдв обвързват съда и той не дължи проверка
за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай, нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното
производство по делото не е необходимо да се провежда.
Ако обаче противната страна твърди, че предпоставките
за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и, че страните по
договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ
без насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл.38 от ЗАдв,
тя следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в
производството по чл.248 ГПК като опровергае наличието на поддържаното
основание. В настоящия случай такова оспорване не е направено от страна на ОД
на МВР - Пловдив, както и не се представят доказателства, които да опровергаят
осъществяването на основанието за предоставяне на безплатна адвокатска помощ
/затруднено материално положение/ на Д.С..
Поради това, за правилен следва да се приеме изводът, че изявленията за наличие
на конкретно поддържаното основание за оказване на безплатна помощ по чл.38
ал.1 от ЗАдв са достатъчни, за да се приеме, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна и са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на ОД на МВР - Пловдив за заплащане на възнаграждение в полза на
адв. А.Б.. Посочените предпоставки в случая са налице, поради което следва да
бъде заплатено от ответника адвокатското възнаграждение в размер на 300.00
лева, определено по реда на чл.18 ал.4 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложеното на осн. чл.172 ал.2 АПК съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Областна
Дирекция на МВР – Пловди на основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ да заплати на Д.С.С., ЕГН
**********,*** обезщетение в размер на 300 /триста/ лева, ведно със законната
лихва, считано от дата на завеждане на исковата молба- 24.06.2021г. до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Областна дирекция към Министерство на вътрешните
работи – Пловдив да заплати на Д.С.С., ЕГН **********,*** направените по делото
разноски в размер на 10 /десет/ лева, представляващи внесена държавна такса за
образуване на делото.
ОСЪЖДА Областна дирекция към Министерство на вътрешните
работи-Пловдив да заплати на адвокат А.Б.Б., за осъществена по реда на чл.38
ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата адвокатска защита и съдействие, адвокатско
възнаграждение в размер на 300 /триста/ лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен административен
съд на Р България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: