гр. София, 22.12.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Михаил Малчев
Божидар Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно
гражданско дело № 1744 по описа за 2021 година
Производството
е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С
решение № 20255554 от 19.11.2020 г., постановено по гр. д. № 64576/2019 г. на
Софийски районен съд, 51-ви състав, е осъдена Прокуратурата на Република
България, с адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да заплати на И.В.Т., ЕГН **********,
на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата 4300 лева - обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени вследствие на обвинение в извършване на
престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК по
досъдебно производство № 2075/ 2012 г., по описа на 03 РПУ-СДВР, пр. пр. № 25311/
2012 г., по описа на Софийски районна прокуратура, НОХД № 19495/ 2012 г., по
описа на Софийски районен съд, 115 състав, за което е оправдан с влязла в сила
присъда от 07.06.2017 г., ведно със законната лихва от 24.03.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска за разликата над 4300
лева до пълния претендирай размер от 8000 лева.
Решението
е обжалвано съответно в неблагоприятната част от Прокуратурата на Република
България. Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на
решението в обжалваната уважителна част. Поддържа се, че ищецът не е провел
пълно и главно доказване за претърпени неимуществени вреди, а освен това не е
доказана и причинно-следствена връзка между твърдените вреди и незаконността на
процесното обвинение. Излагат се подробни съображения за недоказаност на
предявения иск. Моли се в обжалваната част решението да бъде отменено, като
предявеният иск бъде отхвърлен изцяло, при условията на евентуалност присъденият
размер на обезщетение да бъде намален съгласно чл. 52 ЗЗД.
Ответникът
по въззивната жалба - И.В.Т., не е депозирал в законовоустановения срок отговор
на въззивна жалба. В негова писмена защита от 05.12.2022 г. се излагат
съображения за правилност и законосъобразност на решението на районния съд в
обжалваната част.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението.
При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във
въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при
приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално
правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
В
случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се
установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя
и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги
повтаря. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови обжалваното съдебно
решение, първоинстанционният съд е приел, че в разглеждания случай е налице
хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. По категоричен начин се установява, че И.В.Т.
е бил обвинен в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. с чл.
20, ал. 2, вр. е ал. 1 НК, както и че е оправдан с присъда от 06.07.2017 г.,
влязла в сила на 24.03.2018 г. Наказателното производство е приключило с влязла
в сила оправдателна присъда поради това, че И.В.Т. е невиновен. Приключването
на наказателното производство спрямо ищеца с оправдателна присъда, обосновава правилност
на извода на районния съд, за наличие на незаконност по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ
на повдигнатото обвинение, а оттук - и на действията на длъжностните лица на
Прокуратурата на Република България по повод образуваното досъдебно
производство, привличането на ищеца като обвиняем и налагането на мярка за
неотклонение, внасяне на обвинителен акт в съда, поддържане на обвинението. Незаконността
на обвинението съставлява основание за носене на имуществена отговорност от
държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
за обезщетяване на претърпените от засегнатото лице вреди, доколкото такива са
настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.
Анализът на събраните доказателства в хода на първоинстанционното производство
води до категоричен извод на въззивния съд, че ищецът е претърпял неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и
подлежат на обезщетяване от Прокуратура на Република България на основание чл.
2, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 4 ЗОДОВ.
Неоснователни се явяват обективираните във
въззивната жалба възраженията на Прокуратура на Република България за липсата
на елементи от фактическия състав на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпените неимуществени
вреди. В разглеждания случай всички предпоставки за уважаване на предявения иск
са налице – установени са по категоричен начин. Следва да се посочи, че всички
предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените
вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на
виновно поведение на длъжностните лица. Това води на извода, че това е
обективна отговорност, която се носи винаги когато са налице посочените в
разпоредбата предпоставки. В случая с окончателен акт е установено, че
предприетите срещу лицето действия са били незаконосъобразни. Без значение за
тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на
прокуратурата или разследващите органи са били законосъобразни и обосновани с
оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са
спазени всички предвидени процесуални правила. Дължимото обезщетение обхваща
всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответното длъжностно
лице.
Районният съд е отчел всички релевантни
обстоятелства, свързани с тежестта на повдигнатото обвинение, което се явява
„тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, продължителността на наказателното
производство, степента на засягане на емоционалния, личния и професионалния
живот на увредения, данните за личността му, определяйки размера на обезщетението
за неимуществени вреди на 4300 лв. Този размер отговаря на принципа на
справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и е съобразен с предназначението на
обезщетението да поправи претърпяната лична болка и страдания от незаконното
преследване, които са установени по делото. В тази насока основателно районния
съд е съобразил и че в случая не са събрани доказателства ищецът да е преживял
психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при
наличие на обвинение в престъпление, като е отхвърлил предявеният иск за
обезщетяване на неимуществени вреди над уважения размер до пълния предявен
такъв от 8 000 лв.
Изложените
правни аргументи от районния съд, въз основа на които е определил размера на
дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ищеца, са
законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона (чл. 52 ЗЗД) и
след анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият
състав счита, че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди
изцяло.
Неоснователни
са възраженията на Прокуратурата на Република България, за неправилна преценка
на събраните доказателства от страна на районния съд, която да е довела до
определяне на несъответен и несправедлив размер на обезщетение. Последният,
както вече беше посочено, според настоящият съдебен състав, не е занижен, нито
завишен, а напротив, напълно съответства на установените по делото
обстоятелства, касаещи процесното увреждане, и на принципа, закрепен в чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за
увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се
изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на
личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Съгласно
константната съдебна практика е нормално да се приеме, че по време на цялото
наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за
което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също
така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности
у личността, както и социалното му общуване. В тази именно връзка е и
възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид
неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни
доказателства. Също така следва да бъде посочено, че когато се твърди
причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно
увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни
обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено
положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за
да могат да станат част от предмета на иска. В тази насока районният съд
обосновано е заключил, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които
са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според
вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на
уврежданията. Основателно е съобразена тежестта на повдигнатото обвинение и
предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване,
вида и продължителността на наложените мерки за процесуална принуда. Също така данните
за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за
деяние, което не е извършил, и наложената мярка за неотклонение, се е отразило
негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му
живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху
възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички
други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания.
В
процесния случай наказателният процес е продължил дълго време - от м.08.2012 г.
до м.03.2018 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда, тоест около 5
г. и 7 месеца. Същият се е развил в двете фази на процеса - досъдебна и
съдебна, като досъдебната фаза е продължила в разумен срок - около 2 месеца, а
в рамките на остатъка от срока до края на периода на наказателния процес е
провеждана съдебна фаза пред първоинстанционния съд. В досъдебната фаза са
извършени процесуални действия с участието на ищеца - участвал е на 20.08.2012
г. като разпознавано лице в две разпознавания; извършена е дактилоскопска експертиза
на отпечатъците му; на 21.08.2012 г. е бил привлечен като обвиняем и е дал
обяснения; като на същата дата му е предявено разследването. След като е
обжалвал първоначално взетата му мярка за неотклонение „парична гаранция” в
размер на 3000 лева, с определение от 04.09.2012 г. същата е заменена с
„парична гаранция” в размер на 500 лева, като чрез нея ищецът се е лишил от
разполагането със средствата от 500 лева до приключване на наказателния процес,
което също е взето предвид. В досъдебната фаза на производството ищецът е бил
обявен за общодържавно издирване с мярка „принудително довеждане”, вследствие
на което е задържан в 03 РПУ-СДВР на 21.08.2012 г. В съдебната фаза са
насрочени 11 открити съдебни заседания, като между голяма част от поредните
заседания е налице продължителен интервал от време. Същите обективно са създали
на ищеца неудобство, доколкото е следвало да съобрази и организира ежедневните
си дейности с тях и обективно са му причинили емоционално напрежение от
присъствието в съдебната зала. В тази връзка следва да бъде посочено, че
възражението на Прокуратурата, че не носи отговорност за продължителността на
процеса в съдебната му фаза, тъй като няма ръководни функции в рамките на
същата, е неоснователно. При обвинение в извършване на престъпление държавата
отговоря на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
за причинените вреди чрез Прокуратурата, на която е предоставена
функцията по обвинение в наказателния процес, като последната носи отговорност
и за вредите, претърпени в рамките на съдебната фаза на процеса, тъй като тези
вреди са причинени от предявеното и поддържано неоснователното обвинение,
извършено от неин представител, и без него същите не биха настъпили. Обосновано
районният съд е отчел и че срещу И.В.Т. са водени и други наказателни
производства. По едно от тях - за престъпление по чл. 354а, ал. 1 НК той е
осъден на наказание три години лишаване от свобода и глоба в размер на 5000
лева, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието лишаване
от свобода е отложено и е определен изпитателен срок от пет години. Същото е
съвпада по време с част от процесния наказателен процес, доколкото от справката
за съдимост е видно, че одобреното споразумение по това наказателно делото е
влязло в сила на 29.05.2013 г. Освен това в тази справка е направено
отбелязване, че И.В.Т. е бил задържан по това наказателно делото по ЗМВР и НПК,
считано от 27.11.2012 г. С оглед на тези установени обстоятелства районният
основателно е приел, че негативните изживявания на ищеца в периода до
29.05.2013 г. са последица от всички наказателни производства, водени срещу
него (съответно, че не всички вреди са последица от процесното обвинение),
както и че за тях в най-силна степен е допринесъл наказателният процес, по
който е осъден и съответно е бил задържан. Правилно е съобразен и фактът, че за
първи път на И.В.Т. е направена полицейска регистрация във връзка с процесното обвинение,
видно от справката от СДВР, като същата обективно му е причинила стрес,
неудобство и притеснение. Неоснователно е възражението на ответника, че не
следва да отговаря за вредите от полицейската регистрация. Общо известно е, че регистрацията
е част от мерките, които се предприемат срещу лицето, привлечено като обвиняем
за извършено умишлено престъпление от общ характер, поради което, когато
наказателното преследване е приключило с оправдателна присъда или с
прекратяване на производството поради това, че деянието не е извършено от
лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че
наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е
погасено по давност или деянието е амнистирано, Прокуратурата на Република
България носи отговорност по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за претърпени неимуществени
вреди и от полицейската регистрация. В тази насока е съдебната практика на ВКС
– например решение № 201/2016 г. по
гр.д. № 1190/ 2016 г. по описа на ВКС, IV г. о. След 29.05.2013 г. срещу И.В.Т.
не са водени други наказателни производства, осен настоящото, поради което логично
е прието, че негативните изживявания, които същият е търпял, са резултат
единствено от него. Доколкото все пак в рамките на този период от време той
вече е бил осъден, е правилен изводът на районния съд, че търпените вреди са с
по-слаб интензитет от този на вредите, които би търпяло лице с чисто съдебно
минало. Поради всичко гореизложено настоящият съдебен състав намира, че
определеният от районния съд размер на обезщетение (4 300 лева) напълно
съответства на претърпените от пострадалия неимуществени вреди.
Крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на
основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да се потвърди.
Предвид
неоснователността на въззивната жалба, въззивникът няма право на разноски във
въззивното производство, а въззиваемата страна не претендира такива, поради
което съдът не следва да се произнася по този въпрос.
Воден
от изложеното, съдът
ПОТВЪРЖДАВА
в обжалваната част решение №
20255554 от 19.11.2020 г., постановено по гр. д. № 64576/2019 г. на Софийски
районен съд, 51-ви състав.
Решението
на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд с
касационна жалба в 1-месечен срок от получаването на препис, при обосноваване
на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател:_______________________
Членове:
1.
________________________
2.