Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София 8.06.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІI-б
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,
в публичното заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при секретаря Д. Шулева, като
разгледа докладваното от съдия ЯНЧЕВА гр. дело № 1386 по описа за 2018 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивният съд е сезиран с
жалба на Н.М.Ю., подадена срещу решението на СРС, І Г.О., 32 състав,
постановено по гр. дело № 12076/2017 г., в частта, в която съдът е отхвърлил
предявения от Ю. срещу П.на Р.Б.иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ
за сумата над 1 500 лв. до пълния предявен размер от 25 000 лв.,
както и в частта, в която искът по чл.86, ал.1, във вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД е
отхвърлен за периода 8.01.2016 г. – 26.02.2017 г.
Жалбоподателят оспорва
изводите на СРС, че П.на РБ е пасивно легитимирана да отговаря за вредите от незаконното задържане, докато
за вредите от лошите условия пасивно легитимирано да отговаря е Министерство на
правосъдието (МП), като сочи, че става дума за неделими вреди. Заявява, че е
бил задържан под стража около 5 месеца, а не както се сочи в решението – около
1 година и 6 месеца. Излага, че в исковата си молба не е твърдял, че в
следствения арест спрямо него са били извършени нарушения на закона от
специализираните органи за изпълнение на наказанията, затова и не търси
обезщетение за такива вреди. Жалбоподателят твърди, че условията, в които е бил
поставен, са били еднакви за всички задържани, но тези условия са били
неподходящи за неговото здравословно състояние – инвалид след прекаран инсулт,
като наблюдаващият прокурор е бил компетентен
във всеки един момент от разследването да промени сам мярката за
неотклонение „задържане под стража“ в по-лека. Ю. счита, че СРС не е взел
предвид в решението си разпоредбата на чл.154, ал.2 от ГПК и не е съобразил, че
не е необходимо събирането на доказателства, че постановлението за прекратяване
на наказателното производство е влязло в сила, както не е съобразил и
обстоятелството, че тези постановления на П.не представляват влезли в сила
стабилни актове. По тази причина жалбоподателят намира решението за
незаконосъобразно в частта, в която
съдът е присъдил законна лихва върху главницата не от датата на
постановлението за прекратяване на наказателното производство, а от датата на
подаване на исковата молба. Ю. счита и че СРС е пренебрегнал презумпцията за
невиновност, както и не е обсъдил събраните по делото писмени доказателства,
поради което е формирал неправилния извод, че ищецът е бил осъждан за множество
престъпления от същия вид, като това, за което е бил задържан. В тази връзка Ю.
сочи, че осъжданията му са били през 2015 г. и 2016 г., т.е. след като вече е бил
освободен от ареста, и същите нямат никакво отношение към задържането му под стража. Жалбоподателят
твърди и че СРС не е кредитирал заключението на вещите лица по делото, сочещо
на причинно-следствена връзка между претърпените от него болки и страдания и
престоя му в ареста. Твърди, че определеното му обезщетение се явява крайно
занижено и несправедливо. Поддържа изложеното в исковата молба относно
причинените му неимуществени вреди.
П.на РБ счита въззивната
жалба за неоснователна.
Пред СГС не са събрани
нови доказателства.
След преценка доводите на
страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Н.М.Ю. е
предявил срещу П.на Р.Б.иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ: за
присъждане на сумата от 25 000 лв., ведно със законната лихва от 8.01.2016 г.
(датата, на която е било прекратено наказателното производство) до плащането,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от наказателно производство,
прекратено с постановление от 8.01.2016 г. на СРП, поради недоказаност
участието на ищеца в престъплението. Ищецът твърди, че с постановление от
30.05.2014 г. на разследващ полицай по досъдебно производство № ЗМ 1661/2014 г.
по описа на Първо РУП-СДВР, прокурорска преписка № 18997/2014 г. по описа на
СРП, му било повдигнато обвинение за престъпление по чл.209, ал.1 от НК, във
във вр. с чл.20, ал.2 и чл.26, ал.1 от НК – за това, че се представил за
професор Н.по телефона и получил от пострадалите свидетелки Д.Г.В.и Л.С.Б.суми
за лечение на техни близки. На същата дата бил задържан под стража за срок от
72 часа, като СРП поискала от съда определяне на мярка за неотклонение
„задържане под стража”. С протоколно определение от съдебно заседание от
2.06.2014 г. по НЧД № 10673/2014 г. по описа на СРС, 17 състав му била
определена мярка за неотклонение „парична гаранция“, но по протест на СРП, на
13.06.2014 г., по ВНЧД № 2499/2014 г. по описа на СГС, 6 състав, му била взета
мярка за неотклонение „задържане под стража“. Ищецът направил искания за
промяна на мярката за неотклонение, но същите били отхвърлени. Мярката за
неотклонение била изменена в „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв. с определение от 5.12.2014 г. по
ВНЧД № 5282/2014 г. по описа на СГС, 17 състав, като след внасянето й ищецът
бил освободен от ареста. С постановление от 8.01.2016 г. на СРП било прекратено
наказателното производство по повдигнатото обвинение, поради недоказаност на
участието на ищеца в извършване на деянието. Ищецът твърди, че досъдебното
производство продължило повече от 1 г. и 6 м., като през това време бил
подложен на силен стрес, който се отразил много тежко на здравето и семейството
му - бил прекарал исхемичен мозъчен инсулт през м. октомври 2009 г., вследствие
на което имал левостранна централна
хемипареза, тежка степен за ръката и умерена за крака, с хипестезия,
специфична куцаща походка, а в ареста не можел да се обслужва сам и не
получавал необходимите лекарства. През цялото време в ареста изпитвал болка и унижение от безпомощното си състояние. Ю.
твърди, че в резултат на пълното обездвижване при престоя в ареста и липсата на
адекватна медицинска грижа и животоспасяващи лекарства здравословното му състояние
се влошило допълнително, като с ЕР № 2071/20.10.2016 г. на ТЕЛК му била
определена 95% трайна неработоспособност с чужда помощ, докато преди задържането
му имал същия процент неработоспособност, но можел да работи при определени
условия. Семейството му също било подложено на силен стрес - синът му започнал
да получава силни астматични пристъпи и отказвал да ходи на училище, тъй като
някои от съучениците му се подигравали, поради което майка му потърсила
психологическа помощ. Бащата на ищеца, който живеел със семейството му, понасял
тежко положението и опитал да се самоубие на 5.10.2014 г., като се натровил с
лекарства. Съпругата на Ю. била уволнена от работа, тъй като отсъствала често,
за да се грижи за детето и бащата на ищеца.
Ответникът
П.на РБ оспорва иска по основание и размер, като твърди, че посочените от ищеца
болки и страдания не са доказани, както и че претендираното обезщетение е
прекомерно завишено. Твърди, че от представеното прекратително постановление не
може да се направи извод за наличие на основание за ангажиране отговорността на
прокуратурата, тъй като не е видно дали същото е влязло в сила. Оспорва, че
всички твърдени вреди са в пряка и непосредствена причинна връзка с
наказателното производство, както и сочи, че не е пасивно легитимиран относно
вредите и липсата на медицинска помощ в местата за лишаване от свобода. Твърди,
че ищецът не е легитимиран да търси обезщетение за болките и страданията на
неговите близки, както и че не се доказва пряка причинна връзка между техните
неимуществени вреди и наказателното производство. Излага, че срещу ищеца в
процесния период са водени и други наказателни производства за престъпления от
общ характер по същите текстове от НК, поради което твърдените вреди може да са
настъпили във връзка с тях. Възразява срещу началния момент, от който се
претендира обезщетението за забава, като счита, че законната лихва следва да се
начисли от датата на влизане на прекратителното постановление в сила.
СРС е
уважил претенцията за сумата от 1 500 лв. Съдът, въз основа на събраните
доказателства, е заключил, че на Н.Ю. е било повдигнато обвинение за престъпление по чл.209, ал.1 от НК, във
вр. с чл.20, ал.2, във вр. с чл.26, ал.1 от НК, като наказателното производство
по повдигнатото обвинение е било прекратено с постановление на СРП от 8.01.2016
г., поради недоказаност участието на ищеца в извършването на деянието. Ю.
прекарал около 1 г. и 6 м. в следствения арест, в резултат на което търпял
вреди: болки и страдания от затрудненото самообслужване, стрес, притеснения за
семейството му. Същевременно липсата на възможности за раздвижване и
рехабилитация в ареста, неприемането на необходимите лекарства във връзка с
претърпения през 2009 г. инсулт, стресът
влошили допълнително не доброто му здравословно състояние. При определяне
размера на обезщетението СРС е изложил становище, че влошаването здравословното
състояние на ищеца в ареста се намира в причинно-следствена връзка както с
действията и бездействията на СРП, така и с лошите условия на мястото на
задържане, като за последните отговорността е на министерството на
правосъдието. Посочил е, че тъй като е сезиран с иск срещу П.на РБ, то
обезщетението, което следва да присъди, е за вредите, които са настъпили в
резултат на незаконното задържане – а именно, че поради незаконното задържане,
ищецът е живял в условия, които са били крайно неподходящи за здравословното му
състояние. Съдът е приел, че близките на ищеца обективно също са търпели болки
и страдания, но те не могат да бъдат обезщетени по реда на ЗОДОВ. СРС е взел
предвид и че ищецът е бил осъждан по други дела също за тежки умишлени
престъпления, макар по тях да не е било постановено ефективно изтърпяване на
наказанията, като в тази връзка е приел, че в пряка причинна връзка с
негативните изживявания на ищеца са налице и други каузални фактори, които
рефлектират при определяне размера на обезщетението. Относно претендираната
законна лихва съдът е заключил, че следва да присъди такава от датата на
подаване на исковата молба, поради липсата на доказателства кога е влязло в
сила постановлението на СРП от 8.01.2016 г. за прекратяване на досъдебното
производство по отношение на ищеца.
Въззивният
съд намира обжалваното решение за
валидно и допустимо.
Съгласно
чл.269, изр. второ от ГПК настоящият съдебен състав следва да отговори на
поставените във въззивната жалба въпроси.
От
събраните по делото писмени доказателства се установява по несъмнен начин, и за
това не съществува спор между страните, че на Н.М.Ю. е било повдигнато
обвинение за престъпление по чл.209,
ал.1 от НК, във вр. с чл.20, ал.2, във вр. с чл.26, ал.1 от НК, като
наказателното производство по повдигнатото обвинение е било прекратено с
постановление на СРП от 8.01.2016 г., поради недоказаност на участието на лицето
в извършването на деянието. Ю. е прекарал в следствения арест времето от
30.05.2014 г. до 8.12.2014 г., когато внесъл определената му, след промяна на мярката
за отклонение, парична гаранция. За неимуществените вреди от незаконното
обвинение на лицето в извършването на горепосоченото престъпление, включително
тези за задържането му под стража, отговорност носи П.на РБ на основание чл.2,
ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
Въз
основа на така изложеното, въззивният съд намира за основателно изложеното във
въззивната жалба твърдение за несъответствие между реалното време на задържане
под стража на Ю. (около 6 месеца) и посоченото такова от СРС (около 1 година и
6 месеца).
Неоснователно
е, обаче, твърдението във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е
присъдил по-малко по размер възнаграждение, като е направил извод, че за
вредите от лошите условия в ареста
пасивно легитимирано да отговаря е МП. Видно от изложеното по-горе, СРС изрично
е приел, че П.на РБ отговаря за вредите, които Ю. е претърпял заради това, че в
резултат на незаконното задържане е живял в условия, крайно неподходящи за
здравословното му състояние. Този извод на първоинстанционния съд се споделя и
от въззивния съдебен състав.
От
събраните по делото епикриза, експертни решения на ТЕЛК, гласни доказателства и
съдебно-медицинска експертиза се установява по категоричен начин, че в резултат
на незаконното обвинение в престъпление по чл.209, ал.1 от НК, във вр. с чл.20,
ал.2, във вр. с чл.26, ал.1 от НК, за което се предвижда лишаване от свобода до
1 до 6 години, и задържането му под стража, Н.Ю. е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в: страдания и неудобства от невъзможността да се самообслужва
в ареста, предвид ограничения обем на движения в левите крайници след прекаран
през 2009 г. инсулт; засилване оплакванията от болки и скованост по време на
престоя в ареста, предвид принудителното обездвижване; влошаване в
здравословното състояние преди и след ареста, заради невъзможността да взема
необходимите му лекарства, да прави ежедневни разходки и да провежда
рехабилитация по времето на задържането под арест. Макар да няма събрани
доказателства в тази насока, следва да се презумират, с оглед на презумпцията за невиновност и конституционно
защитените основни човешки права, и други неимуществени вреди – психически тревоги, притеснения, стрес от
повдигнатото обвинение.
За
така претърпените вреди, като съобразява тежестта и характера на обвинението, продължителността
на наказателното преследване, характера, интензитета и продължителността на
негативните изживявания, както и трайните последици за здравето на лицето
(преминаването от група инвалидност без чужда помощ в такава с чужда помощ), социално-икономическите
отношения в страната, съдът намира за справедливо обезщетение в размер на 7 000
лв. В тази връзка същият не счита, че при определяне размера на обезщетението
следва да бъдат взети предвид последващите осъждания на жалбоподателя, отразени
в справката му за съдимост по делото, тъй като не се установява причинно-следствена
връзка между тях и визираните по-горе вреди-предмет на настоящото дело.
Предвид
изложеното, въззивният съд намира за частично основателна въззивната жалба по
отношение размера на присъденото обезщетение.
Основателна
се явява жалбата в частта досежно началния момент, от който следва да се
присъди законна лихва върху обезщетението.
Постановлението
за прекратяване на наказателното производство не е сред актовете по НПК, които
влизат в сила. Доколкото не се спори по делото, че същото е било връчено на Н.Ю.,
в случая съдебната практика приема (така напр. решение № 197/17.05.2011 г. по
гр. дело № 1211/2010 г. на ВКС, Г.К., ІІІ Г.О. и решение № 184/26.05.2015 г. по
гр. дело № 7127/2014 г. на ВКС, Г.К., ІV Г.О.), че законна лихва върху
обезщетението по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ се дължи от датата на издаване на
самото постановление - 8.01.2016 г.
С
оглед изхода на спора пред него, СГС следва да присъди допълнително разноски на
жалбоподателя пред СРС (само във връзка със заплатената държавна такса,
доколкото липсват доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение съгласно
т.1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), както и
разноски пред СГС. Относно разноските и на основание чл.7, ал.2, т.4 от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
съдът намира за неоснователно направеното пред него възражение на П.на РБ за
прекомерност на адвокатския хонорар, заплатен от другата страна.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.11.2017 г. на СРС, І Г.О., 32 състав, постановено по гр. дело № 12076 по описа за 2017 г., в частта, в която искът е отхвърлен за сумата над 7 000 лв. до пълния предявен размер от 25 000 лв.
ОТМЕНЯ решението в частта, в която законната лихва върху сумата от
1 500 лв. е присъдена, считано от 27.02.2017 г., И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да заплати на Н.М.Ю. законната лихва върху присъдената сума в размер на 1 500 лв., считано от 8.01.2016 г. до изплащането.
ОТМЕНЯ решението в частта, в която искът по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е отхвърлен за сумата над 1 500 лв. до 7 000 лв., И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да заплати на Н.М.Ю. обезщетение по чл.2, ал.1, т.3
от ЗОДОВ в размер на 5 500 лв., ведно със законната лихва от 8.01.2016 г.
до изплащането.
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да заплати на Н.М.Ю. допълнителни разноски пред СРС в размер на 2.42 лв., както и разноски пред СГС в размер на 357.45 лв.
В останалата част решението е
влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.