Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,
13.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд,
гражданско отделение, втори въззивен граждански състав, в открито съдебно
заседание на 10.04.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО Г.
ДИМИТЪР ЦОНЧЕВ
при секретаря Теодора Вутева
разгледа докладваното от младши съдия Цончев в.гр.д. № 153 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е
по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от адв. Л.Л., пълномощник на ответниците в първоинстанционното
производство Б.Г.П. и Е.К.П., подадена срещу Решение № 184/07.12.2018 г.,
постановено по гр.д. № 113/2017 г. по описа на РС – Ихтиман, VI-ти състав. С него на основание чл. 108 от ЗС е
признато за установено по отношение на Б.Г.П. и Е.К.П., че ищецът К.Г.Б. е
собственик на площта от 140 кв.м, представляваща част от имот пл. № 312 по
отменения план на гр. Д. б. от 1958 г., която неправилно е заснета като част от
УПИ XII-833 в кв. 84 по
плана на гр. Д. Б. от 1985 г., контурите на която са заключени между буквите
АБВГДА по комбинирана скица на вещо лице Х. Ч., намираща се на л. 104 от гр. дело
№ 113/2017 г. по описа на РС-Ихтиман, приподписана от състава на съда, представлява неразделна
част от първоинстанционното решение и ответниците са осъдени да отстъпят
собствеността и предадат владението
върху имота на ищеца.
Със същото
решение на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен Констативен нотариален акт № 109,
том. 2, н.д. № 533/1989 г. на РС-Ихтиман, за площта от 140 кв.м., представляваща
част от имот пл. № 312 по отменения план на гр. Д. б. от 1958 г., която
неправилно е заснета като част от УПИ XII-833 в кв. 84 по плана на гр. Д. Б. от 1985 г., контурите на която
са заключени между буквите АБВГДА по комбинирана скица на вещо лице Х. Ч.,
намираща се на л. 104 от гр. дело № 113/2017 г. по описа на РС-Ихтиман, приподписана от
състава на съда и представляваща неразделна част от първоинстанционното решение.
На основание чл.
59 от ЗЗД всеки от ответниците е осъден да заплати на ищеца сумата от 316,50
лв., представляваща обезщетение за времето през което последният е бил лишен от
ползването на процесната площ от 140 кв.м., като всеки от исковете е отхвърлен за разликата до първоначално
предявения размер от 500 лв. и за периода до 01.07.2017 г., като неоснователен.
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата от 821.21 лв.,
представляваща стойността на направените разноски в производството.
В жалбата въззивните
жалбоподатели правят оплакване, че първоинстанционното решение е неправилно,
необосновано и постановено в противоречие със съдопроизводствените правила.
Развиват доводи, че районният съд необосновано не е уважил наведеното
възражение за изтекла в тяхна полза придобивна
давност. От събраните доказателства следва извод за неговата основателност.
Съдът е допуснал съществено процесуално нарушение като е кредитирал заключението
на съдебно-оценителната експертиза, тъй като вещото лице Г. Ц., специалист
„Пътно строителство“, е излязъл извън професионалната си компетентност. Въз
основа на изложеното молят за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове и да бъдат уважени
направените с отговора на искова молба възражения. Претендират се разноски.
В писмен
отговор, депозиран в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемият
оспорва жалбата. Излага, че влязло в сила решение, постановено по гр.д. №
927/2016 г. по описа на СОС, между страните със сила на пресъдено
нещо на основание чл. 52, ал. 2 ЗКИР е признато за установено, че ищецът е
собственик на процесния имот. От влизането на акта в сила в полза на
ответниците не е изтекъл установения в закона 10-годишен давностен
срок, поради което възражението за изтекла в тяхна полза придобивна
давност е неоснователно. Този извод се потвърждава от събраните по делото
гласни и писмени доказателства. Районният съд е взел предвид всички релевантни
за изхода на спора обстоятелства, а съдебно-оценителната експертиза е приета от
страните без възражения, като вещото лице е посочило, че има лиценз за
оценител. По изложените съображения претендира за потвърждаване на обжалваното
решение и присъждане на разноски.
В съдебно
заседание процесуалните представители на жалбоподателите поддържат жалбата.
Процесуалният
представител на въззиваемия поддържа депозирания
отговор. В представена по реда на чл. 149, ал. 3 ГПК писмена защита излага
подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба, които в
основата си са сходни с доводите развити в отговора, депозиран по реда на чл.
263 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269
от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. В случая първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, а по същество правилно.
Първоинстанционния
съд въз основа на всички събрани доказателства е достигнал до правилни и
обосновани фактически и правни изводи.
Правилно е прието, че с влязло в
сила на 01.07.2016 г., Решение № 221/22.04.2016 по в.гр.дело № 927/2015 г. по описа на СОС, на
осн. чл. 53 ал.2 от ЗКИР /понастоящем чл. 54 ал. 2 от ЗКИР/, е признато за установено по отношение на ответниците
в Б.Г.П. и Е.К.П., че към момента на одобряване на кадастралния и регулационен
план на гр. Д. б. от 1985 г., ищецът К.Г. Б. е бил собственик на площта
ограничена от контур с буквени означения АБВГДА, съгласно комбинирана
скица-приложение № 4, към заключението по съдебно-техническа експертиза на вещото
лице Х. Ч., представляваща неразделна част от решението по делото.
От заключението по назначената в
хода на първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, която е
приета без възражения от страните и следва да бъде кредитирана, тъй като е
обоснована, безпристрастна и компетентно изготвена, се установява, че описаната
в исковата молба площ от 140 кв.м. от недвижим имот, находящ се в гр. Д. б.,
представляващ имот с пл. № 312 по отменения плана от 1958 г. на гр. Д. б.,
включени в УПИ XII-833 в кв. 84 по плана на
регулационния план на гр. Д. б. от 1985 г., контурите на която са заключени
между буквите АБВГДА по скицата към заключението, са идентични с площта
ограничена от контур с буквени означения АБВГДА, по скицата, представляваща
част от Решение № 221/22.04.2016 по в. гр.дело № 927/2015 г. по описа на СОС.
Според заключението на посочената
експертиза, процесната площ попада изцяло в УПИ XII-833, кв. 84 от регулационния план на гр. Д.
б., описан в Констативен нотариален акт № 109, том. 2, н.д. № 533/1989 г. на
РС-Ихтиман, чрез който ответниците претендират, че се доказва правото им на
собственост.
При това положение районният съд
законосъобразно е приел, че са налице предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск, а възражението за изтекла в полза на ответниците придобивна давност е
недоказано. Чрез петиторния иск по чл. 108 ЗС ищецът
иска от съда със сила на пресъдено нещо да установи
спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение като
правомощие от сложното право на собственост върху нея принадлежи на ищеца и въз
основа на това установяване да се допусне по отношение на ответника, който я
владее или държи, без да има основание за това, принудително да предадe фактическата власт на собственика. В тежест на
ищеца е да докаже, че е собственик на вещта и че тя се държи от ответника. По
делото предпоставките са доказани. След постановяването на Тълкувателно решение
№ 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г.,
ОСГК е безспорно, че правото на собственост при иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се
установява към момента на предявяване на иска, респективно - към момента на приключване
на съдебното дирене в инстанцията по същество, при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК. С влязлото в сила на 01.07.2016 г.,
Решение № 221 по в. гр.дело № 927/2015 г. по описа на СОС между същите страни е
установено, че процесната площ е собственост на ищеца. Съдебното дирене по
делото е приключило на 15.02.2016 г. С влизането в сила на Решение № 221 по в.
гр.дело № 927/2015 г. по описа на СОС на основание чл. 84 ЗС вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД е прекъсната придобивната
давност, текла в полза на ответниците и е започнала
да тече нова. Поради това възражението им по чл. 79 от ЗС е неоснователно, тъй
като от предявяване на от 01.07.2016 г. (момента на влизане в сила на Решение №
221 по в. гр.дело № 927/2015 г. по описа на СОС) до 15.02.2017 г. (момента на
предявяване на исковата молба по настоящото дело) не е изтекъл 10-годишния срок
за придобиване на недвижимия по давност
от недобросъвестен владелец по чл. 79, ал. 1 ЗС, не е изтекъл и 5-годишния срок
за придобиване на недвижимия имот по давност от добросъвестен владелец, на
който се позовават. Този извод не се променя от обстоятелството, че в Решение №
221 по в. гр.дело № 927/2015 г. по описа на СОС се е произнесъл в диспозитива
относно правото на собственост към минал момент, тъй като от мотивите на акта е
видно, че съставът на СОС е изследвал подробно доказателствата, ангажирани от Б.Г.П.
и Е.К.П., установяващи, че те са владели процесната площ от 140 кв.м. преди
2010 г. и ги е приел за недостоверни. Произнасянето за наличието на правото на
собственост към минал момент се дължи на съществувалата противоречива практика
преди постановяване на Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК, която следва да счита за
преодоляна.
Налице е и втората предпоставка за
уважаване на иска. От всички ангажирани гласни доказателства се установява, че
към момента на подаване на исковата молба и приключване на съдебното дирене
ответниците упражняват фактическата власт върху площта от 140 кв.м, представляваща
част от имот пл. № 312 по отменения план на гр. Д. б. от 1958 г., която
неправилно е заснета като част от УПИ XII-833 в кв. 84 по плана на гр. Д. Б. от 1985 г., контурите на която
са заключени между буквите АБВГДА по комбинирана скица на вещо лице Х. Ч.,
намираща се на л. 104 от гр. дело № 113/2017 г. по описа на РС-Ихтиман, приподписана от състава на съда. Като ответниците
са заградили имота с телена ограда, поставили са катинар на вратата и
понастоящем достъп до него имат единствено те. Доколкото въззивниците
не са собственици, не са доказали основание за владението им, последното е без
правно основание и правилно районният съд е приел, че следва да бъдат осъдени
да предадат владението на ищеца в качеството му на собственик на процесния имот.
Основателността
на иска по чл. 108 от ЗС, предпоставя и основателност на претенцията по чл. 537
ал.2 от ГПК. С оглед на това законосъобразно Констативен нотариален акт № 109,
том. 2, н.д. № 533/1989 г. на РС Ихтиман, с който, по време на сключения между
тях граждански брак, ответниците са признати за собственици по давностно владение и делба на ½ ид.
част от дворно място, цялото от 429 кв.м., съставляващо по плана на гр. Д. б.,
парцел XII-833 в кв 84 по плана за
1985 г., е бил отменен в частта, в която е отречено тяхното право на
собственост върху спорните 140 кв.м.
Неоснователен е доводът на въззивницте,
че районният съд не е обсъдил доказателствата, от които се установява, че в
тяхна полза е изтекъл срокът по чл. 79, ал. 2 ЗС. Решение № 221 по
в. гр.дело № 927/2015 г. по описа на СОС има сила на пресъдено
нещо между страните относно принадлежността на правото на собственост върху
процесната площ от 140 кв.м. към 15.02.2016 г., когато е приключило съдебното
дирене по делото. Следователно по аргумент от чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 ГПК в настоящото производство е възможно да се ангажират доказателства само за
настъпили след тази обстоятелства. Доколкото от 15.02.2016 г., респективно от 01.07.2016
г. момента на влизане в сила на Решение № 221/22.04.2016 г. по в. гр.дело №
927/2015 г. по описа на СОС, в който е прекъсната придобивната
давност, текла в полза на ответниците, до 15.02.2017 г., до датата на
предявяване на исковата молба по настоящото дело, не е изтекъл период от 5
години, първоинстанционния съд не е имал задължение да анализира подробно
ангажираните от въззивните жалбоподатели доказателства, установяващи, че
владеят имота 15.02.2016 г.
Само за пълнота следва да се
отбележи, че от събраните в първоинстанционното производство гласни и писмени
доказателства следва извод, че ответниците са придобили владение върху
процесния имот през 2010 г. Това се установява от показанията на свидетелите
Стоилов и Бояждиева, които следва да бъдат
кредитирани като логични, подробни и последователни. В частта относно момента
на установяване на фактическа власт върху процесния
имот от ответниците, те намират подкрепа в писменото
обяснение, депозирано от ответника Б.Г.П. по приобщената към настоящото дело
пр.пр. №386/2010 г. по описа на РП – Ихтиман, което
по същество представлява изходящ от страната частен документ, с който ответникът
прави признание за неизгодни за себе си факти. При това положение документът
няма пречка да не бъде кредитиран с оглед проверката на достоверността на
ангажираните гласни доказателства. Показанията на свид.
М. и Н., не могат да бъдат кредитирани като достоверни, тъй като влизат в пряко
противоречие относно началния период на упражняване на фактическа власт върху
процесния имот от ответниците с изброените по-горе доказателства, които както
беше посочено следва да се кредитират в цялост.
След като ответниците са
придобили фактическа власт върху процесния имот през 2010 г., а исковата молба
по делото, завършило с Решение № 221 по в. гр.дело № 927/2015 г. по описа на
СОС, влязло в сила на 01.07.2016 г., е депозирана на 28.05.2012 г., предвид разпоредбите
на чл. 84 ЗС вр. чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, чл. 84
ЗС вр. чл. 116, б. „б“, пр. 1 ЗЗД и чл. 84 ЗС вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД в тяхна полза не е изтекъл срокът по
чл. 79, ал. 2 ЗС, поради което възражението им е неоснователно.
По иска с правно основание ч. 59,
ал. 1 ЗЗД:
При предявен иск от невладеещ
собственик срещу владеещ несобственик, за заплащане на обезщетение за ползване
на вещта, е необходимо ищецът да е собственик на същата, ответникът да я ползва
фактически и без основание за това, като размера на обезщетението се определя
на базата на средномесечен пазарен наем. Изброените
предпоставки са релевантни и в хипотеза на иск относно вещ, за която, с влязло
в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС, владеещият несобственик е осъден да
предаде владението на невладеещия собственик. Даденото тълкуване е трайно
установено в съдебната практика, включително и тази по чл. 290 ГПК (вж. Решение
№ 293 от 30.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 119/2015 г., IV г. о., ГК). Във всеки
един случай, в който несобственик владее без основание вещ, дължи обезщетение
по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на невладеещия собственик. Когато правата на собственика и
липсата на основание за владението/държането на владелеца/държателя са
установени със сила на присъдено нещо между тях, упражняващият фактическа власт
несобственик е длъжен да съобрази поведението си с установените от съда
материални права; дължи доброволно изпълнение и за това не е нужно нито покана
от собственика, нито образуване на изпълнително производство; липсата на покана
или принудително изпълнение не правят основателно ползването на чуждата вещ, с
което, безспорно, собственикът се обеднява (пак там). Районният съд правилно е
установил, че носител на правото на собственост и правомощието владение, е
ищецът. Ответниците не доказват правно основание, на което владеят вещта след
01.07.2016 г., датата на влизане в сила на Решение № 221 по в. гр.дело №
927/2015 г. по описа на СОС. Съгласно заключението на приетата по делото
съдебно-оценителна експертиза средната наемна цена на имота за периода от
01.07.2016 г. до 15.02.2017 г. е в размер на 633 лв., поради което правилно
всеки от ответниците е осъден да заплати сумата от 316.50 лв., представляваща
обезщетение за лишаването от ползване на имота.
Неоснователно е оплакването срещу
компетентността на вещото лице. В съдебно заседание, проведено на 02.11.2017
г., вещото лице Г. Ц. е пояснил, че има лиценз за оценка на недвижими имоти и страните
са изразили съгласие, че заключението следва да бъде прието, поради което няма
причина да се приеме, че с приемането му е допуснато съществено процесуално
нарушение.
Предвид изхода на делото на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивниците следва да заплатят на въззиваемия К.Г.Б. направените от него разноски пред
настоящата инстанция в размер на 600 лв., които се установяват от представения
договор за правна защита и съдействие.
Така
мотивиран, Софийският окръжен съд на основание чл. 272 ГПК,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 184/07.12.2018
г., постановено по гр.д. № 113/2017 г. по описа на РС – Ихтиман, VI състав.
ОСЪЖДА Б.Г.П., ЕГН **********
и Е. К. П., ЕГН *********, и двамата с адрес: гр. Д. б., ул. „Г. С. Р.“ № 10 да
заплатят на К.Г.Б., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 600 лв., представляваща
разноски по делото пред въззивната инстанция.
Решението
може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от
него.
Препис
от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.