Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260995 23.10.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на шести октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4930 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ.
Ищецът С.А.М., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. М.А., е предявил против Прокуратура на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2 и против ОД на МВР- Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Княз Богориди“ № 7, искове за осъждане на ответниците да му заплатят солидарно следните суми: сумата от 5 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от прекратено наказателно производство, ведно с лихва за забава в размер на 452, 78 лева за периода 21.06.2019 г.- 11.05.2020 г., както и сумата от 3 120 лева- обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за период от шест месеца, ведно с лихва за забава в размер на 282, 54 лева за периода 21.06.2019 г.- 11.05.2020 г., както и законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба- 11.05.2020 г. до окончателно й изплащане.
В исковата молба е посочено, че на 08.12.2018 г. ищецът бил спрян за проверка по време на управление на л.а. „Хонда Акорд“, рег. № ****, като му била направена проверка за алкохол и наркотични вещества. Съставен му бил АУАН, отнето му било СУМПС и той бил задържан за срок от 24 часа в поделенията на МВР. На следващия ден бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 343б ал. 3 от НК, като по случая се образувало БП № 1009/ 2018 г. по описа на Второ РУ на МВР- Пловдив. С постановление на РП- Пловдив от 21.06.2019 г. наказателното производство било прекратено поради липса на извършено престъпление. Това продължило повече от шест месеца, за което време в живота на ищеца настъпили сериозни промени. Преди образуване на ДП той работел в „***“ ООД, като извършвал доставки по домовете, но след лишаването му от право да управлява МПС, той вече не можел да изпълнява задълженията си и трудовият му договор бил прекратен а 20.12.2018 г. Така лицето било лишено от доходи за срок от шест месеца, като му се дължала сумата от 3 120 лева, възлизаща в размера на заплатите, които би получил, ако останел на работа. Липсата на средства довела до сериозни притеснения за него, като се наложило той да взема пари на заем от роднини и приятели за покриване на ежедневни нужди. Доброто му име в обществото било злепоставено, като по време на ДП изпитвал силни притеснения и тревоги, изгубил съня си, ограничил социалните си контакти, бил потиснат, затворил се в себе си, много отслабнал. Били накърнени авторитета и чувството му за лично достойнство. В този смисъл били налице предпоставките за солидарното осъждане на ответниците да му заплатят обезщетение за претърпените неимуществени и имуществени вреди, както и лихви за забава. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете.
В срока по чл. 131 от ГПК първият ответникът е подал писмен отговор, с който счита иска за неоснователен. Нямало причинна връзка между повдигнатото обвинение и твърдените негативни последици. Прокуратурата не била разпространявала данни за воденото срещу лицето ДП, за да се уронва доброто му име. Нямало връзка между отнетото СУМПС и оставането без работа, като отнемането станало с АУАН, а не по разпореждане на прокурор, поради което отговорност тук този ответник не можел да носи. Размерът на претенцията за неимуществени вреди бил прекомерно завишен, не съответствал на съдебната практика и обществено- икономическите условия. Срещу лицето не била упражнена сериозна репресия, нито правата му били ограничавани. Прави се и възражение за съпричиняване по чл. 5 от ЗОДОВ. Прави и възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца.
Отговор е подал и вторият ответник, който също счита иска за неоснователен, като го оспорва и по размер. Твърди се, че действията на полицейските служители били в рамките на служебните им задължения с цел постигане целите на наказателното производство при осъществяване на справедливо и обективно разследване. Делото било разгледано в разумен, срок, като липсвали елементите от фактическия състав на деликта. Размерът на неимуществените вреди бил прекомерен, а те- недоказани, като липсвала пряка връзка между полицейското задържане и вредите. По отношение на имуществените вреди- липсвал период, не ставало ясно дали действително лицето е останало без работа след прекратяване на договора, който бил със срок за изпитване и прекратен по взаимно съгласие. Доставките по домовете, видно от договора, не било посочено, че следвало да се извършват само с МПС. Освен това за м. декември 2018 г., лицето получило аванс и заплата. Моли за отхвърляне на исковете, алтернативно- за намаляване размера на обезщетението за неимуществени вреди. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца. Също претендира разноски.
В с.з. ответниците чрез процесуалните си представили поддържат подадените отговори, като представят допълнително и писмени защити.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото е приложено БП № 1009/ 2018 г. по описа на Второ РУ на МВР- Пловдив, приключило с постановление от 24.06.2019 г. за прекратяване на наказателното производство, влязло в сила на 19.07.2019 г., видно от разписка.
Със Заповед рег. № ****/ 08.12.2018 г. на „ПИ“- ДУ при Второ РУ на МВР- Пловдив, ищецът е бил задържан за 24 часа в поделение на МВР.
Със Заповед за прилагане на ПАМ № ****/ 08.12.2018 г. на Началник група сектор „ПП“ към ОД на МВР- Пловдив, на ищеца е било временно отнето СУ на МПС, във връзка със съставения му АУАН № ****/ 08.12.2018 г. за управление на МПС след употреба на наркотични вещества, установено с техническо средство Дрегер Drugtest 5000.
Като писмени доказателства са представени трудов договор от 05.11.2018 г. и заповед за прекратяване на ТПО на ищеца от 20.12.2018 г. по взаимно съгласие. Същото обстоятелство се установява и от справка от НАП, ТД- Пловдив за трудовите и осигурителни правоотношения на лицето.
Представено е и извлечение от банковата сметка на лицето за периода 01.11.2018 г.- 31.12.2018 г.
Събрани са и гласни доказателства- чрез разпит на двама свидетели, ангажирани от ищеца (протокол от с.з. от 01.09.2020 г.). Св. Р.А.Й.- **** на ищеца, посочва, че през м. декември 2018 г. **** й бил задържан след проверка с тест за наркотици. Бил за 24 часа в РПУ, отнели му и СУ на МПС. С майка им били притеснени и стресирани. Преди това работел в „****“, разнасял храна, бил професионален шофьор, но след задържането си останал без работа. Нямал средства, помагали му близките, не можел и да си намери работа като шофьор с отнета книжка. Приятелите му разбрали за случая. Св. К.П.К.- приятел на ищеца посочва, че знае за това, че лицето било задържано след проверка за наркотици, но после кръвната му проба била отрицателна. Отнели му книжката, загубил работата си, не можел да си намери нова, нямал и пари. Ситуацията била неприятна за него, бил тъжен.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Според
нормата на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вреди, причинени на
граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от
незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или
ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че
деянието не е извършено от него или, че то не е престъпление.
В настоящия случай от приложеното ДП безспорно се установява, че срещу ищеца действително е било повдигнато обвинение за умишлено престъпление от общ характер по чл. 343б ал. 3 от НК, по което наказателното производство в последствие е било прекратено поради липса на състав на престъпление. При това положение е осъществен фактическият състав на отговорността на Държавата за дейността на правозащитните й органи, поради което следва да бъде ангажирана отговорността й, в лицето на неин орган- Прокуратура на Република България, като тази отговорност има обективен характер и се носи независимо дали са били налице предпоставките за образуване на наказателно производство (законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление), дали процесуално- следствените действия са били извършени в съответствие с изискванията на НПК и дали са налице виновно причинени вреди от съответното длъжностно лице, действало от името на съответния държавен орган.
Горните съображения обаче не се отнасят до ответника ОД на МВР- Пловдив, доколкото органите на полицията не са правозащитни органи по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ и в случая, ако се твърди наличие на незаконосъобразни действия от страна на полицейските органи, то редът за защита е иск по чл. 1 от ЗОДОВ, който обаче е подсъден на административен съд. В случая по- същественото е друго, а именно- че въобще, за да има отговорност на Държавата от органи на администрацията, е необходимо да са налице незаконосъобразни актове или противоправно поведение на съответните длъжностни лица. По настоящото дело се установява, че действително по отношение на ищеца е била издадена заповед за задържане по реда на ЗМВР, както и заповед за ПАМ, но и двете заповеди (представляващи административния акт, издаден от орган от власт при изпълнение на възложените му правомощия) не са били обжалвани и съответно са влезли в сила. По този начин те са се стабилизирали като акт и доколкото по съдебен ред не е бил упражнен контрол по отношение на тяхната незаконосъобразност, какъвто не може вече да бъде приложен в настоящото производство, което е със съвсем различен предмет, не може да се приеме, че съответният полицейски орган, при издаване на всяка една от двете заповеди по ЗМВР, е действал неправомерно, доколкото подобно нещо не е доказано. Липсата на такива незаконосъобразни действия пък не може да обуслови ангажирането на отговорност на Държавата в лицето на полицейските й служители, доколкото специалните предпоставки на ЗОДОВ изискват именно това като условие. Без значение тук е обстоятелството, че двете заповеди са били мотивирани със състав на престъпление, което в последствие не е доказано и въпросното обвинение спрямо лицето е отпаднало, като наказателното производство е било прекратено. Това обстоятелство е релевантно по отношение само на повдигнатото обвинение, което действително е незаконно, след като не е било доказано, но то не може да обоснове незаконност на административните актове (заповедите по ЗМВР), защото съдебният контрол спрямо тях е предвиден да бъде самостоятелен, като едва при тяхната евентуална отмяна би могло да се приеме, че е осъществен състав на отговорност по ЗОДОВ на Държавата в лицето на полицейските й органи. При това положение искът срещу ОД на МВР- Пловдив следва да бъде отхвърлен, като това се отнася както за главните искове- за имуществени и за неимуществени вреди, така и за акцесорните им- за лихви за забава, които са поставени в пряка зависимост от изхода от спора по отношение на основния иск.
За да бъде присъдено обезщетение по реда на ЗОДОВ по отношение на другия ответник в процеса обаче, е необходимо освен осъществяване на предвидените в закона хипотези, да са налице и някои от елементите на общата деликтна отговорност, а именно- претърпени вреди (имуществени или неимуществени), както и пряка причинна връзка между тях и незаконосъобразните действия на лица от съответните правозащитни органи. Принципно винаги едно висящо наказателно производство води до негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и неудобства за съответното обвинено лице, които са пряко свързани с повдигнатото спрямо него обвинение. В този смисъл претенцията спрямо прокуратурата се явява основателна, като отделен е въпросът за това до какъв размер същата следва да бъде уважена, за което вече е необходимо да се анализират събраните по делото доказателства.
По делото са разпитани двама свидетели, съответно- сестрата и приятел на ищеца, които обаче не установяват в пълна степен твърденията в исковата молба за злепоставено добро име в обществото, ограничаване на социалните контакти и затвореност на лицето. В показанията на двамата свидетели въобще не се посочват такива обстоятелства, като двамата споменават само, че ищецът бил стресиран, притеснен и тревожен от това, че е изгубил работа и не можел да си намери такава, защото му било отнето свидетелството за управление на автомобила. Няма обаче никакви данни за изпадането му в изолация, нито пък за загубен обществен авторитет или отношение на околните към случая. Дори и обаче да се приеме, че тези негативни последици са обичайни в една подобна ситуация, в случая е необходимо да се докаже, че това състояние на лицето е следствие именно на повдигнатото срещу него обвинение и то единствено е мотивирало тези му притеснения. Задължително следва да се отбележи и това, че последиците от незаконното обвинение трябва да бъдат преценени и от гледна точка на действията на ищеца и неговия свободен избор на поведение, защото дори у същия да са възникнали проблеми в общуването с околните (като затвореност, нежелание за срещи, избягване на контакти с познати), за това отговорност не могат да носят органите на прокуратурата, доколкото самото лице избира начина си на държание и общуване с околните. В тази връзка не за всичко онова, което реално се е случило след повдигане на обвинението може да се търси отговорност от разследващите, тъй като причинната връзка се опосредява чрез свободния избор на личността. За неимуществените вреди действително има значение начинът, по който предприетото наказателно преследване се е отразило върху живота на лицето (семейство, приятели, обществен отзвук), но след като гласните доказателства не установяват никакво отрицателно отношение от страна на околните, няма как да се приеме, че е било снето доверието от близки и приятели или пък, че са изгубени уважение и авторитет сред тях.
От показанията на свидетелите се установява, че основните притеснения и затруднения на ищеца са се дължали на факта на оставането му без работа, липсата на средства от това, както и невъзможността да си намери нова работа, свързана с управление на автомобил, каквато искал. В тази връзка следва да се посочи, че от представените писмени доказателства не може да се установи наличие на причинна връзка между обвинението и прекратяването на ТПО на ищеца. Същият е бил назначен със срок за изпитване и след около един месец и половина по общо съгласие с работодателя си е прекратил договора си, т.е. нито е бил уволнен веднага след повдигане на обвинението, нито пък това обвинение е било причината за прекратяване на ТПО, което е станало по съгласие между страните. Няма никаква сигурност дали ако нямаше повдигнато обвинение, лицето щеше да продължи да работи или пък дали след изтичане на 6- месечния срок за изпитване, неговият трудов договор щеше да бъде продължен. Оставането на работа или пък започването на такава, извън факторът работодател, е поставено в зависимост от желание, възможности и умения на лицето. Дали то ще получава възнаграждение за своя труд и в какъв точно размер, както и дали ще си намери работа и каква конкретно, не се намира в зависимост от неправомерните действия на прокуратурата по поддържане на обвинение, признато за незаконно, защото при всички положения пряката причинна връзка, която задължително се изисква да съществува, тук е прекъсната и е опосредена от редица други обективни и субективни фактори, стоящи извън поведението на държавния орган, повдигнал обвинението.
Личните притеснения на ищеца и изпитваните от него негативни емоции представляват единствено негови субективни усещания, от които обаче не могат да се правят изводи за неблагоприятни последици в емоционалната сфера в следствие на разследването. При това положение няма как всички лоши последици, настъпили с личността на ищеца и негативната промяна в неговото ежедневие за един кратък период от време, да се вменят във вина единствено на ответника, без да е ясно точно кои от тях са били предизвикани от обвинението.
Настоящият съдебен състав, приема, че образуването на всяко едно наказателно производство е естествено да предизвика състояние на стрес, притеснения и тревожност, но в процеса не се установи да е имало някаква негативна обществена реакция спрямо обвиняемия, нито пък не се доказаха толкова силни отрицателни изживявания, явяващи се следствие от действията на органите на прокуратурата, извън нормално обичайните психически страдания при повдигане на обвинение за подобно престъпление. Изложеното обаче обосновава единствено по- нисък размер на търсеното парично обезщетение, преценявано с оглед критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, но не и въобще изключване на възможността за присъждане на такъв, доколкото искът принципно е основателен с оглед формалните предпоставки за деликтната отговорност на Държавата.
Също така пряко относими към размера на обезщетението обстоятелства се явяват продължителността на воденото наказателно производство, извършените процесуално- следствени действия, както и наложените мерки за неотклонение. Ищецът е привлечен като обвиняем на 09.12.2018 г., а постановлението за прекратяване е от 24.06.2019 г. По ДП с предявяване на обвинението е извършен разпит на лицето, като няма данни за друг негов разпит по време на разследването. Била му е била наложената най- леката мярка за неотклонение „подписка“, без по отношение на него не са прилагани каквито и да е ограничения от страна на разследващите в свободното му придвижване. Самото разследване в досъдебната фаза е приключило в един разумен срок от 6 месеца, като продължителността на процеса не се е дължала на неоснователното бездействие на служителите на ответника, а изцяло на обективни причини, които не могат да бъдат избегнати и са нужни за обективното разследване (извършване на токсикохимична експертиза в сертифицирана лаборатория на ВМА- София). Както вече се посочи, обвинението не е било повдигнато за тежко умишлено престъпление, а и не се установява конкретният случай да е придобил масов отзвук (чрез публикации в пресата например), от който ищецът да е бил публично компрометиран или дискредитиран.
Същевременно
по делото не се доказа, че е налице съпричиняване на ищеца по смисъла на чл. 5
от ЗОДОВ, защото не се установява поведение на пострадалия, което да е в
причинно- следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконосъобразните
действия на държавните органи, за да се освободят те от отговорност. От
материалите по досъдебното производство не може да се направи извод за
наличието на виновно или противоправно поведение на лицето от момента, в който
то е придобило качеството на обвиняем, което да е в причинна връзка с
действията на прокуратурата или да е възпрепятствало хода на разследването
(укриване от властите или неявяване на разпити). Отказът на обвиняемия да даде
обяснения при повдигане на обвинението е законово право на лицето, което не
може да се тълкува в негова вреда. Оттук следва, че не може да се приеме, че по
какъвто и да е начин той е допринесъл за настъпване на вредите, за да се
мотивира намаляване на обезщетението само на това основание.
Изложеното дотук обосновава тезата за това, че претендираният размер на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди е прекомерно завишен, защото не се установява лицето да е претърпяло значителни или изключително тежки вредни последици, които да са извън обичайните за подобни случаи. Безспорно изпитаните и следващите се емоционални страдания- негативни чувства от факта на обвинението, преживените стрес и притеснения, несигурност от изхода на разследването, трябва да бъдат овъзмездени. Същото обаче следва да бъде преценено според общоприетия критерий за справедливост, икономическите условия на живот и на база анализа на събраните доказателства, както и при отчитане на принципа, че обезщетението в подобни дела не може да бъде средство за неоснователно и неправомерно обогатяване, съдът намира, че обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди следва да се определи на 1 000 лева, като искът до пълния предявен размер от 5 000 лева следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. В случая началният момент на законната лихва следва да бъде присъден от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване- 19.07.2019 г., защото до този момент не са доказани предпоставките за присъждане на обезщетение, тъй като до приключване на ДП няма незаконно обвинение.
Съгласно нормата на чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В случая началният момент на мораторното обезщетение е, както по- горе се посочи, датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване- 19.07.2019 г., защото оттогава най- рано може да бъде дължима лихвата за забава. Крайният момент е до датата на подаване на исковата молба- 11.05.2020 г., като с оглед уважения размер на претенцията за главница от 1 000 лева, за горния период, размерът на обезщетението възлиза на 82, 78 лева. Съдът го намира за доказан по реда на чл. 162 от ГПК, изчислен чрез електронен калкулатор, като до пълния размер на сумата от 452, 78 лева и за периода 21.06.2019 г.- 18.07.2019 г. искът следва да се отхвърли.
Втората главна претенция е за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за период от шест месеца. Както по- горе вече беше отбелязано, по делото не се доказва причинна връзка на повдигнатото обвинение нито с прекратяване на трудовия договор на ищеца, още по- малко пък с оставането му без работа след това. Тук не може да се говори за уволнение поради извършено от работника престъпление, защото прекратяването е настъпило по взаимно съгласие и няма доказателства то да се е дължало на обвинението. Отделно от това, отнемането на СУ на МПС не е признато за незаконосъобразно, доколкото съответната ПАМ не е обжалвана, а и обстоятелството, че едно лице е с временно отнето СУ не го лишава от възможност да полага всякакъв друг труд, извън този, свързан с управление на автомобил. Не се представиха доказателства за отказ ищецът да бъде нает на работа, защото тогава е имало висящо наказателно производство спрямо него, а липсват и доказателства каква точно работа е търсел. По- горе беше посочено, че не е имало никаква сигурност дали без обвинението лицето е щяло да бъде на работа за срока за изпитване и да получава докрай определеното му трудово възнаграждение по договора, поради което в случая въобще не доказана причинно- следствената връзка между действията на прокуратурата и липсата на трудови доходи. Това обуславя неоснователността както на главния иск за имуществени вреди в размер на 3 120 лева за период от шест месеца, така и на акцесорния иск за лихва за забава в размер на 282, 54 лева за периода 21.06.2019 г.- 11.05.2020 г., поради което те следва да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на делото по
отношение на прокуратурата, а именно- частичното уважаване на исковата
претенция, на ищеца се дължат разноски, предвид нормата на чл. 10 ал. 3 от ЗОДОВ, като същите изрично се претендират и има доказателства, че такива са
реално направени само за държавна такса от 30 лева (лист 18), като така
внесената сума следва да му се присъди изцяло. Принципно разноските за
адвокатско възнаграждение на пълномощника му се дължат по съразмерност, с оглед
отхвърлената част от претенцията, но доколкото не е представен договор за
правна защита и съдействие, от който да е видно какъв е размерът на заплатения
на адвоката хонорар, следва да се приеме, че разноски в тази връзка не са
направени и са съответно- недължими, поради което и не могат да се присъдят. С
оглед отхвърлянето на исковете за обезщетение за вреди, както и за присъждане
на лихви спрямо другия ответник- ОД на МВР- Пловдив, на него се дължат
разноски, доколкото той е представляван в производството от свой пълномощник,
на когото се следват разноски на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК, а и такива се търсят с отговора. По
отношение на това юрисконсултско възнаграждение, съдът намира, че същото
следва да бъде определено в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал.
1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на С.А.М., ЕГН: **********,***, сумата от 1 000 (хиляда) лева- главница, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания в резултат на незаконно повдигнато обвинение срещу него за извършено престъпление по чл. 343б ал. 3 от НК, по прекратено Бързо производство № 1009/ 2018 г. по описа на Второ РУ на МВР- Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване- 19.07.2019 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на сумата за неимуществени вреди за разликата над присъдения размер от 1 000 лева до пълния й предявен размер от 5 000 лева.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на С.А.М., ЕГН: **********,***, сумата от 82, 78 (осемдесет и два лева и седемдесет и осем стотинки) лева- лихва за забава върху уважената главница за неимуществени вреди за периода 19.07.2019 г.- 11.05.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдения размер от 82, 78 лева до пълния предявен от 452, 78 лева, както и го ОТХВЪРЛЯ за периода 21.06.2019 г.- 18.07.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ исковете на С.А.М., ЕГН: **********,***, за осъждане на Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати солидарно с ОД на МВР- Пловдив, сумата в размер на 3 120 (три хиляди сто и двадесет) лева- обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за период от шест месеца, ведно с лихва за забава в размер на 282, 54 (двеста осемдесет и два лева и петдесет и четири стотинки) лева за периода 21.06.2019 г.- 11.05.2020 г., както и законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба- 11.05.2020 г. до окончателно й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ исковете на С.А.М., ЕГН: **********,***, за осъждане на ОД на МВР- Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Княз Богориди“ № 7, солидарно с Прокуратурата на Република България, да му заплати следните суми: сумата от 5 000 (пет хиляди) лева- обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от прекратеното БП № 1009/ 2018 г. по описа на Второ РУ на МВР- Пловдив, ведно с лихва за забава в размер на 452, 78 (четиристотин петдесет и два лева и седемдесет и осем стотинки) лева за периода 21.06.2019 г.- 11.05.2020 г., както и сумата от 3 120 (три хиляди сто и двадесет) лева- обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за период от шест месеца, ведно с лихва за забава върху нея в размер на 282, 54 (двеста осемдесет и два лева и петдесет и четири стотинки) лева за периода 21.06.2019 г.- 11.05.2020 г., както и законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба- 11.05.2020 г. до окончателно им изплащане.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на С.А.М., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото в размер на сумата от 30 (тридесет) лева- за внесена държавна такса.
ОСЪЖДА С.А.М., ЕГН: **********,***, да заплати на ОД на МВР- Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Княз Богориди“ № 7, направените разноски по делото в размер на сумата от 100 (сто) лева- за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД