Р Е Ш Е Н И Е
№………./………….2019 г.
гр. Варна
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен
състав в открито съдебно заседание, проведено на двадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА
МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена Янакиева
като разгледа докладваното от мл.
съдия Н. Исмал
в.т.д. № 1503/2019 г.,
по описа на ОС-Варна
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
Образувано е по повод
въззивна жалба с вх. № 59294/13.08.2019 г., депозирана от Н.Г.Р., гражданка на **, родена на ***
***, **, притежаваща паспорт тип Р, код на издаваща
държава RUS, с номер № *********, издаден на *********
г. от ФМС ****, валиден до *********г. и Д.А.Р., гражданин на **, роден на ***
г. в *, притежаващ паспорт тип Р, код на издаваща държава RUS, с номер № *******,
издаден на *******г. от ФМС ****, валиден до *********г. и двамата с адрес: ****, действащи чрез
процесуалния си представител адв. К.М.,***, пл. „Св. Неделя“ № 16, ет. 4, офис
14, против Решение № 3675/09.08.2019 г., постановено по гр. дело № 6484
по описа за 2019 г. на
Районен съд - Варна, 30-ти съдебен състав, с което са отхвърлени предявените от
Н.Г.Р. и Д.А.Р. срещу „Миг-Маркет“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна,
ул. „Страхил войвода“ № 15 в условията на първоначално субективно
активно съединени искове, с правно основание чл. 34 от ЗЗД, а в евентуалност с
пр. осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, за осъждане на въззиваемия да върне на
въззивниците заплатените от тях суми по договор от 17.12.2014 г. за поддръжка и
управление на Апартаментен (студиен) хотел „Силвър Бийч“ – корпус „А“, сключен
между въззивниците в качеството им на възложители и собственици на ап. 57 в
комплекса, и въззиваемия, в качеството му на изпълнител, поради нищожност на договора
и на клаузата на т. 2. 1. от договора, представляващи вноски за 2015 г. и 2016
г. в размер на 4 805.29 лева, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба в съда – 08.05.2018 г., до окончателното
погасяване на задължението.
Във
въззивната жалба въззивниците Н.
и Д. Р., обосновават подробно оплаквания за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на решението, поради което молят съда да
го отмени изцяло. Поддържат, че приетите за установени фактически положения не
съответстват на събрания и приобщен по делото доказателствен материал.
Въззивниците навеждат доводи, за това че процесният договор е нищожен,
доколкото е сключен от тях в лично качество с инвеститор на сграда, относно
имот, находящ се в сграда в режим на етажна собственост /ЕС/, който обаче не е
построен в жилищен комплекс от затворен тип, а е налице обикновена ЕС, което
обуславя противоречието на правната сделка с нормата на чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС,
което води до нищожността на последната, оттам и липсата на основание за
престиране на търсената парична сума. Поддържа се, че принципът за управление
на общите части на сгради в режим на обикновена ЕС – каквато е процесната, е
чрез решения на общото събрание на етажните собственици, освен в случаите, при
които са приложими специалните норми на ЗУЕС, които дерогират общите, като
фактите по конкретния казус не могат да бъдат подведени под хипотезата на
специалната норма, обективирана в чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС.
Въззивниците сочат, че РС-Варна
неправилно е приел, че собствениците на апартаментите, находящи се в сграда в
режим на ЕС, по своя воля могат в рамките на свободата на договаряне и
автономия на волята да изберат друг начин на управление на общите части извън
решенията на ОС на ЕС, доколкото не са налице предпоставките за отклонение от
този принцип. Твърди се, че въззивниците не са имали възможност да избират дали
да подпишат процесния договор, тъй като същият е представен като задължителен.
Навеждат се доводи за това, че
ответното дружество е регистрирало всички апартаменти и студиа в процесната
сграда „А“ като жилищни, а според § 5, т. 29 от ЗУТ сграда с над 60% жилищна
площ е жилищна сграда, от друга страна, предназначението на сградата е „за
обществено ползване“ като апартамент – студиен хотел, вписано в Разрешението за
строеж № 115/2004 г., като възможността за съчетаване на жилищни сгради и
такива за обществено ползване, построени в един и същи имот, обуславя
заключението, че изводите на РС-Варна са неправилни. Отделно се твърди, че
процесната сграда се намира в поземлен имот, чиито кадастрално определени
граници не съвпадат с тези на УПИ, т.е. налице е несъвпадение между
регулационните и кадастралните граници, което води до извода, че не е налице
жилищен комплекс съгласно § 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС, а комплекс от една сграда в
режим на ЕС, разположена в повече от едно УПИ. Друг аргумент в подкрепа на
твърдението, че комплексът не притежава белезите на такъв от затворен тип е
липсата на контролиран достъп до сградата.
Твърди се, че предмет на договора за
управление и поддръжка са освен общите части на сградата в режим на ЕС и други
обекти, които са изключителна собственост на дружеството изпълнител.
Предвид изложеното въззивниците молят
съда да отмени атакуваното съдебно решение като неправилно и необосновано и
вместо него да постанови ново, с което да уважи исковата
претенция.
Молят да бъдат присъдени сторените
пред двете инстанции съдебно-деловодни разноски.
В срока за отговор по чл. 263 от ГПК, е постъпил отговор на
въззивната жалба от „Миг-Маркет“ ООД, ЕИК *********, действащ чрез процесуалния си
представител адв. М.Р.. Въззиваемият оспорва същата, като неоснователна.
Поддържа, че договорът за управление и поддръжка на апартамент студиен хотел не
е нищожен, независимо от това дали корпус А съставлява жилищен комплекс от
заторен тип по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС, доколкото облигационното
правоотношение е учредено между инвеститор и отделен собственик на
самостоятелен обект по силата на нотариално заверен договор, вписан в имотния
регистър. Навеждат се доводи за това, че договорът е със смесен характер,
доколкото съдържанието му не се изчерпва с поддръжката и управлението на общите
части на сграда в режим на ЕС, като сключването на такъв тип договор не е
забранен от закона.
От друга страна, се твърди, че изводът
на РС-Варна, че е налице обикновена ЕС, тъй като сградата не е построена в
комплекс от затворен тип, е неправилен. Корпус „А“ е построен
в отделен урегулиран поземлен имот по плана на гр. Бяла, като в УПИ-то и
сградата в режим на ЕС са изградени множество самостоятелни обекта /повече от
3/, строежи, благоустройствени съоръжения, обслужващи обекти и обекти на
техническа инфраструктура, които са на разположение за общо ползване от всички
собственици, ползватели и обитатели на комплекса, при спазване на изискванията
за контролиран достъп за външни лица, което обуславя заключението, че e
налице комплекс от затворен тип по смисъла на ЗУЕС.
Въззиваемият моли съда да постанови
съдебно решение, с което да потвърди обжалвания съдебен акт, като правилен и
присъди сторените пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски.
В проведеното открито
съдебно заседание въззивниците, редовно призован, чрез адв. К.М. поддържат
въззивната жалба. В хода на устните състезания адв. М. пледира за липса на
жилищен комплекс от затворен тип и наличие на нищожност на договора поради
противоречие със закона по съображения, които се преповтарят с изложеното във
въззивната жалба. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
уговорено в полза на процесуалния представител на въззиваемата страна.
Въззиваемият, редовно призован, чрез
адв. С.Т., поддрържа отговора на въззивната жалба и също прави възражение за
прекомерност.
Настоящият съдебен състав на ОС-Варна,
като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следните фактически положения:
От представения договор
за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 68, том IV, рег. № 5278, н. д. № 506 по описа на
нотариус Тодор Милков, вписан в НК под рег. № 237, с район на действие РС-Варна
/л. 167/, се установява, че на 27.07.2004 г. ответникът е закупил УПИ
ІІ-1493, в кв. 131 по плана на гр. Бяла, с площ от 4677 кв.м., който е
идентичен с имот с идентификатор 07598.305.407.
С
Разрешение за строеж № 115 от 21.12.2004 г. /л. 169/, на ответника е разрешено
да извърши строеж в посоченият имот на “Хотелски комплекс “Миг-Маркет“ ООД“ с
подобект „Хотелски комплекс – Корпус А“, находящ се в горепосоченото УПИ.
С
Разрешение за ползване № ДК-07-106 от 25.07.2008 г. и Разрешение за ползване №
ДК-07-137 от 07.05.2009 г. /л. 55 и л. 56/, ДНСК е разрешила ползването на
строеж Апартаментен /студиен/ хотел-корпус Б и Апартаментен /студиен/
хотел-корпус А, като последния включва апартаментна /хотелска/ част, кафе
сладкарница, два офиса, външен басейн, подпорни стени и огради, сградни В и К
отклонения и сградно ел.захранване от КТП до ГРТ.
От
представения договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в
нотариалния акт № 64, том III, рег. № 6254, дело № 420 от 30.06.2009 г. по
описа на нотариус Жана Тикова, вписан в НК под рег. № 214, с район на действие
РС-Варна, се установява, че ищците чрез овластения Виталий Кружилин /видно от
пълномощните - л. 158 и л. 163/ са закупили при равни квоти процесния ап. № 57
със застроена площ 107 кв. м., представляващ самостоятелен обект в Апартаментен
/студиен/ хотел-корпус А с идентификатор 07598.305.407.1.57, находящ се в гр.
Бяла, община Бяла, област Варна, на административен адрес ***, ведно с
прилежащите 32.71 кв. м. идеални части от общите части на сградата и от правото
на строеж върху мястото, като площта на апартамента, ведно с общите части
възлиза на 139.71 кв. м.
Не
е налице спор относно обстоятелството, че ответникът в качеството на
инвеститорът е изградил обектите в процесния комплекс, като част от тях
/пр. апартаменти, открит басейн, фитнес
на открито и закрито, зала за игри, детски кът, площадки за отдих, трафопост и
др./, са останали негова индивидуална собственост. Не е спорно и че ответника
развива хотелиерска дейност като отдава под наем, част от собствените си
обекти.
Видно
от представения договор за поддръжка и управление на апартамент студиен хотел
от 17.12.2014 г. /л. 11/, нотариално заверен при Роза Кожухарова – нотариус с
район на действие РС-Варна, рег. № 212 в НК, вписавн в служба по вписванията с
вх. № 29265/17.12.2014 г., акт № 116, том XI, дело № 4057/2014 г., по възлагане на
ищците, ответникът се е задължил да извършва следните действия, а именно:
осигуряване на денонощен пропускателен режим в комплекса, чрез използване на
сигнално-охранителна техника и контрол на достъпа; заплащане на сметките за
електричество, вода на общите части на комплекса и такса за поддръжка на
асансьорна уредба; застраховка на имота на възложителя за застрахователна сума
до 26000.00 евро; прехвърляне на всички права и задължения по застрахователната
полица на собствениците или на изрично упълномощено за това лице, след
прехвърляне на собствеността по нотариален ред; почистване на общите части на
комплекса, озеленяване; организиране, насочване, извършване и контролиране на
всички необходими поправки и дейности, свързани с поддръжката на общите части
на комплекса; поддържане и почистване на басейна в комплекса в състояние,
позволяващо непрекъснатата му употреба, съгласно неговото предназначение за
периода – началото на месец юни до края на месец септември; съхраняване на ключ
и използването му от изпълнителя само и единствено при извънредни ситуации
/пожар, наводнение и др./; представляване на собственика на имота пред общото
събрание на етажната собственост, след изрично упълномощаване на изпълнителя и
други.
Освен
изброените задължения са уговорени и специални такива, като присъединяване на
собствениците на апартаменти към ел.разпределителната мрежа /поради отказ на
“Е.ОН България Мрежи” АД/, като „Миг-Маркет” ООД е монтирало електромери,
отчитащи ползването на ел.енергия за всички апартаменти поотделно.
Уговорената
насрещна престация, дължима от ищците за покриване разходите за управлението и
поддръжката на комплекса, както и ползването на обектите, които са индивидуална
собственост на изпълнителя, е заплащане на последния на годишна такса в размер
на 10.00 евро, с включен ДДС, на квадратен метър обща площ /включваща площта на
апартамента и прилежащите му общи части/, както и цената на ползваната в
собственият им апартамент ел. енергия.
В
т. 1.2 от договора са посочени разходите, които изпълнителят ще има право да
извършва, в изпълнение на задълженията си, а именно: за заплати и други
възнаграждения и осигуровки на обслужващите лица, ангажирани с експлоатацията,
ремонта, управлението на комплекса, включително, но неизчерпателно-градинари,
портиери, чистачи и други специалисти; разходи за незначителни текущи ремонтни
работи по поддръжка на комплекса; за застрахователни премии; разноски, свързани
с контрола и техническото обслужване като подмяна на ел.крушки в общите
помещения, изхвърляне на смет, обезпаразитяване, обработка с вода, в т.ч.
всички външни договори, необходими или уместни с оглед поддръжка на комплекса и
съответните общи части; разноски за ел.енергия на общите части и други
необходими разноски, разумно нужни за функционирането, ремонтирането,
управлението и поддръжката на общите части на комплекса по образцов начин, като
съгласно т. 1.3. изпълнителят няма право да извършва други разходи извън тези,
посочени по-горе в т. 1.2 от процесния договор освен при форсмажорни
обстоятелства.
Не
е спорно, а и от представените по делото трудови договори /л. 200 до л. 219/,
договор за абонаментно поддържане на басейн и чистота на водата /л. 194/,
договор за предоставяне на интеренет /л. 183/ и договор за абонаментно
обслужване и ремонт на асансьор /л. 188/ се установява по несъмнен начин, че
ответникът е извършил разходи във връзка с удовлетворяване интереса на
възложителите по процесния договор от 17.12.2014 г. в съответствие с т. 1.2. от
последния.
Няма
спор по делото и от приетите платежни документи /л. 16 до л. 20/ е видно, че в
изпълнение на задълженията си за абонаментни такси по горепосоченият договор ищците
са платили на ответника общо сумата в размер на 4805.29 лева, както следва – 880.12
лева на 23.06.2015 г.; 1858.04 лева на 30.07.2015 г.; 880.13 лева на 08.11.2016
г.; 610.00 лева на 16.05.2017 г. и 577.00 лева на 03.07.2017 г.
По
делото са приобщени и два съдебни акта – Решение № 4453/28.11.2016 г. по гр. д.
№ 10952 по описа за 2015 г. на РС-Варна, потвърдено с Решение от 01.06.2017 г.
по в. гр. д. № 780 по описа за 2017г. на ОС-Варна, в чиито мотиви съдът е
приел, че процесният комплекс не е от затворен тип.
По
делото са приобщени и заключения на вещи лица по назначените общо 3
Съдебно-технически експертизи, от които последната е комплексна /находящи се на
л. 312, л. 445 и л. 515/. Депозирани са и гласни доказателствени средства –
показанията на свидетеля Мила Максимова /л. 437/. Извършен е и оглед на
процесния недвижим имот /л. 504/ – сграда с идентификатор 07598.407.1 /Корпус
А/ и на имот с идентификатор 07598.305.395.1 /Корпус Б/. Посредством СТЕ,
гласните доказтаелствени средства и протокола от оглед се установяват
обстоятелствата досежно контролирания достъп до Апартамент студиен хотел –
Корпус „А“ и обектите, построени в УПИ ІІ-1493, в кв. 131 по плана на гр. Бяла,
с площ от 4677 кв.м., който е идентичен с имот с идентификатор 07598.305.407.
При така
установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно
произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието
на правен интерес, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта
– в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от
надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт
и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което
същото е валидно.
Съдебният акт е постановен при
наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и
надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива,
поради което е и допустимо в обжалваната част.
По отношение неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Въззивниците навеждат доводи, за това че изводите на РС-Варна досежно наличието
на валиден договор са неправилни. Развиват се подробни съображения за
противоречието на договора за поддръжка и управление от 17.12.2014 г. с
правната норма, обективирана в разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС, което
обуславя неговата нищожност, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, както
и нищожността на клауза т. 2.1. от договора поради противоречие с чл. 51 от ЗУЕС. Основният аргумент в подкрепа на твърденията на въззивниците е, че процесната
сграда не е жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на
ЗУЕС, а е такава в режим на обикновена етажна собственост, поради което
отношенията във връзка с поддръжката и управлението на общите части на сградата
се регулират посредством общите норми на ЗУЕС чрез свикване на общо събрание и
вземане на решения със съответния кворум и мнозинство, а не чрез индивидуални
договори, сключени от всеки собственик с ответника, който е и титуляр на
правото на собственост върху голяма част от обектите в сградата.
Производството по гр. д. № 6484 по
описа за
Макар
и да са посочени като основания на иска, законовите текстове цитирани в
диспозитива в евентуалност не представляват различни квалификации на
претенцията. Дори и ищците да не са могли да отграничат хипотезите на описаното
основание на иска си, съдът е следвало служебно да посочи еднозначно
квалификация по текста на закона, съответен на твърдяните обстоятелства за
пораждане на вземане за връщане на престирани по договора суми. В съдебната
практика (Решение № 176 от 13.06.2012 г. по т. д. № 1078/2010
г., I, ТО на ВКС) се приема, че липсва принципна разлика между последиците при
уважаване на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и иск по чл.
34, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, тъй като основанието за уважаване на
тези искове е нищожност на сключената сделка и разместване на престации във
връзка със сделката. Именно такива са фактите, описани от ищците и затова
първата от посочените квалификации точно покрива искането им. Втората хипотеза
би могла да се възприема като по-общ състав доколкото включва и случаите на
престиране при липса на каквото и да е договаряне. В този смисъл и
евентуалността на квалификацията от специален към общ текст (макар и не като
евентуално основание) може да бъде възприета от съда.
За
да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на ответника, по предявения осъдителен
иск с правно основание чл. 34 вр. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, ищците следва да
докажат в условията на пълно и главно доказване следните елементи от
фактическия състав на неоснователното обогатяване: 1) плащането, 2.) размера на
престираната парична сума и 3.) връзката между даването и конкретно основание,
в случая безспорно сключения договор между страните, 4.) порок на договорното основание,
в случая противоречието на договора със закона,
а ответникът – основанието на полученото имуществено благо и неговата
валидност, включително наведените възражения по предявените искове.
Не е спорно между страните, а и от
представения договор за поддръжка и управление от 17.12.2014 г. се установява
по несъмнен начин, че между ищците и ответника е възникнала облигационна
връзка, по силата на която по възлагане на първите, вторият се е задължил да
извършва горепосочените действия, подробно описани в т. 1.1 от процесния
договор.
Не
съществува спор и досежно факта на плащане на претендираните суми, който се
установява по несъмнен начин и от преводните нареждания, приобщени към
доказателствения материал по делото, като общият им размер възлиза на 4805.29
лева.
Основният спор между страните се
свежда до това дали правната сделка от 17.12.2014 г. е нищожна поради
противоречието ѝ със закона – в частност с чл. 2, ал .1 от ЗУЕС. По
правило една сделка противоречи на закона, когато правните последици от нея не са
позволени от закона. Не всяко нарушение на закона води до нищожност на
сделката. Нарушаването на закона може да има различни правни последици –
нищожност, унищожаемост, други форми на недействително /относителна, висяща/
или дори само право на обезщетение. Не може да се приеме, че когато в закона не
е посочена друга последица от нарушаването му, последицата е всякога нищожност,
доколкото противоречието не е най-общото, а най-тежкото основание за нищожност
и е налице единствено при несъобразяване с предписанията на императивни правни
норми, установени в обществен интерес. Именно предотвратяването на резултат от
договаряне което би накърнило правилата, представляващи основата на правовия
ред в държавата е възприето от законодателя като основание за нищожността по
чл. 26 ал.1 пр.1 ЗЗД.
ЗУЕС е специален закон по отношение на
ЗС и намира приложение само спрямо обекти в режим на етажна собственост и между
етажни собственици. Самото естество на тези правоотношения не попада в режима,
нуждаещ се от закрила в степенна на гарантиране на обществения ред. Отделно,
разпоредбата на чл. 2 от ЗУЕС е специална по отношение на останалите разпоредби
в цитирания нормативен акт. Изложеното обуславя извода, за това че приложното
поле, на обективираната в чл. 2 от ЗУЕС правна норма, е стеснено до регулиране
на отношенията между собственици на обекти в сгради в режим на ЕС, построени в
жилищни комплекси от затворен тип. Казаното обуславя крайното заключение на
съда за диспозитивния характер на правната норма материализирана в чл. 2, ал. 1
от ЗУЕС досежно начина на управление и поддържане на общите части на сграда в
режим на ЕС, построена в жилищен комплекс от затворен тип, доколкото
посредством нея се защитава частен интерес на тесен кръг субекти. Тя по
императивен начин урежда режима за създване на специфичния обект като затворен
комплекс, чрез договаряне в специална форма на договорите за поддръжка и
управление и предвижда противопоставимостта им на трети, неучаствали в
договарянето лица.
Имайки предвид, че процесната норма е
диспозитивна в частта за управлението и поддържането на общите части, то е
възможно нейните адресати да се отклонят от предписаното правило за поведение,
особено ако не целят да създават „затворен комплекс“. Етажните собственици
нямат законово задължение да сключват с инвеститора договор за поддръжка и
управление на общите части на сгради в режим ЕС, дори и техническите
характеристика на сградите да съответстват на изискванията за жилищен комплекс
от затворен тип, като при липса на
договор са приложими общите разпоредби на закона – в този смисъл е и каузалната
практика на ВКС, обективирана в Определение № 868 от 15.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2897/2015 г., III
г. о., ГК.
От друга страна, етажните собственици нямат забрана за сключването на такъв, в
случай че жилищния комплекс не е от затворен тип, а е налице обикновена ЕС,
доколкото с правната сделка по чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС договорените права и
задължения, не могат да доведат до възникване на друг, непосочен в закона орган
на ЕС и не може да се приеме, че се създават права за трети лица, извън
посочените в чл. 12, ал. 1 от ЗУЕС – арг. от Решение № 87 от 09.03.2012 г. по
гр. д. № 1115/2011 г. по описа на II ГО на ВКС.
Наред
с изложеното, съдържанието на процесния договор обуславя извода за хетерогенния
характер на правната сделка. Същата не е типичният договор за поддръжка и
управление на общи части на сграда в режим на ЕС, доколкото инвеститорът се е
задължил да осъществява престации, част от които са извън изключителната
компетентност на ОС на ЕС. Страните в
рамките на свободата на договаряне и автономия на волята са постигнали
съглашение за сключването на няколко вида сделки, материализирани в процесния
договор. На първо място е налице договор за поръчка – по възлагане на
въззиниците, въззиваемият се задължил да заплаща сметките за електричество,
вода на общите части на комплекса, такса за поддръжка на асансьорната уредба и
да застрахова имота на възложителите, прехвърляне на всички права и задължения по
застрахователната полица на собствениците или на изрично упълномощено за това
лице, след прехвърляне на собствеността по нотариален ред. Процесният договор инкорпорира в себе си и
едностранна упълномощителна сделка – представителство на собствениците на
самостоятелните обекти пред ОС на ЕС. На следващо място е налице договор за
услуга – осигуряване на 24 часов пропускателен режим, съхраняване на ключ и
използването му от изпълнителя само и единствено при извънредни ситуации
/пожар, наводнение и др./; договор за изработка – почистване на общите части на
комплекса, озеленяване, организиране, насочване, извършване и контролиране на
всички необходими поправки и дейности, свързани с поддръжката на общите части
на комплекса; договор за наем – предоставяне на вещи, собственост на
изпълнителя, за временно ползуване /за
срок от 5 г./ срещу заплащане на цена /уговорена
в т. 2.1. от договора/ – открит басейн, фитнес, площадки за отдих и др.
Предвид хетерогенния характер на процесната правна сделка, следва да се
отбележи, че посредством отделните договори, описани по-горе, също не се
реализира забранен от закона резултат, т.е. правните последици на договорите не
са в несъответствие с императивно предписаните правила за поведение.
Въззивният съд
намира, че липсва фактическо или правно ограничение за осъществяване на
уговорения между страните резултат, а имено възмездно изпълнение и поддържане
на луксозна и сигурна среда за обитаване над обема на гарантираното от закона
ползване на терена от етажен собственик, притежаващ самостоятелен обект, с
принадлежащо право на строеж. В този смисъл процесният договор има за предмет
постигане на незабранен от закона резултат, който обаче е непостижим без
изрично договаряне.
Ето защо, настоящият съдебен състав
счита, че възраженията за нищожност на процесния договор, поради противоречие
със закона, са неоснователни, доколкото не се установява наличие на хипотезата
за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
В случая и двете страни целят осъществяването на уговорения резултат,
който не накърнява какъвто и да е публичен интерес. Правните последици остават
само в рамките на отношенията между страните и не са насочени към обвързване на
трети лица.
Не могат да се приемат за основателни
и възраженията за частична нищожност само на клаузата, обективирана в т. 2.1 от
процесния договор, на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Уговорката се отнася до
размера на цената за общо възложената комплексна услуга. Само по себе си
задължението за заплащане на фиксирана по размер стойност не противоречи на
императивните правила за разпределение на обема на отговорността на етажните
собственици за разходите по общите части. Комплексния характер на сделката
поставя изпълнителя в положение на довереник, на когото е възложено да поеме за
сметка на доверителите си определените от специално уредения в ЗУЕС колективен
орган размери на дължимите от отделен етажен собственик плащания.
Индивидуалната уговорка на ищците като етажни собственици с ответника следва да
се тълкува в смисъл, че в общо уговорената цена са включени и нужните средства
за изпълнение на поръчаното представителство(чл. 285 ЗЗД) и съответно
изпълнителят следва да ги отчита в полза на възложителите след като ОС на
етажните собственици вземе съответното решение.
В тази връзка в отношенията между страните следва да се зачетат и представените
в първа инстанция две решения, постановени съответно по гр. д. № 10952 по описа
за 2015 г. на РС-Варна и по в. гр. д. № 780 по описа за 2017г. на ОС-Варна,
както и новопредставени във въззивното
производство решения от 04.07.2019 г. и от 01.08.2019 г., постановени по в. гр.
д. № 574 по описа за 2019 г. на ОС-Варна. Каквито и да са били взетите решения
от етажната собственост, те не биха имали значение за валидността на клаузата,
а само за нейното изпълнение и отчета на изпълнителя-довереник.
Предвид изложеното въззивният съд
приема, че въззивниците не доказват по несъмнен начин твърдяния от тях порок на
договора, представляващ правно основание за престиране на процесната сума в
размер на 4805.29 лева, което обуславя крайния извод за неоснователност на
осъдителен иск за реституция на полученото без основание по чл. 34 вр. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД.
Поради недължимостта на главното вземане, не
се дължи и произтиочащото от него акцесорно вземане за законна лихва от датата
на депозиране на исковата молба в съда – 08.05.2018 г. до окончателното
погасяване на задължението.
Поради пълно съвпадане на крайните
изводи на настоящия съдебен състав с тези на РС-Варна, макар и с различни
мотиви, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
Поради съвпадащ краен резултат от разглеждането на делото по същество,
въззивният съд не може да ревизира произнасянето по отношение на разноските.
При този изход от делото, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сторените от ответника-въззиваем разноски следва да се
присъдят в тежест на ищеца-въззивник съразмерно с отхвърлената част от иска.
Въззивниците своевременно са направили
възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение в полза на
процесуалния представител на въззиваемия за въззивното производство. В
конкретния случай минималният размер на възнаграждението за адвокатски услуги,
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, е 566.37 лева без ДДС. Видно от представената
фактура № 886/28.08.2019 г., платеният хонорар е 1300.00 лева без ДДС – около
два пъти над минимума. Съдът, като взе предвид, че защитата е осъществена по
два иска активно субективно съединени и като съобрази, че делото се отличава с
фактическата и правна сложност, счита размера на платения хонорар за съответен
на необходимия обем адвокатска услуга.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №
3675/09.08.2019 г., постановено
по гр. дело № 6484 по описа за 2019 г. на
Районен съд - Варна, 30-ти съдебен състав.
ОСЪЖДА,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Н.Г.Р.,
гражданка на **, родена на *** ***, **, притежаваща паспорт
тип Р,
код на издаваща държава RUS, с номер № *********, издаден на *********
г. от ФМС ****, валиден до *********г. и Д.А.Р., гражданин на **, роден на ***
г. в *, притежаващ паспорт тип Р, код на издаваща държава RUS, с номер № *******,
издаден на *******г. от ФМС ****, валиден до *********г. и двамата с адрес: ****, със съдебен адрес:***,
пл. „Св. Неделя“ № 16, ет. 1, офис 14, да
заплатят на “Миг Маркет“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Варна, ул. “Страхил Войвода“ № 15, представлявано от Галин
Иванов Ненов, сумата от 1560.00 лева с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.