Р Е Ш Е Н И Е
№ 85
Гр. Перник, 10.05.2023 година
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Административен съд – Перник, в публично съдебно заседание проведено на двадесети и четвърти
април през две хиляди и двадесет и трета година, в състав:
Съдия: Ивайло Иванов
при съдебния секретар А.М., като разгледа докладваното от съдия Ивайло
Иванов административно дело № 19 по описа на съда за 2023 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.
405 от Кодекса на труда КТ).
Образувано е по жалба на ****ООД, с ЕИК: ****,
със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „***“ № 2, представлявано
от В.Ц.П. – управител, чрез пълномощника ѝ – адвокат А.А. ***, против Задължителни
предписания по чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ, дадени на **** ООД, обективирани в т.
2, т. 3 и т. 4 на Протокол за извършена проверка № ПР2237786 от 09.11.2022
година, съставен от инспектори в Дирекция „Инспекция по труда“ (ДИТ) – Перник, както
следва: работодателят да спазва задължението си, в установените срокове да
заплаща на работниците и служителите уговореното трудово възнаграждение
съгласно чл. 128, т. 2 от КТ; работодателят да издаде заповед за уволнение или
друг документ, удостоверяващ прекратеното на 12.10.2022 година трудово
правоотношение с лицето И.О.И., съгласно чл. 128а, ал. 3 от КТ, във връзка с чл.
335, ал. 1, т. 3 от КТ; работодателят да уведоми компетентната Териториална
дирекция на Националната агенция за приходите (ТДНАП) за прекратен на
12.10.2022 година трудов договор № 446/24.11.2017 година, сключен с лицето И.О.И.,
като изпрати уведомление (Приложение № 1) съгласно чл. 1, ал. 1 и чл. 3, ал. 1,
т. 2 от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на
уведомлението по чл. 62, ал. 5 от КТ (Наредба № от 29.12.2002 г.)
В жалбата се излагат доводи, че дадените предписания
са незаконосъобразни – издадени при съществени процесуални нарушения и в
нарушение на материалния закон. По същество се твърди, че в противоречие с
разпоредбите на КТ служителите на ДИТ са приели, че възнаграждението за
ползване на платен годишен отпуск и трудово възнаграждение са идентични и между
тях няма разлика от правна страна и като правни последици – възнаграждението за
платен годишен отпуск не е трудово възнаграждение, тъй като разпоредбите,
регламентиращи го систематично се намират в Глава осма на КТ – „Отпуски“, а
освен това по време на ползване на платения годишен отпуск работникът не
престира работната си сила, срещу което работодателят му дължи трудово
възнаграждение, поради което разпоредбата на чл. 128, т. 2 от КТ е изцяло
неотносима към възнаграждението за платен годишен отпуск, а възнаграждението е
дължимо съгласно чл. 177 от КТ. Излагат се доводи, че разпоредбата на чл. 327,
т. 2 от КТ не предвижда възможност работникът/служителят едностранно да
прекрати трудовия си договор без предизвестие при неплащане в срок на
възнаграждение за платен годишен отпуск, а в процесния случай не е налице
неплащане в срок на трудово възнаграждение или обезщетение по КТ, или по
общественото осигуряване, на И.И., каквото предвижда чл. 327, т. 2 от КТ. В
тази връзка се твърди, че И.И. не е получила възнаграждението си за платен
годишен отпуск в месеца, следващ неговото ползване, тъй като е отказала да го
получи в денталния център и да се подпише срещу получаването му, поради което
възнаграждението ѝ е било заплатено по банков път, след като е била
„открита“ нейната банкова сметка. ***, че работникът не е се е явила повече от
два последователни дни на работа след ползвания от същата платен отпуск, с
което е извършила и нарушение на трудовата дисциплина, съответно подаденото от
нея заявление за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, т. 2 от КТ е
злоупотреба с право, за да не се яви на работа и да изпълнява трудовите си
функции в срока на отправено от същата по-рано заявление за прекратяване на
трудовия ѝ договор по взаимно съгласие, каквото не дадено от
работодателя. Въз основа на така изложеното се иска отмяна на оспорените
задължителни предписания като незаконосъобразни. Претендира се присъждане на
съдебни разноски.
В проведеното съдебно заседание на 24.04.2023
година жалбоподателят, редовно призован, се представлява се от адвокат А.А. ***,
която поддържа жалбата по изложените в същата доводи, заявява претенция за
присъждане на съдебни разноски по приложен списък по чл. 80 от ГПК (л. 153 от
делото). В дадения от съда срок не представя писмени бележки.
В проведеното съдебно заседание на 24.04.2023
година ответникът по жалбата – Дирекция „Инспекция по труда“ – Перник, чрез
процесуалния си представител старши юрисконсулт А.М., моли съда да отхвърли
жалбата като неоснователна, претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева. В писмени бележки пледира неоснователност
на жалбата, валидност и процесуална и материална законосъобразност на
проведеното производство.
По допустимостта на жалбата:
Настоящият съдебен състав на Административен
съд – Перник намира, че е сезиран с процесуално допустима жалба, подадена в
срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 405 от КТ, от лице, което има
правен интерес от оспорването на акта, с който пряко се засягат негови права и
законни интереси, съответно подлежащ на съдебен контрол, поради което се дължи
разглеждане на жалбата по същество.
По основателността:
Разгледана по същество жалбата е неоснователна:
Административен съд – Перник в настоящия
съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и прецени по реда на чл.
235, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с чл. 144 от АПК приетите по делото писмени доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Страните по делото са **** ООД, гр. Перник – работодател
и работник на длъжност „лекар по дентална медицина“ – И.О.И., по трудов договор
за обучение за срок от 1 месец по време на работа, с № 446/24.11.2017 година
(л. 18 от делото), с който страните се и задължили, след успешното завършване
на обучението, работникът
– да работи при работодателя след успешното завършване на обучението 3 години,
а работодателят – да му осигури работа съобразно придобитата квалификация. Договорът
е изменян с допълнително споразумение № 828/21.12.2017 година (л. 23 от делото),
и с допълнително споразумение № 1192/01.07.2019 година (л. 22 от делото). Относимо
към процесния спор страните уговорили периодичност на изплащане на основното и
допълнителните трудови възнаграждения еднократно, до 15-то число на следващия
месец, право на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни, както и срок
на предизвестието за прекратяване на трудовия договор, еднакъв и за двете
страните страни – 90 дни.
По делото са приложени Вътрешни правила за
работна заплата в **** ЕООД(л. 47 и сл. от делото). Съгласно чл. 9 от същите,
брутните месечни заплати на работниците и служителите, работещи по трудово
правоотношение включват основно възнаграждение за действително отработено време
през съответния месец (т. 1), възнаграждение за платен годишен отпуск, ако има
такъв (т. 2) и полагащи се допълнителни възнаграждения по КТ (т. 3). Съгласно
чл. 17 от Правилата, в брутното трудово възнаграждение се включва и
възнаграждението за ползван платен годишен отпуск по чл. 177 и обезщетенията по КТ. Съгласно чл. 18 от Правилата, начинът на изплащане на работните заплати се
заявява писмено с уведомление, представено пред работодателя, а съгласно чл.
19, при заявяване на безакасово плащане на работната заплата служителят
представя документ от обслужващата го банка за номера на сметката си.
По делото е приложена декларация без дата
(Приложение № 1 към чл. 3, ал. 2 и ал. 3 към НПОПДОО) (л. 129 от делото), в
която И. И.посочила лична платежна сметка за изплащане на парични обезщетения. Не
се представят доказателства за заявено от работника начин на изплащане на трудовото
ѝ възнаграждение чрез превеждането му на влог в посочената от нея банка
(чл. 270, ал. 3 от КТ).
С молба от 30.03.2022 година (л. 33 от
делото), И.И. поискала ползването на 40 дни полагащ ѝ се платен годишен отпуск, считано от 07.04.2022 година, разрешено
ѝ със Заповед № 8358/31.03.2022 година, издадена управителя на
работодателя.
С молба от 20.05.2022 година (л. 34 от делото)
И.И. поискала ползването на 20 дни полагащ ѝ се платен годишен отпуск,
считано от 09.06.2022 година, разрешено ѝ със Заповед № 8583/30.05.2022
година, издадена от управителя на работодателя.
Установява се от приложените по делото като
част от административната преписка фишове за заплата на И. И.(л. 39, 40, 41 и
42 от делото), и платежни ведомости на **** ООД, гр. Перник, че за
месеците 04, 05, 06 и 07.2022 година работодателят е начислил на И. И.възнаграждение
за ползвания платен годишен отпуск, както следва: 15 дни за м. 04.2022 година,
19 дни за м. 05.2022 година, 22 дни за м. 06.2022 година и 4 дни за м. 07.2022
година. Във фишовете, както и във ведомостите липсва положен от работника подпис
за получаване на така начислените суми.
С молба от 26.09.2022 година, с вх. №
16/28.09.2022 година (л. 113 от делото), И. И.отправя предложение до работодателя
**** ЕООД, гр. Перник, за прекратяване на трудовите им правоотношения по взаимно
съгласие на основание чл. 325, ал. 1 от КТ, алтернативно, в случай на
несъгласие на работодателя, писмено предизвестие до последния за прекратяване
на трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 от КТ. Няма данни, нито
доказателства по делото предложението за прекратяване на договора по взаимно
съгласие да е прието от работодателя.
На 12.10.2022 година, И. И.депозира пред
работодателя **** ООД, гр. Перник, писмено заявление за прекратяване без
предизвестие на трудов договор № 446 от 24.11.2017 година, с вх. № 17 (л. 114 от делото), на основание
чл. 327, т. 2 от КТ, с изложени доводи за неизплащане на „дължимия платен
отпуск в законов срок“ и направено искане за изплащане на обезщетение съгласно
чл. 221, ал. 1, във връзка с ал. 4, т. 1 от КТ и уговорките в трудовия договор,
свързани със срока на предизвестието за прекратяването му. Няма данни по делото
за издавана заповед или друг документ, удостоверяващ прекратяване на трудовото
правоотношение във връзка с това подадено заявление.
На 01.11.2022 година, И. И.подава сигнал до
директора на ДИТ – Перник, с вх. № 22112020 (л. 65 от делото), срещу **** ООД,
гр. Перник, в който твърди „неизплащане на полагащия ѝ се платен годишен
отпуск“, както и „отказ от прекратяване“ на трудовия ѝ договор от страна
на работодателя „след неколкократно подадени молби“ със съответни доводи и
доказателства.
На 04.11.2022 година, с платежно нареждане за
кредитен превод (л. 139 от
делото) с наредител **** ООД, гр. Перник, по банкова сметка ***. И.е преведена
сумата от 3 468.74 лева, с пояснение – платен отпуск за 56 дни.
На 09.11.2022 година – по работни места, и на
22.11.2022 година, 01.12.2022 година и 13.12.2022 година – по документи, инспектори
от ДИТ – Перник извършват проверка по спазване на трудовото законодателство, с
обект на контрол – ****, гр. Перник, в присъствието на представители на
дружеството. Обективирано в протокол за извършената проверка № 2237786, въз
основа на изисканите и представени от дружество доказателства, и направените
констатации, контролните органи, на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ
издават на ****, гр.
Перник, три задължителни предписания, всички със срок до 22.12.2022 година,
както следва: работодателят да спазва задължението си, в установените срокове
да заплаща на работниците и служителите уговореното трудово възнаграждение
съгласно чл. 128, т. 2 от КТ (във връзка с установено в хода на проверката
начисляване, но неизплащане на И. И.в установените срокове на уговореното
възнаграждението за ползване на разрешен със съответните заповеди платен
годишен отпуск); работодателят да издаде заповед за уволнение или друг
документ, удостоверяващ прекратеното на 12.10.2022 година трудово правоотношение
с лицето И.О.И., съгласно чл. 128а, ал. 3 от КТ, във връзка с чл. 335,
ал. 1, т. 3 от КТ (във връзка с констатации в хода на проверката за отправено
от И. И.уведомление с вх. № 17/12.10.2012 г. за
прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327 от КТ, съответно липса
на издадена заповед или друг документ, удостоверяващи това прекратяване); работодателят
да уведоми компетентната ТДНАП за прекратен на 12.10.2022 година трудов договор
№ 446/24.11.2017 година, сключен с лицето И.О.И., като изпрати уведомление
(Приложение № 1) съгласно чл. 1, ал. 1 и чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба №
5/29.12.2002 г. (във връзка с констатираното в хода на проверката наличие на отправено
от страна на работника И. И.заявление за едностранно прекратяване без
предизвестие на трудовия договор с работодателя, на основание чл. 327 от КТ,
получено от последния на 12.10.2022 година).
Протоколът, обективирал така дадените
задължителни предписания е връчен на 16.12.2022 година на адрес на управление
на дружеството, на представител на ****, гр. Перник (известие за доставяне на л. 13 от делото).
За изясняване на спора от фактическа страна и
по искане на жалбоподателя, по делото се изслуша съдебно – счетоводна
експертиза (ССЕ). В отговор на поставените въпроси вещото лице В.П. даде
следното заключение: Към датата на извършване от контролните органи на ДИТ –
Перник, на процесната проверка – 09.11.2022 година и след това, от страна на ****,
гр. Перник, своевременно са начислявани и изплащани трудовите възнаграждения. В
констативната част на експертизата е посочено, че в разплащателните ведомости за
заплати е начислена сума за платен годишен отпуск на И. И.в размер на 60 дни,
разпределен пропорционално на работните дни по календар: в м. 04.2022 г. – 15
дни; в м. 05.2022 г. – 19 дни; в м. 06.2022 г. – 22 дни; в м. 07.2022 г. – 4
дни, съответно е начислена сума в общ нетен размер на 3 468.74 лв. след
удържане на личните осигурителни вноски и данък 10% по ЗДДФЛ. Посочено е в тази
част на експертизата, че възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177
от КТ се включва в брутното трудово възнаграждение и се различава от основното
трудово възнаграждение. Възнаграждението за платен годишен отпуск на И. И.в
размер на 3 468 лв. за 60 дни е преведено от **** ООД, гр. Перник, с
платежно нареждане за кредитен превод от 04.11.2022 г. Заключението на вещото
лице, обективно и съответно на поставените задачи, неоспорено и от страните, се
цени от съда.
По делото, на страната на жалбоподателя показания
дадоха свидетелите С. С. – технически сътрудник в ****, гр. Перник, и М. Д. – мениджър
в ****, гр. Перник. От свидетелските показания се установи, че И. И.е заявила
желание за заплащане „по ведомост“, но не се е явила, съответно сумите са ѝ
изплатени по банков път наведнъж. Посочиха, че след ползването на платения
годишен отпуск И. И.не се е явила, „нито да си получи парите, които следваше да
ѝ бъдат дадени, нито по друга причина.“ Свидетелят М. Д. говорила е с
„нея по телефона и тя в един момент спря да отговаря“. Сумата е платена по
банков път. Не били сигурни дали сметката е същата, защото я била подала преди
около 4 години. Имали готовност да ѝ дадат парите, но тя не отговаряла на
телефонните обаждания. През м. ноември открили сметката ѝ в Отдел
„Счетоводство“, „в една декларация“, „беше подала декларация за отглеждане на дете,
за да ѝ бъде превеждано майчинството“. Преди „майчинството“
възнаграждението ѝ е изплащано по ведомост. Така дадените свидетелски
показания съдът ги кредитира в частта, в която се сочи, че И. И.не се е явявала
в денталния център за получаване на начисленото ѝ възнаграждение за
отпуск.
При така установените факти, настоящият съдебен състав на Административен
съд – Перник, като извърши по реда на чл. 168, ал. 1
от АПК цялостна проверка за законосъобразността на оспорения индивидуален
административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, достигна до следните
правни изводи:
Оспорените
задължителни предписания в хипотезата на чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ, дадени с
Протокол за извършена проверка № ПР2237786 от 09.11.2022 година, съставен и подписан
от инспектори ДИТ – Перник, по своята правна същност представляват принудителни
административни мерки (ПАМ), целящи отстраняване на нарушенията на трудовото
законодателство, съответно имат характера на индивидуален административен акт
по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, поради което прилагането им следва да е
съобразено с изискванията на АПК.
Процесните предписания,
съставляващи ПАМ по смисъла на чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ, са издадени от
служители в ДИТ – Перник (заповеди на изпълнителния директор на Изпълнителна
агенция „Главна инспекция по труда“ на л. 17, л. 94 и л. 100 от делото),
инспектори, разполагащи с компетентност на контролен орган (чл. 21, ал. 4, във връзка с ал. 1 и ал. 5 от
Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, във
връзка с чл. 404, ал. 1 от КТ), в предвидената в закона писмена форма (арг. чл.
59, ал. 3 и във връзка с чл. 2, ал. 1 от АПК), актът, в който същите са
обективирани съдържа изискваните от чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, а в хода на
производството по издаването им не е допуснато съществено нарушение на
административнопроизводствените правила, което самостоятелно да обоснове отмяна
на акта. Не са налице отменителни основания по чл. 146, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК.
Процесните
предписания са издадени в съответствие с приложимия материален закон:
По предписание № 2
от Протокола – работодателят да спазва задължението си, в установените срокове
да заплаща на работниците и служителите уговореното трудово възнаграждение
съгласно чл. 128, т. 2 от КТ:
Съгласно чл. 128,
т. 2 от КТ, работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа.
Според чл. 177, ал.
1 от КТ, за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на
работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при
същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния
календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или
служителят е работил най-малко 10 работни дни.
Съгласно чл. 16,
ал. 2, т. 7 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата
(НСОРЗ), при изчисляване на брутната работната заплата на работниците и
служителите се включва и възнаграждението за платен годишен отпуск.
Съгласно чл. 17, предл.
първо от НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение за определяне на
възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 от КТ се включват:
основната работна заплата за отработеното време; възнаграждението над основната
работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда; допълнителните
трудови възнаграждения (ДТВ), определени с Наредбата, с друг нормативен акт, с
колективен или индивидуален трудов договор, или с вътрешен акт на работодателя,
които имат постоянен характер; ДТВ при вътрешно заместване по чл. 259 от КТ;
възнагражденията по чл. 266, ал. 1, чл. 267, ал. 1 и ал. 3, чл. 268, ал. 2 и
ал. 3 от КТ.
Съдържанието на
цитираните нормативни разпоредби води до извод, че възнаграждението за ползване
на годишен отпуск, противно на доводите на защитата на жалбоподателя,
представлява трудово по своя характер възнаграждение, като съставляващо брутното
трудово, съответно среднодневното брутно трудово възнаграждение, формиращо
работната заплата. Следователно и доколкото това възнаграждение се включва според
чл. 16, ал. 1, т. 7 от НСОРЗ в изчисляването на дължимите се на работниците и
служителите брутни трудови възнаграждения за месеца, следва да се приеме, че
срока за заплащането му е уговореният между страните такъв за плащане на трудовото
възнаграждение, или в случая до 15-то число на следващия месец (следващ месеца,
за който се дължи). Да се приеме обратното, в хипотеза сходна с настоящата би
означавало липса на правни гаранции за работниците и служителите за периодично получаване
на възнаграждение въобще в случаите на ползване на платен годишен отпуск, когато
същият е в размер, надвишаващ 20 дни, въпреки наличието на валиден и действащ
трудов договор, като не е такава целта на закона.
Предвид горното,
жалбоподателят е следвало да начисли, но също и да изплати на И. И.възнаграждението
за ползване от същата на полагащия ѝ се платен годишен отпуск, както
следва: за м. 04.2022 година – в срок до 15.05.2022 г., за м. 05.2022 година – в
срок до 15.06.2022 година, за м. 06.2022 година – в срок до 15.07.2022 година;
за м. 07.2022 година – в срок до 15.08.2022 година.
По делото се
установи безспорно, че въпреки извършеното начисляване на дължимото
възнаграждение за ползвания от И. И.платен годишен отпуск през м. 04, 05, 06 и
07.2022 година, плащане не е извършено в рамките на така посочените срокове,
съобразно уговореното между страните по трудовото правоотношение. Плащане на цялата
дължима за посочените периоди сума е извършено едва на 04.11.2022 година.
Неизплащането в
срок на дължимото възнаграждение за отпуск, по аргумент от чл. 128, т. 2, във
връзка с чл. 177 от КТ, представлява нарушение на трудовото законодателство,
което подлежи на преустановяване по реда на чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ. С
такова съдържание е и даденото на жалбоподателя предписание – работодателят да
спазва задължението си по чл. 128, т. 2 от КТ, в установените срокове да
заплаща на работниците и служителите уговореното трудово възнаграждение.
Оспорената ПАМ за отстраняване на нарушението на трудовото законодателство е
приложена при наличие на материалноправните предпоставки по чл. 404, ал. 1, т.
1, във връзка с чл. 128, т. 2, във връзка с чл. 177, ал. 1 от КТ.
Следва да се
посочи, предвид липсата на данни по делото И. И.да е декларирала начин на
получаване на трудовото си възнаграждение в посочена от нея банка (арг. от чл.
270, ал. 3, изр. последно от КТ), в каквато хипотеза важи общото правило за
лично получаване на възнаграждението (чл. 270, ал. 3, изр. първо във вр. с ал.
1 от КТ), че дори да се възприеме застъпената от защитата на жалбоподателя
теза, която се домогна да докаже и чрез свидетелските показания, че И. И.не е
получила възнаграждението си за платен годишен отпуск в месеца, следващ
неговото ползване, тъй като е отказала да го получи в денталния център, че
доказателства за отправена изрична покана от работодателя до работника за лично
явяване на конкретна дата (в договора е уговорен неопределен изрично срок – до
15 число на следващия месец) за получаване на начислените суми, с което работодателят
да докаже добросъвестност при изпълнение на задължението, вменено му с
разпоредбата на чл. 128, т. 2 от КТ, по делото не се представиха. Това,
преценено ведно с твърденията в сигнала на И. И.до ДИТ – Перник – за отказвана
комуникация с работника по повод дължимите ѝ възнаграждения за ползвания
платен годишен отпуск, за твърдения в разговор със служител на жалбоподателя,
че възнаграждението за платен годишен отпуск не представлява трудово
възнаграждение (каквато теза се застъпва и в жалбата), води съда на извод за
недоказаност на твърденията, че причината за неполучаване на възнагражденията
за ползван платен годишен отпуск стои у работника, независимо от липсата на
доказателства за заявено писмено желание за изплащане на възнаграждението по банков
път.
По предписание № 3 от Протокола – работодателят да издаде заповед за
уволнение или друг документ, удостоверяващ прекратеното на 12.10.2022 година
трудово правоотношение с лицето И.О.И., съгласно чл. 128а, ал. 3 от КТ, във вр.
с чл. 335, ал. 1, т. 3 от КТ:
Съгласно чл. 327,
ал. 1, т. 2 от КТ, работникът или служителят може да прекрати трудовия си
договор писмено, без предизвестие, когато работодателят забави изплащането на
трудовото възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или по общественото
осигуряване.
Според разпоредбата
на чл. 335, ал. 1 от КТ, трудовият договор се прекратява писмено, като съгласно
ал. 2, т. 3 на с. чл., при прекратяване без предизвестие, трудовият договор се
прекратява от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на
договора.
Съгласно чл. 128а,
ал. 3 от КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е
длъжен да издаде заповед за уволнение или друг документ, с който се
удостоверява прекратяването му.
По делото се установи
от фактическа страна, че работодателят – настоящ жалбоподател, е забавил
изплащането на възнаграждението на И. И.за използван платен годишен отпуск,
начислено по ведомости за м. 04, 05, 06 и 07. 2022 година, платимо в срок до 15
число на съответния следващ месец, като е изплатил цялата дължима сума едва на
04.11.2022 година.
С оглед забавянето
на изплащането на възнаграждението за ползван платен годишен отпуск, И. И.е
инициирала прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, с писмено
заявление вх. №
17/12.10.2022 година, т.е. получено от работодателя на 12.10.2022 година.
Въз основа на това
заявление, предвид съдържанието на цитираните по-горе разпоредби на КТ, работодателят
е бил задължен по силата на закона – чл. 128а, ал. 3 от КТ, да прекрати писмено
трудовия договор на основание чл. 335, ал. 2, т. 3, във връзка с чл. 327, ал.
1, т. 2 от КТ. В такава посока е и трайно установената съдебна практика (Определение
№ 307 от 03.05.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 123/2012 г., III г. о.), която се
споделя от настоящия съдебен състав – за работодателя се поражда задължение по
силата на закона, на чл. 128а, ал. 3 от КТ, да издаде заповед за прекратяване
на трудовото правоотношение, а това задължение подлежи именно на
административен контрол на основание чл. 399 и сл. от КТ, в което производство
контролните органи на ДИТ разполагат с правомощията по чл. 402 от КТ. Което на
свой ред съответно подлежи и на съдебен контрол за законосъобразност пред
административните съдилища по реда на АПК във вр. с разпоредбите на Глава деветнадесета от КТ (чл. 405 и чл. 405а). В тази
връзка се приема от гражданския съд и за процесуално недопустим иск за осъждане
на работодател да прекрати в писмена форма съгласно чл. 335, ал. 1, във връзка
с чл. 128а, ал. 3 от КТ, на основание чл. 335, ал. 2, т. 3, във връзка с чл.
327, ал. 2, т. 3 от КТ, сключен трудов договор. Следователно, да се възприеме
разбирането, че поради наличието на гражданско-правен спор за наличие или не,
на основанието по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, дадено задължително предписание
от контролните органи на ДИТ към работодател, за издаване на писмена заповед
или друг документ, удостоверяващ прекратяване на трудовото правоотношение, е
незаконосъобразно поради обусловеност на задължението на работодателя от изхода
на такъв спор, предвид включително тази възприета от гражданските съдилища
практика, би означавало да се приеме, че липсва „механизъм“, посредством който
работодателят да бъде заставен да изпълни това вменено му със закон задължение,
от значение включително за упражняване на редица граждански, трудови и социални
права на работника.
Във връзка с
горното неотносими към предмета на настоящия спор са доводите на защитата на жалбоподателя,
свързани с извършени от И. И.нарушения на трудовата дисциплина и злоупотреба с
права. Извършването на такава преценка нито контролните органи на ДИТ дължат,
нито се дължи в хода на извършваната съдебна проверка за законосъобразност на
проведено административно производство, в което е дадено задължително
предписание за издаване на заповед или друг документ, удостоверяващ
прекратяването на трудовото правоотношение. Трайно се възприема в практиката на
гражданските съдилища, която също се споделя изцяло от настоящия съдебен
състав, че независимо дали фактически е налице посоченото от работника или
служителя в заявлението основание за прекратяване (в случая по чл. 327, ал. 1,
т. 2 от КТ), трудовото правоотношение, по силата на нормата на чл. 335, ал. 2,
т. 3 от КТ се прекратява от момента на получаване на писменото изявление за
прекратяване на договора, подобно на случаите на връчването на заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, която също
автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от
това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение (Определение №
307 от 3.05.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 123/2012 г., III г.
о.; Определение
№ 60870 от 8.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2912/2021 г., III г. о.; Решение №
289 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2014 г., IV г. о.; Решение № 203
от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 832/2010 г. и др.) Работодателят, в случай
че счита за незаконно (без основание) прекратяването от страна на работника, на
трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1 от КТ, разполага с възможност да
претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл
от неоснователното прекратяване на трудовия договор, съответно, ако е изплатил
на работника обезщетението, следващо се при прекратяването на трудовото
правоотношение на основание чл. 327, ал. 1 от КТ (например по чл. 221, ал. 1,
по чл. 222, ал. 2 от КТ), той може да претендира връщането му. Т.е. пораждат се
само последиците, свързани с отговорността за обезщетения. Работодателят може
също и да откаже изплащане на обезщетение с възражението, че не са налице предпоставките
за използваното от работника прекратително основание. В този случай работникът,
претендиращ обезщетението, в случая по чл. 222, ал. 1 от КТ, ще трябва да
сезира гражданския съд със спора и да докаже, че законосъобразно е упражнил
правото си да прекрати трудовия договор на използваното основание. Но
работодателят не може да откаже да издаде заповед по чл. 128а, ал. 3 от КТ в
случай на получено писмено изявление за прекратяване на трудовия договор без
предизвестие, с основание в някоя от хипотезите на чл. 327, ал. 1 от КТ.
Следва да се посочи
също във връзка с доводите в жалбата и предвид безспорното по делото
обстоятелство, че подадено е от И. И.предходно заявление за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие (л. 113 от делото), съдържащо
алтернативно заявление за прекратяване с предизвестие от 90 дни (с оглед
уговореното в трудовия договор), последвано от заявлението за прекратяване на
трудовото правоотношение без предизвестие: Липсват по делото данни
предложението от 28.09.2022 година за прекратяване на договора по взаимно
съгласие да е прието от работодателя. Следователно валидно е направеното
заявление за едностранно прекратяване на договора от работника, с предизвестие
от 90 дни, съобразно уговореното в трудовия договор. Но тъй като преди
изтичането на 19.12.2022 година на срока на това първо отправено предизвестие, получено
от работодателя на 28.09.2022 година, е настъпил друг факт – заявление от
работника за едностранно прекратяване на договора без предизвестие, получено от работодателя на 12.10.2022 година,
от който факт следва прекратяване на договора на друго основание – чл. 327, ал.
1, т. 2 от КТ, то нито работодателят, нито работникът могат да прекратят трудовия
договор на първото заявено основание, дори и срокът за настъпването му да е
започнал да тече, ако същият не е изтекъл преди депозиране на заявлението за
прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, в случая на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Съответно работодателят е задължен да
издаде заповед за прекратяване на трудовото правоотношение въз основа на подаденото
от работника заявление за едностранно прекратяване на договора без предизвестие,
независимо от наличието на вече отправено такова на друго основание, но с
неизтекъл срок на предизвестието. В конкретиката на казуса, тълкуване в друг
смисъл би означавало да се приеме, че от една страна в срока на отправено от
работника предизвестие за едностранно прекратяване на трудовия договор,
работодателят е освободен включително от задължението си да изплаща в срок
трудовите възнаграждения на работника, депозирал заявлението, а последният е
лишен от правото по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, каквато не е целта на закона.
С оглед горното,
дали са били налице или не основания в процесния случай за прекратяване на
трудовото правоотношение е предмет на гражданско – правен спор, но това
обстоятелство е ирелевантно за настоящия спор и предмета на проведеното
административно производство. Наличието на такъв спор не би могло да рефлектира
върху прекратяването на трудово – правната връзка, настъпило по силата на
закона с факта на получаването от работодателя на направеното от служителя
изявление по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Съответно заповед или друг документ,
удостоверяващ това прекратяване на трудовото правоотношение съгласно чл. 335,
ал. 1, в случая т. 3, във връзка с чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, винаги се дължи
да бъде издадена, а неиздаването ѝ представлява нарушение на трудовото
законодателство – чл. 128а, ал. 3 от КТ, предвид което даденото задължително
предписание в т. 3 от Протокола е материалнозаконосъобразно.
По предписание № 4
от Протокола – работодателят да
уведоми компетентната ТДНАП за прекратен на 12.10.2022 година трудов договор №
446/24.11.2017 година, сключен с лицето И.О.И., като изпрати уведомление
(Приложение № 1) съгласно чл. 1, ал. 1 и чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба №
5/29.12.2002 г.:
Съгласно чл. 62,
ал. 3, изр. първо, предл. трето от КТ, съответно чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба №
5 от 29.12.2002 г., в тридневен срок от прекратяването на трудовия договор
работодателят или упълномощено от него лице е длъжен да изпрати уведомление за
това до съответната ТДНАП.
Във връзка с приетото
и изложено по – горе – за прекратяване на трудовия договор по силата на чл.
335, ал. 2, т. 3 от КТ, на 12.10.2022 година (моментът на получаване от
работодателя **** ООД, гр. Перник на писменото заявление от работника
И. И., за прекратяване на договора без предизвестие на основание чл. 327, ал.
1, т. 2 от КТ), основано в приложените материалноправни разпоредби е и
предписанието, дадено в т. 4 от Протокола, работодателят да уведоми
компетентната ТДНАП за прекратяването на 12.10.2022 година на трудов договор № 446/24.11.2017
година, сключен с лицето И.О.И..
Въз основа на така
установеното в настоящото съдебно производство и изложените правни съображения
се налага извод, че задължителните предписания, обективирани в т. 2, т. 3 и т. 4
на Протокол за извършена проверка № ПР2237786 от 09.11.2022 година, съставен от
инспектори в ДИТ – Перник, са съответни на приложимия материален закон, поради
което не е налице основание за отмяната им по чл. 146, т. 4 от АПК.
Оспорените от жалбоподателя задължителни предписания
съответстват и на целта на приложимия закон съгласно чл. 1, ал. 3 от КТ – целят
предотвратяване и преустановяване нарушения на трудовото законодателство,
допуснати от **** ООД, гр. Перник, в качеството му на работодател, поради което
не е налице и отменителното основание по чл. 146, т. 5 от АПК.
Предвид изложеното,
въз основа на извършената цялостна проверка за законосъобразност на оспорения акт
по реда на чл.
168, ал. 1 от АПК, не се установи наличието на основания по чл. 146 от АПК за отмяната
му. Настоящият съдебен състав приема, че
в хода на валидно и проведено съобразно процесуалните правила производство, с оспорените
предписания компетентният административен орган е приложил материалния закон
спрямо установените в производството факти и съобразено с целта на закона.
Относно разноските:
С оглед изхода
на спора следва да се остави без уважение направеното от процесуалния
представител на жалбоподателя искане за присъждане на направените съдебни
разноски.
С оглед изхода
на спора своевременно направеното от процесуалния представител на ответника
искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение следва да се
уважи. На основание чл. 143, ал. 3 от АПК и доколкото съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 144 от АПК, сумата за възнаграждението е определяема, съдът счита, че на основание чл.
24 от Наредбата за правната помощ следва да определи възнаграждението в размер
на 100.00 лв. Сумата следва да се заплати от жалбоподателя, в полза на
Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ (ИАГИТ), която съгласно чл. 2,
ал. 1 от Устройствения правилник на ИАГИТ, е юридическото лице, в чиято
структура се намира представляваният процесуално административен орган (§ 1, т.
6 от Допълнителните разпоредби на АПК и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010
г. на ВАС по т. д. № 5/2009 г.)
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 172,
ал. 2 от АПК настоящия съдебен състав на Административен съд – Перник
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „***“ ООД, с ЕИК:
****, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „***“ № 2, представлявано от В.Ц.П. – управител, против Задължителни предписания по чл. 404,
ал. 1, т. 1 от КТ, дадени на **** ООД, обективирани в т. 2, т. 3 и т. 4 на
Протокол за извършена проверка № ПР2237786 от 09.11.2022 година, съставен от
инспектори в Дирекция „Инспекция по труда“ – Перник, като неоснователна.
ОСЪЖДА „***“ ООД, с ЕИК: ****,
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „***“ № 2, представлявано от В.Ц.П.
– управител, да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, с
код по БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 3,
сумата от 100.00 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред
Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от връчването
му на страните.
Съдия:/п/