РЕШЕНИЕ
№ 15698
гр. София, 16.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:А.И.И
при участието на секретаря К.Д.Н.
като разгледа докладваното от А.И.И Гражданско дело № 20231110160443 по
описа за 2023 година
М. П. С. е предявила срещу „.. ООД в условията на евентуално съединяване следните
установителни искове: за признаване за установено, че клаузата за неустойка в чл. 11, ал. 2 от
Договор за потребителски кредит № ..... е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради протИ.речие със закона, а при условията на евентуалност на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради заобикаляне на закона, както
и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати сума в размер на 50 лева, частичен иск от сума в общ размер на 1228,20 лева,
недължимо платена по нищожен Договор за потребителски кредит № ....., ведно със
законната лихва от 03.11.2023 г. до окончателното плащане.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за потребителски кредит № ....., по
силата на който бил предоставен кредит в размер на 1 100 лева, която следвало да върне
на 10 месечни вноски, дължими с падеж вторник, от които 3 вноски по 36,71 лева и 7 вноски
по 178,81 лева с краен срок на погасяване 23.12.2021 г. Твърди, че за предоставения кредит
заемополучателят дължи възнаградителна лихва в размер на 40,50 % годишно и годишен
процент на разходите в размер на 48,63 %. Сочи, че била задължена да осигури в тридневен
срок от сключването на договора обезпечение – банкова гаранция или поръчител/и, като са
поставени множество неизпълними изисквания към обезпечението с цел автоматично
задействане на неустоечната клауза. Излага, че поради непредоставянето на обезпечение
била начислена неустойка в размер на 1 228,20 лева, която изначално била включена в
погасителния план. Посочва, че с включването на неустойката погасителната вноска става в
1
размер на 259 лева, а общото задължение по кредита - в размер на 2 590 лева. Намира
неустоечната клауза за нищожна, тъй като протИ.речи на множество императивни правни
норми на ЗПК. Твърди, че чрез невключването на формално уговорената като неустойка
сума в ГПР е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което
клаузата е нищожна. Твърди, че това се потвърждава и от самия погасителен план, от който е
видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с подписването на договора.
Заявява, че договарянето на този разход като неустойка има за цел увеличаване
възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на
основание чл. 21 ЗПК тази клауза е недействителна. Твърди, че с предоставянето на
потребителя на заемната сума кредиторът е счел, че заемателят отговаря на критериите му за
кредитоспособност. Заявява, че видно от представения погасителен план възнаградителната
лихва в размер на 40,50 % за срока на договора се равнява на 261,80 лева, а неустойката в
размер на 1 228,20 лева, с което реалният ГПР става близо 758,34 %. Посочва, че
неустойката за неизпълнение излиза извън присъщите функции и цели единствено
кредиторът да се обогати неоснователно за сметка на длъжника. Твърди, че по този начин се
нарушават основни принципи за справедлИ.ст и добросъвестност в отношенията между
потребител и кредитор. Заявява, че неустойката на практика представлява допълнително
обезщетение за вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано в срок, но тези
вреди подлежат на обезщетяване чрез мораторната лихва, поради което чрез неустоечната
клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Намира същата за нищожна, тъй
като се касае за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, която не е
индивидуално уговорена. Твърди, че са налице основания целият договор за потребителски
кредит да се приеме за недействителен, което по същество води до недействителност и на
самата неустоечна клауза. Заявява, че съзнателното погрешно посочване от кредитора на
ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне
ограниченията на ЗПК следва да се тълкува като цялостно неизпълнение на задължението по
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е основание за недействителност на целия договор на
основание чл. 22 ЗПК. Счита, че са налице пороци, обуславящи нищожност на целия
договор, която моли да бъде провъзгласена в мотивите на съдебното решение.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който
заявява, че настоящото производство е недопустимо поради това, че правото на иск е
упражнено при условията на злоупотреба с право. Твърди, че в рамките на една седмица от
ищцата са депозирани 6 искови молби срещу ответника с цел да се възложи в негова тежест
заплащането на разноски в прекомерен размер. Заявява, че исковите молби са подадени от
едно и също лице, чрез един и същ процесуален представител и имат идентично
съдържание, в т.ч. петитум и обстоятелствена част. Твърди, че освен настоящото
производство са образувани и още пет граждански дела, които ищцата е образувала с цел да
се обогати за сметка на ответника с присъдените разноски. Намира процесуалното
поведение на ищцата за злоупотреба с процесуални права, протИ.речаща на принципа,
прогласен в чл. 3 ГПК. Поради това счита, че е налице хипотезата на чл. 213 ГПК за
съединяване на образуваните дела в едно производство и постановяване на едно общо
2
решение по тях. При условията на евентуалност счита, че ако делата не бъдат съединени, то
следва да не се присъждани разноски по всяко едно от тях. Заявява, че по отношение
присъждането на адвокатско възнаграждение, съдът дължи проверка за наличие на
злоупотреба с процесуални права от страната, на която е оказана правна помощ, тъй като
черпене на права, включително акцесорни, от недобросъвестно поведение в процеса е
недопустимо. Заявява, че оспорва съществуването на сключен между страните договор за
потребителски кредит. Твърди, че не са налице доказателства за наличието на валидна
правна връзка между страните.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
По предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията
на пълно и главно доказване недействителността на сочните от него разпоредби,
обективирани в договора, както и че е платил процесната сума. В доказателствена тежест на
ответника е да докаже, че са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 11,
ал. 1, т. 11, чл. 11, ал. 1, т. 9, чл. 11, ал. 1, т. 20 и чл. 19, ал. 4 ЗПК при сключването на
договора за кредит, че договорът е индивидуално договорен, както и че е било налице
основанието за плащането на процесната сума.
С Договор за потребителски кредит № ..... ответното дружество е предоставило в заем
на ищцата сума в размер на 1100 лева за срок с краен срок за погасяване 23.12.2021 г., който
следвало да се върне на 10 месечни погасителни вноски, от които три вноски по 36,71 лева и
7 вноски по 178,81 лева. Заемът бил предоставен при годишен лихвен процент от 40,05 % и
ГПР от 48,63 %. В чл. 5, ал. 1 от договора било уговорено в 3-дневен срок договорът да бъде
обезпечен с поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 11, ал. 2 от договора при
непредоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 1228,20 лева.
Ищцата има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП на предоставяните
от ответника финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2
ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална
защита на потребителите, като твърдение в обратна насока би било неоснователно.
Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при
зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗП.
Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните
характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на ЕС,
установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на
обществения и икономическия жИ.т. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна
по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой
личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие
„потребител“ се припокрива с това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице,
3
което, като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с
търговец е потребител, е даден в редица решения на СЕС. Според него потребителят е
винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели
удовлетворяване на свои лични потребности, както е в настоящия случай.
Процесната клауза от договора, предвиждаща заплащане на неустойка за недадено
обезпечение съдът намира за нищожна. Оценката на платежоспособността на кандидат-
заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1
ЗПК, според която преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч.
информация, получена от потребителя и ако е необходимо извършва справка в ЦКР или в
друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на
собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел
неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-
потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на
длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да
отпусне кредита. Към това следва да се добави и съображението, че така уговорената
неустойка излиза извън присъщите обезпечителни и компенсаторни функции, тъй като
предвижда необходимост от изплащане на обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение, от което неизпълнение (на самото задължение за осигуряване на обезпечение)
не произтичат каквито и да било вреди. По този начин тази неустойка се превръща в
инструмент не за обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника
възниква задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не може да се приеме,
че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на
длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора,
който, изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне
кредита, или го отпусне при достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С
въвеждането на процесната клауза от договора фактически се създава допълнително
обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което протИ.речи на нормата на
чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право
да получи само лихва върху неплатената част от задължението. Налице е както протИ.речие
с нормите на закона, така и въведен с договора механизъм за неговото заобикаляне, поради
което клаузата за неустойка по чл. 11, ал. 2 от договора е нищожна поради нейната
неравноправност и неустойка не се дължи на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съдът е допуснал по искане на ищеца съдебно-счетоводна експертиза, която е
посочила, че общата сума изплатена на „.. ООД по процесния Договор за потребителски
кредит № 498969 към искане № 0510043, сключен между кредитора „.. ООД и
кредитополучателя М. П. С., с размер на кредита 1100 лв., е в размер на 1 551,05 лв.
Извършени са три броя плащания с дата на последното плащане 15.04.2021 г. Съгласно
4
представен погасителен дневник постъпилите суми са погасили задължения по пера, както
следва: главница в размер на 1 100 лв., лихва в размер на 63,85 лв., неустойка в размер на
387,20 лв. Извършено е изчислението на ГПР в два варианта: при Вариант 1 за погасителна
вноска, включваща главница и лихва, стойността на ГПР е в размер на 48,72% годишно, при
Вариант 2 за погасителна вноска, включваща главница, лихва и неустойка за непредоставяне
на обезпечение, стойността на ГПР е в размер на 786,21% годишно.
Не се спори, че ищцата не е осигурила някое от предвидените по договора обезпечения,
както и че е начислена неустойка по чл. 11, ал. 2 от договора, с което предвидения ГПР се е
повишил многократно. Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в него трябва
да е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В процесния
договор, сключен с ищцата, са предвидени допускания, използвани при изчисляване на ГПР,
но по същество е налице разминаване в ГПР, посочен в договора и този, който би се
получил, при включване на размера на неустойката в размера му. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК
ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС. Очевидно е, че при
новоформирания ГПР, същият би надвишил законовоопределения горен праг, поради което
договорът е в протИ.речие с посочената законова норма. Ал. 5 от същия текст гласи, че
клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В
конкретния случай се касае за непосочване на коректния размер на ГПР. Тези пропуски в
договора се явяват протИ.речия с императивни норми на ЗПК. С оглед многократно
завишаващия размера на пределно допустимия процент на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4
ЗПК, съдът счита, че вземането, определено като неустойка, е именно онова вземане, което
води до нарушаване на тази норма на ЗПК. Ето защо следва да се приеме, че още към
момента на подписване на договора клаузата, с която се определя неустойката по чл. 11, ал. 2
от договора, не е взета предвид при отразяване на ГПР, като по този начин се заобикаля
закона. Ето защо съдът счита, че следва да се приеме, че клаузата за неустойка се явява
нищожна поради протИ.речие с императивни законови разпоредби на ЗПК, поради което и
платената сума е била недължима и подлежи на възстановяване от ответника.
С оглед на изложеното предявения иск е основателен на основание протИ.речие със
закона и следва да бъде уважен, като бъде оставен без разглеждане предявения иск в
условията на евентуалност.
Предявен е иск за връщане на недължимо платените суми. Разпоредбата на чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е получил нещо без основание, да го
върне. На връщане подлежи реално полученото. В настоящия случай на доказване подлежат
следните факти: размерът на обогатяването на ответната страна и обедняването на ищцовата
страна, поради получаването на нещо без основание и причинна връзка между
обогатяването на ответника и обедняването на ищцата. Изложеното е достатъчно за извод,
5
че процесната сума не се дължи и че предявеният иск е основателен на първото от
предявените основания – нищожност поради притИ.речие със закона на клаузата за
неустойка. Следва да се обърне внимание, че недействителността на тези клаузи не влече
след себе си нищожност на целия договор. Съобразявайки изводите на експертизата съдът
намира, че на връщане подлежи сума в размер на 387,20 лева, която е била недължимо
платена. С протоколно определение от 11.06.2024 г. съдът е допуснал на основание чл. 214
ГПК изменение на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като същият да се счита
предявен за сумата от 387,20 лева, което е пълният размер на предявения иск.
С оглед изложеното искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.
При този изход на спора право на разноски има ищцата, която претендира следните
разноски: 100 лева – държавна такса и 300 лева – депозит за експертиза. Претендира се
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА в общ размер на 960 лева, което
следва да се намали до 480 лева с ДДС с оглед направеното възражение за прекомерност,
фактическата и правна сложност на делото и чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ.
Така мотивиран, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА поради неравноправност клаузата за неустойка в чл.
11, ал. 2 от Договор за потребителски кредит № ..... по предявения от М. П. С., ЕГН ***,
срещу „.. ООД, ЕИК ..., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от М. П. С., ЕГН *****, срещу „.. ООД,
ЕИК ..., евентуално съединен иск с правно основание 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП.
ОСЪЖДА „.. ООД, ЕИК ..., да заплати на М. П. С., ЕГН *****, на основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 387,20 лева, представляваща недължимо платена по нищожен
Договор за потребителски кредит № ....., ведно със законната лихва от 03.11.2023 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „.. ООД, ЕИК ..., да заплати на М. П. С., ЕГН *****, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 400 лева - сторени разноски по делото.
ОСЪЖДА „.. ООД, ЕИК ..., да заплати на ЕАД „Д. М.“, БУЛСТАТ ..., на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6