Р Е
Ш Е Н
И Е № 260154
гр.Русе, 25.09.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О
Д А
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, II-ри граждански състав, в публично заседание на 18-ти септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН ПЕТРОВ
при секретаря Т.
ПЕТРОВА,
като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 7723 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази
следното:
Предявен е иск с правно основание чл.422 ГПК.
Ищцовото дружество „Теленор
България” ЕАД- гр.София твърди, че на 29.06.2016г. сключило с ответницата договор за мобилни услуги и договор за лизинг за предоставяне на мобилно устройство. Поддържа,
че през периода м.12.2016 г.-м. 04.2017 г. били издадени общо 4 бр. фактури, цената по които не била заплатена от ответницата в
уговорените срокове, поради което договорите били прекратени по вина на последната.Ищецът
поддържа, че за сумите по главницата се снабдил със заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 3155/2019 г. по описа на РРС. Длъжникът не е
бил открит на установените му постоянен и настоящ адрес и съда му е предоставил
1-месечен срок съгласно чл.415, ал.1, т.2 ГПК за предявяване на иск срещу
ответницата. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено
по отношение на последната, че дължи вземанията по заповедта за изпълнение в
размер на 340.19 лв. ,ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване
на заявлението по чл.410 ГПК до
окончателно изплащане Претендира разноски.
Ответницата М.Ф.Н., чрез назначения й от съда особен
представител взема становище за неоснователност на иска. Прави възражение за изтекла погасителна давност на
претенциите.Не оспорва представените писмени доказателства от ищеца.
Съдът, като
взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за
установено следното:
Между страните не е спорно обстоятелството, че същите
са били обвързани от облигационнни отношения във
връзка с предоставянето от страна на ищеца на мобилни услуги на ответницата,
както и предоставянето от страна на ищеца на мобилно устройство /Telenor Smart Mini II Black/ на лизинг на
ответницата. За Н. възникнало насрещното задължение да заплаща в срок
абонаментните и лизинговите месечни вноски. В доказателствена
тежест на ответницата, съгласно чл.154, ал.1
ГПК, е да установи твърдения от нея факт, а именно че през процесния период е заплащала дължимите абонаментни такси,
стойността на далекосъобщителните услуги по приложимия абонаментен план и
лизинговите вноски в уговорените размери и срокове. Такива доказателства по
делото липсват, дори напротив-приетата по делото и неоспорена от страните
експертиза безпротиворечиво установява, че Н. дължи
на „Теленор България” ЕАД сумата от 340.19 лв.-неплатени
далекосъобщителните услуги по приложимия абонаментен план и лизинговите вноски.
По изложените съображения главният иск се явява основателен и следва да бъде
уважен.
Неоснователно е възражението на особения представител
на ответницата, че претенциите са погасени по давност. Няма спор, че
задължението за заплащане на претендираните суми
представлява такова за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД,
тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни
задължения /в т.см. ТР № 3/2011 г. на
ОСГТК на ВКС./. Падежът на първата
издадена фактура е настъпил на 16.12.2016г./вж. неоспорената от страните
експертиза/, а заявлението за издаване на ЗИ е подадено в РРС на 27.05.2019г. Съгласно чл.422, ал.1 ГПК искът за
установяване съществуването на вземането се смята предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С тази разпоредба
се създава изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от
постъпване на исковата молба в съда съгласно чл.125 ГПК. С депозиране на
заявлението в съда настъпват и материалноправните последици,
които законът свързва с предявяването на иска и конкретно се прекъсва течението
на погасителната давност, а тя се спира, докато продължава съдебното
производство – чл.116, б.“б“ и чл.115, б.“ж“ ЗЗД. Заявлението по ч.гр.д.№3155/2019г. е подадено, както бе посочено по-горе от ищеца на 27.05.2019г., поради което и всички вземания по процесните фактури са непогасени по давност.
На основание
чл.78, ал.1 ГПК и предвид уважаването на исковете, ответника следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените по настоящето производство разноски в
размер на 985.00 лв.-заплатени държавна такса, възнаграждения за особен
представител, за вещо лице и адв. възнаграждение. Съгласно т.12 на ТР №4/18.06.2014г. на
ВКС по тълкувателно дело №4/2013г., съдът който разглежда иска с правно
основание чл.422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство. Предвид изхода на спора,
ответника следва да заплати на ищеца сумата от 385.00 лв. –разноски по ч.гр.дело № 3155/2019г. по описа на РРС.
Мотивиран така, съдът
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл.422 ГПК, че М.Ф.Н., ЕГН ********** *** дължи на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от Д. К. К. и М. С. сумата от 340.19 лв. – незаплатени услуги и лизингови вноски по Договор за
мобилни услуги от 29.06.2016г. и Договор за лизинг от 29.06.2016г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 27.05.2019г. до окончателно изплащане,
предмет на заповед за изпълнение на парично задължение № 1529/28.05.2019г.,
издадена по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 3155/2019г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА М.Ф.Н., ЕГН ********** *** да заплати на "Теленор
България“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.София,
ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от Д. К. К. и М. С.
сумата от 985.00 лв. -разноски по настоящето производство и сумата от 385.00
лв. –разноски по ч.гр.д. № 3155/2019г .
по описа на РРС.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Окръжен съд-Русе в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: