РЕШЕНИЕ
№ 221
гр. Карлово, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20255320100206 по описа за 2025 година
Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД,
предявен от Н. Т. Н., ЕГН:**********, адрес: гр.К., ул. „***“ №***, чрез адв.
С. Н. против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. Цариградско шосе 115 Е, ет. 5, представлявано от
управителя Н. П. П., чрез адв. Х. М..
Ищецът твърди, че на 28.11.2023 г. сключил със „Сити Кеш“ ООД
Договор за паричен заем №970140, по силата на който са му предоставени в
собственост заемни средства в размер на 1600,00 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема – 44,5 % и годишен процент на разходите – 56,67 %.
В чл.11, т.1 страните се договорили, че в случай на непредставяне на
предвиденото в чл.5, ал.1 от договора обезпечение, кредитополучателят
дължи неустойка на кредитора в размер на 1181,16 лева, която следва да
престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Ищецът потвърждава, че
е усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължи плащания за неустойка, като
излага подробни съображения за нищожността на клаузата на чл.11, ал.1 от
договора.
Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността
1
на клаузата за неустойка, обективирана в чл.11, ал.1 от сключения между него
и ответното дружество Договор за паричен заем №970140 от 28.11.2023 г.,
като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално
- правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното
равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11 от ЗПК.
Претендира разноски.
С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез адв. М.
оспорва иска като недопустим и неоснователен. Навежда доводи за
злоупотреба с право. Твърди, че процесната клауза не противоречи на закона и
добрите нрави и излага доводи. Моли съда прекрати делото, алтернативно –
да отхвърли иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение от ищцовата страна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства във
връзка със становищата на страните, приема от фактическа и правна страна
следното:
По делото не се спори и се установява от представените писмени
доказателства, че на 28.11.2023 г. между ищеца Н. Т. Н., в качеството на
кредитополучател и „Сити Кеш“ ООД - гр. София, в качеството на
кредитодател, е сключен Договор за паричен заем №970140, по силата на
който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на
1600,00 лева, срещу задължението на последния да го върне на 30 седмични
вноски – четири в размер на 13.84 лева и давесет и шест в размер на 68.98
лева. Посочен е в договора фиксиран лихвен процент по заема 44,50%,
годишен процент на разходите – 56,67% и обща сума за плащане – 1848.84
лева. Дата на първото плащане е 05.12.2023 г., а на последното – 05.12.2023 г.
Съгласно чл.11 от договора, ищецът дължи неустойка с
обезщетителен характер в случай, че в срок от 3 дни от сключване на
настоящия договор не представи обезпечение, изразяващо се в банкова
гаранция или поръчителство на едно или две физически лица. Неустойката е
начислена в размер на 1181.16 лева, като плащането й е разсрочено съгласно
погасителния план – по 32.02 лева към всяка вноска.
Така уговорена, клаузата за неустойка за непредставяне на
обезпечение е нищожна, поради уговаряне на дължимостта й винаги,
независимо от изпълнението на поетите задължения за връщане на заетата
сума. Според разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
2
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Настоящият съдебен състав счита, че процесната клауза за неустойка е
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП като неравноправна, тъй като
излиза извън типичната й функция за обезщетение на вредите от
неизпълнение на поетите насрещни задължения по договор. Този извод следва
и от обстоятелството, че е налице голяма вероятност потребителят-
кредитополучател, който не разполага с парични средства и иска отпускане на
кредит, изобщо да не е в състояние да осигури обезпечението не само в
тридневния срок по чл.11 но и за целия срок на договора. Дори при
изпълнение на поетите задължения за връщане на заетата сума, ведно със
съответната възнаградителна лихва, отново съобразно уговорките по договора
се дължи претендирана неустойка, което противоречи на същността на
неустоечната клауза.
Със задължителна практика в ТРОСТК № 1/09 г., с т. 3, е дадено
разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като
могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии –
естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на
които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други
правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът
може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е
задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като
настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за
основателност на възражението, т. е. следва да съобрази всички събрани по
делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към разглеждания
и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по
направеното възражение на ответника.
Уговорената неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от
вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с
3
последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в
договора размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства
допълнително с размера на неустойката. Включена по този начин в
погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към
възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява
неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване за обезпечение на
задължение за всяка закъсняла вноска с поръчител, който да отговаря на точно
определение условия, противоречи на принципа на добросъвестността и цели
да създаде предпоставки за начисляване на неустойката. Възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира,
че клаузата въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-
силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора
проценти на ГПР и посочения общ размер на плащанията. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане – обезщетение на кредитора, а
от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. Клаузата противоречи както на закона, така и на добрите
нрави и добрите търговски практики, като представлява пряка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. За да достигне до този извод съдът прави
преценка за естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и
уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката, съотношение на
законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от
неизпълнението.
С оглед установената по делото недействителност на клаузата за
неустойка на част от посочените от ищеца основания, съдът счита, че не
следва да разглежда останалите посочени в исковата молба основания за
нищожност.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на
ищеца се дължат направените по делото разноски в размер на 50.00 лева за
4
заплатена държавна такса.
От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА в размер на 400 лева.
Съдът намира намира за основателни доводите на ответника за
прекомерност и злоупотреба с право. От извършената служебна справка се
установява, че ищецът, представляван от адв. С. Н., е предявил пред РС
Карлово четири иска срещу „Сити Кеш“ ООД – всички с правно основание
чл.26 ЗЗД, по които са образувани гр. д. №1974/2023 г., гр. д. №664/2025 г., гр.
д. №1076/2025 г. и настоящото гр. д. №206/2025 г. Исковите претенции касаят
различни договори за кредит, но се оспорва действителността на една и съща
клауза – тази за неустойка, като във всички дела се навеждат абсолютно
идентични твърдения и аргументи. Изложеното води на извод, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност и претендираният размер за
адвокатско възнаграждение от 400 лева се явява прекомерен.
За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът
съобрази, че с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. е
постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение.
Ето защо в конкретната ситуация, при сключен договор за правна
защита при условията на чл. 38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, съдът на
основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
отказва да прилага чл.2 ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните
адвокатски възнаграждения.
Производството е приключило в едно съдебно заседание, не се
отличава с фактическа и правна сложност и понастоящем съдът намира за
справедливо, отчитайки и положения труд от пълномощника, че на адвокат С.
Н. следва да бъде определено възнаграждение в общ размер на 200 лева за
предоставена безплатна защита и съдействие на ищеца Н. Т. Н. по реда на
чл.38, ал.1, т.3 от ЗА.
5
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
клаузата за неустойка на чл.11, т.1 от сключения между Н. Т. Н.,
ЕГН:**********, адрес: гр. К., ул. „***“ №***и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, п.к.1784, р-н
Младост, бул. „Цариградско шосе“ 115 Е, ет.5, представлявано от управителя
Н. П. П. Договор за паричен заем №970140 от 28.11.2023 г., поради
противоречие със закона и добрите нрави.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, п.к.1784, р-н Младост, бул. „Цариградско
шосе“ 115 Е, ет.5, представлявано от управителя Н. П. П. да заплати на Н. Т.
Н., ЕГН:**********, адрес: гр. К., ул. „***“ №***, сумата от общо 50.00 лева,
представляваща разноски по делото за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, п.к.1784, р-н Младост, бул. „Цариградско
шосе“ 115 Е, ет.5, представлявано от управителя Н. П. П. да заплати на С. К.
Н., ЕГН: **********, адрес: гр. П., ул. „***“ №***, сумата от 200.00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от
Закона за адвокатурата.
Присъдената в полза на адв. С. К. Н. сума може да бъде платена по
следната банкова сметка: ************************.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
ЦЧ
6