Решение по дело №3879/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 266305
Дата: 28 октомври 2021 г. (в сила от 28 октомври 2021 г.)
Съдия: Антоанета Георгиева Ивчева
Дело: 20211100503879
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 март 2021 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 28.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Е въззивен състав в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА

мл. съдия АНТОАНЕТА ИВЧЕВА

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия А. Ивчева в.гр.дело № 3879 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 191409 от 03.09.2020 г., постановено по гр.д. № 80434/2017 г. по описа на СРС, ГО, 73 състав, са отхвърлени предявените от „Д.Т.09“ ООД срещу М.Г.К. обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 203, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите, както следва: 4300 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността на ищеца да изпълни договор за превоз, сключен между него и „Б.П..С.“ ЕООД, и да получи възнаграждение за превоза поради задържането от страна на ответника на документи, касаещи товарен автомобил „МАН ТГХ“, с рег. № *******и полуремарке „Ламберет Семифриго“, с рег. *******, а именно свидетелство за регистрация – част 2 за товарния автомобил и за полуремаркето, две карти IDS и DVK, през периода 18.08.2017 – 25.08.2017 г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба – 13.11.2017 г. до изплащане на вземането; 105 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 4300 лева за периода от 18.08.2017 г. до 13.11.2017 г.; 500 евро, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна вреда от заплащане на неустойка за неизпъление на сключения между ищеца и „Б.П..С.“ ЕООД договор за превоз поради невъзможността да използва за извършване на превоза товарен автомобил „МАН ТГХ“, с рег. № *******и полуремарке „Ламберет Семифриго“, с рег. *******, с оглед задържането от страна на ответника на документи, касаещи същите МПС, а именно свидетелство за регистрация – част 2 за товарния автомобил и за полуремаркето, две карти IDS и DVK, през периода 18.08.2017 – 25.08.2017 г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба – 13.11.2017 г. до изплащане на сумата; 23,90 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 500 евро за периода от 18.08.2017 г. до 13.11.2017 г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдът възложил сторените от ответника в хода на първоинстанционното производство разноски в размер на 683 лева в тежест на ищеца, а на основание чл. 77 ГПК е осъдил последния да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 110 лева – държавна такса.

Срещу постановения съдебен акт е депозирана в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца „Д.Т.09“ ООД, в която се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението на СРС. Твърди се, че районният съд допуснал нарушение на материалния закон, като приел, че въззиваемият отговаря само за претърпяната загуба, но не и за пропуснатите ползи. Поддържа, че са налице всички предпоставки за ангажиране на пълната имуществена отговорност на работника, както и че последният е причинил вредата умишлено. Посочва се, че съдът е тълкувал превратно събраните по делото гласни и писмени доказателства, с оглед на което бил достигнал до неправилния извод, че ищецът не е установил наличието на претърпените имуществени вреди и настъпването им в причинно-следствена връзка с противоправното поведение на ответника. В противоречие с доказателствата било възприето, че камионът и полуремаркето имали повреди, както и че превозът би могъл да бъде извършен с другите, притежавани от ищцовото дружество товарни автомобили. Искането до въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените исковете, както и да присъди разноските за производството.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от М.Г.К., в който се излагат подробни доводи за неоснователност на съображенията на въззивника и се поддържа, че първоинстанционното решение е законосъобразно и правилно. Твърди се, че работодателят, който е носител на доказателствената тежест, не е установил необходимите материални предпоставки за реализиране на отговорността на ответника. Моли за оставяне без уважение на въззивната жалба и за потвърждаване на постановеното решение. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 203, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като по същество намира следното:

За да възникне имуществена отговорност на работника или служителя за обезщетяване на причинените умишлено на работодателя имуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване следните материални предпоставки (юридически факти): 1) работника или служителя да е полагал труд по действително трудово правоотношение през периода, през който са причинени имуществени вреди на работодателя; 2) умишлено противоправно поведение на работника или служителя, вследствие на което е настъпило увреждане на имуществени права на работодателя; 3) имуществена вреда, изразяваща се в претърпени от работодателя имуществени загуби и/или пропуснати ползи; 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение на работника или служителя и причинените вреди, т. е. претърпените от работодателя имуществени загуби и/или пропуснати ползи да са закономерна, присъща, естествена последица от умишленото противоправно деяние, извършено от работника или служителя. Всички обективни и субективни материални предпоставки (юридически факти), обуславящи възникването на пълна имуществена отговорност на работника или служителя по чл. 203, ал. 2 КТ, вр. чл. чл. 45, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване от работодателя по правилата, предписани в чл. 154, ал. 1 ГПК. Наистина, виновното поведение в гражданското право се презюмира – аргумент от чл. 45, ал. 2 ЗЗД, но тази оборима презумпция обхваща небрежността със своите две проявни форми (непредпазливост и самонадеяност – съзнавана небрежност), но не и умисъла, като тази форма на вината подлежи на доказване на общо основание от ищеца.

Липсва спор между страните, а и от представения по делото трудов договор № 22/01.08.2017 г. се установява, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ответникът е изпълнявал длъжността „шофьор на товарен автомобил /международни превози/“, прекратено със Заповед № 61/01.09.2017 г. на „Д.Т.09“ ООД на основание чл. 71, ал. 1 КТ.

Страните не спорят и по отношение на факта на деянието, а именно, че ответникът не е предал на работодателя при завършване на възложения му, съгласно Заповед № 56/02.08.2017 г., международен превоз следните документи: 1 брой свидетелство за регистрация – част 2 № ********* за полуремарке „Ламберет Семифриго“, с рег. *******; 1 брой свидетелство за регистрация – част 2 № ********* за товарен автомобил „МАН ТГХ“, с рег. № *******1 брой карта IDS № 740588000050079610155; 1 брой DKV № 70431090465300541. Посочените обстоятелства се установяват и от приложената като писмено доказателство по делото разписка, видно от която на 25.08.2017 г. И.Л.Ж., в качеството си на съдружник и едноличен собственик на капитала на „Д.Т.09“ ООД, е получил от органите на полицията в лицето на ОР И.И.при 02 РУ-СДВР горепосочените вещи.

Съгласно чл. 4 и 5 от длъжностната характеристика за длъжността „шофьор на товарен автомобил“ ответникът следвало да спазва регламентирания ред по приемане и предаване на превозното средство /автокомпозиция, соловлекач или полуремарке/, включително инструменталното и експлоатационното оборудване, гуми, налично гориво, документи на превозното средство, както и да отговаря за опазването и съхранението на посочените документи, като ги използва единствено във връзка с изпълняваната превозна задача и да не ги преотстъпва на друго лице при никакви случаи и обстоятелства. Ответникът е бил запознат с длъжностната характеристика на заеманата от него длъжност, видно от положения от него върху същата саморъчен подпис, неоспорен по делото. Установеното в случая поведение на ответника се явява в нарушение на вменените на работника задължения по приемането, съхраняването и предаването на горепосочените документи, предоставени му във връзка с експлоатацията на МПС и с осъществяването на превоза, в който смисъл е противоправно.

Вината като субективна предпоставка за възникване на гражданската отговорност представлява психическото отношение на дееца по отношение на своето противоправно деяние и неговите противоправни последици. А при умишленото деяние субектът на противоправното поведение следва да съзнава общественоопасния му характер, да предвижда неговите общественоопасни последици и да иска (пряк умисъл) или допуска (евентуален умисъл) настъпването на тези последици. При прекия умисъл деецът цели непосредствено настъпването на противоправните последици, докато при евентуалния умисъл той не желае тяхното осъществяване, макар и да има конкретни представи за тяхното евентуално настъпване (за разлика от съзнаваната небрежност – самонадеяността, при която тази субективна представа за противоправния резултат е само абстрактна), преследвайки друга цел – общественоопасна или не, се отнася безразлично към настъпването им, т. е да ги допуска.

В разглеждания случай противоправното поведение на ответника е настъпило при изпълнение на възложената му работа, като същият е съзнавал, че задържа документи, необходими за експлоатацията на МПС, в противоречие на трудовите му задължения, като е допускал, че по този начин застрашава нормалното осъществяване на търговската дейност на работодателя въобще. По делото не бяха ангажирани, респективно събрани доказателства за наличие на знание у ответника за евентуалното настъпване на конкретните вреди, твърдени от дееца. Нещо повече, видно от съдържащото се в представената по делото заявка-договор за автомобилен превоз на товари отбелязване за изходящ документ същата е съставена на 21.08.2017 г., т.е. четири дни след началната дата на задържане на документите – 18.08.2017 г., посочена от ищеца. Ето защо следва да се приеме, че деянието не е извършено при релевантната за отговорността по чл. 203, ал. 2 КТ форма на вина – умисъл.

По отношение на твърдените от ищеца вредоносни последици от деянието настоящият състав намира следното:

Основателни са релевираните във въззивната жалба доводи за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон, изразяващо се в ограничаване на отговорността на работника по чл. 203, ал. 2 КТ само до  претърпяната загуба, но не и до пропуснатите ползи.

Разпоредбата на чл. 203, ал. 2 КТ препраща към гражданския закон относно реализацията на отговорността на работника, причинил вредата умишлено. Гражданският закон, към който препраща горната разпоредба и който следва да се определи при реализирането на отговорността на работника в този случай, са разпоредбите на ЗЗД, като в различните хипотези на обстоятелствата, изложени в исковата молба, следва да се определи и приложимата разпоредба от ЗЗД или друг закон, доколкото ищецът се позовава на общите разпоредби за деликтната отговорност, при което работникът е причинил вреди на работодателя, ако има обстоятелства по исковата молба, които водят до тази правна квалификация на предявения иск. По правилата на чл. 82 ЗЗД, когато отговорността следва да се квалифицира като отговорност за вреди, причинени умишлено от работника или служителя, в дължимото обезщетение се включва и пропусната полза, при наличието на предпоставките за това, във всеки конкретен случай. В този смисъл Решение № 8 от 01.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1111/2017 г., IV г. о., ГК, Решение № 180 от 12.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3502/2017 г., IV г. о., ГК и други.

Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкуватели разяснения, дадени в ТР № 3/12.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2012 г., ОСГТК, пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, поради което предположението, че бъдещата облага ще постъпи в патримониума на увредения, винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Тъй като пропуснатата полза е юридически факт, включен във фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение, при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването ѝ, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса по несъмнен, безспорен, категоричен начин.

По делото е представен като писмено доказателство заверен препис на заявка-договор за автомобилен превоз на товари, с изх. № 1/21.08.2017 г., сключен между „Б.П..С.“ ЕООД и „Д.Т.09“ ООД, чиято „истинност“ е оспорена от ответника в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК с отговора на исковата молба при доводи, че същият „изглежда съставен за целите на процеса, като съдържанието му поражда основателни съмнения за неговата действителност“. При представяне на същия в оригинал от ищеца насрещната страна е заявила, че оспорва „истинността“ на документа, в резултат на което първоинстанционният съд е открил и провел производство по чл. 193 ГПК. Видно от заключението на допуснатата по делото съдебнографическа експертиза, подписът положен за „възложител“ в заявка-договор за автомобилен превоз на товари, с изх. № 1/21.08.2017 г., е положен от Й. З. И. – Борисова, тоест същият е автентичен.

Настоящият съдебен състав намира, че така релевираното от ответника оспорване по правното си естеството съставлява едновременно оспорване на датата на съставяне на частния документ и на неговото съдържание.

Договорът за превоз като частен документ доказва единствено, че изявленията направени в него са направени от лицата, които са го подписали, и в това се състои формалната доказателствена сила на документа, но тя не доказва нито датата, нито мястото на сключването на договора – по аргумент от чл. 180 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК частният документ има достоверна дата за трети лица от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. По смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК „трето лице“ е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Касае се до неучаствали в съставянето на документа лица, които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. В този смисъл  Решение № 235/04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г., ІІ г. о.

Ето защо и доколкото ответникът не е участвал в съставянето на договора за превоз и не черпи права от лицата, подписали документа, т.е. не би могъл да бъде увреден от неговото антидатиране, то същият не се явява трето по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК лице. Същият е носител на процесуалната възможност да оспорва датата на съставянето му, като последната следва да бъде установена с други доказателствени средства. Същевременно, доколкото частния документ не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени и обективираните в него факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, обективирани в частния документ, т.е. за ищеца в настоящата хипотеза.

По делото не са ангажирани, респективно събрани доказателства, от които да се направи извод за датата на съставяне на договора за превоз, нито за обективирания в същия факт на договорно обвързване между ищеца и „Б.П..С.“ ЕООД с предмет международен превоз на товари. Видно от събраните в хода на първоинстанционното производство показания свидетеля Владимиров МПС следвало да „товари от гр. Стара Загора за Франция“. От същите не се установява дори най-общо съдържанието на твърдяното облигационно отношение, напр.: описание на стоката, наименование на страните, размер на навлото, време и място на издаване. Затова и в приложение на последиците от разпределението на доказателствената тежест съдът приема за недоказано, че между „Б.П..С.“ ЕООД и „Д.Т.09“ ООД е съществувало облигационно отношение, възникнало по силата на заявка-договор за автомобилен превоз на товари, с изх. № 1/21.08.2017 г.

В допълнение следва да се посочи, че дори и по делото да бе доказано сключването на договора за превоз, то  при доказателствена тежест за ищеца същият не е ангажирал доказателства за настъпване на твърдените имуществени вреди.

От събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав не може да изведе дори индиция, че при точно изпълнение на трудовите задължения на работника имуществото на работодателя е могло да бъде увеличено. Видно от показанията на свидетеля Владимиров, по отношение на МПС, с което е следвало да се извърши последващия превоз, е била настъпила техническа повреда от удар, като няма данни по делото същата да е била отстранена. Свидетелят не твърди да е управлявал МПС по време на реализирания от ответника превоз, с оглед на което констатацията, че е карал същото и нямало да кара неизправен камион, е правно ирелевантно като неотносимо към процесния период.

По отношение на претърпените загуби не са ангажирани доказателства нито за наличие на неустоечна клауза в договора за превоз, нито за нейното заплащане, чрез което имущественият патримониум на ищеца да е намалял.

Ето защо и в приложение на последиците от разпределението на доказателствената тежест съдът приема за недоказано, че ищецът е претърпял вреди под формата на сочените разходи. По тези съображения предявените главни искове за репариране на претърпени от ищеца имуществени вреди са неоснователни, а доколкото същите обуславят основателността на акцесорните претенции за обезщетение за забава в размер на законната лихва, последните също са неоснователни.

При така възприето и доколкото крайните изводи за неоснователност на предявените от ищеца искове на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемия. До приключване на устните състезания пред въззивния съд обаче не е представен договор за правна защита и съдействие, от който да се установява договарянето и начина на заплащане на адвокатско възнаграждение, с оглед което разноски с въззивното решение не следва да бъдат присъждани.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-Е въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 191409 от 03.09.2020 г., постановено по гр.д. № 80434/2017 г. по описа на СРС, ГО, 73 състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.                             

       2.