Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 05.02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и девети януари
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 1383
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред
СРС, срещу решение № 501607 от 04.10.2018
г., постановено от СРС, Първо ГО, 29-ти състав по гр.д.№ 55141 по описа за 2017
г., в частта, в която са отхвърлени
исковете по чл.422 ГПК вр. с 415 ГПК за сумата 1043,31 лв.- главница за топлинна енергия за периода м.05.2013 г.-
м.03.2014 г. като погасена по давност; 522,08
лв.- мораторна лихва върху главницата за периода 15.09.2014 г.- 03.05.2017
г., предявен срещу К.Б.З..
Въззивникът твърди, че решението
е неправилно като противоречащо на материалния закон- чл.33, ал.1 ОУ на
дружеството, съгласно който купувачите на ТЕ били длъжни да заплащат дължимите
суми в 45-дневен срок след изтичане на периода за който се отнасят. При
приложение на цитираната разпоредба от ОУ сумите за периода м.05.2014 г. до
м.04.2015 г. по Общата фактурата, издадена м.07.2014 г. ставали изискуеми едва
през м.09.2015 г. Заявлението било подадено на 15.05.2017 г. Затова и
неправилно СРС бил приел, че вземанията за периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г.
са погасени по давност. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната му част и да уважи така предявеният иск и за визираните
във въззивната жалба суми. Претендира направените разноски.
Ответникът по въззивната жалба- К.Б.З.,
ответник и пред СРС, е депозирал отговор
по въззивната жалба като
Решение по в.гр.д.№ 1383 по описа за 2019 г., с.2
излага становище, с което оспорва същата и иска от съда
да я остави без уважение. По отношение на искането за изменение на решението в
частта за разноските сочи, че същото е неоснователно като се има предвид, че
процесуалния представител на ищеца пред СРС бил представил доказателства
относими за друг топлоснабден имот, посочил бил като ФДР, дружество, което не е
действителното такова, което поведения на юрисконсулта довело до провеждане на
голям брой съдебни заседания. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 15.10.2018 г., а въззивната жалба е подадена на 24.10.2018
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
С решението, в частта в която се
обжалва, СРС е отхвърли исковете по чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 09.06.2017 г. по
ч.гр.д.№ 30321 по описа за 2017 г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен на 14.06.2017г.
В срока по чл.414 ГПК – на 22.06.2017
г. /по пощата/ длъжникът е подал възражение срещу така издадената заповед за
изпълнение.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 24.07. 2017 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 11. 08.2017 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС се е позовал на ОУ от 2008 г., съгласно, които месечните
суми за топлинна енергия били дължими в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Въз основа на това е приел, че предявените от
ищеца за установяване вземания за
периода от м.05.2013 г. до м.03.2014 г., които при условията на чл.162 ГПК
възлизали на стойност – 1043,31
Решение по в.гр.д.№ 1383 по описа за 2019
г., с.3
лв., са погасени по
давност- чл.111,
б.“в“ ЗЗД. /Претенцията е уважена на стойност 1881,05 лв., а за разликата до
пълния й предявен размер от 2924,36 лв. е отхвърлена/. По претенцията за лихва за забава е приел, че съгласно чл.32,ал.2
от ОУ - 2014 г., в сила от 12.03.2014 г. дружеството издавало за отчетния
период кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период на база
изравнителните сметки.
Съгласно чл.33, ал.2 от ОУ на дружеството
месечните суми за топлинна енергия били дължими в 30-дневен срок от датата на
публикуване на фактурата по чл.32,ал.2 от ОУ на интернет страницата на
дружеството. От този момент и длъжникът изпадал в забава. Въпреки
разпределената с доклада доказателствена тежест ищецът не бил ангажирал
доказателства относно публикуването на фактурата на която се позовавал. При
това положение претенцията за мораторна лихва за периода 15.09.2014 г. до
03.05.2017 г. е била отхвърлена като неоснователна и недоказана. По отношение
сумите за дялово разпределение, тъй като липсвал срок за изпълнение, било
необходимо отправяне на покана по арг. от чл.84, ал.2 ЗЗД. За това и
претенцията за лихва за забава по отношение вземането за дялово разпределение е
била отхвърлена.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
По въпроса погасени ли са вземанията за периода м.05.2013 г. до м.03.2014 г. относно стойността на потребената топлинна
енергия по давност:
Действително, задължението за
плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС.
В случая заявлението по чл.410 ГПК е било подадено на 15.05.2017 г., а претендираният период по исковата молба
е от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. За същият период е била издадена и
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, а впоследствие в последната е извършено
на 04.10.2018 г. поправка на очевидна фактическа грешка като е добавен израза:
„както и изравнителна сметка, отразена в обща фактура № ********** от 31.07.2014
г.“ Тази Обща фактура касае периода от м.05.2013 г. до м.04.2014 г. и с оглед
отразеното в исковата молба, визираните в тази фактура суми също са предмет на
Решение по в.гр.д.№ 1383 по описа за 2019 г., с.4.
установяване по иска по чл.422 ГПК. Резултатът в нея е – сума за получаване в размер на 30,29 лв.
При това положение за периода от
м.05.2013 г. до м.04.2014 г. приложима са правилата на ищцовото дружество в
сила от 13.02.2008 г. на които се е позовал в мотивите си СРС, за да отхвърли тази
претенцията за периода от м.05.2013 г.
до м.03.2014 г., като погасена по давност.
Решението в тази му част е правилно: за м.03.2014 г. вземанията са били изискуеми до края на
м.04.2014 г., а заявлението е подадено на 15.05.2017 г., т.е. 3-годишният
давностен срок по отношение на тези вземания е бил изтекъл. Освен това, както
беше вече посочено по-горе, резултатът по Общата фактура е сума за получаване,
т.е. потребителят е надплатил суми. Само в хипотезата, ако резултатът от общата
фактура е сума за доплащане, може да се обсъжда въпроса за дължимост. Нещо
повече, видно от заключението на вещото лице- счетоводител, ответникът има сума
за възстановяване в негова полза по изравнителни сметки в края на процесния
период в размер на 333,34 лв./л.70 по делото пред СРС/. В този смисъл е и
заключението на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза, с.4 от
същото.
Следователно правилно СРС е
приложил института на давността.
По отношение претенциите за лихва за забава върху вземанията за главница за
топлинна енергия и дялово разпределение:
За периода м.05.2014 г.-
м.04.2016 г. приложими са правилата на
ОУ, прието от ищцовото дружество, в сила от 12.03.2014 г.
Видно от
обстоятелствената част на исковата молба самият ищец сочи, че 30-дневния срок
за плащане на сумите по изравнителните сметки, съставени по реда на
чл.32,ал.ал.1 и 2 от ОУ, започва да тече от датата на публикуването на
фактурите на интернет страницата на продавача, т.е. на ищеца- чл.33,ал.2 от
същите ОУ.
Видно от
проекто - доклада по чл.146 ГПК, СРС изрично е указал на ищеца, че следва да
ангажира доказателства, че предявените за установяване вземания са станали
изискуеми и съответно, че длъжника е изпаднал в забава /л.44 по делото пред
СРС/.
Надлежни
писмени доказателства за изпълнение изискванията на чл.33,ал.2 от ОУ не са представени
от ищеца.
Действително,
в заключението си вещото лице, изготвило заключението по съдебно-счетоводната
експертиза в отговора на въпрос № 5 е посочило, че „данните от съобщенията към
фактурите се
Решение
по в.гр.д.№ 1383 по описа за 2019
г., с.5.
публикуват и на сайта на „Т.С.“ ЕАД ежемесечно“. Този
извод, обаче, не кореспондира с нито едно доказателство по делото.
Съгласно чл.202 ГПК съдът не е
длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите
доказателства по делото. При това положение не можем да приемем за доказана
тезата на ищеца, че ответника /пред СРС/ като потребител е изпаднал в забава.
Следователно, решението в частта,
в която са отхвърлени претенциите за лихва за забава за периода от 15.09.2014
г. до 03.05.2017 г. върху вземанията, представляващи стойност на потребената
топлинна енергия за периода м.05.2014 г.- м.04.2016 г. в размер на 522, 08 лв. ,
е правилно.
/По отношение на сумите за
дяловото разпределение и лихвата за забава
върху същото в размер на 12,24 лв., с оглед изричното уточнение от въззивника в
молбата му от 26.02.2019 г. не сме сезирани, поради което и съдът не се
произнася/.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция и като съобрази процесуалното поведение на представителя
на ищцовото дружество, съдът намира, че обжалваното решение е правилно в частта
за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендират разноски и такива са сторени в размер на 150
лв.-адв.възнаграждение и същото е платено в брой, поради което му се присъжда.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 501607 от 04.10.2018 г., постановено от СРС,
Първо ГО, 29-ти състав по гр.д.№ 55141 по описа за 2017 г., в частта, в която са отхвърлени
исковете по чл.422 ГПК вр. с 415 ГПК за сумата 1043,31 лв.- главница за топлинна енергия за периода м.05.2013 г.-
м.03.2014 г. като погасена по давност; 522,08
лв.-
Решение по в.гр.д.№
1383 по описа за 2019 г., с.6
мораторна лихва
върху главницата за периода 15.09.2014 г.- 03.05.2017 г., предявен срещу К.Б.З.,
както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** Б, да заплати на К.Б.З.,
ЕГН **********,***7, съдебен адрес:***-адв.Е.Д., сумата в размер на 150 лв.-разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: