РЕШЕНИЕ
№ 983
гр. Русе, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Станка Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20244520100735 по описа за 2024 година
Д. П. М. заявява, че на 06.02.2023г., чрез онлайн страница www.credirect.bg, сключил
със „Сити кеш“ ООД Договор за кредит №808963 със следните параметри: 2600 лева –
главница; 48.04% - ГПР; 40.05% - годишен лихвен процент; срок на погасяване - 15 месеца;
сума за възстановяване – 3496.20 лева.
Съобразно разпоредбата на чл.6.5 и 6.6 от контракта, ищецът следвало да заплати
неустойка в размер на 4363.80 лева в случай, че не осигури поръчител или банкова гаранция
в рамките на три дни.
Счита, че договорът не отговаря на изискванията, регламентирани в чл.10, ал.1 ЗПК,
тъй като част от клаузите, включително визираните по-горе, били подвеждащи и водели до
неяснота относно съдържанието на контракта. Наред с горното, кредиторът не посочил
методиката за изчисляване референтния лихвен процент и некоректно претендирал ГПР –
48.05% без да изясни какви компоненти са включени в него. Поддържа, че общо дължимата
сума 7860 лева надвишава три пъти усвоената главница (2600 лева).
Твърди, че до настоящия момент заплатил 2100 лева, които ответникът отнесъл за
погасяване на 4 вноски.
Моли съда да прогласи недействителността на договора за кредит, а в условията на
евентуалност – да прогласи нищожността на клаузите, свързани с лихвата, неустойката и
оскъпяването на кредита.
Претендира разноски по делото.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът - "Сити Кеш" ООД е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.
1
Позовавайки се на разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, счита, че нищожността на отделни
договорни клаузи не влече недействителността на целия договор, доколкото същия би могъл
да се прилага без тях. Поддържа, че неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора за заем, а валидността на контракта произтича от това, че основните
му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма.
Приема, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,
т.7 – 12 и 20 и ал.2 ЗПК. Сочи, че условията, включително за плащане на неустойка са
индивидуално договорени с потребителя и на последният е предоставена пълна, точна и
максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита преди сключване на
договора. Пояснява, че ищецът е кредитополучател по 17 договора, сключени със „Сити
Кеш“ ООД с идентични условия и изисквания за обезпечения. С процесния договор било
рефинансирано задължение по договор №738255/21.09.2022г. Прави извод, че ищецът е
договарял недобросъвестно в нарушение изискванията на чл.12 ЗЗД – усвоил кредит,
избирайки конкретни услуги, които да ползва, а впоследствие инициирал производство, по
което да му бъдат присъдени разноски, единствено с цел да увреди кредитора.
Оспорва твърдението, че не са спазени законовите изисквания по отношение
формирането на ГПР. Счита, че годишният процент на разходите е коректно разписан и
уговорената неустойка не следва да бъде включена в него, тъй като не представлявала такса
и била дължима след сключване на договора.
Намира за неоснователно релевираното от ищеца твърдение за нищожност на
неустоечната клауза, поради противоречието й с добрите нрави и императивните изисквания
на ЗЗП. Твърди, че неустойката обезпечава изпълнението на конкретно задължение – да се
представи обезпечение. С обезпечителната клауза се уговаряло равновесието между
страните и правата на потребителя били защитени в пълна степен, в случай, че последният
реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Ищецът не се
възползвал от правото си на отказ от договора. Нещо повече, инициирал сключване на 17
договора с уговорка за плащане на неустойка при непредставено обезпечение. Поведението
му било в пряко противоречие с добросъвестността, тъй като целял да се обогати за сметка
на ответника, като ползва предоставените заемни суми, а след това заведе иск за
недействителност и връщане на суми.
„Сити Кеш“ ООД предявява насрещен иск за заплащане сумата 287 лева – част от
неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем №808963/03.02.2023г.,
цялата в общ размер 2600 лева, ведно със законната лихва, считано от 05.04.2024г. до
окончателното й изплащане. Към насрещния иск прилага уведомление за предсрочна
изискуемост на цялото вземане.
Признава, че в периода 28.03.2023г. – 15.08.2023г. кредитополучателят правил
плащания по договора, като общият им размер възлиза на 2313 лева. Поддържа, че предвид
просрочието на вноските след 15.08.2023г. са налице предпоставките на чл.26, т.4 от ОУ за
обявяване предсрочната изискуемост на кредита. Пояснява, че остатъка от непогасеното
задължение възлиза на 6249.38 лева, от които: 2600 лева – главница, 710.88 лева –
възнаградителна лихва, 2115.49 лева – неустойка и 823.01 лева – такси.
2
Д. М. – ответник по насрещния иск е представил отговор, в който оспорва частично
основателността на претенцията.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по
вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа
страна, следното:
Безспорен по делото е факта, че страните са обвързани от облигационна върза,
основана на Договор за кредит №808963/03.02.2023г., по силата на който „Сити Кеш“ ООД
предоставило в заем на Д. П. М. сумата 2600 лева. Кредитополучателят приел да възстанови
заемната сума на 15 месечни вноски, в периода 06.03.2023г. – 06.05.2024г., ведно с 48.04% -
ГПР, при фиксиран годишен лихвен процент – 40.05%.
В чл.6.6. е предвидена неустойка в размер на 4363.80 лева, в случай, че
кредитополучателят не предостави обезпечение, съобразно чл.6.5. вр.чл.33, ал.1 от Общите
условия. Според погасителния план месечната погасителна вноска е формирана от главница,
лихва (в общ размер 3496.20 лева) и неустойка (в общ размер 7860 лева).
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожността на договор за паричен заем и
договор за поръчителство, а в условията на евентуалност – прогласяване нищожността на
отделни клаузи от договора за паричен заем.
Предявен е насрещен иск за заплащане част от главница по договор за паричен заем.
По иска за прогласяване недействителността на Договор за кредит
№808963/06.02.2023г.:
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно
чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в
индивидуалния договор с ищеца, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са
индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за
паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е
3
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите,
в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.6.6 от договора за кредит, според която
се дължи неустойка в размер на 4363.80 лева при неизпълнение на задължението за
осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение
чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК,
е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Неблагоприятните за кредитора последици от непредставяне на визираното в чл.6.5 от
контракта обезпечение са свързани с евентуални затруднения при събиране на вземането.
Освен това поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от
сключване на договора, е нелогично и икономически необосновано. Уговарянето на такъв
срок, завишените изисквания, на които трябва да отговаря гаранта и непосилните условия за
предоставяне банкова гаранция в размер два пъти общата сума по договора (чл.33 от ОУ,
достъпни на сайта на дружеството), показват, че единствената цел на неустойката е различна
от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира
неизпълнението. Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
4
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и води
до неоснователно обогатяване на кредитора. Действителната цел на тази неустойка
всъщност е да породи допълнително парично задължение за кредитополучателя и то в
размер над този на предоставения кредит.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Ако
ответникът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
дружеството е допускало възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит
нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност – 48.04%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишния процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в ОУ липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК).
Отделно от това съдът счита, че в ГПР не е включена неустойката по чл.6.5., а същата
е част от месечните погасителни вноски и от „Разходите по кредита“, визирани в раздел ІІІ
на Стандартен европейски формуляр.
Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008г. „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните разходи. В Решение на Съда от 21 март 2024г. по
дело С-714/2022г. се сочи, че “когато в договора за потребителски кредит не е посочен
5
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директивата разходи, посочените разпоредбите допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.“.
В заключение следва извод, че ГПР е определен неясно, не включва действителните
разходи по кредита и предвид нарушения изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
договорът е недействителен (арг.чл.22 ЗПК.).
С оглед изхода на спора по главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявената
в условията на евентуалност претенция.
По насрещния иск за заплащане сумата 287 лева – част от неизплатено задължение
за главница по Договор за паричен заем №808963/03.02.2023г.:
Предвид изложените по-горе доводи, съдът счита, че процесният договор за паричен
заем е недействителен. Последиците от недействителността на договора са визирани в чл.23
ЗПК, а именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или
други разходи.
Предвид признанието на „Сити Кеш“ ООД, че в периода 28.03.2023г. – 15.08.2023г. Д.
П. М. е направил плащания по договора, като общият им размер възлиза на 2313 лева, то
сумата следва да бъде приспадната от главницата 2600 лева.
Следователно осъдителният иск се явява основателен (2600 – 2313 = 287).
По разноските:
Предвид изхода на спора по главния иск, на основание чл.78, ал.1 ГПК в тежест на
ответника са направените от ищеца разноски в размер на 104 лева – заплатена държавна
такса.
Разноските на ищеца по насрещния иск възлизат на 537.20 лева (държавна такса и
възнаграждение за процесуално представителство) и същите следва да бъдат поети от
ответника по насрещния иск.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на Договор за паричен заем „Кредирект“
№808963, сключен на 03.02.2023г. между „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управления: гр.Русе, ул.“Славянска“№29 и Д. П. М., ЕГН ********** с адрес:
гр.Русе, ул.“С. Ш.“№...., вх...., ет.1, ап.....
ОСЪЖДА Д. П. М., ЕГН ********** да заплати на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
********* сумата 287 лева – неизплатена главница по Договор за паричен заем „Кредирект“
№808963, сключен на 03.02.2023г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Д. П. М., ЕГН
6
********** разноски по делото в размер на 104 лева.
ОСЪЖДА Д. П. М., ЕГН ********** да заплати на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
********* разноски по делото в размер на 537.20 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7