№ 2867
гр. София, 21.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Десислава Ст. Чернева
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Десислава Ст. Чернева Въззивно гражданско
дело № 20211100506430 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №20046328/18.02.2021 г. постановено по гр. д. №52/2019 г.
по описа на СРС, ГО, 127 състав, Р. България представлявана от М.НА Ф.
К.А. е осъдена да заплати на „ФВ П.-М.* “ ЕООД на основание чл. 49, вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ сумата от 10 129.84 лева, представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатени на
основание чл. 35а вр. чл. 35б и чл. 35в ЗЕВИ такси в размер на 20% от
приходите от производство на електроенергия от възобновяеми енергийни
източници за периода 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., обявени за
противоконституционни с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на
Конституционния съд на Р.Б., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 02.01.2019 г., до окончателното плащане, както
и сумата от 3 087, 33 лева на основание чл. 86 от ЗЗД, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 29.12.2015
г. до 29.12.2018 г., като този иск е отхвърлен за горницата над присъдения до
пълния заявен размер от 3 107, 34 лева и за периода 22.12.2015 г. -
28.12.2015г.
Решението е обжалвано от ответника в частта, в която са уважени
предявените искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86
ЗЗД . Въззивната жалба е подадена Държавата, представлявана от М.НА Ф.,
чрез юрисконсулт Д. К., с оплаквания за недопустимост и неправилност на
решението поради постановяването му в противоречие с материалния закон и
1
при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и в
противоречие със задължителната съдебна практика. Сочи се процесуална
недопустимост на исковете, тъй като Държавата не отговаря за предявения
иск за обезщетение за вреди. Твърди се, че държавата не може да носи
отговорност във връзка със законодателната дейност на НС, като се позовава
на чл. 149, ал. 1, т. 2 и чл. 7 КРБ като приемането на противоконституционни
разпоредби от НС не е противоправно деяние и не е налице противоправно
бездействие на НС. Иска обезсилване на обжалвания акт и прекратяване на
производството или отмяна на акта с отхвърляне на исковете по чл. 49 и чл.
45 ЗЗД. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба
от „ФВ П.-М.* “ ЕООД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата, с
която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Според уредените
в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по
валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбите оплаквания, същото е и правилно, като въззивният
съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка
с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Производството е образувано по искова
молба от „ФВ П.-М.* “ ЕООД и намира своето правно основание в
разпоредбата на чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД.
Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална
предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи
служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното
материално право, т. е. от правното му твърдение за това обстоятелство,
изложено в исковата молба, стига приложимият за правоотношението
материален закон да не сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената
част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според които
претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от
дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България
– в частност приемането на противоконституционна норма, респ. бездействие
при изпълнение на задължението за уреждане на правните последици от нея,
съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/, в процеса на
упражняване на която Държавата се явява възложител /на работата на
народните представители, формиращи държавния орган Народно събрание/ и
липсват основания за приложение на специалния закон – ЗОДОВ, за
ангажиране на нейната отговорност, исковата претенция е подчинена на
общия материален закон – чл. 49 ЗЗД и надлежен ответник по нея е
2
Държавата. Един от основополагащите принципи за функционирането на
държавата, намерил израз в чл. 7 КРБ, е този за отговорността на държавата
за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица. В обхвата на отговорността на Държавата по чл. 7 КРБ се
включват всички актове и действия на държавните органи и длъжностни
лица, включително и приетите от единствения орган, упражняващ
законодателната власт – Народното събрание. Посочената норма урежда
пряка отговорност на държавата, тъй като в най-широкия конституционен
смисъл може да се приеме, че държавата е възложила на съответните
длъжностни лица да упражняват държавни функции, като това възлагане е
опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които
посочените длъжности лица се намират в конкретни
правоотношения.Държавата е специфична форма на политическа организация
на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя
съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и
нейните органи не са различни правни субекти в отношение на разделност, а
са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен
орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия
произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган
не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък
може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това
действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради
това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган
бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от
Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна
отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува
едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността
на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против
самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен
против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има
качеството на процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да
участва в делото като ответник по предявения иск за вреди, представлявана
от М.НА Ф. в качеството му на неин законен представител. Следователно
релевираната претенция се явява допустима и подлежи на разглеждане по
същество /В този смисъл решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело №
3804/2019 г., ІV г. о., ГК и решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
2377/2019 г., IV г. о., ГК., като значението и правното действие във времето
на обявения за противоконституционен закон имат отношение единствено
към съществото на спора./
Въззивният съд намира, че исковете на производители на електрическа
енергия срещу Държавата за връщане на заплатени на основание чл. 35а, ал. 1
ЗЕВИ държавни такси за производство на електрическа енергия от
възобновяеми източници, предвид обявяването на нормата за
противоконституционна, подлежат на разглеждане по общия
съдопроизводствен ред, пред гражданския съд. Характерът на вземането –
публично, държавно, е без значение, доколкото в случая се претендира
обезщетение за непозволено увреждане пред общия съд. /В този смисъл
определение № 634 от 12.12.2017 г. на ВКС по ч. т. дело № 2496/2017 г., І т.
о., ТК, определение № 796 от 20.12.2017 г. на ВКС по ч. т. дело № 2206/2017
3
г., ІІ т. о., ТК, определение № 86 от 31.01.2018 г. на ВКС по ч. т. дело №
3001/2017 г., ІІ т. о., ТК и определение № 157 от 02.03.2018 г. на ВКС по ч. т.
дело № 432/2018 г., ІІ т. о., ТК, определение № 389 от 14.05.2021 г. на ВКС по
гр. дело № 145/2021 г., III г. о., ГК, определение № 281 от 12.04.2021 г. на
ВКС по гр. дело № 3504/2020 г., IV г. о., ГК./ Не е спорно между
страните, а това се установява и от събраните доказателства, че ищецът има
качеството на производител на електрическа енергия от възобновяеми
източници (ВЕИ) и е собственик на фотоволтаична централа. Установява се
въз основа на представените в първоинстанционното производство писмени
доказателства, че е сключен договор за присъединяване на обект на
независим производител на електрическа енергия № П – Р10 – 143 – 2010 – П
–Р10 – 227 – 01.11.2010, към електро-разпределителната мрежа - ,,Е.ОН
Б.М.‘‘ АД. Съгласно договора ищецът се задължава да изгради в УПИ X –
194, кв. 19 в село Могилино, община Две могили, област Русе, съгласно
Нотариален акт № 102, том 7, рег. № 4643, дело №603/2010 г. Той притежава
Разрешение за строеж №32/14.09.2010г. от Община Две Могили, като е
сключил с ,,Е.ОН Б.М.‘‘ АД /в качеството на купувач/ и Договор №
270/13.08.2012 г. за изкупуване на електрическа енергия.
Видно от приложените по делото писмени доказателства с решение №
Ц-18 от 20.06.2011 г. на ДКЕВР е определена преференциална цена от 567.
4100 лв. за МWh. Впоследствие с § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния
бюджет на Република Б. за 2014 г. се създали чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал.
1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2, 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от
възобновяеми източници, с които се въвела такса за производство от ел.
енергия от вятърна и слънчева енергия.
С оглед представените по делото писмени доказателства се установява,
че за исковия период 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., разликата между цената на
произведената от ФЕЦ ел. енергия на стойност - 69 538, 80 лв., по
представените протоколи за месеците януари 2014г. – април 2014г. и юни
2014г.-август 2014г. фактури за месец януари 2014г. до август 2014г, и
заплатената на ищеца от "Е.-П.П.‘‘ АД покупна цена е 10 129.84 лева и която
разлика се равнява на размера на таксата, дължима при условията
на чл. 35а от ЗЕВИ. Следва да се отбележи, че "Е.-П.П.‘‘ АД, което дружество
като краен снабдител на основание чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, чл. 35а, ал.
3 ЗЕВИ и чл. 35б, ал. 1 и ал. 2 от ЗЕВИ е изкупувало произведената ел.
енергия, като от общо дължимата цена е удържало и превеждало на ДКЕВР
(понастоящем КЕВР) 20% от нея под формата на визираната в чл. 35а, ал.
1 ЗЕВИ такса. От писмена справка, издадена от КЕВР (лист 183 от делото на
СРС) е видно, че на основание чл. 35а и сл. от "Е.-П.П.‘‘ АД е събирал от
производителя ел. енергия такса и същата е преведена на КЕВР, който от своя
страна е прехвърлил постъпилите средства в централния бюджет при
спазване на указание на Министерство на ф. – ДДС № 12 от 04.12.2014 г. и
№БНБ-136380 от 04.12.2014 г. на Българска народна банка.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна обективна
отговорност за чужди противоправни и виновни действия, която има
гаранционно - обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на
ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите
предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
4
отговорност, както и допълнителният факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази
работа (ПППВС № 7 от 29.12.1958 г., ППВС № 17 от 18.11.1963 г., ППВС №
4 от 30.10.1975 г. и ППВС № 9 от 28.12.1966 г.).
Непозволеното увреждане - чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на
правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните
права, имуществото и телесната цялост на другите физически или
юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт,
елементи на който са: 1 деяние (действие или бездействие), 2 вреда, 3
противоправност на деянието, 4 вина и 5 причинна връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината
се предполага до доказване на противното - съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Не е спорно, че на 04.12.2013 г. народните представители от 42-то
Народно събрание (HC) са приели разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от
Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с
които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3
и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, като съгласно приетата разпоредба на чл. 35а, ал.
1 ЗЕВИ, за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия се събира такса, чийто размер се определя по посочената в чл. 35а, ал.
2 формула: ТПЕЕ = ПЦ х КИЕЕ х 20 %, където: ТПЕЕ е такса за производство
на електрическа енергия; ПЦ е преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 без
данъка върху добавената стойност; КИЕЕ е количеството изкупена
електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители по
чл. 31, ал. 5. В ал. 3 на посочената разпоредба като задължени лица за
заплащане на тази такса са посочени производителите на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия.Удържането на основание чл. 35а и сл.
ЗЕВИ от от „ФВ П.-М.* “ ЕООД на суми за процесния период по месеци и
размер се установява от приетите по делото писмени справки от КЕВР,
имащи характер на официални документи с оглед удостоверените в тях
обстоятелства, че таксите по чл. 35а ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г. в размер на 10 129. 84 лева, удържани от производителя на
електрическа енергия „ФВ П.-М.* “ ЕООД.
С Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд, влязло в сила на 10.08.2014 г. (обн. ДВ - бр.
65/6.08.2014 г.) са обявени за противоконституционни т. 2 и т. 3 от § 6 от ЗР
на Закона за държавния бюджет на Р. Б. за 2014 г. (ДВ - бр. 109 от 2013 г.), с
които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и
3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници
(ЗЕВИ, обн. ДВ - бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.).
Не се твърди, нито са ангажирани доказателства да има приет закон,
който да урежда последиците във връзка с обявяването на чл. 35а ЗЕВИ за
противоконституционна, в т. ч. такива за уреждане на възникналите правни
последици от обявения за противоконституционен акт по друг начин. Следва
да се посочи, че е налице възлагане по смисъла на чл. 49 ЗЗД от страна на
Държавата по отношение на народните представители от 42-рото Народно
събрание.Налице е трайна практика на ВКС, постановена по сходни казуси и
обективирана в решение № 71/06.04.2019 г. по гр. д. № 3804/2019 г., ІV ГО,
решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., ІV ГО, решение №
5
249/15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., ІV ГО, Решение № 202/10.03.2021 г.
по гр. д. № 854/2020 г., ІІІ ГО, Решение № 244/26.01.2021 г. по гр. д. №
1732/2019 г., ІV ГО, и др., съгласно която: НС е висш държавен орган, в чиято
компетентност КРБ е възложила осъществяването на най - важните държавни
функции. То е част от системата на държавните органи, която е изградена на
принципа на разделение на властите. В този смисъл НС е държавен орган,
олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред
другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и
съдебната власт или са независими. Народните представители са лица от
състава на НС като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от
състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично
функциите на държавен орган. Отговорността за вреди е имуществена.
Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които
нямат функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност
себе си. Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди
нито пред пострадалия, нито по регрес, но с това пострадалият не се лишава
от дължимото обезщетение (в натура или пари), тъй като за него отговаря
държавата, когато са налице съответните предпоставки за това.
Съгласно чл. 7 КРБ, държавата отговаря за вредите, причинени от
незаконни актове или действия на НС като държавен орган, и на народните
представители като длъжностни лица. Както се посочи, отговорността на
Държавата за вреди, причинени от противоправни актове или действия на
нейни органи или длъжностни лица, пряко произтича от разпоредбата на чл. 7
КРБ, която има непосредствено приложение съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ.
Отговорността на държавата е обективна, има гаранционно - обезпечителен
характер и се реализира без оглед обстоятелството виновно ли е било
поведението на съответните длъжностни лица. Макар в специалния ЗОДОВ
да не е уредена отговорност за вреди от противоправна законодателна
дейност на НС, това не означава, че Държавата не носи такава отговорност,
която пряко произтича от чл. 7 КРБ, като за неуредените въпроси се прилага
общият граждански закон - ЗЗД.
По отношение противоправността при действията на народните
представители при приемане на процесните законови разпоредби, следва да
бъде уточнено правното действие на разпоредбите на чл. 35а - 35в ЗЕВИ и чл.
73 ЗЕВИ от момента на влизането им в сила до момента на обявяването им за
противоконституционни с влязло в сила решение на Конституционния съд, и
в този смисъл извършено ли е въз основа на съществуващо и годно правно
основание удържането и събирането на такса по реда на чл. 35а - чл. 35в
ЗЕВИ за периода преди тези разпоредби да бъдат обявени за
противоконституционни с решението на Конституционния съд. В тази насока
настоящият съдебен състав съобразява формираната безпротиворечива
практика на ВКС и решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на
Конституционния съд /KC/ на Р. България. Съгласно решение №
207/06.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4662/2019 г., III ГО, разпоредбата на чл.
151, ал. 2, изречение трето от КРБ дава предимство на правната сигурност,
като възприема правилото за действието занапред на решенията на
Конституционния съд. Това правило е смекчено в ЗКС, който изисква
възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят
6
от органа, който го е постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е
постигнат баланс между повелята за правна сигурност и правната
справедливост. За да се постигне и правната справедливост обаче, Народното
събрание трябва да изпълни задължението си да уреди възникналите от
прилагането на противоконституционната правна норма правни последици.
Правилото, че решенията на КC действат занапред не е абсолютно и от него
има изключения, които могат да се обосноват с цялостната
конституционноправна уредба - чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща
контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод.
Според посоченото решение на ВКС, прилагането на обявения за
противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с
принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл.
5, ал. 1 от Конституцията. Нито един закон не може да противоречи на
Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната система, а
следователно не е приложимо право, което единствено има значение за
решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи
съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се
прилага. Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на
Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на
правовата държава.Следователно конституционните разпоредби на чл. 151,
ал. 2, изр. трето и чл. 150, ал. 2 имплицитно съдържат идеята, че правилото за
действие "за напред" се прилага, освен ако не води до крайна
несправедливост. Крайният извод на Конституционния съд, отразен в т. 2 на
Решение № 3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по к. д. № 5/2019 г., е в
смисъл, че по отношение заварените от решението на КC неприключени
правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства, противоконституционният закон не се прилага. Когато се
заведе исковата молба, свързана с приложението на чл. 35а ЗЕВИ и КC вече
се е произнесъл с Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г., че тази
норма е противоконституционна.Налице е изключението от правилото на чл.
151, ал. 2, изречение трето от Конституцията за действието на решението на
КC занапред. При това изключение и в съответствие с чл. 150, ал. 2 КРБ съдът
не прилага противоконституционната норма, макар да е действала в исковия
период преди приемане решението на Конституционния съд, в какъвто
смисъл са и правните изводи на първоинстанционния съд.
В тази насока, следва да бъде съобразено приетото в решение №
204/09.03.2021 г. по гр. д. № 3812/2018 г. на ВКС, III ГО; решение №
249/15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г. на ВКС, IV ГО; решение №
72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV ГО и решение №
71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV ГО, съобразно които
отговорност на НС е приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото
народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват
под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането
на всяко новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е
неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството
народни представители. Противно на изложеното във въззивната жалба
твърдение, приемането на противоконституционен закон е деликт, защото
приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението
на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните
7
субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица,
които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в
съответствие с КРБ.Държавата не би успявала да поддържа качеството си
"правова", ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и
осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с
нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен
противоправно е онова, което нарушава КРБ, и прекратяването на действието
на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване
на накърнеността на правовата държава.Възстановяването на правния ред
може да бъде постигнато като се отмени или прекрати приложението на
противоконституционния закон.Ако действието на противоконституционния
закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да
възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в
нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл.
151, ал. 2 КРБ действие занапред на решенията на КС.Предвиденото в чл. 151,
ал. 2, изр. 3 КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт от
момента на влизането на решението на КС в сила е пряка последица от самото
решение.Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на
влизането му в сила обявеният за противоконституционен акт не се
прилага.То обаче има и установително действие, доколкото установява
несъответствието на акта с Конституцията.Това несъответствие съществува
от момента на приемането на обявения за противоконституционен акт и
затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на
влизането на решението на КС в сила.Тъй като обявеният за
противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и
последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и
запазването им би противоречало на принципа на правовата държава.
Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от
прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно,
колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон Народното събрание нарушава
конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението
си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа
нарушения конституционен ред. За НС в правовата държава възниква същото
задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то
отмени за напред приет от него закон, защото е противоконституционен.
Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди,
индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове,
издадени въз основа на противоконституционния закон, сключените правни
сделки при неговото действие, извършените плащания и други действия при
осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали
непосредствено от действието на противоконституционния закон и от
публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не
може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с
конституционния ред.Ако те не бъдат уредени по справедлив начин,
правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин.
Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие
на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна
уредба, но по различни причини релевантните правни последици може да
8
останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС непълно или
неточно.Последното не прави накърнения конституционен ред
невъзстановим.Докато поддържат с бездействието си конституционния ред
накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на
Държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да
съществува нарушение на КРБ, поради което увреденият има право да
предяви на общо основание иск срещу Държавата за обезщетение на всички
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника. Налице е
възлагане от Държавата в горепосочения широк смисъл, противоправно
поведение на длъжностните лица, формиращи колективния държавен орган -
Народното събрание, изразяващо се както в приемане на
противоконституционна норма, така и в бездействие - неуреждане на
възникналите в резултат прилагането на противоконституционната
разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 3 ЗКС и в двумесечния
срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е претърпял
имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на
произведена от него електрическа енергия в размер на процесната сума в
пряка причинна връзка с противоправното поведение на законодателния
орган, за които вреди Държавата отговаря. По делото не е оборена и
законоустановената презумпция за вина. В случая презумпцията за вина се
отнася към поведението на членовете на органа, които го конституират –
отделните народни представители, които като физически лица са в състояние
да проявяват виновно поведение.
Установено по делото е и наличието на вреди в размер на заплатените в
полза на Държавата такси по чл. 35а ЗЕВИ и сл. Поради това, искът за
главница е основателен и следва да бъде уважен в пълния предявен размер от
10 129. 84 лева. за процесния период ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
По предявения иск с правно основание чл. 86 ЗЗД.
Правилно първоинстанционният съд се е произнесъл, че не е изтекъл
необходимият срок и вземането за обезщетение за забава не е погасено по
давност за периода от 29.12.2015г. - 29.12.2018г. Своевременно релевираното
възражение за настъпила погасителна давност на ответника също е било
съобразено, че приложим е тригодишния погасителен срок по чл. 111, б. ‚‘‘в‘‘
ЗЗД, поради което искът следва да бъде отхвърлен за периода 22.12.2015г. –
28.12.2015г.
Поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на районната
инстанция, обжалваното първоистанционно решение следва да бъде
потвърдено като правилно.
По разноските:
Въззиваемата страна претендира разноски за въззивното производство
за възнаграждение за един адвокат. В тази връзка и след като взе предвид
своевременно направеното от жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК,
въззивният съд приема следното:
9
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6/2012 г. по т. дело №
6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5
ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения
в същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие.
Представена е фактура от 21.04.2022г. за адвокатски хонорар от 1 120 лева,
която сума е заплатена по банков път. Съобразявайки материалния интерес и
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, при интерес от 10 000
до 100 000 лева минималното възнаграждение е 850 лева + 3 % за горницата
над 10 000 лева. Въззивният съд намира, че заплатеният адвокатски хонорар,
съотнесен към действителната фактическа и правна сложност на делото
/въззивното производство се е развило в 1 съдебно заседание, като не са
събирани доказателства, въззиваемата страна не е подала отговор на
въззивната жалба, а конкретният правен спор не е с твърде висока правна
сложност/, се явява прекомерен и следва да бъде намален до 950 лева. Ето
защо в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по
делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 950 лева.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20046328/18.02.2021 г. постановено по гр.
д. №52/2019 г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, с което Р. България
представлявана от М.НА Ф. К.А., с което Р.Б., представлявана от М.НА Ф. е
осъдена да заплати на ищеца „ФВ П.-М.* “ ЕООД на основание чл. 49, вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ сумата от 10 129.84 лева, представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатени на
основание чл. 35а вр. чл. 35б и чл. 35в ЗЕВИ такси в размер на 20% от
приходите от производство на електроенергия от възобновяеми енергийни
източници за периода 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., обявени за
противоконституционни с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на
Конституционния съд на Р.Б., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 02.01.2019 г., до окончателното плащане, както
и в частта с която въззивникът- ответник е осъден да заплати на ищеца, на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 3 087, 33 лева- мораторна лихва върху
присъденото обезщетение по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ за
периода 29.12.2015 г. - 29.12.2018 г.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от М.НА Ф., с адрес: гр. София, ул.
„******* да заплати на „ФВ П.-М.* “ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и
10
адрес на управление гр. Девня, бул. *******, офис 2 на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК сумата от 950 (деветстотин и петдесет) лева - разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал.
1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11